Крис Григоров: „Животът не е борба за щастие, той носи щастие“

авг. 27, 2021 | Срещи

Крис Григоров: „Животът не е борба за щастие, той носи щастие“

27 август 2021 | Срещи

Днешният ни събеседник е най-силният човек, когото познавам. Историята, излъчването на Кристиян Григоров и музикалният му талант го превърнаха в истинска звезда преди 15 години. Всичко започна с едно гостуване в „Шоуто на Слави“, което също беше на върха на популярността си. Извън клишето, тогава 12-годишният Крис трогна цяла България с вълнуващата си музика и с огромната си харизма.

Малко след раждането му родителите му разбират, че той страда от микрофталмия – вродено заболяване, което необратимо поразява зрението. Когато е на 4, става ясно, че има още едно рядко заболяване, което прави детските кости меки и чупливи. Опитват всякакви начини за лечение, но нищо не дава резултат. Следват стотици болезнени счупвания… Чак когато навършва 19, счупванията намаляват, костите му са стабилизирани. Безбройните фрактури обаче са довели дотам, че Крис няма как да се справя без инвалидна количка.

Докато е на върха на славата си, той прави дуети и пее песни на някои от най-големите български музиканти – Графа, P.I.F., Мими Иванова, Орхан Мурад. Вместо да продължи да се занимава с музика, обаче, след като завършва гимназия, той решава да запише „Българска филология“ в Софийския университет. Завършва с отличие.

Следващата му цел е да стане учител. Казал си е, че ако за 5 години не се намери училище, което да му предложи работа, той сам ще създаде школа, в която да преподава. Вече са минали 4 години.

До 2020 г. работи като журналист в онлайн радиото „Брайл FM“, а напоследък поддържа прелюбопитен блог за музика и всякакви други житейски теми.

Не знам за вас, но всички проблеми, с които съм се сблъсквал в живота си, ми се струват нелепи на фона на препятствията, с които се е справял и продължава да се справя Крис. При това ненатрапчиво, без патос. Без дори най-дребната следа от поразяващите рани, които носи след себе си славата.

Трябва ли някога да спираме да се борим? Как изглежда светлината за човек, който никога не я е виждал? Какво е да мечтаеш да бъдеш точно учител въпреки всички препятствия, които стоят по пътя?


 

– Крис, чел съм да казваш, че словото носи светлината. Какво още носи словото, какво е словото?

– Веднъж един мой приятел ме попита какво бих правил, ако изведнъж оглушея. Има и такива хора, сляпо-глухи. Това ме накара да се замисля, че без словото и музиката бих се чувствал напълно излишен на света, бих изгубил всякакъв смисъл.

Словото е прозорец към хората, към познанието, към самия мен.

Когато усетя, че в ума и чувствата ми има хаос, сядам да напиша няколко страници и това е своеобразна терапия, в която всяко чувство и всяка мисъл намират своя правилен поток. Преди го правех с пишеща на брайл машина, днес с клавиатура.

 

 

– Признавам, доста ме изненада изборът ти да завършиш българска филология. Защо се спря на тази специалност?

– Незрящ човек като мен, който в допълнение е лишен и от възможността да се движи свободно, няма много възможности да си изпълва времето ползотворно. Музика, радио и книги – това бяха основните неща, които ме придружаваха от ранното ми детство и останаха актуални до днес.

Изборът да се спра на филологията за сметка на музиката бе продиктуван от две основни причини. Тя дава много повече възможности. Освен това, музикалните академии не са достъпни за инвалидна количка, а за да се учи пълноценно, е нужно постоянно присъствие. Така или иначе, аз ще нося музиката в себе си и ще я обичам винаги.

По отношение на възможностите, които дава филологията, двете най-близки до мен са преподаването на български език и журналистиката. Първото те среща с хора, които очакват да научат нещо от теб, за да повишат своята грамотност, а второто – с такива, от които ти научаваш много. И в двете резултатите са почти невидими, но ако се чувстваш в свои води и харесваш работата си, не губиш мотивация и не се влияеш от възпиращите фактори.

Ако един учител твърде много се оплаква от работата си, той е изхабен и вече не може да бъде полезен.

 

– Наистина ли не можеш да си намериш работа като учител?

