„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм.“

„Човек за човека е бот. А бот за бота е човек. Но що за човек е ботът? И що за бот е човекът?“

Иван Попов е майстор на силогизмите и не само. Той е писател, оставил ни малко на брой произведения от началото на новото хилядолетие. Макар приживе да има само един издаден роман, при това в малък тираж, той си остава митично име.

Защото по неповторим начин представя бъдещето. Улавя тенденциите, събира искриците познание, които рисуват пъстрата картина на технологичния утрешен ден. Успява да срещне науката и литературата, които рамо до рамо да търсят човешкото и надчовешкото, да улавят тенденции.

Автор, който един ден трябва да влезе в учебниците по литература… ако, разбира се, тогава все още има учебници. И литература. Това ще се случи само ако не изгубим битката за бъдещето такова, за което не сме готови.

Отдел за връзки с действителността*

*Вътрешните заглавия са и заглавия на творби от Иван Попов

Най-важно е това, което правиш, да го правиш със сърце… и кеф. „К.Е.Ф.“, но като съкращение от „киберпънк, евристика и футурология“, се казва сайтът, в който няколко години Попов, самоопределящ се като „безотговорен редактор“, публикува най-много от есетата си. Създател е и на страниците „Подкрушието“ и „Лаборатория по езиково инженерство“.

Роден на 28 май 1970 г. в София, Иван Попов завършва физика и започва работа в Института за космически изследвания към БАН. Попада в отдела, където за първи път по-сериозно навлизат не само дигитализацията, но и ранните приложения на машинното самообучение. Занимава се с невронни мрежи във времената, когато дори на Запад това звучи като екзотично направление.

„Историческото време тече неравномерно“, пише Иван Попов. „Продължителни епохи на застой, когато изглежда, че редът е вечен и всичко си остава по старому, изведнъж се прекъсват от периоди на бурно развитие (а понякога – деградация). Когато пък изглежда, че развитието ще продължава вечно, то изненадващо спира и започва нов застой…“

Е, за писателя времето тече много бързо. Да, избрал е института за Космоса, но в произведенията му него почти гo няма. Съвсем разбираемо, през 90-те понятията внезапно се обръщаха, злободневното лесно се оказваше по-силно от звездите.

А и, по всичко личи, Попов е воден напред по-скоро от технологиите. От широката гледна точка за това накъде те водят цивилизацията ни.

Лутащи се мравки

„Според популярните представи човечеството прогресира горе-долу по такъв сценарий: тече постоянно развитие на технологиите, от това животът се подобрява все повече“, пише Иван Попов. „В един момент, съгласно Хегел, количеството преминава в качество и се сменя общественият строй (от първобитен към робовладелски, после към феодален), и прогресът продължава все нагоре.

Моментите на „качествен скок“, когато се сменя цялото обществено устройство – принципите на икономиката, правото, моралът, манталитетът на хората – може да се нарекат моменти на настъпване на бъдещето. В досегашната история те са били само няколко (от 3 до 6, според различни учени), като последната е била промишлената революция в Европа, а сега се очаква да започне – или вече е започнала, нова революция, която ще доведе до т.нар. информационно общество.“

През 90-те писателят е решил да остане в България, макар че родителите му заминават на дълъг път, пълен с приключения, който ги отвежда до Нова Зеландия. През следващите десетилетия те ще го канят да отиде при тях, но той все ще отказва.

Физикът работи три години в космическия институт, този период после ще личи в почти всяко от произведенията му. Напуска БАН, за да продължи като преводач и писател на свободна практика.

Исус, Мохамед и Бил Гейтс: начин на употреба

„Футуролозите предричат почти дружно, че през XXI век ни чакат мащабни социални промени“, пише Иван Попов. „Цивилизацията ще навлезе в нова фаза (информационна, или постиндустриална, или „общество на Третата вълна“, ние ще я наричаме за краткост просто „бъдеще“). Футурологията се мъчи да изчисли бъдещето, а киберпънкът се мъчи да го нарисува цветно, долби и стерео. Двете образуват нещо като спретната двойка, като ляво и дясно полукълбо на колективния мозък на човечеството. На едното място представят бъдещето в теории, а на другото – в образи и действие…“

Да, пътищата на футуристиката и киберпънка рядко се срещат и преплитат, може би никога толкова сполучливо, колкото в думите на българския писател. От едната страна идват опитите на науката да прогнозират бъдещето, а от другата – научно-фантастичният жанр, в който пристигането на новите технологии се представя през социалното им влияние и опасностите, които носят.

