Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Повод да се срещнем е събитието „GG LAN Party“, което се провежда под мотото „Ти играеш, доброто печели“ от 23 май до 1 юни в София и в Twitch с пъстра програма, част от която е и Китодар с „Dota 2 LAN парти“.
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!
– Много ми се иска да стане забавно интервю, омръзна ми от тъжни теми. Но съм забелязал и при теб – хуморът ти винаги е с лека доза тъга.
– Те вървят заедно, театърът е сълза и смях. По-добре по-леко да минават нещата, но и да си казваме какво ни безпокои. Или какво ни харесва.
– Много си говорим за критичното мислене, че помага да отсеем зърното от плявата. Така ли е наистина? Аз не вярвам по много причини – например „счупения“ обществен разговор или пък факта, че днес не можем да различим човешкото от генерираното от изкуствен интелект.
– И не само това. Системата, откакто има цивилизация, се опитва да намери начин как да манипулира хората чрез някакъв вид пропаганда. Използва всичко налично, което има – и религия, и наука, и изкуство, и култура. Винаги властта, в крайна сметка, се възползва от тези неща.
Но не с цел хората да станат по-просветени, а с търговска. Винаги парите са на първо място.
– Обаче според мен в интернет минаваме на следващо ниво, в което не само, че ние сме стоката на социалните мрежи, а и сме много удобни за манипулиране.
– Ама кога е било различно? Просто мащабите са други и достъпността. Преди 300 години, като си в някое село, много бавно стига до теб някаква информация, ако изобщо дойде. Оттам нататък нищо по-различно.
Аз съм завършил кукли и едно от малкото неща, които си спомням – не бях от ученолюбивите, но много ми хареса, беше историята за куклите Пънч и Джуди. Те тръгват от Италия и стават много популярни, защото са вид новинарска емисия. Тоест, отговорността е върху персонажа, а не върху кукловода, който си е говорел каквото си иска през куклите, всякакви мнения е изказвал, тежки, обвиняващи.
Куклите, базирани на Пънч и Джуди, стигат до Чехия и Полша. И когато германците ги завладяват,
ги затварят в сейф, за да няма контрапропаганда на тяхната. Ето колко силни могат да бъдат изкуството и културата.
Винаги е било така! Затова първото, което всеки нов режим чисти, са вярата и културата, за да си създаде свои. Това е естествен принцип, много суров и неприятен, но всички го правят до ден днешен.
– Дали обаче културата има същото място в онлайн света, дали ИТ „режимът“ наистина си изгражда култура? Според мен властват повърхностното, първосигналното. Инфлуенсърите, които не непременно са създатели на смислено, важно, адекватно съдържание, са авторитети, не медиите или хората на изкуството.
– Дали наистина е различно отпреди 50 или 500 години? Според мен, не. По-скоро проблемът е, че мащабът е огромен и вече всички са включени – и маса, и елит.
Навремето привилегирован е бил елитът. Чрез телевизия, чрез вестници се включват в играта огромна маса хора, всички, които пожелаят. Дори бездомник може да си намери вестник и да прочете новините, докато преди 200-300 години само дворецът и приближените му са имали достъп до някаква по-изящна култура. Другите са се оправяли, както могат, пак с дребнави и опростачени неща.
Моцарт е погребан в обществено гробище, нищо, че е свирел в кралските дворове.
Има и още нещо, което преди 2-3 месеца открих за себе си. Според мен на простичкия човек, в хубавия смисъл на думата – този, който не е имал, който работи на нивата, в завода, от столетия му е било мечта да живее царски. С баба ми и дядо ми, като изкараме хубаво на море, като хапнехме нещо вкусно, казваха: „Царски си хапнахме, царски изкарахме“.
Това дори подсъзнателно е било вклинено в хората – желанието да усетят как живеят царете. Илюзорно се е получило под някаква форма. Днес, дори да взимаш малка заплата, можеш да си позволиш 4 дни на Хисаря, да плуваш в басейн, да ползваш джакузито и други царски неща.
