Николай Генов е преподавател, доктор по теория на литературата, главен асистент в Института за литература към БАН. Млад човек, който обича книгите и мечтае да пали пламъка на тази любов у повече млади хора.

Освен това е задълбочен изследовател, става ясно от новата му книга „Виртуалният човек: опит върху фантоматиката“. Със силен литературоведски поглед, но и с отношение към модерните технологии, той се връща към аналитичните текстове на вечния фантаст Станислав Лем. За да потърсят заедно дълбочината на виртуалността, в която ни запраща технологичният днешен ден.

Задава ли се краят на литературата? Какво има да ни каже днес жанр като научната фантастика? Как се вписва човешкото в недрата на машината и машината – в сърцето на човека? Какво си струва да научи Марк Зукърбърг от мъдрия Станислав Лем, докато създава прословутата метавселена?

– През последните десетилетия научната фантастика като че ли страда, в жанра не се случват много вълнуващи неща. Дали самите технологии не иззеха ролята ѝ, след като започнаха да претворяват идеите ѝ в реалността?

– Продължават да се случват страшно интересни неща, но технологиите със сигурност промениха жанра дотолкова, доколкото иззеха значима част от неговия фокус. Все пак класическата научна фантастика се отнася към времето по различен начин. Сега дистанцията, струва ми се, е скъсена, дори

е трудно, когато четем научна фантастика, да мислим, че става въпрос за бъдещето,

а не за някакво видоизменено настояще или – как да го наречем, за да обособим неговата проекция, удължаването му в уж предстоящото – „непосредственото“? Ръбато, но ще свърши работа.

Уилям Гибсън впрочем прави нещо много интересно по този въпрос. В „Периферни тела“ – предпоследния му роман – той развива сюжета в две времена: едно скорошно, близко до и подобно на собственото ни настояще, и друго, много далечно, безжизнено бъдеще. Второто се нуждае от първото, но не по силата на някаква каузалност, а по законите на паметта и липсата.

снимки: Добрин Кашавелов

Освен това, както пише самият Гибсън доста по-рано и по съвсем различен повод: „Ние нямаме бъдеще в смисъла, в който нашите баби и дядовци са го имали – или поне са смятали, че го имат. Пълнокръвните проекции на бъдещето са били лукс на едно друго време, в което моментът се е отличавал с по-голяма трайност“.

Така единственото, с което разполага научната фантастика, е разпознаването и проследяването (анализирането) на модели, или – в духа на горния цитат – с „мениджмънт на риска“.

Тя се опитва да компенсира един недостиг, да ни ориентира във времето, в което живеем, макар то до голяма степен да е все още недостъпно за нас. Става въпрос за настояще, което изглежда толкова неразбираемо. От тази позиция си мисля, че научната фантастика наистина се е променила, но същевременно преживява и някакъв малък, тих разцвет. Например киберпънкът е изключително популярен жанр напоследък, нали?

– Но при него често водеща е ролята на фентъзи елементите.

– Не знам, сякаш той винаги се е интересувал повече от политическите, от социалните проблеми на настоящето. Проектира ги някъде другаде, както до голяма степен прави цялата тази литература. И все пак, докато си говорим за нея, сме длъжни да повдигнем един въпрос, който, уви, никога не получава окончателен отговор:

Доколко научната фантастика изобщо може да говори за бъдещето?

Ето сега на пръв поглед оставаме с впечатлението, че някаква дистанция е скъсена, но каква е тази дистанция? Не прави ли всъщност научната фантастика винаги проекция на настоящето в далечното бъдеще?

Впрочем затова толкова много харесвам Лем, той непрекъснато се опитва да избяга от човешкото, да стигне до много по-сложни неща. Най-известният пример, разбира се, е океанът на Соларис, нещо, което дори не можем да вместим в познати форми.

Доколко научната фантастика се справя с това предизвикателство и доколко тя трябва да бъде прогностичен жанр обаче, е големият въпрос. Дали трябва да ѝ задаваме въпроса какво ще се случи? Може ли тя изобщо да ни отговори?

– Може би умелата прогностика, сбъдването на различни технологии, явления, направления, най-много впечатлява повечето читатели.