В началото на новото хилядолетие Иван Попов окончателно изоставя научната си кариера, едното му любимо занимание са преводите. Благодарение на него до нас достигат произведения на Станислав Лем, на киберпънкаря Виктор Пелевин, на Ник Бострьом и много други автори. Започва да пише собствени есета и разкази. Публикува на страниците на списание „Тема“, два от текстовете му се появяват и в… „Плейбой“. Да, класически и същевременно неповторим образ от онези 90-тарски времена на пънка и киберпънка…

За апостолската дейност на силовите групировки

„Бъдещето може да е колкото си ще прогресивно, колкото си ще бяло и пухкаво, но за да настъпи то, за да бъде победено настоящето, трябва да се мине през голяма цивилизационна криза“, пише Попов.

„Освен това, от гледна точка на настоящето, „бялото и пухкаво“ бъдеще би ни се видяло като абсолютно побъркано и невъзможно за живот. Също както първобитният ловец не е приспособен за живот в земеделско общество, а „натуралният“ селянин – за живот в съвременен град.

При „големия скок“, заедно с всичко останало, се сменя радикално и ценностната система на обществото, представите за добро и лошо, за редно и нередно. Сменя се също и психическото устройство на личността, появява се „нов човек на мястото на неподходящия стар“. За да живеем в бъдещето, ни трябва нова координатна система в съзнанието. Спрямо старите координати бъдещето е абсолютно вредно и поражда борба срещу себе си…“

Попов става част от клуба за фантастика „Иван Ефремов“. Дори в най-тъмните времена на прехода и края на века, а и до днес, у нас винаги е имало активна група от поколения хора, обичащи научната фантастика. Те по правило са стояли встрани от масовостта, от комерсиалното, но са съществували, за да сторят бъдещето.

Да, имената им ще разпознаят само хора с особен интерес към книгата, за тях е достатъчно да спомена Юрий Илков, Николай Теллалов, Атанас Славов, Калин Ненов. Ако не сте ги чували – не е късно, това ще е тема на следваща дигитална история.

Кани го Юрий Илков, познат като Генерала или с псевдонима си Макрия Ненов – специална личност в историята на фантастиката по наши земи, от десетилетия той полага апостолски усилия за осмислянето и популяризирането на жанра. Така Попов попада именно сред тях, сред съмишленици, които се вълнуват от това накъде върви светът, обичат литературата и умеят да я ценят…

В търсене на бъдещия човек

„Мирогледът на човек зависи съществено от неговия информационен метаболизъм“, пише Иван Попов. „Част от мирогледа е и представата за бъдещето.“ В текстовете си той събира толкова много научни направления и толкова посоки на познанието, че човек бързо може да се изгуби, ако не го връщат обратно чувството за хумор на писателя и увлекателните му идеи.

ТИМ, или „типът информационен метаболизъм“, е термин от изследванията на Юнг, който определя начина, по който човек възприема новините и света около себе си, по който го обработва и осмисля. И днес той повече от любопитно се вписва в това как се справяме с новините на деня, с морето от информация.

По тази система хората се делят на 16 групи. Попов пише, че се заравя в класификацията, след като в софийския клуб по фантастика попада на смислени дискусии. И му е трудно да си обясни защо толкова много се различават вижданията за бъдещето.

„Опитах се да разбера защо за всеки спорещ съществуват идеи, от които той няма никога да се откаже, и други такива, които пък никога няма да поиска да възприеме…“

Сам се класифицира като „интуитивно-логически интроверт“, това е човек, който „вижда бъдещето като следствие от нашите действия и планове, но не в проектен, а в антипроектен ключ: като следствие от страничните ефекти на нашите дейности.

Той предсказва развитието най-вече в близък план: за него бъдещето е скрито зад близкия ъгъл и за да разберем какво е то, трябва да си спомним какви бъдеща са изскачали пред човечеството в предишни исторически „ъгли“.“ В същата група попадат Станислав Лем, Борис Стругацки, Филип Дик, Виктор Пелевин.

Зидаромазачите на Вавилон

„Ужас! Ботът за персонално общуване се е изключил. Още преди месец, но няма кой да види. „Какво ли си мисли майка ми в Чикаго – огорчава се Сидорчук – тя е свикнала ботът да ѝ се обажда през два-три дни. Тоест тя да си мисли, че се обаждам аз. Макар че не знам, може и тя да си е сложила бот?…“ Сега е модерно да си говорят ботове, понеже хората нямат време. А трябва да показват внимание към близките си“.

