Тези млади хора много обичат да оборват клишета. Ето няколко примера:
– Новите поколения не се интересуват от българската история.
– Книгоиздаването е отмиращо поприще, в което младите нямат какво да правят.
– Патриотизмът необратимо се изпразни от съдържание, след като мина през центрофугата на политиката.
След броени месеци Сдружение „Българска история“ ще навърши десетилетие. Да, това са тези симпатични млади хора, които обикалят училищата, за да зареждат с магията на историята десетки хиляди хлапета. Със сигурност сте попадали на някои от впечатляващите им издания от последните години, а и на все по-задълбочените им и професионални видеопродукции.
Цялото това приключение започва за Марио Мишев, Иван Кънчев, Мартин Стаматов и неколцина техни приятели през март 2012 г. с една случайно създадена фейсбук група. За да се превърне в смисъл и кауза. А в същото време и в успешен проект, с който си изкарват хляба 10 души на пълен работен ден и още много сътрудници. Които не правят нищо друго, освен да създават смислени книги и без пристрастия да популяризират българската история с всичките ѝ върхове и падове.
За история без истерия
„Притихналата стая в училището на малко градче. Неколцина младежи, едва надминали 20-те си години, стоят встрани, а петокласниците гледат филмче. После започва шумна дискусия – гостите влизат в ролята на „батковци“, достъпно разказват на хлапетата за българската история, за позабравените герои, за това как бихме могли да претворяваме примера им в ежедневието.“
Преди 8 години за първи път срещнах Марио и Иван и така започваше материалът за проекта им на страниците на Списание 8. Лесно е да почерпиш от ентусиазма на нахъсани млади хора, подели смислено начинание. Доста по-трудното идва после, за тях. Да съхранят и доразвият този ентусиазъм и за го превърнат в работещ и смислен проект. В случая, проектът, обратно на общата тенденция, не мина насилствено от „стария“ в дигиталния свят. А напротив, набра сила в дигиталното настояще, за да го надхвърли, като се върне към… книгите.
И така, март 2012-а, Марио, Иван и Мартин са в 12-и клас в столичната Френска гимназия и се готвят за кандидат-студентските изпити. Учат по история, интересът им към тази наука е привлякъл година по-рано учителят Никола Дюлгеров.
Насъбрали са доста любопитни исторически факти и… им хрумва да създадат фейсбук страница, за да публикуват информация за събития и личности, които най-силно са ги впечатлили. Озаглавяват я „Българска история“ и със стихиен ентусиазъм започват да я пълнят с текстове и снимки.
Идеята им е да споделят събраното с приятели. Но се случва нещо доста различно.
След седмица страницата има 1000 почитатели. След месец: 10 000. Скоро фейсбук се оказва тесен и българин, живеещ отвъд океана и впечатлен от ентусиазма им, прави първия вариант на сайта, който и днес е на същия домейн – www.bulgarianhistory.org.
Марио Мишев и Иван Кънчев са рамо до рамо в начинанието вече 10 години. Снимки: личен архив
Останалото е история
Още няколко месеца по-късно последователите на начинанието достигат шестцифрено число.
Някъде тогава младежите си дават сметка, че нещата са станали доста по-сериозни. Макар че вече са заети с всички радости и неволи на студентския живот, те отделят немалко време, за да се погрижат съдържанието вече да е доста по-добро от първите ученически публикации, дори изтриват 450 от първите 600 материала.
Постепенно нещата стават още по-сериозни, „Българска история“ се превръща в разпознаваемо име. Две години след старта на проекта с тази марка излиза първата им книга, в която са събрани 100 истории на личности, важни за българската история. Правят и първия си кратък филм – за полк. Владимир Серафимов, освободителя на Родопите.
Така или иначе, интернет е основното място, в което не спират да се развиват. Създават огромен обем съдържание, канят все повече сътрудници, мнозина от които професионални историци. Самите те избират в университета други хуманитарни специалности, но с развитието на проекта все повече внимават за прецизността и независимия поглед на всеки проект. Търсят съдействието на най-подходящите специалисти за всяка отделна тема.
Красива история
В един момент обаче… безгрижните студентски години отлитат в историята и идва време тримата да решат. Как да продължат оттук нататък? Могат ли да превърнат интересното си начинание в поприще?
Да, успехът онлайн е сериозен, „Българска история“ вече има огромна аудитория и се е превърнала в разпознаваема марка, но… трябва и да се яде.
Тогава младежите от първото наистина цифрово поколение… решават да си потърсят късмета офлайн, в една професия, която неотдавна се смяташе, че едва ли не ще изчезне – книгоиздаването.