– Да, това се дължи на много фактори. Години наред у нас се внушаваше, че интеграцията на хората с увреждания означава те да бъдат вписани сред останалите и в тяхната среда, без да се изисква нещо в замяна.

Но интеграцията е процес на взаимно приобщаване, при което всеки търси пътя към другия.

Днес малко хора търсят пътя към другите, а когато те са по-различни заради увреждането си, става още по-трудно.

Хората с увреждания все още са дали малко примери за такива сред тях, които могат да променят заобикалящата ги среда и нагласите на обществото. Повечето удобно се придържат към вече установения стереотип и влизат в удобните клишета на жертвите, на които другите помагат и за които се грижат. Този общобългарски синдром много трудно ще се изкорени, още по-трудно е сред сравнително затворените групи на хора с увреждания.

Всеки иска да види успешните примери, които да му покажат, че и така може. Но за да има такива, е нужно хората да получават шанс. Трудно е да се пробие този омагьосан кръг. Има достатъчно примери по света на учители с увреждания, това не е нещо непостижимо. Въпрос е на методика и на добре разположен екип.

 

Снимка: Anrita1705, Pixabay

 

– Кое ще е най-трудното за теб в ролята на учител?

– Предизвикателство е да си незрящ в инвалидна количка и да преподаваш на виждащи и постоянно движещи се деца.

На пръв поглед изглежда, че нямаш никакъв контрол над ситуацията.

За много хора звучи смехотворно. Те казват: „Бъди учител, следвай своето желание“. Но вътре в себе си са скептични и си мислят: „Горкият, какво ли си представя, че е преподаването, колко ли ще се разочарова от системата и от тези жестоки деца…“.

Това е повърхностен начин на мислене. Ако вярваш в себе си и в смисъла на това, което правиш, ако си си изработил подходи и стъпваш на педагогическия опит на тези преди теб, ако си отворен към детските особености и не съдиш прибързано, нито системата, нито децата са оправдание. Знаеш, че за всяко нещо има причини и тъкмо ти си там, за да може нещата да са по-добре. Знаеш, че същата тази система, същите тези деца имат нужда от хора като теб, които да работят всеотдайно и с пълния си потенциал.

Знам, че за някои звучи самонадеяно. Но в края на краищата е важна мотивацията да ставаш все по-добър в работата си, да търсиш причините за неуспеха и в нещата, които пряко зависят от теб.

Ако я няма саморефлексията, ако не се самоусъвършенстваш ежедневно, ти не можеш да си учител.

Ти си заседнал в миналия век и си внушаваш, че твоята истина е най-меродавна, но неразбрана.

 

Снимка: StockSnap, Pixabay

 

 

– Като те слушам, мога само да мечтая един ден децата ми да имат преподаватели като теб. А ти какъв учител мечтаеш да бъдеш?

– Тази професия е една от най-отговорните. Върху плещите на образованието лежи цялата човешка култура и справянето на хората с най-различни проблеми. Инвестициите в образование са инвестиции в бъдещето не само на индивида, но и на поколенията след него. Затова да си учител, е мисия.

Преди години мотивацията ми да преподавам се запали от желанието да науча другите на нещо ново. С времето тази представа еволюира до разбирането, че не е най-важното да предадеш едно знание на ученика, а да го накараш той сам да търси и да намери това знание. Да се научи да изследва и опознава света, да има непрестанна жажда за знание, да намира смисъл за себе си в това да го попълва непрекъснато.

Способността да проверяваме информацията и да отсяваме полезното, е голямо предизвикателство в днешната технологична ера, в която младите хора се чувстват така добре вписани. Затова учителите трябва да познават тази среда, особено в контекста на дистанционното обучение, и да помагат на учениците си да са по-информирани и по-любознателни.

Защото твърде големият избор може да ни отнеме възможността да правим правилните избори за нас самите.

 

– Какво е нужно, за да създадеш школата, в която да преподаваш?

– Ако трябва да отговоря буквално, нужен е кабинет, средства за обзавеждане и оборудване. Имам квалификацията, имам знанията и уменията, имам учебниците, а учениците лесно ще бъдат привлечени. Живея под наем в София и би ми било трудно да плащам и висок наем на помещение за преподаване. Затова трябва да мисля върху бизнес модел, който да не ме притиска финансово и да ми дава свободата да разпределям часовете си в оптимален режим.