Цитатът е от „Хакери на човешките души“, първият и единствен роман на Иван Попов, излязъл през 2004-та. Любопитно е, че преди това той публикува още два текста със същото заглавие, които тръгват в различни посоки. Казват, че това е първият български киберпънк роман, първото издание от поредицата „Тера Фантастика“. Появява се в скромния официален тираж от 200 броя, макар че днес е познат на всеки, който се интересува от това направление.

Романът получава 2 награди – на „Еврокон’2004“ за дебют и „ХюГоа“ за най-добра българска фантастична книга на годината. През 2005-а е номиниран и за наградата „ВИК“.

Романът е наистина особен – колкото увлекателен, толкова проницателен. Кратък, но концентриран, бликащ от чувство за хумор и визионерство. Както пише споменатият Юрий Илков, „ярко изразено общо свойство на произведенията на Иван Попов е, че художествените му текстове са пропити с наука, а научните са твърде художествени“. Което в случая се превръща в богатство.

Книгата ни прехвърля в невидимо далечното бъдеще, където властват развити цивилизации, разчитащи на технологичната си доминация. Тя се върти около потоците от информация, а основното средство за манипулиране и програмиране на хората е езикът. Използвате се „хуманитарни технологии“, зад които се крие социалното инженерство. „Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация.“

Потребителите – новите крепостни селяни

Звучи ли ви познато почти две десетилетия по-късно?

Книгата е разделена на две части, втората звучи още по-познато. Героите се отправят към една „държава от четвърти-пети функционален тип“, „подмандатна територия на злото“, за да търсят кой стои зад случаите на хакване на човешки мозъци. Както пише в послеслова Васил Велчев, „алюзиите с българската действителност от времето на прехода са много, а романът от научна фантастика направо заприличва на социална сатира“.

Някъде около 2011-а Иван Попов спира да посещава клуба, през последното десетилетие името му не се чува сред литературните среди. Единствено през 2015-а негов по-ранен разказ е преведен на английски и издаден в Sci Phi Journal. Това го нарежда сред 120-те текста, които се борят за авторитетна награда през следващата година. Можем само да си представим как щяха да се развият нещата, ако беше спечелил наградата…

Уви, не успях да намеря много свидетелства за живота му през това десетилетие, не мога да ви разкажа с какво се е занимавал, кое му е тежало и какво го е вълнувало. Нито дали вижда сбъдването на толкова много от нещата, които е описал.

Проблеми с разума

„Човечеството ще бъде разделено на две неравни части по неизвестен за нас признак, като едно от предназначенията на интерфейсите тип „човек-машина“ е да избавят потребителя от нуждата да познава вътрешно устройствено на машината; от човека се иска да познава само интерфейса. Съществуват други хора, които са създали този интерфейс и затова трябва да знаят какво стои под него, да бъркат „под капака“.

Ще наречем тези два типа хора съответно юзъри и програмисти. В религията това е разделението пастири/стадо, в политиката – партиен апарат/стадо, и т.н. Едните разработват, поддържат и обслужват интерфейса, другите пасивно се подреждат съгласно изискванията му. Днес най-важни „програмисти“ са медиите, шоубизнесът, рекламата.

Съществуват хора, които си поставят задача да усвоят „недокументираните възможности на скритото зад капака устройство. Такива хора е уместно да наричаме хакери. Хакерът като такъв съществува извън контекста на социалното разделение юзъри/специалисти. С други думи, той хаква не само техническия, но и спрегнатия с него социален интерфейс.“

Иван Попов си отива по собствено желание през август 2019-а. В интернет остават малко следи от новината, той никак не е обичал да говори и да акцентира върху самия себе си. Което е жалко, със сигурност читателите биха се радвали,ако имаше повече интервюта, разкази, детайли.

Както пише Васил Велчев, Попов не би включил в романа си дори биографична част, защото е бил изключително скромен.

Киберпънкът – висша форма на реализъм

„Важно е, че всеки следващ тип цивилизация използва за свой „строителен материал“ човешките отпадъци от предишната епоха“, пише Иван Попов. „Бъдещето се ражда на бунището на настоящето и използва енергията от неговото гниене. (Пример – индустриалните работници са бивши обезземени селяни, отпадък на селскостопанската цивилизация.)

Какви отпадъци наблюдаваме днес? Например – нервните тълпи по интернет форумите и чатовете. Този човешки ресурс (главно от ученици/студенти и СОРове – скучаещи офисни работници) може някак да бъде вкаран в работа, например в системи за колективно (игрово) изработване на решения“.

