Можете да чуете тази Дигитална история в 

Често споменаваме Джордж Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.

Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…

Съвмеременна театрална адаптация на „Ние“

Корабът с алените платна

Истинска литература може да има само там, където се създава не от изпълнителни и добронамерени чиновници, а от луди, еретици, отшелници, мечтатели, бунтовници, скептици. И ако писателят трябва да бъде благоразумен, да е правоверен, да е, както днес, полезен… тогава литературата няма смисъл, тя е само хартия, която днес четеш, а утре използваш, за да увиен сапуна в магазина.

(Цитатът е от съчинението „Боя се“. Всички останали цитати в курсив са от „Ние“ в превод на Росица Бърдарска)

Не по-малко забележителна е историята на автора. По професия корабостроител, неволен свидетел на случилото се на „Броненосеца Потьомкин“, той пише писмо до Сталин, в което отново наднича в тъмното бъдеще. И макар че в кръвожадните времена успява да напусне родината си, тя така и не спира да му липсва до последния ден.

Евгений Замятин е вълнуващ образ, чиито думи си струва да си припомняме днес. Когато войната, диктатурата, сблъсъкът на цивилизациите се завръщат с като че ли вечната си историческа тежест. Допълнени обаче и от невероятния възход на технологиите и опасностите, идващи от тях.

Роден е през 1884 г. (Оруел?!). Баща му и дядо му са свещеници и макар че израства, както сам казва, в дълбоката руска провинция, е заобиколен от интелектуален кръг – майка му е пианистка, в дома често може да се чуе Шопен. На 4 момчето вече чете само Гогол. В училище се справя добре по литература и трагично по математика. Но, както пише в биографията си, от чиста упоритост решава да влезе и да учи дисциплината с най-много математика в Петербургската политехника – корабостроене.

Там, край реката

И по-нататък – въпрос към себе си: защо е красиво? Защо този танц е красив? Отговор: защото е несвободно движение, защото целият му дълбок смисъл е тъкмо в абсолютната естетическа подчиненост, в идеалната несвобода. И ако е вярно, че прадедите ни са се отдавали на танца в наи-вдъхновените мигове на своя живот (религиозни мистерии, военни паради), това ще рече само едно: инстинктът за несвобода е органично присъщ на човека още от древността.

Замятин попада в университета в началото на ХХ век, когато в Руската империя се зараждат явленията, които ще поведат историята на целия източен блок. Замятин бързо е увлечен в политиката, става част от революционните среди, сближава се с болшевиките.

Може би затова изиграва роля и случайността като студент да попадне на борда на кораба „Княз Потьомкин – Таврический“, където става свидетел на драматични събития. Историята, която ще бъде увековечена от Сергей Айзенщайн в един от първите безспорни киношедьоври – „Броненосецът Потьомкин“. Изпаднали в крайно тежко състояние, моряците се вдигат на бунт и превземат кораба. Срещу тях е изпратена войска, която кръвожадно потушава бунта.

Връщайки се в университета, Замятин става доста деен на политическия фронт. Дотолкова, че през 1906 г. е арестуван и насилствено върнат в родния си град Лебедян. Въпреки че му е забранено, още същата година нелегално се връща в Петербург и дори… завършва образованието си. Чудеса, възможни само в бунтовните първи години на ХХ век.

По това време пише първия си разказ. А чудесата продължават. Тъй като се откроява като изключително талантлив корабостроител, а по онова време тези специалисти са важни и търсени, скоро е помилван. В следващите години работи спокойно, докато не започва Първата световна война, той публично се обявява за мир и призовава към бунтове, за което отново е арестуван и депортиран далеч от цивилизацията.

Паметна плоча на дома в Нюкясъл, където е живял Замятин

Броненосецът „Потьомкин“

Държавата забранявала убийството на отделния човек, а не забранявала унищожението на милионите наполовина. Значи, за да се убие един, тоест да се намали сборът от човешки съществувания с 50 години, е престъпно, а да се намали сборът от човешки съществувания с 50 милиона години – не е престъпно. Смешно, нали?

След като излежава присъдата си обаче… изведнъж отново се оказва, че е прекалено ценен специалист, командирован е във Великобритания, за да участва в създаването по руска поръчка на ледоразбивача „Свети Александър Невски“, който… докато бъде построен, вече е дошла Октомврийската революция и пристига обратно с името „Ленин“. Огромен, иновативен за времето си кораб, способен да се справи и с най-тежките предизвикателства на Северния Ледовит океан.

Не само корабът, но и корабостроителят се променя драстично за времето на острова. Замятин пътува между корабостроителници, пръснати из кралството. Това, което най-вече го изумява и формира светогледа му оттук нататък, са технологиите. Прогресът, напредъкът. Изобретенията, които обещават да променят живота ни… не непременно в положителна посока.

Звучи ли ви познато от гледната точка на днешния ден?