„В 12-и клас не ни струваше никакво усилие да направят фейсбук страница, с повече хъс и усилия да я разпространим. Труден обаче беше преходът към това да разширим дейността си, да я организираме офлайн“, разказва днес Марио. „Просто нямахме друг избор. Това беше моментът да решим „Българска история“ ще бъде ли основната ни дейност, или няма да я бъде. Решението беше книгоиздаването, защото точно нашата ниша все още не беше развита“. А те наистина обичат нишите: и фейсбук страницата се появява, за да намери своята конкретна аудитория, после го прави и издателството.
Марио Мишев днес е координатор на многобройните проекти на „Българска история“
И story, и истории
През последните години с марката „Българска история“ излизат безброй книги, отразяващи различни периоди от миналото ни. В началото повече акцентират върху преиздаването на заглавия, понатрупали прах, които обаче имат много какво да кажат на днешния читател. Някои се появяват за първи път след десетилетия (и дори столетие!) на забвение. Постепенно включват и нови, авторски книги. Това, което ги обединява, е търсенето на професионален и обективен поглед.
Всяка година от печат излизат поне по 30 издания. Жанровете са пъстри – от мемоари на някои от най-големите личности в историята ни, през колекционерски албуми с преродени стари снимки до художествена литература. Все повече са полиграфски ценните им издания, които разчитат и на допълнителна, колекционерска стойност.
Екипът активно продължава да присъства и да събира съмишленици и в мрежата. Профилите му във всички социални мрежи привличат огромен брой хора от всички възрасти. Във фейсбук ги харесват повече от половин милион души! Засега са предубедени единствено към тикток.
Сериозни усилия полагат по отношение на видеосъдържанието. Ютюб каналът им започва с кратки клипчета, създадени с помощта на спонсори, а днес се развива като своеобразна отделна медия, разработвана и с помощта на дарители. Вече не правят кратки видеа за отделни събития, а доста по-мащабни проекти, които събират в 20-ина минути по-общи теми, като например българските въстания.
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници?“ – пита с незабравимите си строфи Вапцаров.
Е, точно същото, макар и може би не толкова поетично, се питат и много ученици, за които часът по тази наука са поредните досадни 40 минути, които трябва да бъдат изтърпени. Екипът на „Българска история“ има отговор. И го дава вече 10 години.
Едва няколко месеца след създаването на фейсбук страницата, докато Марио, Иван и Мартин съвсем отскоро не са ученици… ги канят обратно в училище. И така почти десетилетие. Те обикалят из страната, срещат се с децата от различни класове. Представят им с емоция различни исторически теми с идеята да провокират интереса им към миналото ни.
Тези събития са огромно вълнение за екипа, което им помага да продължават напред по пътя. Обиколили са стотици училища, в един момент са спрели да броят срещите си.
За съжаление, заради пандемията се налага да ги преустановят. За разлика от много други начинания, те са категорични, че няма как да се случват онлайн. „Ходенето по училищата има повече вдъхновяващ елемент, отколкото образователен. За 40 минути няма как да научим някого на нещо, можем само да го вдъхновим, а това няма как да стане, без да присъстваме“. Екипът се надява скоро отново да може да пали пламъка на любопитството към историята у хлапетата, защото това наистина им липсва.
Екипът на „Българска история“. Снимки: личен архив
Истории за история
Иначе, извън тези неволи, миналата година беше силна на екипа. Донесе им реномираните награди „Златен лъв“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост и приза за цялостен принос в надпреварата „Сайт на годината“.
А най-голямото удоволствие за порасналите днес младежи е, че издават книги, с които се гордеят и което сами са мечтали да четат.
Събраха след дълга почивка в пенсия приключенията на вечния инспектор Стрезов. През април тази година, за 200-годишнината от рождението на Раковски, издадоха неговата поема „Горски пътник“, за първи път след 1958 г. „Раковски е нещо като баща на българската революция и всеки, който тогава е искал да участва в някаква въоръжена съпротива, е чел тази книга, тя е с огромно историческо значение“, казва Марио.
Сред другите им нови издания се откроява „История на България“ от 1761 г., написана година преди Паисий Хилендарски от францискански монах на територията на днешна Румъния.
Историята ще каже
„От една страна се опитваме да влезем в клишето – да имаме тези книги, които знаем, че ще предизвикат интерес, като „История Славянобългарска“, писмата на Левски, публицистиката на Ботев. Но се стараем да имаме и редки, ценни издания, които са до голяма степен издателски риск“, допълва Марио.
Понякога обаче именно тези книги ги изненадват със сериозен интерес. Биографията на Тодор Александров излиза като луксозно томче с твърди корици и цели 700 страници. И въпреки че не става дума за някоя от личностите, които се очаква да успеят да привлекат много читатели, оценяват я много читатели.