Това е фасадно и илюзорно, но все пак е така. От 20-тина години обаче
това не ни стига и вече искаме да се чувстваме богове.
Смятам, че много силен сигнал е този стремеж към аза. „Аз и всички останали.“ „Аз съм центърът на Вселената, другите са някакво театрално събитие, в което участвам, те са ми средство за изгода и най-вече за омраза. Мога да мразя всички останали, защото не мислят като мен. Те са тъпи, глупави, орки.“
Всякакви грозни термини се използват за другите, които са различни от мен. И
това е някакъв вид обожествяване на личността, което е пагубно.
Но то пак може би идва от мащаба на това информацията да достига до всеки по много лесен начин. Всеки да е капацитет в интернет пространството, или поне да се смята за такъв.
Всеки да може да изкаже личното си мнение. И това в крайна сметка може би се оказва проблем.
– Както каза друг мой гост, „фалшивото усещане, че мнението ни има значение“. Ето, уви, пак не тръгнахме със смях, а стигнахме дотам, че има проблем.
– Може и да не е проблем, а да е началото на нещо много хубаво, няма как да предскажем. Да кажем, че аз съм по-песимистично настроен, допускам, като теб. Обаче смятам и че мога да греша. Много е важно да не е на всяка цена решението на зле ли отиват нещата, или на добре.
Хората като личности смятам, че трябва да бъдат уважавани – всеки един човек на света, и в миналото, и в бъдещето, и в настоящето. Но масата винаги ме обезпокоява.
Аз не харесвам струпванията на хора, защото тогава личността изчезва.
Винаги съм се безпокоил от концерти, митинги – всяко скупчване на хора унищожава личността и според мен върши работата на определен кръг хора, които умеят да манипулират.
Това също не е ново, пак е открай света. Дали личността ще наделее, или тълпата? Не е в нашата власт да преценим.
– Обаче ето, интернет ти дава шанс като личност да създаваш съдържание и то да може да стигне далеч.
– Абсолютно! Всеки може под някаква форма да изяви личността си – чрез пост във фейсбук, видео или лайв в тикток. Тук обаче идва
друг проблем – до каква степен това трябва да бъде контролирано? И кой да го контролира?
Трябва ли да има някакви граници, било то морални, етични, или не?
Според мен на този въпрос човечеството никога не си е отговорило от самото начало, когато е възникнал. Който и да е изборът, винаги ще е компромисен. Ако кажем „свобода на словото“, това означава, че всеки може да каже, каквото пожелае. Не бива да има цензура, тя е намеса от страна на някакви органи, която също може да бъде покварена, имаме много примери в историята. Или може да се насочи в цел, която да не е угодна за народа, или да е само за определени кръгове хора. Това според мен е неконтролируем процес.
Звучи много симпатично всеки да може свободно да изказва мисълта си, без никаква цензура. Но това пък крие риска крайни идеи да стигнат до много хора и да доведат до насилие. Според мен това няма как да бъде решено никога.
– Само че тук идва и изкуственият интелект, способен да създава всякакво съдържание.
– „Мили Ванили“ също се оказа, че не бяха хората, зад тях стояха други певци, а пък си беше, да кажем, симпатична музика.
– Значи истината няма значение, а съдържанието?
– Според мен тук опираме още веднъж до търговския принцип – има ли изгода и кой държи ключа към нея, кой ще се облагодетелства.
Истината е доста условно нещо. Според мен не би трябвало някой да каже: „Истината е това“. Винаги трябва да има „според мен“, „аз мисля, че“, ако някой твърди, че знае истината, това означава, че е Бог, което е доста горделиво.
Истината е субективно, условно нещо. 2 + 2 = 4. Добре, съгласен съм, че някъде логиката е унифицирана, но в крайна сметка пък може да се окаже, че не е така. Това е доста крайно, но все пак можем да допуснем, че някъде дълбоко сме сгрешили в Древна Гърция и математиката всъщност не е съвсем точна наука.
