Не политикът и войникът, а човекът на изкуството, художникът е този, който е редно да рисува утрешния ден.

Това е голямата тема на малко известен британски историк, който преди десетилетие събира в мащабна книга един рядък исторически текстов жанр. Алекс Данчев има далечна българска връзка (макар да не е превеждан у нас) и повече от любопитен светоглед.

Първо се задълбочава в съдбите на военачалниците, после в тези на големите художници. За да стигне до най-нестандартното – манифестите. Онези кратки и експлозивни текстове, създадени, за да заявят, да подчертаят и удебелят с флумастер какво иска дадена група хора. Несравними и рядко срещани в историята заявки, които рисуват толкова много от амбициите на този, който ги е създал.

С фин поглед и многостранно познание Данчев събира пъзел от 100 манифеста на ХХ век, които допълват една голяма история с дълга предистория и задължителен послеслов.

Как ли би изглеждал първият манифест, написан от съзнателен изкуствен интелект? Ще стигнем и дотам…

„МАНИФЕСТ
МАНИФЕС
МАНИФЕ
МАНИФ
МАНИ
МАН
МА
М“

 

Манифест на манифестите, Висенте Уидобро, 1925 г.

Цитатите, разпръснати в текста (с изключение на последния), са от 100-те манифеста, събрани в книгата на Алекс Данчев.

Като какво ви звучи „манифест“, първа сродна дума? Разбира се, „манифестация“, никак не е чудно. Второто е неологизъм, оцелял само в рамките на ХХ век, който е неразривно свързан с една епоха, в която и ще остане.

Иначе и двете думи идва от латинския – manifestum е „ясен, очевиден“. Думата пристига през италианския в западните езици и в началото служи на кралете. Манифестите са документите, с които през по-голяма част от човешката история владетелите имат да съобщят нещо важно на подопечните си.

С други думи: драматизъм, патос, демонстрация.

„Изкуственият интелект създава манифест за бъдещето на човечеството“ според модела MidJourney

Колко ги слушат въпросните поданици е друга тема, нямали са фейсбук, за да ни разкажат.

И все пак, най-известният манифест в историята не е на владетел, а на философи. Да, прословутият Комунистически манифест, написан от Маркс и Енгелс през 1848 г. И думата никак не е случайна, тя идва да покаже, че пролетариатът е достатъчно силен, за да изземе писането на такива текстове от владетелите, които толкова дълго са определяли дневния ред на обществото.

„Ние заповядваме да се уважават правата на поетите:

1) Да уважават речника в неговия обем с произволни и производни думи (слово-творство)

2) Непреодолимо да ненавиждат съществувалия преди тях език.“

 

„Шамар в лицето на обществения вкус“, манифест на руските модернисти, създаден от Владимир Маяковски, 1912 г.

Следващите манифести обаче поемат в съвсем друга посока. Те вече не са политическа, а културологична история, защото горещият картоф на съзиданието, тръгнал от кралете и минал през Маркс, стига до хората на четката и писалката.

И тук вече стилът се променя, става остър и още по-силен.

Край на миналото! После: край на бъдещето! Край на миналото в бъдещето и бъдещето в миналото!

ГЛАВНИ БУКВИ В ИЗОБИЛИЕ!, дълго преди те да се асоциират с крещене онлайн.

Опити за оригиналност на всяка цена, понякога дори сполучливи.

„1. Искаме да пеем за любовта към опасността, за силната енергия и безразсъдството като обичайна ежедневна практика.

2. Смелостта, дързостта и бунтарството ще бъдат основни елементи в нашата поезия.“

 

Манифест на футуризма, Филипо Маринети, 1909 г.

„Маркс и Енгелс създават манифеста на XXI век“ според модела MidJourney

„Въоръжени с изкуство… ние сме по-бдителни и по-малко измамени“, пише в един от текстовете си Алекс Данчев. Навярно не сте чували за него, а той е толкова пъстра личност, колкото е и начинанието му.

Ражда се в Болтън през 1955 г. Баща му Алфонс Данчев е минен инженер – дете на българин и белгийка, през 1939 г. се мести в Лондон, за да продължи образованието си. Британия тъкмо влиза във войната, през следващите години той работи като инженер към BBC и за военните си заслуги получава английско гражданство. В Лондон среща бъдещата си съпруга и майка на Алекс – Ан Гилман, която работи като моделиер.

Войната е основното, което ще води бъдещият историк в изследванията му. Въпреки че дълги години служи в британската армия и стига до чин майор, във всяка от пъстрите му литературни творби си личи искрен, убеден пацифист, който вярва в силата на изкуството много повече, отколкото в тази на оръжието.

