Баща и порасналият му син, хванати за ръце. Зад тях е онова, което ги определя, а пред тях – обективът с безпощадната си прямота. Важните снимки нямат нужда от думи.
Тази Дигитална история е толкова голяма, колкото живота. Защото ни връща към най-естествения цикъл, дава ни проницателния си поглед към смисъла.
„Това е една от онези истории, които започват, без да имаш някаква яснота къде ще те отведат. И точно това най-много ме привлича в нея. Тя се превърна в много по-цялостно изследване на темата, отколкото си представях първоначално“, казва фотографът Валерий Пощаров.
Валерий е баща на двама синове, които днес са на 12 и на 9 години. Една сутрин ги води към училище и се замисля как неусетно много скоро ще дойде моментът, когато те вече няма да искат да ги държи за ръка.
„Сякаш исках да докажа на самия себе си, че не е непременно така. Затова реших да направя портрет на баща ми и на дядо ми, който тогава беше на 95 години. Това за мен щеше да бъде много силно потвърждение, че приемствеността съществува, че ние наистина сме носители на щафета, която предаваме на следващото поколение“.
Идеята идва в разгара на пандемията, когато бяхме задълго откъснати от възрастните си роднини в опит да ги предпазим. Налага се Валерий да чака цяла година, за да направи снимката, която е решил. Но докато дойде време това да се случи, една друга среща му дава знак, че тази история трябва да бъде разказана докрай.
„В ранната пролет случайно се озовах пред една къща, която провокира интереса ми. Извадих фотоапарата, започнах да композирам и в същия миг отвътре излязоха двама души. Жената буташе мъжа на инвалидна количка, той ѝ каза нещо, тя бързо влезе в къщата и се върна, държейки в ръце рамкиран портрет на млад мъж. Дойде при мен и ми каза: „Имахме един-единствен син, почина преди осем месеца. Мъжът ми ви видя с камера и много иска да му направите портрет със сина му“. Това беше знак, който ми подсказа, че тази серия трябва да се случи. Че тези портрети трябва да бъдат направени“.
Тези портрети наистина трябва да бъдат направени. „Трябва да се подготвя за неизбежните потискащи стени, които бавно ще се издигат между мен и другите; трябва да бъда готов да приема бавното, но сигурно отдалечаване на децата ми, докато в най-добрия случай остане само толерантността“, сещам се за тези думи от „Татко“ на Уилям Уортън.
Валерий се посвещава на начинанието. Прави снимката на баща си и дядо си, после печели проект, не спира да снима до днес, планира да го прави дълги години. Уловил е в обектива си около 150 двойки бащи и синове от всяка българска административна област. Продължава да търси общото в щафетата, която си предаваме между поколенията.
„Фотографиите са далеч от конкретиката на отделните личности, които изобразяват. Те са събирателен образ на отношенията и на поколенията, които се разминават. Докато позират, бащите и синовете се хващат за ръка за първи път от години, от десетилетия. Този акт на интимност се превърна в големия смисъл, снимките са просто доказателство за често дълго време неизказваната любов между баща и син“.
На снимките можете да разпознаете и обществени личности, само че освен за първата, фотографът е решил да не разказва за своите герои. Въпреки че мнозина го съветват да го прави, защото историята е това, което вълнува, Валерий смята, че кадрите без думи дават много повече.
„Целенасочено запазвам в тайна тези истории. Радвам се, че във времето послушах тази моя лична философия и устоях на изкушението да разкривам повече за самите хора, защото, спестявайки тази информация, зрителят е поканен сам да я сътвори“.
Неотдавна проектът привлече вниманието на платформата LensCulture с над милион последователи. Фотографът смята, че начинанието му попада в жанра „въвлекателна фотография“, от която обаче има и доста разлики.
„Моят подход е неуниверсален от две страни. При „въвлекателната фотография“ обикновено се дава камерата на участниците, за да заснемат живота около себе си. В случая камерата запазвам за себе си, но на сцената се качват хората, които заснемам на фона на собствения им живот. Провокирам ги да застанат на място, което за тях е някак естествено. Хората стават участници, те не са просто обекти“.
Голяма част от предизвикателството се крие в това двама възрастни мъже да си подадат ръка. По някакъв начин да издадат своята уязвимост, нещо, към което културата никак не ни предразполага.