– В геометрията се оказва така. Но нека отново опитаме пак да се усмихнем. Как стигна до идеята да създаваш мемове със себе си? Защото това се оказва форма, която стана изключително популярна…
– О, това не е мое, ще ти разкажа. Един ден, 2019-а, някой ми пише: „Това е много готино“ и ми изпраща черно-бяло мемче. Аз се зачудих: от някакъв филм ли е, къде съм го казал… И се обърках!
Оказа се, че едно момче, без да ме пита, без да се познаваме, е направило страница „Китодар Тодоров“. По това време правихме „Петък в 5“ и това… малко ме поизнерви. Преди това някой беше направил инстаграм страница, обаче започна да вкарва и някакви политически неща. Аз съм много против, политиката изобщо не ми харесва – успях, но много трудно баннах страницата, снимах лична карта и какво ли не.
Затова ме обезпокои, че има страница „Китодар Тодоров“, без мое знание и разрешение. Започнах да опитвам да я банна, обаче тя вече беше натрупала доста последователи. В един момент един от хората, с които работехме, разбра кой я създава и се срещнахме в едно кафе. Оказа се, че е работил на 20 метра от кафето, в една аптека, и си помислил, че го следим.
– Е тук вече стана забавно, представям си ситуацията…
– Срещнахме се с него, това момче се казва Данчо. Казах му, че не е много готино това, което е направил, той се съгласи и започнахме да се чудим какво да правим. Това е фен страница, но трябва да отидеш в описанието, за да видиш, а никой не го прави.
Помолих Данчо да смени името, да се вижда, че е фен страница на Китодар Тодоров, тогава ще е много по-често. Помолих също
да няма политика и религия, да си правим мемчета, да ги слага, да не са обвързани с тези посоки.
Той се съгласи, след това даже заснехме видео, в което казвам, че разрешавам на Данчо да ползва страницата.
3-4 месеца по-късно дойде предложение от Мартин Кадинов да започна да стриймвам игри във фейсбук. Краят на 2019 г., година-две не бях играл, но идеята ми хареса. За целта ни трябваше страница, аз нямах такава, само един профил, който ползвам веднъж на две години. Звъннах на Данчо и по някакъв начин станахме съдружници, до ден днешен сме заедно в този профил.
– Аз уж следя медийния поток, често ми попадат тези мемове и винаги съм смятал, че са си твои. Виж колко интересно и неочаквано се развиват историите в епохата на социалните мрежи…
– Ето ти една илюзия.
– Стигаме и до игрите. Аз последно съм играл компютърни игри в края на миналия век, тогава масово се говореше, че от тях младите оглупяват, какво поколение ще излезе… Мина четвърт век, не съм забелязал да се случва, поне не заради тях. Кога се оглупява от игри?
– Абсолютно може да се случи.
Ако играта е основното, което правиш, то е равносилно на това да се алкохолизираш, да станеш наркоман, телеман.
Тоест, когато играта се превърне в зависимост, е проблем. Убеден съм в това, въпреки че много обичам да играя. Просто трябва да е с мярка. Както ако фейсбук или тикток ти отнема по-голямата част от от свободното време, тогава е проблем. Много по-добре е за едно лято да изчетеш произведенията на Достоевски например.
За мен игрите са зависимост и го намирам за проблем. Да кажем, не толкова, както преди 7-8 години, но игрите наистина могат да те отделят от нормалната комуникация с другите хора. Когато се роди синът ми, чаках да стане 9, за да си легнат той и жена ми, и да почна да играя до 1-2 ч, сутринта ставах недоспал. Това не е нормално, особено като е всеки ден.
Да, може да го замениш с игра на белот, на „Монополи“, шах. Важната граница е да не стане зависимост, а да е просто време за отдих. По този начин да се отпускаш, да се разсейваш, защото игрите пък могат да те разсеят от безумното ежедневие.
Със сигурност ми дават някакво удовлетворение и някакво разсейване.