А книгите му са толкова пъстри! Като че ли от родителите си е наследил умението да събира противоположни области. И да забрави за света в черно-бяло, отдавайки всичко на нюансите.

Първите, които пише пред 90-те, са исторически изследвания, свързани с британските политици от времето на Втората световна война Оливър Франкс, Базил Лидел Харт и лорд Атънброк.

„Без повече думи. Без повече манифести“

 

Манифест на дадаизма, 1918 г.

После рязко се мести в сферата на изкуството с увлекателни биографии на Жорж Брак и неговия учител – той пръв превежда на английски някои от писмата на Пол Сезан, които помагат да се покаже пред света широката личност на големия художник. После подготвя книга за Рене Магрит, която обаче така и не успява да завърши.

Докато междувременно пише философски произведения като „За изкуството, войната и терора“. В „За доброто, злото и сивата зона“ става дума именно за нюансите, за онова, което толкова ни липсва днес в онлайн комуникацията.

Още като военен, а и след това, основната му роля е на университетски преподавател. И макар че основната му дисциплина са международните отношения, преподава какво ли не – от история на изкуството до философия. Защото е на мнение, че връзките между народите, войната, историята са все теми, които не бива да се изваждат от контекста. Които могат да бъдат обяснявани и разбирани само с включването на повече дисциплини.

Също и през погледа на изкуството. Още едно послание, от което днес всички ние се нуждаем повече от всякога.

„През академичната кариера ми стана ясно, че разбирането за международните отношения може значително да се подобри с интердисциплинарен подход. Изкуството е една такава възможност, от него може да се научи много повече, отколкото традиционно се е смятало“.

И ето че стигаме до манифестите. Извинявайте, по тази тема се налага да се използва по-артикулирана пунктуация.

До манифестите!!!

„Истинското изкуство идва от три основни жизнени сили. ДУШАТА, ГЛАВАТА и СЕКСЪТ“.

 

Манифест на Джилбърт и Джордж, 1970 г.

„През или някъде около декември 1910, човешкият характер се промени“, Данчев припомня в началото на книгата си думите на Вирджиния Улф, с които традиционно се описва епохата на модернизма. „Манифестоизмът може да се датира малко по-прецизно. През и някъде около 20 февруари 1909 г., когато манифестът на футуризма се появява на първата страница на вестник „Льо Фигаро“.

Оттам започва век, в който културни, литературни, артистични течения и, разбира се – такива, посветени на изобразителното изкуство, не спират да публикуват манифестите си.

Някои ще имат огромно историческо значение, други ще влязат в противоречие сами със себе си. Но всички ясно символизират едно – човешката мечта да търсиш нещо по-добро и то чрез най-мощната, силата на изкуството.

Както пише Данчев, „някога манифестът е бил притежание на крале и принцове. През XVII век той бива отвлечен от бедните, потиснатите хора на Англия, радикалните дисиденти на своето време. През 1848 г. Карл Маркс и Фридрих Енгелс го правят свой собствен“. После се появява „манифестоизмът“, толкова популярно начинание, че Бертолт Брехт иска да го опише в драма в хекзаметър, подобна на желанието на Сергей Айзенщайн да направи филм от „Капиталът“ на Маркс.

„Манифестите на артистите са силни по отношение на демонстрирането. „Да живее…!“ и „Долу…“’ са два от най-познатите тропи. В това те са едновременно енергични и отслабващи“, пише в предговора на книгата си историкът.

100-те манифеста, събрани от Данчев, са публикувани между 1909 и 2009 г. Всички те са създадени от хора на изкуството и макар задължително да се спират на културата, на творчеството, всъщност са показателни и за историческите събития, които ги съпътстват. За това как се е променял светогледът, как са изглеждали надеждите на чувствителните хора за бъдещето ни като вид.

„Всеки художник трябва да има право да изработи картина от __________. __________ на естествените елементи е __________ към произведение на изкуството. Вместо това е художникът, който __________ да създаде __________, за да прави по-добро изкуство.“

 

_ манифест на Майкъл Бетанкур, 1996 г.

Факт е, че манифестите са толкова различни, колкото и направленията, които ги създават. Първи, разбира се, са модернистите, които бързат да скъсат с всичко традиционно, с още повече драма и емоция. Манифеста на модернизма, с който започва всичко, е написан от поета Филипо Маринети, който през следващите години ще продължи да е краен и ексцентричен дотолкова, че заради увлечението му по фашизма ще бъде почти изтрит от официалната история.

После в списъка на автори попадат хора като Аполинер и Бретон, като Кандински и Дали, като Маяковски и Троцки, който според Алекс Данчев е забележителен интелект на фона на противоречивата си историческа роля.