Портрет от художника Юрий Анинков

Без бряг е бремето

А нима не е абсурд, че държавата (и се е осмелявала да се нарича държава!), е могла да остави без всякакъв контрол сексуалния живот. Който, когато и колкото искал… Абсолютно ненаучно, като животни. И като животни, слепешката, раждали деца. Не е ли смешно: да познаваш овощарството, птицевъдството, рибовъдството (имаме точни данни, че са ги познавали) и да не съумееш да стигнеш до последното стъпало на тази логическа стълбица: детевъдството. Да не стигнеш до нашите Идеална Майка и Идеален Баща.

Корабостроителят се променя и външно. Усвоява британските порядки, местната мода, нравите дотолкова, че после, след завръщането му в родината често ще го наричат иронично „Англичанина“. Корней Чуковски пише за него: „Евгени Иванович имаше една простима слабост: той се държеше като английски капитан. Пушеше лула, плюеше като истински йоркширец, често казваше “alright” и като си наденеше британската физиономия, слушаше и говореше, без да променя лицето си. Но очите му бяха наивни, селски, хитроумно присвити, а тъмнорусата му буйна коса не искаше да се впише в английската преграда“.

Замятин явно има усет да не пропуска драматичните моменти, връща се в родината си през септември 1917-а. Писателят не крие, че изпитва огромен ентусиазъм от промените, които се задават с Октомврийската революция.

Участва активно в Гражданската война, което отново го отвежда в затвора, заедно с други известни творци, сред които и Александър Блок.

По това време, освен че участва в събитията на деня и работи активно по специалността си, пише все повече. Така стигаме до 1920 г., когато е готов с първия си и останал единствен роман, за който си говорим днес – „Ние“.

Макар че мнозина, включително и Георги Марков в популярно есе за Замятин, откриват в романа алюзии със случващото се в СССР през следващите десетилетия, той е много повече. Замятин го пише във времената на ентусиазъм, когато дори името на Сталин са чували малцина. Това изобщо не е книга за победилата революция, колкото за победилите технологии. За свръхтехнологизираното общество, в което сме им делегирали всичко, а ние сме се превърнали в болтове в системата, в колелцата, съществуващи само за да я движат напред…

Замятин и съпругата му Людмила

Острови по течението

Оттук разпределението: тонът има права, грамът – задължения, и естественият път от нищожеството към величието е да забравиш, че си грам, и да се почувстваш милионна частица от тона…

Факт е, че романът така и не е издаден в годините след написването си. Журналистическо заравяне в архивите преди няколко години показа, че това се е случило по-скоро случайно. Редакторите са се забавили с решенията си, всъщност са одобрявали романа… Но Замятин е бил нетърпелив и това му е докарало сериозни проблеми. „Ние“ излиза първо в Ню Йорк и именно това кара властите да се заемат с писателя.

Той не е репресиран, за разлика от много от съвременниците си, големи писатели и поети, чиито имена всички знаем. През 1929 г. е изключен от съюза на писателите, личи си, че не успява да се справи с изискванията на новото време. Пред 1931 г. пише прословутото си писмо до Сталин, в което обяснява несъгласието си с отношението към изкуството и моли да му се позволи да замине за чужбина. Обещава да се върне „веднага, щом стане възможно да служим на големите идеи в литературата, без да служим на малките хора“. Доста смело, какво ще кажете?

Получава обаче подкрепата на Максим Горки и, направо неочаквано… му е позволено да напусне страната. Дори запазва съветския си паспорт.

Замятин (горе вдясно) с руски поети и писатели

Титаник

Като завърти тази ръчка, всеки от вас може да произвежда до три сонати на час. А колко усилия е струвало това на вашите прадеди! Те били в състояние да творят едва след като стигнели до припадъка, наричан „вдъхновение“ – неизвестна форма на епилепсията.

Останалите си години Замятин изживява в чужбина, през 30-те безпрецедентно е възстановено и членството му в съветския писателски съюз. Казва, че мечтае да се върне в родината си, което така и не се случва, сърдечна болест слага край на дните му през 1937 г. В чужбина така и не издава нищо ново, единствената му творческа изява е като сценарист на успешен френски филм.

„Най-неизвестния от великите руски писатели на ХХ век“ го нарича Алексей Корольов.

Целият му живот е свързан с най-големите литератори на онова време. Съпругата му е близка приятелка на Анна Ахматова и ѝ помага, когато се разболява от туберкулоза. Личен лекар на писателя е братът на Михаил Булгаков. На панихидата му негови думи чете нобелистът Иван Бунин.

Илюстрация към първото американско издание на „Ние“

Ледоразбивачът

Втурнах се към него като към роден брат, право срещу остриетата, и почнах – за безсънието, сънищата, сенките, жълтия свят… Устните-ножици се усмихваха.

– Закъсали сте! Мисля, че ви се е появила душа.

Душа ли? Тази странна, древна, отдавна забравена дума. Понякога казвахме „задушевно“, „равнодушно“, „душегубец“, но душа…

– Това е… много опасно – промълвих аз.