 

Снимка: Igor Ovsyannykov, Pixabay

 

– Знам, че следващият ми въпрос е банален, но не мога да не го задам след чутото дотук. Кое ти дава сила да се бориш?

– Лично аз не употребявам изрази като „сила“ и „борба“, изглеждат ми твърде принудени и пресилени. Всеки си мисли, че ежедневно ми се налага да преодолявам чувството си за безпомощност, породено от уврежданията. Но хората правят грешката да съдят по себе си.

Всъщност, ако човек има уврежданията си от много ранно детство, той ги приема като част от своята природа.

Ако ги приема като страдание, това е капризът на жертвата или героят сред жертви, който предпочита да го съжаляват или да му се възхищават.

А да ги ненавижда, би значело да ненавижда сам себе си.

Така не е нужно да водя каквато и да е борба. Просто чрез нещата, с които се занимавам, компенсирам дефицитите. Мислите ми, времето ми, енергията ми – всичко е насочено към това, което ми е интересно и придава смисъл на живота ми. Далеч на заден план остава това дали не виждаш и дали си в количка. Усещаш тези неща тогава, когато се сблъскаш с недостъпната среда и бариерите от всякакъв тип. Ако и тях ги нямаше, дори не бих се замислял за тези свои увреждания.

За мен проблемите са два вида: решими и нерешими. Решимите се решават, нерешимите се приемат. Това не е примиренческа психология. Ако някога мога да се излекувам от увреждането, ще го сторя, но далеч не бих си пилял времето да мисля колко несправедлива била съдбата да ме лиши от едно или друго. Животът е твърде кратък за такива неща.

Животът не е борба за щастие, той носи щастие. И ако не се научим да вземаме това щастие, независимо от физическите си, финансови и всякакви други ограничения, ние бихме живели напразно.

 

– Каза, че не обичаш да говориш за борба, но все пак… нея винаги я има, дори да я наричаме понякога по друг начин. Кога човек трябва да спре да се бори?

– Може да прозвучи абсурдно, но аз наистина не се боря. Вместо това търся възможните и ефективни решения.

Разбирането за борбата предполага, че имаш някакъв враг, който трябва да надвиеш,

системен проблем, който да решиш. А аз нито имам врагове, нито мисля, че системните проблеми се решават с индивидуални действия. Много често в моя живот победите ми са идвали от това, че навреме съм разбирал как работи системата или как разсъждават хората.

Ако нещо изисква твърде големи напрежения и изцежда твърде много жизнени сили, това означава, че каузата не си струва. Че моментът не е подходящ и не си узрял да се противопоставиш.

 

Снимка: Larisa Koshkina, Pixabay

 

– Кое в живота е по-силно от болката?

– Аз правя ясно разграничение между физическа и емоционална болка. И за двете има лек. Този за физическата болка е да се игнорира. Както знаем, тя е на базата на нервни рецептори, достигащи до мозъка. Ако не се съпротивляваме на болката, ако се отпуснем и я оставим да ни превземе, тя губи силата си, защото тялото почива и се възстановява. Така е изолирана само в болното място. Повечето хора се ядосват, пренасят я на ниво психика и така тя обзема цялото им тяло и го измъчва в постоянни конвулсии.

Емоционалните болки са много различни. Аз поддържам теорията за психосоматиката и съм убеден, че има връзка между психическата нестабилност и болестите. Първото неизменно води до второто. Психическите болки, обратно на физическите, искат на мига да се заемеш с тях. Да анализираш откъде идват, на какво се дължат. Защото лечението им е в самия човек. Той си ги е предизвикал и той може да ги надживее.

 

– Липсва ли ти славата, която имаше преди 10 години? Какво дава и какво взема славата?

– Тогава не бях готов да посрещна такава отговорност. Нещата с времето се обърнаха така, че днес аз съм журналистът, аз съм този, който дава мигове слава на различни хора, които според мен я заслужават. Вярно е, че моята аудитория не е голяма, но не е изключено да се разрасне, когато започна работа в по-голяма медия.

От друга страна, от днешна гледна точка, нещата, с които се занимавам, не са толкова интересни на публиката.

