Можете да чуете тази Дигитална история в 

Често споменаваме Джордж Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.

Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…

 

 

Корабът с алените платна

Истинска литература може да има само там, където се създава не от изпълнителни и добронамерени чиновници, а от луди, еретици, отшелници, мечтатели, бунтовници, скептици. И ако писателят трябва да бъде благоразумен, да е правоверен, да е, както днес, полезен… тогава литературата няма смисъл, тя е само хартия, която днес четеш, а утре използваш, за да увиен сапуна в магазина.

(Цитатът е от съчинението „Боя се“. Всички останали цитати в курсив са от „Ние“ в превод на Росица Бърдарска)

 

Не по-малко забележителна е историята на автора. По професия корабостроител, неволен свидетел на случилото се на „Броненосеца Потьомкин“, той пише писмо до Сталин, в което отново наднича в тъмното бъдеще. И макар че в кръвожадните времена успява да напусне родината си, тя така и не спира да му липсва до последния ден.

Евгений Замятин е вълнуващ образ, чиито думи си струва да си припомняме днес. Когато войната, диктатурата, сблъсъкът на цивилизациите се завръщат с като че ли вечната си историческа тежест. Допълнени обаче и от невероятния възход на технологиите и опасностите, идващи от тях.

Роден е през 1884 г. (Оруел?!). Баща му и дядо му са свещеници и макар че израства, както сам казва, в дълбоката руска провинция, е заобиколен от интелектуален кръг – майка му е пианистка, в дома често може да се чуе Шопен. На 4 момчето вече чете само Гогол. В училище се справя добре по литература и трагично по математика. Но, както пише в биографията си, от чиста упоритост решава да влезе и да учи дисциплината с най-много математика в Петербургската политехника – корабостроене.

 

 

Там, край реката

И по-нататък – въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в наи-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността.

 

Замятин попада в университета в началото на ХХ век, когато в Руската империя се зараждат явленията, които ще поведат историята на целия източен блок. Замятин бързо е увлечен в политиката, става част от революционните среди, сближава се с болшевиките.

Може би затова изиграва роля и случайността като студент да попадне на борда на кораба „Княз Потьомкин – Таврический“, където става свидетел на драматични събития. Историята, която ще бъде увековечена от Сергей Айзенщайн в един от първите безспорни киношедьоври – „Броненосецът Потьомкин“. Изпаднали в крайно тежко състояние, моряците се вдигат на бунт и превземат кораба. Срещу тях е изпратена войска, която кръвожадно потушава бунта.

Връщайки се в университета, Замятин става доста деен на политическия фронт. Дотолкова, че през 1906 г. е арестуван и насилствено върнат в родния си град Лебедян. Въпреки че му е забранено, още същата година нелегално се връща в Петербург и дори… завършва образованието си. Чудеса, възможни само в бунтовните първи години на ХХ век.

По това време пише първия си разказ. А чудесата продължават. Тъй като се откроява като изключително талантлив корабостроител, а по онова време тези специалисти са важни и търсени, скоро е помилван. В следващите години работи спокойно, докато не започва Първата световна война, той публично се обявява за мир и призовава към бунтове, за което отново е арестуван и депортиран далеч от цивилизацията.

 

 

Броненосецът „Потьомкин“

Държавата забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, за да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години – не е престъпно. Смешно, нали?

След като излежава присъдата си обаче… изведнъж отново се оказва, че е прекалено ценен специалист, командирован е във Великобритания, за да участва в създаването по руска поръчка на ледоразбивача „Свети Александър Невски“, който… докато бъде построен, вече е дошла Октомврийската революция и пристига обратно с името „Ленин“. Огромен, иновативен за времето си кораб, способен да се справи и с най-тежките предизвикателства на Северния Ледовит океан.

Не само корабът, но и корабостроителят се променя драстично за времето на острова. Замятин пътува между корабостроителници, пръснати из кралството. Това, което най-вече го изумява и формира светогледа му оттук нататък, са технологиите. Прогресът, напредъкът. Изобретенията, които обещават да променят живота ни… не непременно в положителна посока.

Звучи ли ви познато от гледната точка на днешния ден?

 

 

Без бряг е бремето

А нима не е абсурд, че държавата (и се е осмелявала да се нарича държава!), е могла да остави без всякакъв контрол сексуалния живот. Който, когато и колкото искал… Абсолютно ненаучно, като животни. И като животни, слепешката, раждали деца. Не е ли смешно: да познаваш овощарството, птицевъдството, рибовъдството (имаме точни данни, че са ги познавали) и да не съумееш да стигнеш до последното стъпало на тази логическа стълбица: детевъдството. Да не стигнеш до нашите Идеална Майка и Идеален Баща.