– Да, човек иска да знае за бъдещето, да надникне в него. Наскоро ми направи голямо впечатление книгата на Иван Попов „Киберпънк, евристика, футурология“. Той е фантаст, пише и теоретични текстове, за съжаление, почина неотдавна. Книгата разгръща една много интересна теза – че класическата футурология само разтяга настоящето, а бъдещето е винаги враждебно спрямо него, то му е пълно отрицание,

толкова радикално различно е, че означава само негова смърт,

тоест би се характеризирало с промяна на всичко. Не става въпрос просто за навлизането на нови технологии, а за промяна на познатите ни социални структури, етика, икономика, политика. Тоест бъдещето е крайна другост, която унищожава настоящето и неговите ценности.

Има няколко такива прехода в историята. Например, когато човекът е преминал към уседнал начин на живот, това е променило неговата реалност. И неизменно новото бъдеще ще бъде провъзгласено от скоростното развитие на информационните технологии.

– То вече е тук.

– Все още не е. Да, технологичните иновации навлизат и разграждат познатия ни начин на живот, но все още не са унищожили или променили всичко докрай. Според Иван Попов това „забавяне“ се случва, защото цивилизационният център има свои механизми за задържане на настоящето, то винаги се бори с бъдещето и се опитва да отложи своята неизбежна смърт. Докато бъдещето нахлува през периферията.

Впрочем аз изпитвам известно колебание по отношение на тази теза, защото ми се струва, че – напротив – бъдещето всъщност изригва от центъра, а ние, традиционно поставяни – за добро или лошо – в някаква съмнителна периферия все още съумяваме да го удържим.

Но бъдещето ще дойде тогава, когато не просто новите технологии нахлуят в нашия свят, а когато го превземат.

Не говорим за война с машините или за пълно подчинение на изкуствения интелект, макар че това е един от разпространените научнофантастични конфликти. Не, става въпрос за нещо далеч по-фино – за онзи процес, в който преставаме да възприемаме като ценност всичко, което сме смятали за значимо. Например литературата.

Много е тежко да се говори за това, но нека погледнем някои статистики. Правят се проучвания, все по-малко хора в световен мащаб четат. „Майкрософт“ излезе с доклад, че при част от подрастващото поколение капацитетът за внимание понякога е като на златна рибка. Поради оборотите на платформи като TikTok, в които постоянно сменяш клипче след клипче, поради това, че всеки се опитва да ти привлече вниманието с каквото може, ти губиш способността да се концентрираш, да задържаш фокуса си, да запомняш и съответно да боравиш с по-сложни синтактични конструкции, образи, представи.

Танц на пиксели и пошлост, в който езикът деградира и се разпада до некохерентни звуци.

– Невъзможността да задържаме вниманието си наистина ни променя като вид. От друга страна, излизат все повече книги, но това може би не е чак толкова точен показател…

– Вниманието на подрастващите до такава степен закърнява, че аз самият като преподавател вече съм се сблъсквал с ученици, които са ми казвали: „Опитвам се и не мога да се концентрирам достатъчно, за да разбера какво се говори в този текст”. Две-три, а понякога и една страница им се струват твърде много, не могат да го прочетат „цялото това нещо“. И дори да ти се струва, че все пак проявяват интерес и желание да разберат за какво се говори, нещо не достига.

Нека видим какво се случва с катедрите по литература в Западния свят – закриват се. Университети, които са били с хуманитарна насоченост, се преквалифицират в природо-математически, защото хуманитаристиката не произвежда продукт, а „само“ ценност, стойност. Това вече не влиза в сметките на една такава система, каквато е нашата.

Свидетели сме на упадъка на концепцията за знаещия човек, който просто знае, защото е хубаво да се знае. Винаги съм се възхищавал на енциклопедисти, на хора, които наистина са прочели много и като ги слушаш, се възхищаваш на изказа и паметта им, респектираш се от дълбочината на тяхната мисъл. Замяната на тези хора с човек, който просто се ориентира и адаптира бързо…

Това са само пипала на бъдещето, които достигат до настоящето.

Не знам дали ще доживеем бъдещето, аз не съм сигурен, че съм много ентусиазиран да го посрещна, но то със сигурност няма да е нещо, което лесно ще приемем. Така, колкото и иронично да звучи, в момента научната фантастика се опитва да задържи настоящето; тя не е на страната на един такъв – от наша гледна точка – нравствен и интелектуален крах.