Публиката, колкото и да ми е неприятно да го кажа, следи по-лековати теми, интересува се от клюката, от сензацията, от скандала.

На това тя бе приучена и от някои медии, които подхранваха тези низки страсти. Процесът е взаимен, разбира се, но медиите имат водещата роля, защото от тях се очаква да са носители на културата и да не свеждат всяка сериозна тема на нивото на злободневното.

На мен лично славата ми даде много полезни познанства с хора, които поддържам и до днес. Онова, което ми взе, бе възможността сам да решавам как да бъда представен. Често манипулативните внушения и клишетата, в които журналистите ме поставяха, ме караха да се чувствам изключително несвободен. Усещах, че така подвеждам публиката. Когато не можеш да противодействаш на този модел, той те завлича и ставаш част от предварителния сценарий, без да можеш да му повлияеш.

 

Снимка: Free-Photos, Pixabay

 

– Как изглежда един красив човек?

– Като незрящ, аз никога не съм имал потребност да си представям външността на някого. Представите, съставени чрез другите ми сетива, са ми напълно достатъчни. Красивият човек за мен се отличава с благ, приветлив характер, с откровена, позитивна настройка към живота, с лекота в движенията, с топъл и плътен глас, с готовност непрекъснато да допринася и да дава любов на света. Неслучайно момичетата, в които съм се влюбвал, носят тези характерни качества.

 

– Кои са „пътеводните светлини“, които те водят?

– Още преди хилядолетия един от най-големите източни мъдреци казва: „Бъди сам за себе си пътеводна светлина“. Разбирайте го, както искате. Същият този мъдрец става духовен водач и вдъхновител на цели народи.

 

– За какво съжаляваш?

– Не съжалявам. Ако съжаляваш заради чужди решения, значи не си ги предвидил. Ако е за свои, действал си прибързано. Аз наблюдавам хората и очаквам всичко от тях. Когато сам решавам нещо, го обмислям дълго. Съжалявам, че не можах да задържа асистент, който да ми помага в дейностите. Година и половина е най-дългият период, в който някой се е задържал. Да си асистент на човек с увреждане, е нископлатена и трудна работа, без кариера и престиж, без изгледи за повишаване на доходите.

В моя случай човекът трябва да е здрав физически, за да се справя с количката ми по стълби, нескосени тротоари, стръмни рампи и разбити пътища. Малко хора са достатъчно твърди и психически, за да устояват на тези несгоди.

По отношение на съжалението, мога да допълня само, че за мен всеки провал е заслужен, така, както е заслужен и всеки успех. Когато даваш най-доброто, на което си способен, няма за какво да съжаляваш.

 

Снимка: Jeon Sang-O, Pixabay

 

– Кое е в състояние да те направи истински щастлив?

– Много хора мислят, че когато казвам как всеки ден съм щастлив и доволен от живота си, играя роля, правя се на положителния герой, който да се хареса.

Но напротив, писнало ми е от тази блудкава представа за позитивния герой.

Животът е изпълнен с всякакви ситуации, при които ни настигат най-различни чувства. Но истински щастлив може да е човек, който извлича поука от всичко. Който съумява да преосмисли през негативния план нещо така, че да го направи позитивно. Малко са дните в годината, в които си лягам вечер с мисълта, че не съм си свършил заложеното през деня. Много по-често съм удовлетворен и гледам към утрешния ден. И нещата, които ме правят щастлив ежедневно, са толкова много, че не мога да кажа, че съм нещастен. Всеки, който ме познава отблизо, може да го потвърди.

Може би пълно би било щастието ми, ако намеря подходящото момиче, което да е мой партньор в живота. Но човек съзрява и за това. Знам, че когато съм напълно готов за него, то неизбежно ще се случи.

 

– Извън това… За какво друго мечтаеш?

– Не мечтая, аз действам. Мечтите са за хора, които бленуват по непостижимото. Аз зная кое е постижимо и се целя в него, без да фантазирам. Затова много хора казват, че съм сбъднал много свои мечти. Всъщност, те са били цели. Те са били неща, към които съм се стремял и съм давал всичко по силите си. Не се занимавам с непостижими каузи. Това, което съм сега, е онова, което съм си мечтал да бъда преди пет години.