 

Корабостроителят се променя и външно. Усвоява британските порядки, местната мода, нравите дотолкова, че после, след завръщането му в родината често ще го наричат иронично „Англичанина“. Корней Чуковски пише за него: „Евгени Иванович имаше една простима слабост: той се държеше като английски капитан. Пушеше лула, плюеше като истински йоркширец, често казваше “alright” и като си наденеше британската физиономия, слушаше и говореше, без да променя лицето си. Но очите му бяха наивни, селски, хитроумно присвити, а тъмнорусата му буйна коса не искаше да се впише в английската преграда“.

Замятин явно има усет да не пропуска драматичните моменти, връща се в родината си през септември 1917-а. Писателят не крие, че изпитва огромен ентусиазъм от промените, които се задават с Октомврийската революция.

Участва активно в Гражданската война, което отново го отвежда в затвора, заедно с други известни творци, сред които и Александър Блок.

По това време, освен че участва в събитията на деня и работи активно по специалността си, пише все повече. Така стигаме до 1920 г., когато е готов с първия си и останал единствен роман, за който си говорим днес – „Ние“.

Макар че мнозина, включително и Георги Марков в популярно есе за Замятин, откриват в романа алюзии със случващото се в СССР през следващите десетилетия, той е много повече. Замятин го пише във времената на ентусиазъм, когато дори името на Сталин са чували малцина. Това изобщо не е книга за победилата революция, колкото за победилите технологии. За свръхтехнологизираното общество, в което сме им делегирали всичко, а ние сме се превърнали в болтове в системата, в колелцата, съществуващи само за да я движат напред…

 

 

Острови по течението

Оттук разпределението: тонът има права, грамът – задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувстваш милионна частица от тона…

 

Факт е, че романът така и не е издаден в годините след написването си. Журналистическо заравяне в архивите преди няколко години показа, че това се е случило по-скоро случайно. Редакторите са се забавили с решенията си, всъщност са одобрявали романа… Но Замятин е бил нетърпелив и това му е докарало сериозни проблеми. „Ние“ излиза първо в Ню Йорк и именно това кара властите да се заемат с писателя.

Той не е репресиран, за разлика от много от съвременниците си, големи писатели и поети, чиито имена всички знаем. През 1929 г. е изключен от съюза на писателите, личи си, че не успява да се справи с изискванията на новото време. Пред 1931 г. пише прословутото си писмо до Сталин, в което обяснява несъгласието си с отношението към изкуството и моли да му се позволи да замине за чужбина. Обещава да се върне „веднага, щом стане възможно да служим на големите идеи в литературата, без да служим на малките хора“. Доста смело, какво ще кажете?

Получава обаче подкрепата на Максим Горки и, направо неочаквано… му е позволено да напусне страната. Дори запазва съветския си паспорт.

 

 

Титаник

Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ – неизвестна форма на епилепсията.

 

Останалите си години Замятин изживява в чужбина, през 30-те безпрецедентно е възстановено и членството му в съветския писателски съюз. Казва, че мечтае да се върне в родината си, което така и не се случва, сърдечна болест слага край на дните му през 1937 г. В чужбина така и не издава нищо ново, единствената му творческа изява е като сценарист на успешен френски филм.

„Най-неизвестния от великите руски писатели на ХХ век“ го нарича Алексей Корольов.

Целият му живот е свързан с най-големите литератори на онова време. Съпругата му е близка приятелка на Анна Ахматова и ѝ помага, когато се разболява от туберкулоза. Личен лекар на писателя е братът на Михаил Булгаков. На панихидата му негови думи чете нобелистът Иван Бунин.

 

 

Ледоразбивачът

Втурнах се към него като към роден брат, право срещу остриетата, и почнах – за безсънието, сънищата, сенките, жълтия свят… Устните-ножици се усмихваха.

– Закъсали сте! Мисля, че ви се е появила душа.

Душа ли? Тази странна, древна, отдавна забравена дума. Понякога казвахме „задушевно“, „равнодушно“, „душегубец“, но душа…

– Това е… много опасно – промълвих аз.

– Неизлечимо.

 

„Ние“ излиза за първи път в родината му едва в края на 80-те. Много преди това книгата си е създала реноме на запад, като визионерска, пророческа, като първата литературна антиутопия. Особено популярна е в Англия, Pet Shop Boys имат песен на име Integral, която пресъздава сюжета ѝ.

