Можете да чуете тази Дигитална история в 

„Ще умра, не си чувствам ръцете…“, продумва Блу Скути, преди да си даде сметка, че е изпълнил една мечта, изглеждаща невъзможна. Почти 4 десетилетия по-късно е победил, по един или друг начин, играта, която всички сме играли.

Застанал зад ретро телевизор с кинескоп, намерен след безброй трудности, щракащ 42 минути без откъсване копчетата на ретро джойстик със скорост над 20 удара в секунда… тийнейджърът ни припомни, че няма предел за човека.

Как обаче е възможно да победиш игра, която няма край? И защо този успех и пътят до него са много важна новина за хората като вид? За възможностите на човека, благодарение на сътрудничеството и на таланта винаги да върви напред… Да създава, да твори, да намира смисъл. Да ражда истории.

„Тетрис“ е легенда, която минава през поколенията, за да ражда следващи легенди. Преди седмица се разходихме из историята на играта, дошла от една съветска лаборатория по време на Студената война. А днес ще се докоснем до един съвсем пресен рекорд, който има да ни каже толкова много за нас самите.

 

 

А едно време какви игри имаше…

Сред хилядите версии на „Тетрис“, може би най-голяма популярност добива тази от игралната конзола на „Нинтендо“. И въпреки че става дума за толкова остаряла днес технология, която можете да пуснете в класическия ѝ вид само на аналогов телевизор, през последните години култът към нея не само не спада, а расте. По света се правят все по-оспорвани състезания.

Играчите се превръщат в изумителни виртуози. В класическите варианти на „Тетрис“ състезателят няма как да победи играта – винаги следва ново и ново ниво… Но как тогава американският тийнейджър я е победил?

Историята е пълна с технически детайли, но накратко – класическият „Тетрис“ за „Нинтендо“ е създаден така, че да използва максимално пълноценно хардуера от онези праисторически компютърни времена, когато дори мегабайтите бяха мираж.

 

 

Търкалянье с подфръганье

По принцип играта се забързва и става все по-трудна до 19-о ниво, след това продължава да генерира нови и нови нива, но единствено редувайки цветовете на фигурите. Така през последното десетилетие състезателите се надпреварваха да записват рекорди. Скоростта наистина е изумителна, движенията на екрана трудно могат да бъдат проследени с око, същото важи за пръстите на джойстика. Играчите мислят много ходове напред, а им е нужна и определена доза късмет.

Доста дълго време се смяташе, че краят на рекорда е настъпил, състезателите спряха около 50-ото ниво, където алгоритъмът започва да генерира фигури с цветове, които почти не се различават от фона – просто разработчиците никога не са очаквали някой някога да стигне дотам. Наричат тези нива „въглищата“.

После пределът беше физически – след 20-ата минута пръстите на играчите просто отказват и това отново забави напредъка…

През 2021-а обаче новият рекордьор измисли изцяло различна техника – „търкаляне“, която днес ползват всички. Не просто натиска с палците си копчетата на джойстика, а успоредно с това го бута с показалци нагоре, което печели жизненоважните частици от секундата. Така рекордът продължи да се катери нагоре.

 

 

Game over

Така се появи новата голяма цел. Програмистите обучиха изкуствен интелект да играе тази форма на играта и той започна да стига до немислимо високи нива, докато в един момент… играта спира. Заради ограничената памет и решенията на някогашните програмисти, в немислимо високите нива има точки, които, при изпълнението на много специфични обстоятелства, водят до край на играта. Или по-точно – до блокиране на екран

Точно през 2021 г. започва да играе професионално и нашият приятел Блу Скути. Тогава само на 11, той печели състезания и бързо се намества сред елитните състезатели, които преследват немислимата цел – да победят легендарния „Тетрис“.

Именно това се случи в първите дни на 2024-а. Скути пропусна първата възможност, после всичко изглеждаше необратимо загубено, докато…, още две нива по-късно, не можа да повярва какво е постигнал. След 39 години „Тетрис“ по един или начин беше победен (или поне надхитрен), Скути стана знаменитост, а състезателите започнаха да мислят какви ли ще са следващите големи цели.

 

Интересно видео (на английски), в което се разказва за технологията и историята на рекорда и това кои са следващите постижения в играта, които могат да бъдат преследвани.

 

Приказка без край

Ето една идея. Още през 1992 г. математикът Джон Бжустовски разсъждава върху въпроса дали човек може да играе „Тетрис“ вечно. И стига до заключението, че играта е статистически обречена на край. Ако един играч получи достатъчно голяма поредица от редуващи се фигури с формите S и Z, това в един момент ще го накара да загуби. Колко обаче трябва да играеш за подобна статистика? А и тя също би могла да бъде ограничена от разработчиците с леко усъвършенстван алгоритъм.