Вярвам, че личният пример заразява и увлича. Така че моят призив е:

мечтайте за постижимото и само така ще покажете колко големи са човешките възможности!

 


Разговорът с Крис е толкова увлекателен… има още толкова много неща, които искам да го попитам. Затова се разделяме с уговорката за нова среща, за да поговорим и за технологиите, и за правилното отношение към хората с увреждания. Ако и вие имате въпроси, които да добавя при следващата ни среща, пишете на me@karamanev.me!

 

Кристиян Григоров

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Как DALL·E „прочете“ любими български книги?

Как DALL·E „прочете“ любими български книги?

Чукчата не е читател, а писател, знаете сигурно, ами… ChatGPT? Време е за поредния прелюбопитен експеримент, който да ни покаже на какво са способни днес алгоритмите в областта както на създаването...

повече информация
„Представям си бъдещето като битка за невидимото“

„Представям си бъдещето като битка за невидимото“

есен смили се над тези които не могат да те понесат бъди красива до смърт   Или   близостта нанася удари под кръста подарък който не мога да пренеса без твоя помощ който не мога да откажа...

повече информация
„Българите имаме манталитета, за да сме успешни предприемачи“

„Българите имаме манталитета, за да сме успешни предприемачи“

Борис Паскалев e предприемач с впечатляващ опит в света на стартъпите. Отскоро е стратегически съветник към института INSAIT, още една гаранция, че оттам си струва да очакваме още и все...

повече информация
ИИ детектив. Технологията ли ще ни върне истината?

ИИ детектив. Технологията ли ще ни върне истината?

След като експериментът на Дигитални истории, в който се включиха почти 2000 души, показа, че вече не сме способни да различаваме генерираните от изкуствения интелект изображения и текстове, е време...

повече информация
„Тепърва ще се учим да скучаем качествено“

„Тепърва ще се учим да скучаем качествено“

Жюстин Томс има богат и пъстър опит в епохата на интернет – през комуникациите, дигиталния маркетинг, дизайна, предприемачеството. Преподава в Нов български университет и СофтУни Digital. Организира...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Представям си бъдещето като битка за невидимото“

„Представям си бъдещето като битка за невидимото“

„Засега изкуственият интелект ни се струва смешен, прилича ни на криво огледало или на глупчо, когото напътстваме и благодарение на когото се чувстваме знаещи и повече отвсякога хора. Това обаче се променя буквално за дни и скоро той ще се превърне в реалистично и достоверно наше отражение. Мисля за този момент – вероятно тогава ще успеем да се видим през неговия поглед, да осмислим кои части от нас са ясни дори за едно изкуствено създание, кое остава недостъпно за него и кое е най-ценното. Според мен това са онези места, където той не може да надзърне. Представям си бъдещето като битка за невидимото, това ще бъде най-важният ресурс. Онова, което изкуственият интелект не може да регистрира, е най-ценното в нас.“
„Почти всичко е наред“ се казва дебютната стихосбирка на поетесата Виолета Кунева и толкова точно формулира усещането ни за света днес.
Но как така се оказа, че вече не е възможно да различаваме поета от алгоритъма? Какво губим, ако е така?
Дали проблемът е, че масово сме изгубили критерия си за изкуство, за метафора, за многопластови, живи и човешки по дефиниция текстове, каквито са поетичните?
Ще дойде ли краят на поезията или… именно тя може да ни спаси от самите нас?

повече информация
„Българите имаме манталитета, за да сме успешни предприемачи“

„Българите имаме манталитета, за да сме успешни предприемачи“

Борис Паскалев e предприемач с впечатляващ опит в света на стартъпите. Отскоро е стратегически съветник към института INSAIT, още една гаранция, че оттам си струва да очакваме още и все по-забележителни новини.
Преди това младежки национал по баскетбол, днешният ни гост заминава да следва не къде да е, а в MIT. Завършва магистратура с отличие и започва кариерата си като програмист преди повече от 20 години. После се пренасочва към мениджмънта и предприемачеството. За да стигнем до момента, когато се събира с двама други герои на Дигитални истории – проф. Мартин Вечев и д-р Веселин Райчев в стартъпа DeepCode. Той е изпълнителен директор на една от пионерните разработки за създаване на код с изкуствен интелект, която през 2020 г. е придобита от мултимилиардната компания Snyk.
Ще поговорим за успешния му път през сърцето на Силициевата долина. За започналата революция на изкуствения интелект, която според него е по-голяма дори от откриването на електричеството. За друга революция, която се задава – тази в роботиката. За това как у нас може да има повече успешни стартъпи, които да развият средата и страната ни.
Кои са следващите големи новини, които да очакваме от INSAIT?