– Защото и сама ще падне жертва.

– Така е. Можем да разпознаем известна консервативност в научната фантастика.

Впрочем това е малко тъжна констатация, но аз все още не попадам на достатъчно добри опити за създаване на фантастични наративи у нас. Защо? Литературната ни история има с какво да се похвали и по този параграф. Какво се е променило?

Обяснявам си го просто:

Все по-малко хора четат, а все повече искат да пишат.

Дали последното не е всъщност реакция на „скъсения миг“, опит да се съхраниш в лоното на една традиция и да почерпиш дивиденти, символен капитал, за да утешиш самия себе си в лицето на песимизма? Може би. Но пък стигаме до парадокса, че без да четеш, ти се опитваш да направиш нещо, а не знаеш, че то вече е направено, и е направено по-добре. Проличава си, че няма никаква литературна култура зад това, което предлагаш.

Хората, които не четат, обикновено казват същото – никой не чете, а всеки пише. Поради някаква причина изключват самите себе си от сметките. Онези пък, които все пак четат и пишат добре, сякаш от своя страна отказват да мислят върху нещата, които правят. С таланта си се опитват да компенсират липсата на едно специализирано знание, което е по-достъпно отвсякога. А позицията на критика, на фигурата, която трябва да наблюдава, да размишлява, да иска повече и да се опитва с вкуса си да култивира някакъв значим процес, сякаш е изцяло заличена.

– И не само в литературата, във всяка форма на изкуство, а дори и в журналистиката. Критерият дали е свършена качествено журналистическата задача днес, са лайковете и четенията. Те изхранват автора и изчезват всякакви други репери.

– Това се случва на всяко равнище. Видяхме например какви хора поканиха да бистрят политиката в изборния ден: инфлуенсъри и интернет мемета. В същото време бяхме свидетели на предизборни кампании с толкова много пунктуационни и граматически грешки, че дори не беше смешно. Все пак говорим за текст на най-официално ниво… толкова ли не можа да се намери поне един полуграмотен човек да го погледне?

– Просто никой не го смята за приоритет, правописът в онлайн медиите например също е… как да кажа. Интересно е обаче, че от 170 публикувани на този сайт най-четената все още е свързана с правописа – интервю със създателката на сайта „Как се пише?“ Павлина Върбанова…

– Това също е останка от едно минало, което се опитваме да задържим – езиковата грамотност като ценност. Изобщо общата култура. Просто вече можеш да получаваш добро възнаграждение, без да знаеш някакви „екзотични“ неща от типа на кой е Омир и как се отделят прости изречения в състава на сложното.

– Скоро пуснах текст именно по темата за интернет като машина на забравата. И повечето коментари бяха, че вече има безсмислени знания, че не е нужно да знаеш например имената на столиците. А според мен именно „безсмислените“ знания създават изкуството.

– Някой би казал, че няма нищо по-хубаво от изкуство заради самото изкуство, от знание заради самото знание.

Впрочем едва ли ще изненадам някого, като кажа, че сериозната научна фантастика е много повече от развлекателен сюжет за космически кораби и машини на времето; тя вплита в себе си знания от различни области; използва науките, за да се конституира, удържайки социалното, хуманитарното и природо-математическото в единен коментар, в споделен смисъл.

– В книгата си често споменаваш Джарон Лание, пишеш за него като създател на виртуалната реалност в модерния ѝ дигитален вид. Днес обаче той е по-скоро гуру, който се бори срещу начина, по който е устроен технологичния свят, срещу социалните мрежи.

– Това е другият мит за техническия прогрес – затова ми беше толкова интересно да се занимавам с виртуалната реалност.

Какво въплъщава този мит? Завръщането в райската градина.

Ние просто ще седнем удобно вкъщи, ще си сложим очилата и всичките ни фантазии ще се сбъднат.

Научната фантастика се опитва да обори и това, показва ни какви са проблемите пред едно такова потапяне. Автори като Лем дори теоретично работят в тази посока. Това беше един от залозите на „Опит върху фантоматиката“ – да се реабилитира позицията на Лем като пионер. Още през 60-те той започва да се занимава с темата, която днес малко общо етикираме като „виртуална реалност“. Струва си да се докоснем до неговите съображения и да чуем възраженията му срещу възможността за една такава „тотална симулация“.