„Какво е окончателна победа в играта?“, пита реторично и Пажитнов. „Вникнете в ужаса на тези думи“.

Истинското име на момчето е Уилис Гибсън. „Скути“ идва от Scutum – латинското име на съзвездието Щит, а в жаргона е нещо голямо, изключително

Скути играе по около 20 часа на седмица. Семейството му одобрява хобито, даже са положили доста усилия, за да му осигурят необходимия старовремски телевизор. Стига до ниво 157, на практика нечовешко представяне в игра, измислена да стига до 29-ото!

Той вече държи рекордите за най-дълга игра, най-много точки, най-високо ниво…

 

 

Четири сватби и едно погребение

Съдбата на тази игра явно е свързана по някакъв начин с трагичното. Скути посвети рекорда на баща си, починал месец преди хлапето да стане световно известно.

Пажитнов също каза, че е много впечатлен от успеха на хлапето, но държеше да отбележи, че не е победена играта му, а чисто и просто имплементацията ѝ за конзолата на „Нинтендо“.

Формално е напълно прав. По-важното обаче е друго.

Вече четвърт век алгоритмите са по-силни от нас на шах… и какво? Състезанията са по-атрактивни от всякога, продължават да се намират нестандартни ходове, да се раждат запомнящи се състезатели, интересни личности. Да дават поводи дори за национална гордост, както го правят през последните месеци българските шахматистки.

Отдавна алгоритъмът ни победи и в дълго време затрудняващата го игра „го“ (именно партия по го, впрочем, сближава нашия герой Пажитнов и японците). Въпреки това днес тя е по-популярна от всякога, появяват се по-силни играчи…

Във времената, когато технологиите са готови да ни победят във все повече игри, се оказва, че и ние, хората, ставаме по-добри. Че успяваме да намерим нови форми, нови посоки, в които машината все още не е способна да ни стигне. Дали същото няма да се случи в почти всяка област? Дали пък напредъкът на изкуствения интелект няма да създаде нови форми, да ни помогне да преоткрием изкуството?

 

 

Homo Ludens

„Начинът, по който това 13-годишно хлапе направи своя главозамайващ подвиг, ни казва много за това как се променят границите на човешките постижения в цифровата ера“, пише професорът по когнитивни науки Том Стафорд. И още:

„Постижението е реално, но значението му е далеч отвъд сферата на класическите аркадни игри и тези, които ги обичат.Това, което Гибсън е направил, и как го е направил, дава общи уроци за това как хората учат и как се разширяват границите на човешките постижения. Гибсън не просто е взел стара конзола, а се е присъединил към една жива традиция.Има хиляди играчи, посветени на „Тетрис“ на NES – платформата, на която за първи път играта е пусната в Северна Америка.

Много от дискусиите около изкуствения интелект се фокусират върху областите, в които човешките умения могат да остареят, но е грешка да се смята, че човешката производителност е неподвижна цел. Както показа рекордното постижение на Гибсън, ние постоянно гледаме към външните граници и, достигайки до тях, разширяваме обхвата си.

Поуката е, че преодоляването на границите на човешките умения е следствие от непрекъснати колективни иновации, както и от забележителни личности. Хората са вид, който се определя от способността си да учи, а в цифровата ера има все повече възможности за навлизане в неизследвани територии на представяне във всички аспекти на изкуството, науката и културата – включително и в „Тетрис“.“

 

 

Спортът за един мирен свят

„Изобретих „Тетрис“ за собствено удоволствие. Само така и може да се изобрети нещо“, усмихва се Пажитнов.

Неотдавна, в интервю за големите въпроси на 2024 г., футулорожката доц. Мариана Тодорова ми разказа за срещата си с космонавтите, които се завърнаха на Земята преди месеци. Изненадана беше, че вместо за технологии, те говорели за човешкото, за бъдещето ни като вид заедно.

„Искаха да покажат, че когато човечеството е изправено пред много важен глобален въпрос, касаещ всички – в случая успеха на тази космическа мисия, нямат никакво значение геополитическите, стратегическите истории. И руснаците, и американците казаха: ние искаме да дадем формулата за разбирателство на човечеството, модела за успех, за сътрудничество. Там сме взаимозависими и наистина сме като братя“.

Не е ли „Тетрис“ прекрасна метафора за това, което може да ни обедини? Тръгнала от една изчезнала държава, насочила се към изтока, чрез него завладяла запада… За да ни припомни, че сме способни на следващите големи стъпки. Че можем да се развиваме, да мечтаем, като вид да използваме пълноценно и осъзнато технологиите. Но това е възможно само когато сме заедно.