Facebook? Или тепърва ще намерим начин наистина да търсим колективно изработване на решение от „СОР“-овете, вместо да ги използваме за капитализиране на реклами?

„Парадоксално, но с увеличаване на плътността на комуникационните потоци расте цената на достъпа на дадена информация до обществото. Причината: колкото повече хора викат, толкова е по-ниска чуваемостта и въздействието на отделното съобщение. Мащабни медийни кампании са по силите само на малък брой едри обществени агенти.

В тези условия системата (обществото) реагира с разпадане на все повече специалности и субкултури, с разчленяване на комуникационните потоци на отделни „информационни пашкули“ със слабо свързани „реалностни тунели“. Все повече важна информация остава встрани не само от масовия човек, но и от тесните специалисти.“

През 2020-а излиза сборникът „Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.)“, съставител е баща му Георги Попов, който се връща за кратко от Нова Зеландия. Книгата не може да бъде купена, даже няма цена… само се подарява и разменя. Същински апокриф от дигиталните времена, в който са събрани текстове на Иван Попов от едноименния сайт.

Психотехника и идеологическо инженерство

Точно както своите апокрифи има и интернет. Макар трите му сайта отдавна да не съществуват, мрежата има своята памет, благодарения на която дълги години думите живеят. Ето че и онлайн ръкописите не горят…(Вижте тук.)

„Съвременните хора сме свикнали с представата, че икономиката трябва непременно да расте – с няколко процента годишно. Всеки математик обаче знае, че никой процес в реалния свят не може вечно да расте по експонента: и човечеството, и Земята са крайни системи, значи безкраен растеж в тях не може да има…“, пише Иван Попов.

А също: „Във фазата на линейно развитие в системата се натрупват диспропорции, противоречия, неравновесия. Тоест кризата е следствие от измененията, натрупани в линейната фаза, и тя търси решение, ликвидиране на диспропорциите посредством радикална смяна на режима на функциониране. Неслучайно „krisis“ на старогръцки значи решение. И неслучайно всички „качествени скокове“ в човешката история, всички случаи на зараждане на нов обществено-икономически строй са идвали след свирепи цивилизационни кризи“.

Прогрес чрез даунгрейд

В текстовете му има сериозни икономически анализи, но може би най-интересен е начинът, по който комбинира познанията си по история с научния си усет и опит. Десетилетия по-рано той си е давал сметка за всички предизвикателства, пред които ще ни изправи напредъкът на изкуствения интелект. За големите въпроси, които наистина се задават с напредъка на технологиите. За теми, които и повечето от нас днес не осмислят в дълбочина, макар да е повече от крайно време. Но освен въпросите, там ги има и много от отговорите, които могат да звучат безпощадно.

Но не, не мислете, че няма и оптимизъм.

„В бъдеще се очаква уникално голямо информационно неравенство между хората. Отдолу ще има деградиращи маси, ограничени в знанията и светогледа си до кинескопа на телевизора; отгоре – малочислена прослойка, тласкана нагоре не толкова от икономически мотиви, колкото от глад за знания и умения. „Лудият нов човек“ вероятно ще се оформи в тази малочислена прослойка, ще спечели конкуренцията за ресурси (= работни места) и в един момент след това ще стане явен пример за подражание от всички останали, включително от деградиралите маси. Тоест ще бъде признат за нормален и желателен“.

Отново бащата Георги и клубът по фантастика са инициатори и на първия конкурс за разказ на името на Иван Попов, чийто първи победител стана невероятният разказвач и приятел на Дигитални истории Николай Теллалов.

Бъдещето идва с взлом

И тъй – бъдещето. Бъдещето е голямата тема, която идва. Дали бъдещето е вече тук? Ако вярваме на Иван Попов (а има защо), все още не е. Защото, когато дойде, нищо вече няма да бъде същото. Както каза Николай Генов, на когото дължа огромна благодарност за това, че привлече вниманието ми към днешния ни герой, той „разгръща една много интересна теза – че класическата футурология само разтяга настоящето, а бъдещето е винаги враждебно спрямо него, то му е пълно отрицание, толкова радикално различно е, че означава само негова смърт“.

„Зараждащият се нов обществен строй – колкото и прогресивен да ни се вижда от дистанцията на времето, от гледна точка на съвременниците на „големия скок“ е изглеждал или като масова лудост, или като дълбока, необратима деградация“, обяснява Попов.