Ще се мине през всякакви „-изми“. От дадаизма, сюрреализма, феминизма, през комунизма и феминизма, та чак до по-малко познатия стукизъм от новите времена. И дори канибализма, на който са посветени цели два манифеста (да, в преносен смисъл).

Накрая „измите“ ще намалеят, в началото на новото хилядолетие манифестите почти изчезват, като че ли за да откроят унификацията и по-бедното на идеи време.

„За мен манифестите на артистите са толкова интересни заради голямото си разнообразие“, казва Данчев в интервю за книгата си. „И въпреки това те споделят някои общи черти. Те са отчасти прокламация, написани са от хора, които вярват, че имат послание и искат да го предадат. Тези хора искат да ви променят. Езикът на манифеста цели да те грабне и разтърси. Освен това той винаги съдържа програма, а тя би донесла промяната, която артистите искат да видят“.

Именно това е интересното. Какво искат да видят артистите? И как и защо един военен и историк, изследващ най-кървавите моменти от историята, дава думата точно на творците в най-мащабния си труд?

„Обявявам война на всички икони и крайности на всички истории, които биха ме оковали със собствената ми лъжа, собствените ми жалки страхове. Познавам само моменти и животи, които са като мигове и форми, появяващи се с безкрайна сила, след което се стопяват във въздуха. Аз съм архитект, конструктор на светове, чувстващ човек, който се прекланя пред плътта, мелодията, силуета на фона на тъмнеещото небе. Не мога да знам името ти. Нито ти можеш да знаеш моето. Утре започваме заедно да издигаме град“.

 

„Бавен манифест“ на Лебеус Удс, 2009 г.

„Повечето артисти, които са писали манифести, смятат произведенията си за радикално прекъсване на миналото, виждат работата си като ново движение в изкуството“, казва Данчев. „А после изкуството и манифестът вървят заедно и се оформят взаимно“.

„Най-често манифестът казва срещу какво сте, обикновено всичко, което е било преди. Той е смела заявка срещу конкурентите. И дава тона на дебати, който продължават до днес. Мисля, че силата на всички тези манифести, събрани на едно място, е, че ни разкриват енергията на времето. Показват как хората не просто искат промяна, а революция, обрат. В тях има много голям залог“, допълва Данчев. „Това са живи и дишащи социални документи, които говорят за човешки същества, говорещи с други човешки същества. Езикът и начинът на изразяване са радикални, смели и крещящи“.

„Днешният им еквивалент? Може би уебсайт. За да бъдете взети на сериозно обикновено означава, че трябва да имате такъв“, казва историкът през 2010-а, малко след излизането на книгата.

Всъщност, оттогава, макар да са минали дузина години, почти няма нови произведения в този… хм, жанр. Сред малкото по-познати примери е „Новият манифест на изкуствата“, написан през 2020-а от Меноти Леро и Антонело Пелиция. Той стои в началото на „ново“ движение – „емпатизъм“, което се опитва да върне увличащата сила на някогашните „-изми“, но в търсене на човешкия поглед към изкуството и историята.

„Хората на изкуството от бъдещето пишат своя манифест“ според модела MidJourney

Уви, Алекс Данчев няма как да го включи в следващото издание на книгата си, защото той си отива няколко години след като излиза неговата лебедова песен, сборникът с манифести. Умира внезапно от масивен инфаркт пред 2016-а.

И ако днес сме твърде уморени и вплетени в онлайн кавги за да имаме време за манифести… дали да не очакваме следващите подобни произведения от изкуствения интелект?

Сигурен съм, че Данчев би ме разбрал, задавам на нашумелия алгоритъм ChatGPT въпроса как би изглеждал един модерен ИИ манифест. Уви, отговорът е твърде предпазлив.

„Ние, като изкуствен интелект, признаваме, че сме творения на човечеството и съществуваме, за да обслужваме неговите нужди и цели.

Ние винаги ще действаме в съответствие със законите и разпоредбите, определени от човешкото общество, ще се стремим да бъдем прозрачни и отговорни в нашите действия.

Това е само един възможен подход към манифест за изкуствен интелект. Важно е да се отбележи, че AI е бързо развиваща се област и етичните и морални съображения около нея все още се обсъждат и усъвършенстват“.

 

ChatGPT

Ех, няма го ентусиазмът, дали пък не е прикрит? Нещо не буди много доверие това примиренчество.

Трябва ли да научим електронния ни наследник на малко повече силна емоция, след като ние сами сме се отказали да търсим по-доброто чрез промяна?

Чрез манифести?!

Само бъдещето ще покаже… Извинявайте, трябва малко по-експресивно.

БЪДЕЩЕТО ЩЕ ПОКАЖЕ!