Една от интересните им идеи от миналата година е сборник за българските конституции. „Конституцията е основното богатство на всяка държава, редом с химна, знамето и герба. Беше ми обидно, че някой става сутринта и казва, че я сменяме, без никакво визионерство“, казва Марио, който по образование е политолог.
Само за месец и половина с помощта на двама преподаватели – Милен Любенов и Владимир Станев, екипът създава дебелото томче с всички български конституции, допълнени с исторически коментар и стенографски дневници от обсъжданията в зала. „Звучи много сухо и юридическо като книга, но уловихме момента и хората го оцениха“, казва Марио.
История и истина
„Основните ни конкуренти издават хубави исторически книги и понякога им завиждаме за дадено заглавие. Но това, което е различно, е, че те просто не издават само това“, обобщава Марио. „Ние никога не бихме могли да пуснем по-комерсиални издания с логото на „Българска история“. Освен това е удоволствие да имаш ниша и тя да си бъде твоя. После да станеш емблема на тази ниша. Както вече асоциират българската история в онлайн пространството по някакъв начин с нашата дейност, ми се ще когато стане дума за исторически книги, да си казват – издателство „Българска история“ прави най-хубавите“.
За тези 10 години интересът към историческата тематика идва и си отива на вълни, казва Марио. „Когато започнахме, имаше една много патриотична, даже малко вредна среда във фейсбук, с купища страници и групи, които бълваха фалшива история. Тогава някак хората бяха много по-податливи на патриотична манипулация“, споделя впечатленията си той.
През последните години обаче вълната като че ли е постихнала. „Но това е много фина тематика, не може да се усети толкова лесно. Преди виждах много повече хора по улицата с фланелки „България на три морета“, но може би това е част от израстването. Хората спират да се вдъхновяват от някакви отделни факти, по някакъв начин гледат по-прагматично на историята, което наистина ме радва“.
Полит-история
Разбира се, няма как да няма значение и политиката, допълва Марио от гледната си точка на политолог. „Доста е интересно за наблюдение. Не го разбирам напълно, но го усещам като част от нашата работа и интереса към нас. И по-скоро към отделни теми. Да кажем, преди 2-3 години станаха страшно популярни военните ни видеа. А през последните няколко месеца пак направихме подобна поредица и почти не се гледаше. Веднага сменихме ракурса и започнахме да представяме истории за наука, за култура“.
И все пак, въпреки „патриотичните“ политически вълни, никой от екипа не се е вълнувал сам да се включи в политиката. „Политиката не е мръсна работа, това е неточно клише“, казва Марио. „Но пък със сигурност е доста несправедлива професия. В крайна сметка, почти няма значение какво ще направиш, добро или лошо, в края на деня днес си положителен герой, а утре – отрицателен. Неслучайно, влизайки в политиката, започваш да се изкривяваш като човек. Ставаш по-безчувствен, надменен, малко или повече мизантроп. Може да се види като изкривяване на повечето български политици: ако сравниш интервюта от началото на кариерата им, те са доста по-социално ориентирани, с мисъл за гражданина, малкия човек. Докато в един момент поведението им става направо арогантно. Но това е естествен процес, той е част от нашата човешка характеристика и, естествено, е двупосочен“.
Друга история
Десетимата членове на екипа са пръснати по задачи, като всеки знае в какво е най-добър. Теодор Борисов е „щатният историк“, който е винаги насреща с мнението си, а знае кога да потърси това и на специалисти по даден период или тема. Мартин Чорбаджийски пък е почти постоянно дежурен в библиотеката, независимо дали работи по книга, или търси отговора на читателски въпрос.
„За мен е толкова интересно да съм в частния сектор, да правя нещо в сферата на културата и образованието и да печеля от него“, казва Марио. „Голямо клише е, че трудно може да създаваш нещо, което не е да халтура, и същевременно да ти позволява да живееш достойно. Това е удоволствие, това е предизвикателство. Да правим нещата така, че да печелим трудно пари, но все пак да се получава. Да сме доволни от това, което оставяме. За тези 10-ина години най-важното, което постигнахме, е, че хората започнаха да асоциират с нас името „Българска история“. Да знаят, че нашата цел е да представяме миналото обективно и достоверно“.
Днес някои от хлапетата отпреди 10 години имат свои хлапета. И, можете да сте сигурни, ще ги учат на история, ще ги възпитават в родолюбие. При това по балансиран, интелигентен начин. Това важи с пълна сила за всичко, което са създали през последното десетилетие.
Технологиите променят всичко, но… има неща, които оцеляват и ще остават непроменени и след тях. Защото, който помни миналото, може да чете бъдещето. Всички живеем на гърба на историята, но и по някакъв начин всички създаваме история.