„Реалното бъдеще е не това, към което се стремим, а онова, срещу което се борим“, пише още футурологът физик. „Значи то ще настъпи не непременно в най-развитите части на света, а там, където не успеят да отсекат пуснатите от него пипала. А ако вземем предвид, че колкото по-развито е едно общество, толкова по-силна е регулаторната му система, излиза, че бъдещето ще настъпи не в центъра на Западната цивилизация, а някъде в слабата, но технологически възприемчива периферия. (Вие да не си мислите, че говоря за България, хе-хе! Има и по-калпави и неорганизирани страни, например Украйна, Молдова или Колумбия…)“

Декрет за отмяна на обществото

„Можем само да съжаляваме, че Иван Попов не пишеше през последните години“, отбелязва астрономът и фантаст Валентин Иванов. „Неговият сатиричен киберпънк беше забележително, оригинално и новаторско явление в българската фантастика. Едновременно съм се смял и плакал, докато четях как мутрите експлоатират научния ресурс на България“.

„Една от тенденциите, които очаквам в бъдеще, е падане на цената на иновациите (при това – радикално), като следствие от въвеждането на изкуствени интелекти (в широк смисъл)“, пише Попов. „Ще падне вероятно и цената на човешкия интелект. Въпросът е какво ще представлява бъдещата информационна цивилизация и най-вече бъдещата консумация на информационни стоки?“

„Иван Попов притежаваше един от най-острите и безмилостни умове, които съм срещал“, добавя за него фантастът Атанас Славов, прекрасен автор, който, уви, не надживя с много нашия днешен герой. „Мек и добър като човек, деликатен приятел и другар, той беше безкромпромисен в разобличаването на човешките заблуждения и „масови халюцинации“, както той определяше идеологиите и религиите“.

.„С огромна благодарност съм „си взел“ от неговите есета – продължава Славов, чудесната аналогия за мирогледа като операционна система, която времето „инсталира“ и „деинсталира“ в ума на масовия човек. Българинът, казваше той, е в „разногледо състояние“ на ценностната си система, защото е преживял три инсталации на социални операционки – монархическа, социалистическа и капиталистическа. Първите две вече са „деинсталирани“. Как очаквате да е наясно със себе си?“

Към революция на халюцинираните класи

„Историческата тенденция. Коефициентът на интелигентност на човека се увеличава, но бавно. Примерно се удвоява за хиляда и нещо години. А количеството знания се удвоява за колко? Горе-долу за петнайсет. Още по-бързо се усилват комуникациите. От шамана хората са чували по няколко лафа седмично на корпоративно събрание… или както там се е казвало. А на нас ежеминутно ни надуват главата телевизори, вестници, книги и какво ли още не. Сега ни я надуват и през зъркелите…“

„Лекият, игрив език на автора не му пречи, а напротив, помага му да опише дълбоки и точни ситуации“, пише Юрий Илков. Според него е време „да възприемем Иван Попов не само като първожрец на киберпънка у нас, но и като една личност в нашата култура, за която и най-силните слова не достигат, за да се обхване и оцени многообразната му творческа дейност и да се опишат богатите нюанси на художествените, научните и философските му превъплъщения“.

„Историята на интелигентните машини е започнала с цял куп идиотски заблуди“, пише Иван Попов. „Мислели са, че трябва да се стигне до човекоподобен интелект. Но за чий дявол?! Нима някоя от другите машини копира физически човешкото тяло?“

Когато богомилите бяха вирусописачи

Прочетох и един коментар онлайн – „Ако някога ми се удаде случай да се срещна с Иван Попов – бих му намерил магаре, за да влезе с него в града на подмандатната територия, и бих му изплел венец от палмови клонки. Той ги заслужава.“

Без никакви футуристки претенции, нямам търпение за бъдещето, когато някое издателство ще оцени този автор и ще го представи достойно.

Дали наистина някога ще оценим приноса и идеите му, дали те ще ни помогнат да се справим с бъдещето? Дали ще стигнат до повече умове сега, когато технологиите го изискват повече отвсякога… кой знае.

Най-важното е да продължи да ги има хакерите, но не престъпниците, а тези, които въплъщават понятието на писателя. Тези между програмистите и юзърите, хората извън системата, които могат да я променят и осмислят. Досущ както е умеел да го прави и ще го прави още дълго време Иван Попов.

П.П. Посланията на Иван Попов са силни, вълнуващи, замислящи днес, повече от всякога. Благодаря от сърце на Николай Генов, който привлече вниманието ми към този забележителен писател, прогностик, журналист, учен. Според мен е важно думите и името му да стигнат до повече хора. Ще се радвам на всякаква подкрепа – разкази на хора, които са го познавали, помощ за популяризиране на творчеството му или просто добри идеи. Пишете ми!