Въпросът е да е в някаква норма. Ако човек умее да се контролира, игрите не са лошо нещо. Ако не – по-добре изобщо да не играе. Крайната цел, особено на мобилните игри, е да платиш стотинки за нещо, което много се приближава до хазарта.
– Ето че, когато си намерил баланса, стриймването на игри ти дава шанса да се срещаш с интересни хора.
– Така е. Но преди десетина години, докато играеха, онлайн хората си говореха някакви разумни неща: „Откъде си, как се казваш?“. Сега обаче остана само „Върви по дяволите!“. Комуникацията се изгуби, стана агресия под някаква форма. Рядко ще видиш: „Късмет!“, „Приятна игра!“. Докато навремето това беше някакъв метод за опознаване, хората бяха вежливи и искаха да научат за другия.
Дали са виновни игрите, или цялостната ситуация на човечеството, е друга тема. Дали пък игрите не са допринесли за това хората да станат грубияни? Не мога да преценя, но най-вероятно е доста по-комплексно.
В развлекателния бизнес често участват много интелигентни хора. Както в киноиндустрията, така и геймингът привлича талантливи музиканти, актьори. Тоест, то е вид изкуство. Няма само минуси, много обичам игрите. Но е важно човек да може да се контролира.
– Не е ли голяма част от този проблем първоначалната среща с технологиите? Това за мен е голяма тема – как като родители срещаме децата си с технологиите, как им ги представяме, как им показваме и алтернативите. Така, че да възпитат и самоконтрол.
– Аз обаче не вярвам в това. Не вярвам, че семейството може да се пребори. Освен ако не е силово, което не е готино.
Синът ми нямаше телефон много години, таблети, компютри, лаптопи. Докато не могат да си го купят, няма да имат, такава ми беше системата. Продължи, докато той стана на 14, четеше, даже пишеше фентъзи книжки. Ходеше навън, помагаше на бездомни котки, хранеше ги, водеше ги на ветеринар, вършеше доста по-смислени неща от това да се забиеш в екрана.
Един ден просто баща ми му подари телефон и всичко това изчезна.
За това наистина много ме е яд, много.
Технологиите са толкова близо до нас, че не виждам как може човек да се измъкне. Ето, онзиден нямах телефон, имаше срив и… всъщност се почувствах супер. Никой не може да ме намери, аз не мога да намеря никого. Изведнъж една зависимост по-малко.
Просто не мислиш за тая тъпа джаджа. Толкова велико усещане!
От друга страна съм сигурен, че огромен брой хора свръхмного са страдали, че нямат телефон. Бизнеси са бедствали.
Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото
усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости
– Дори Бил Гейтс всяка година за един месец ходи далеч от всякакви технологии. И много други технологични лидери развиват навик да се освобождават от тази зависимост…, докато се възползват от нашата.
– Търговия. Това е проблемът на свободната търговия. Когато няма контрол, всеки си прави каквото си иска. Това е проблемът на изцяло търговския принцип, когато няма контрол.
Аз си спомням някакви игри, в които ти напомняха, че не си прекъсвал 3 часа и е време да си починеш. Да, беше единична игра, но самите производители даваха сигнал, че прекаляваш и е време да правиш нещо друго. Това обаче е единичен случай,
сега целта е да играеш повече и повече, да се зарибиш, за да пожелаваш да си купиш още и още. И това няма никакъв контрол.
– Както социалните мрежи например.
– Връщаме се до това кой да отговаря за този контрол и кой да взима решението. И пак стигаме до момента, че няма оправия. Всеки се оправя както може.
Бягайки от джунглата, ние, хората, влязохме в много по-тежка джунгла.
Бягайки от това всеки да се оправя както може и да се създаде общество, което да бъде защитено от външни и вътрешни сили, в крайна сметка стигнахме до общество, което не е защитено и от двете. Всеки си прави каквото си иска и се спасява поединично. Това е моето усещане за съвременния свят.