„Най-шеговитото и същевременно най-сериозното ми дело“, нарича романа си писателят корабостроител.

Замятин казва, че се е вдъхновил от Хърбърт Уелс. Самият Оруел пише, че е впечатлен от „Ние“, а според него и Олдъс Хъксли се е учил директно от руския си предтеча. Следи от идеите на нашия герои несъмнено има и в „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри.

Кой от кого и как е заимствал, кой е първи и последен (а Замятин е първи по време с десетилетия пред колегите си), не мисля, че има особено значение. Факт е, че във всяка от тези класики имаме тоталитарен режим, главен герой, който му се опълчва, започва своята малка и наивна революция, преди системата, по един или друг начин, да го унищожи. Нещо повече, надявам се да не се налага да спорим кой от тези безспорни класици се е оказал в най-голяма степен прав със страховитите си пророчества.

 

 

Човек зад борда

От собствен опит зная: най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност.

 

И все пак, прекалено много са пипалата на възможния технологичен ужас, описани в „Ние“, знаците за чието покълване можем да видим около себе си.

Да, технологиите са огромно богатство, но могат да бъдат и ужас.

Действието се развива през 32-ри век, всички хора са поданици на Единната държава, нямат имена, а само числа. Главния герой D-503 е математик, един от инженерите на летателна машина, наречена Интеграл. Лесно е да видим самия корабостроител… само че в Космоса. (Или… Илон Мъск?!)

Гражданите на Единната държава живеят в еднакви апартаменти без завеси, носят еднакви дрехи („унифа“), пътуват с малки летателни средства. (Икономиката на споделянето?!) В свободното си време се наслаждават на музика, създадена от специални музикални автомати. (Изкуственият интелект?!)

В романа хората живеят в прозрачни жилища, нямат право да пускат щорите, освен ако не получат мечтания розов талон, с който им се дава шанс да се усамотят за кратко с конкретно избран и одобрен представител на другия пол. (Тиндър?!)

 

Спасителен пояс

Дали не ни отведоха до нещо подобно и социалните мрежи? С начина, по който събират, обработват данните ни, по който манипулират? По който ни карат да споделяме селфита и светогледи далеч отвъд редното интимно?

Ами отдалечаването от природата, което дойде с техническия прогрес? А творчеството и изкуството, представени като технологизирани дейности, делегирани на алгоритмите?

Хейта, заглушаването на различния глас под тежестта на алгоритъма, на лайковете?

Затварянето ни в балони с ограничен светоглед, в паноптикума на илюзорната реалност?

Размиването на истината? На критериите за достоверност, на пълноценното информиране?

 

 

Море от думи

– Това е немислимо! Това е нелепо! Нима не разбираш: вие замисляте революция!

– Да, революция! Защо да е нелепо?

– Нелепо е – защото не може да има революция. Защото нашата – аз го казвам, не ти, – нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…

Насмешливият остър триъгълник на веждите:

– Мили мой, ти си математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.

– Тоест? Аз… не разбирам: как последното?

– Е, последното, горното, най-голямото.

– Но това е нелепо. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число може да говориш?

– А ти за каква последна революция говориш? Няма последна.

 

Тук е и забележителната разлика между „1984“ и „Ние“. Героите на Оруел видимо не понасят тиранията, в която живеят и само заради страха си се преструват, че я одобряват. Докато „числата“ на Замятин се подчиняват на законите на Единната държава, защото „така е смислено“. Тихо потопени и опитомени, както ние в днешните социални мрежи. Грижещи се да ни даряват съдържание, да ни осмислят ежедневието.

Както пише приятелят на Замятин Юрий Аненков, в романа си той доказва, че „човешкият живот не може да бъде изкуствено организиран по програми и чертежи, подобно на трансатлантически параход. Защото в човека, освен неговите материални, физически свойства и потребности, има и ирационално начало, което не подлежи нито на точно дозиране, нито на точно отчитане, в резултат рано или късно схемите и чертежите ще бъдат взривени“. Дали ще се окаже така и в действителността?

„Ние“ е блестяща метафора и повод за замисляне за възможното свръхтехнологично бъдеще. Да, може да не е прекрасната любовта история, нито идеалното четиво за плажа, но е четиво, което днес не бива да пропускаме.

Много ми се иска само след няколко години да се окаже, че ги няма тези паралели, че не съм прав. Обаче…