повече информация
„Тепърва ще се учим да скучаем качествено“

„Тепърва ще се учим да скучаем качествено“

„Големият въпрос: как ще се трансформира обществото. Защото ние виждаме, че в момента нещата не се случват както би трябвало. Дори капитализмът е в заника си, близо до своя финал. Не знаем какво ще е следващото и как ще изглежда, но то със сигурност няма да бъде толкова водено от огромните бизнеси, които все по-трудно съществуват.“
Жюстин Томс има богат и пъстър опит в епохата на интернет – през комуникациите, дигиталния маркетинг, дизайна, предприемачеството. Преподава в Нов български университет и СофтУни Digital. Организира конкурса „Сайт на годината“, а личният ѝ блог съществува от почти две десетилетия.
С погледа на учен, практик и учител тя следи как се променя комуникацията в мрежата и накъде ни водят технологиите.
Как днес можем да сме сигурни, че в информационния поток не пропускаме нещо важно? Или че не ставаме жертва на манипулации? Как ще изглеждат новите медии след… „смъртта на медиите“?
Ще се справят ли те със задачата да ни ориентират?
В света, който през следващите години е обречен да се изправи пред мащабна трансформация…

повече информация

Най-новите:

Как DALL·E „прочете“ любими български книги?

Как DALL·E „прочете“ любими български книги?

Чукчата не е читател, а писател, знаете сигурно, ами… ChatGPT? Време е за поредния прелюбопитен експеримент, който да ни покаже на какво са способни днес алгоритмите в областта както на създаването на изображения, така и на разбирането на контекст.
Ще призова алгоритъма DALL·E 3, който е част от платената версия на ChatGPT, да ми илюстрира класически български литературни произведения от различни периоди.
Защо това е интересно? От една страна, ще ни покаже колко добре работи големият езиков модел на български. Ще стане ясно доколко разпознава някои от безспорните наши класически произведения.
Не на последно място просто защото… е интересно дали пък няма да ни покаже някакви по-неочаквани, различни, атрактивни гледни точки? Дали не можем да говорим за някаква форма на колективно неосъзнато? Дали картините ще се припокрият поне донякъде с образите, които всеки от нас има за тези книги в главата си?

повече информация
„Представям си бъдещето като битка за невидимото“

„Представям си бъдещето като битка за невидимото“

„Засега изкуственият интелект ни се струва смешен, прилича ни на криво огледало или на глупчо, когото напътстваме и благодарение на когото се чувстваме знаещи и повече отвсякога хора. Това обаче се променя буквално за дни и скоро той ще се превърне в реалистично и достоверно наше отражение. Мисля за този момент – вероятно тогава ще успеем да се видим през неговия поглед, да осмислим кои части от нас са ясни дори за едно изкуствено създание, кое остава недостъпно за него и кое е най-ценното. Според мен това са онези места, където той не може да надзърне. Представям си бъдещето като битка за невидимото, това ще бъде най-важният ресурс. Онова, което изкуственият интелект не може да регистрира, е най-ценното в нас.“
„Почти всичко е наред“ се казва дебютната стихосбирка на поетесата Виолета Кунева и толкова точно формулира усещането ни за света днес.
Но как така се оказа, че вече не е възможно да различаваме поета от алгоритъма? Какво губим, ако е така?
Дали проблемът е, че масово сме изгубили критерия си за изкуство, за метафора, за многопластови, живи и човешки по дефиниция текстове, каквито са поетичните?
Ще дойде ли краят на поезията или… именно тя може да ни спаси от самите нас?