Един професор по игрови модели в Софийския университет, философ, преди 10-15 години беше казал нещо, което ми направи много силно впечатление – говореше за това колко е важно кой е субект и обект във всяко взаимоотношение между хората. Даде за пример спорта. Ако там навремето обектът е бил играчът, сега е публиката и всъщност спортът обслужва изцяло и само нея. Така
спортът девалвира, защото вече няма значение сам по себе си, а как ще рефлектира върху публиката и какво тя ще си купи. Шоуто!
Всичко около нас е реклама към това да си изхарчиш парите на правилното място, а то, разбира се, е „моят бизнес“.
– Докато постепенно човекът става едва ли не излишен и от двете страни на този модел.
– Така е. Мислех си, че е тукашен, български проблем, а се оказа световен. Замърсяваш околната среда и някак си не мислиш, че след 100 години това може да доведе до проблем и то масов. Твоите деца ще страдат, а не те касае.
Хората като цяло, когато имат изгода, не мислят до какви последствия тя би могла да доведе. Изобщо не ги интересува.
Особено при новооткритите неща. Човек се нахвърля и изобщо не му пука какво ще изгуби, дали ще умре някой. „Важното е да взема 10 милиона или 200 милиарда, защото това ми дава някаква сигурност“.
Всички хора по света мислят така, когато стигнат до далаверата.
– Защото, както казваш, се имаме за богове, а сме си същите крехки, смъртни, грешни същества, както преди технологиите – ценни думи на друга моя гостенка.
– Точно така, обаче всеки иска да е велик. Никой не иска да каже: „Аз съм слаб и немощен във всичко“. Винаги заради алчността и гордостта цивилизации са стигали до цинизма, който пък е водил до разрухата им. Моделът не се е променил.
В Стария Завет личи как еврейският народ, когато е добре, забравя за Бога и почва да си прави идоли, гривнички, каквото си иска. Идва някой пророк и казва: „Няма да се размине, да знаете. Ще стане много кофти“. Убиват го с камъни. В един момент това, което казва, се случва, залива ги огън и жупел. „О, Господи, съжаляваме, ние наистина сме много зле.“
Пак тръгнат нещата и пак почват гривнички по краченцата, идолченца, оргийки. Този процес никога не се е променял.
Невероятно е как не се учим от историята си.
Уж тя е важен предмет, защото се учим от грешките си. Абсолютно не е вярно, даже ми се струва, че нарочно правим тъкмо грешните неща, които знаем, че са се случвали в миналото.
– Явно не можем по друг начин, това е положението.
– Пак стигаме до момента, че на практика няма решение на проблема, защото ние, хората, не сме богове. Много малко неща зависят от нас и
единствената власт, която имаме, е върху избора. Нищо друго не ни принадлежи
– нито телата, нито даже мислите са наши. Наши са единствено изборите на базата на мислите, които ни идват и нещата, които ни се случват.
Как ще избереш? Пожелателното е изборите да са правилни, но за съжаление често не са. Когато осъзнаем, че наистина сме нищожни спрямо нашата планета, а камо ли спрямо Вселената, спрямо тая плашеща безкрайност и спрямо времето, което също е плашещо безкрайно в миналото и бъдещето…
Само когато се смирим, ще можем да се комуникираме нормално.
Много ме впечатлява филмът „Боговете сигурно са полудели“. Там е разказано простичко, с много хубаво чувство за хумор колко хората са се прецакали в това желание да усложняват системата, в която живеят. Когато имаш повече, колко всъщност се заблуждаваш, че живееш по-добре.
И колко много сме изгубили от първичния човек, онова племе, което събираше водичка от сутрешните листа, което нямаше думи като „омраза“ или „виновен“…. Но…, нещата са такива, каквито са.
– Е, забавният разговор нещо не се получи… за компенсация ще го гарнирам с мемовете на Китодар и Данчо. Но не съжалявам, много ми беше интересна гледната ти точка. А ще стигнем и до забавната част, надявам се, съвсем скоро, на GG Lan Party 2025. Ще е чудесно ако успеем да се видим там!