– Неизлечимо.

„Ние“ излиза за първи път в родината му едва в края на 80-те. Много преди това книгата си е създала реноме на запад, като визионерска, пророческа, като първата литературна антиутопия. Особено популярна е в Англия, Pet Shop Boys имат песен на име Integral, която пресъздава сюжета ѝ.

„Най-шеговитото и същевременно най-сериозното ми дело“, нарича романа си писателят корабостроител.

Замятин казва, че се е вдъхновил от Хърбърт Уелс. Самият Оруел пише, че е впечатлен от „Ние“, а според него и Олдъс Хъксли се е учил директно от руския си предтеча. Следи от идеите на нашия герои несъмнено има и в „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри.

Кой от кого и как е заимствал, кой е първи и последен (а Замятин е първи по време с десетилетия пред колегите си), не мисля, че има особено значение. Факт е, че във всяка от тези класики имаме тоталитарен режим, главен герой, който му се опълчва, започва своята малка и наивна революция, преди системата, по един или друг начин, да го унищожи. Нещо повече, надявам се да не се налага да спорим кой от тези безспорни класици се е оказал в най-голяма степен прав със страховитите си пророчества.

Корица от 1913 г. към книгата на Замятин „Провинциална история“

Човек зад борда

От собствен опит зная: най-мъчителното е да посееш в човека съмнението в това, че той е реалност.

И все пак, прекалено много са пипалата на възможния технологичен ужас, описани в „Ние“, знаците за чието покълване можем да видим около себе си.

Да, технологиите са огромно богатство, но могат да бъдат и ужас.

Действието се развива през 32-ри век, всички хора са поданици на Единната държава, нямат имена, а само числа. Главния герой D-503 е математик, един от инженерите на летателна машина, наречена Интеграл. Лесно е да видим самия корабостроител… само че в Космоса. (Или… Илон Мъск?!)

Гражданите на Единната държава живеят в еднакви апартаменти без завеси, носят еднакви дрехи („унифа“), пътуват с малки летателни средства. (Икономиката на споделянето?!) В свободното си време се наслаждават на музика, създадена от специални музикални автомати. (Изкуственият интелект?!)

В романа хората живеят в прозрачни жилища, нямат право да пускат щорите, освен ако не получат мечтания розов талон, с който им се дава шанс да се усамотят за кратко с конкретно избран и одобрен представител на другия пол. (Тиндър?!)

Спасителен пояс

Дали не ни отведоха до нещо подобно и социалните мрежи? С начина, по който събират, обработват данните ни, по който манипулират? По който ни карат да споделяме селфита и светогледи далеч отвъд редното интимно?

Ами отдалечаването от природата, което дойде с техническия прогрес? А творчеството и изкуството, представени като технологизирани дейности, делегирани на алгоритмите?

Хейта, заглушаването на различния глас под тежестта на алгоритъма, на лайковете?

Затварянето ни в балони с ограничен светоглед, в паноптикума на илюзорната реалност?

Размиването на истината? На критериите за достоверност, на пълноценното информиране?

Море от думи

– Това е немислимо! Това е нелепо! Нима не разбираш: вие замисляте революция!

– Да, революция! Защо да е нелепо?

– Нелепо е – защото не може да има революция. Защото нашата – аз го казвам, не ти, – нашата революция е била последната. И повече никакви революции не може да има. Това го знае всеки…

Насмешливият остър триъгълник на веждите:

– Мили мой, ти си математик. Дори нещо повече: ти си философ на математиката. Добре: назови ми последното число.

– Тоест? Аз… не разбирам: как последното?

– Е, последното, горното, най-голямото.

– Но това е нелепо. Щом броят на числата е безкраен, за какво последно число може да говориш?

– А ти за каква последна революция говориш? Няма последна.

Тук е и забележителната разлика между „1984“ и „Ние“. Героите на Оруел видимо не понасят тиранията, в която живеят и само заради страха си се преструват, че я одобряват. Докато „числата“ на Замятин се подчиняват на законите на Единната държава, защото „така е смислено“. Тихо потопени и опитомени, както ние в днешните социални мрежи. Грижещи се да ни даряват съдържание, да ни осмислят ежедневието.

Както пише приятелят на Замятин Юрий Аненков, в романа си той доказва, че „човешкият живот не може да бъде изкуствено организиран по програми и чертежи, подобно на трансатлантически параход. Защото в човека, освен неговите материални, физически свойства и потребности, има и ирационално начало, което не подлежи нито на точно дозиране, нито на точно отчитане, в резултат рано или късно схемите и чертежите ще бъдат взривени“. Дали ще се окаже така и в действителността?

„Ние“ е блестяща метафора и повод за замисляне за възможното свръхтехнологично бъдеще. Да, може да не е прекрасната любовта история, нито идеалното четиво за плажа, но е четиво, което днес не бива да пропускаме.

Много ми се иска само след няколко години да се окаже, че ги няма тези паралели, че не съм прав. Обаче…