повече информация
Да си купиш вечна младост

Да си купиш вечна младост

46-годишният Браян Джонсън вече е похарчил над $4 милиона, така че тялото му да заработи като на 18-годишен. Твърди, че му се получава. Влага всички сили, стига дотам да си влива кръвна плазма от собствения си син. Смята, че е най-изследваното човешко същество, живяло някога, че експериментът му ще промени живота на всеки, който иска да живее дълго.
Тоест, на всеки.
Мечта или утопия? Безобразно пилеене на пари или идея, която може да промени еволюцията ни? Гениалност или чиста лудост?

повече информация
„Българите имаме манталитета, за да сме успешни предприемачи“

„Българите имаме манталитета, за да сме успешни предприемачи“

Борис Паскалев e предприемач с впечатляващ опит в света на стартъпите. Отскоро е стратегически съветник към института INSAIT, още една гаранция, че оттам си струва да очакваме още и все по-забележителни новини.
Преди това младежки национал по баскетбол, днешният ни гост заминава да следва не къде да е, а в MIT. Завършва магистратура с отличие и започва кариерата си като програмист преди повече от 20 години. После се пренасочва към мениджмънта и предприемачеството. За да стигнем до момента, когато се събира с двама други герои на Дигитални истории – проф. Мартин Вечев и д-р Веселин Райчев в стартъпа DeepCode. Той е изпълнителен директор на една от пионерните разработки за създаване на код с изкуствен интелект, която през 2020 г. е придобита от мултимилиардната компания Snyk.
Ще поговорим за успешния му път през сърцето на Силициевата долина. За започналата революция на изкуствения интелект, която според него е по-голяма дори от откриването на електричеството. За друга революция, която се задава – тази в роботиката. За това как у нас може да има повече успешни стартъпи, които да развият средата и страната ни.
Кои са следващите големи новини, които да очакваме от INSAIT?

повече информация
ИИ детектив. Технологията ли ще ни върне истината?

ИИ детектив. Технологията ли ще ни върне истината?

След като експериментът на Дигитални истории, в който се включиха почти 2000 души, показа, че вече не сме способни да различаваме генерираните от изкуствения интелект изображения и текстове, е време за следващата стъпка.
Дали пък… самият изкуствен интелект няма да ни помогне в тази вече неравна битка в търсене на истината? След като алгоритмите станаха толкова добри в генерирането на разнообразни текстове, изображения, а вече и видео, дали пък няма те да се окажат спасението?
Ще проверим на практика. Радостин Чолаков от родопското село Барутин ни гостува с една от първите Дигитални истории. Тогава, само на 15, той разказа за работата си в света на невронните мрежи, много преди изкуственият интелект да се превърне в темата на деня. А до днес успехите му са още по-впечатляващи. През последните години пътят му често се преплита с този на друг талантлив младеж на същата възраст. Делян Бойчев също завършва средното си образование тази година, но вече има сериозни успехи, специалността му са методите за компютърно зрение.
Двамата приятели се заговарят по темата и решават да проверят: ясно е, че днес изкуственият интелект създава забележителни изображения, но дали пак той би могъл да разпознае истината и лъжата, да прецени коя картинка е създадена от човек и коя – от алгоритъм?

повече информация
„Тепърва ще се учим да скучаем качествено“

„Тепърва ще се учим да скучаем качествено“

„Големият въпрос: как ще се трансформира обществото. Защото ние виждаме, че в момента нещата не се случват както би трябвало. Дори капитализмът е в заника си, близо до своя финал. Не знаем какво ще е следващото и как ще изглежда, но то със сигурност няма да бъде толкова водено от огромните бизнеси, които все по-трудно съществуват.“
Жюстин Томс има богат и пъстър опит в епохата на интернет – през комуникациите, дигиталния маркетинг, дизайна, предприемачеството. Преподава в Нов български университет и СофтУни Digital. Организира конкурса „Сайт на годината“, а личният ѝ блог съществува от почти две десетилетия.
С погледа на учен, практик и учител тя следи как се променя комуникацията в мрежата и накъде ни водят технологиите.
Как днес можем да сме сигурни, че в информационния поток не пропускаме нещо важно? Или че не ставаме жертва на манипулации? Как ще изглеждат новите медии след… „смъртта на медиите“?
Ще се справят ли те със задачата да ни ориентират?
В света, който през следващите години е обречен да се изправи пред мащабна трансформация…

повече информация
Share This