„Имаше много неловки моменти, колкото и това да е всъщност нещо абсолютно естествено. Като мъже някак имаме тази естествена задача да се еманципираме, да се отделим от влиянието на бащата, да излезем от неговата сянка. И процесът на това приемане е другата страна. Ние трябва да сме се формирали достатъчно като личности, за да можем да приемем, да хванем ръката на нашия баща със спокойствие. Това е дълъг път, взаимен процес. Обикновено синът е този, който изпитва първи някакво чувство на свян, неудобство. А бащата винаги го хваща с лекота, защото той винаги ще бъде неговият син.“
От самото начало Валерий решава, че ще снима само възрастни хора и му се налага да отказва на много бащи на малки деца.
„Когато децата са малки, е много различно, те са още част и от нашата идентичност. Двете личности не се срещат толкова силно, колкото когато синът вече е пораснал. Тогава има среща, иначе сякаш все още сме едно цяло и това е съвсем естествено. И тогава разбираш дали си се справил. Въпросът е как го оценяваш?“
Фотографът вече има няколко кадъра от съседни държави, а следващата му спирка е Грузия. Според Валерий, ако проектът се разрасне в различни страни, ще можем да правим чисто културни паралели, да съпоставяме.
„Ние сме възпитани от средата, в която сме израснали и би било много различно да видим бащи и синове от различни места по света. Самата среда, в която заснемам хората, е част от историята. И тук идва ролята на визуалната семиотика. Само чрез средствата на видимото и това по какъв начин е изразено, могат да бъдат направени заключения за историята, за културата и средата на тези хора“.
След толкова вълнуващи срещи, кои ли са нещата, които му е хрумнало, че е важно да каже на собствените си синове?
„Този процес е много динамичен, свързан е и с моето лично израстване не само като баща, но и като по-уравновесен човек, който може да приеме чуждото мнение, дори когато не е съгласен с него. Много често се случва отношенията между бащи и синове да не са много добри заради някакво налагане на стойности или неразбиране от страна на бащата. Единият ми син вече влиза в по-динамична възраст, има много предизвикателства, свързани с потенциални различия. И тук идва моментът, в който аз, като родител, се опитвам да бъдат балансиран. Да приема неговата позиция и да търся диалог, а не да налагам едностранно своето мнение. Мисля, че това по някакъв начин означава да се хванеш за ръка с останалите, не само с баща си. Това зачитане и тази взаимност е разковничето на отношенията между хората“.
А дали е научил нещо и за отношенията със своя баща?
„В един момент той ми изпрати снимка, на която сме двамата, хванати за ръка, а аз съм малко момче. Стана ми много мило. Подреждайки всички тези образи в главата си, получих накрая един такъв виртуален подарък от баща ми, който сякаш отново събра перспективата. Сякаш началото вече можеше да бъде сложено много по-назад, а не в момента, когато започвах да снимам. Това беше една красива подкрепа, но в случая и нещо повече, някаква валидация. Всички имаме нужда да разберем, че това, в което вярваме, не е единствено плод на нашата фантазия.“
На кадрите хората изглеждат доста сериозни и това със не е случайно. Защото усмивката на снимката, както ни припомня фотографът, често е маска, която крие истинското ни лице.
„Придържам се към принципа за по-широка представителност. За мен винаги е било есенциално да позволя на хората да бъдат себе си. Да застанат със своя образ до баща си или сина си по начина, по който сами се възприемат. Не се занимавам със забавление. Не карам хората да потискат емоционалността си, а по-скоро ги връщам към идеята. Да обърнат себе си към другата страна, към баща или сина си, към това, че са се хванали, че през ръцете им минава цялата родова памет и цялото бъдеще. Има една много красива мисъл на Пруст: „Ако гониш само красивите пейзажи, накрая ще оставиш без пейзажи и без дъх“. В живота с неговата простичка неподправеност се крие всичко, което сме ние.“
Разделяме се с фотографа, а на следващата сутрин и аз водя към детските им градини моите момчета. Държа ги за ръце, като че ли по-здраво от обикновено. Моля ви, не бързайте. Има време, ще поемете щафетата, а всичко друго се случва между тези моменти на предаването…
Още снимки на „Бащи и синове“ – тук.