– Какви са?

– Много са и са най-разнообразни: онтологични, биологически, икономически, технологически. Постарах се да ги събера в книгата си, да ги доразгърна, да прибавя някои бележки тях и да предложа възможни решения там, където според мен такива има. Но ми позволи да ти споделя един личен и особено печален опит – този на първата ми среща с визьора.

На Международния литературен фестивал предлагаха да преживееш „Метаморфозата“ на Кафка във виртуална реалност. Звучеше страхотно, имаше огромна опашка, всеки искаше да опита виртуалния свят, да бъде Грегор Замза, който се събужда като насекомо.

Стоим пред една импровизирана кабинка, идва моят ред, дават ми едни чехли, слагат ми голям шлем на главата. Първият проблем е, че кабелът на шлема е страшно дебел и тежък, един човек трябва да го придържа зад мен през цялото време. И се опитва да не ми диша във врата, за да не стане друг тип симулация…

Озовавам се в анимация, чува се хлопане по вратата. Ставам, в стаята има огледало, пределно ясно защо – виждаш се като буболечка, много прилича на мравка. Обаче тази буболечка разполага с много крайници, а аз имам само две ръце. Мога да вдигна ръцете си, вдигат се две краченца; над останалите нямам никакъв контрол. Нещо повече – през цялото време усещам своята антропоморфност и се движа с двата си крака. В книгата ще прочетем как в началото Грегор се учи да ходи, да пази баланс; как свиква с новото си тяло.

Ето нещо, което технологията не може да ни даде: излаз от собствената ни антропоморфност. Нашият сетивен опит, или сетивното ни наследство, би бил най-голяма пречка пред това, да се потопим в един изцяло нов фантоматичен свят.

– Ще ни се ходи и до тоалетната…

– Доколкото си спомням, в „Играч първи, приготви си“ (романа) протагонистът Уейд Уотс направи подобно наблюдение.

Едва ли някога ще забравя как един почитател на научната фантастика ме попита: „Аз ще мога ли да бъда мелодия?“. Как? Какво означава да си мелодия? Моят консервативен отговор е не. Аз не знам какво е да си мелодия, той също, машината – и тя.

– Може би точно машината ще ни го каже, защото често тя дава нови парадигми?

– Да, но няма как да го потвърдим. Как ще се убедим, че усещането не е просто илюзия? Или пък какво значи да си тромпет изобщо?

– Скоро „питах“ един изкуствен интелект как си представя стиховете на Борис Христов от „Вечерен тромпет“. Получи се прекрасно изображение, но без тромпети. И една жена ми беше написала коментар – има ги, просто алгоритъмът ги е разбрал метафорично, като малки звездички.

– Прочетох материала, разгледах изображенията и цялото нещо малко ме стресна. Казах си „хайде, пак ще има призиви да „предефинираме“ изкуството“. Наблюдава се голям ентусиазъм, всеки ще може да стане художник. Ами… не съм сигурен. Никога няма да можем да станем художници, ако една машина може да рисува вместо нас, тъй като „художник“ е понятие на миналото и то просто ще изчезне. Самата роля на художника включва обучение, техника, работа, перспектива, човек. Когато всичко това изпадне, ще имаме „нещо, което е като…“.

– Кое е най-важно да разбере от Станислав Лем Марк Зукърбърг, докато прави своята метавселена?

– Първото и най-важно според мен е, че

няма как да имаме истинска метавселена.

Лем разработва тази идея, като мисли технологиите по модела на биологичната революция. В романа „Непобедимият“ машините са попаднали на една планета, до която техните създатели не са могли да стигнат. Започнали са война за оцеляване, защото енергийните ресурси на тази планета са изчерпани. И в крайна сметка са стигнали до две решения – едните са станали гиганти, за да се доберат до слънчевата енергия и да оцелеят, а другите са се развили до възможно най-простата форма, която са успели да изработят – могат да се сглобяват като рояци, когато има опасност, а през останалото време да съществуват като триъгълни чипове.

Метавселената е просто еволюционен опит да се спаси нещо, което търпи трансформация и малко по малко започва да умира – Facebook. Tова резултира в гигантизъм – вече няма да е социална мрежа, ще е цяла метавселена.

Само че, ако четем „Непобедимият“, ще видим, че тези гиганти изобщо не могат да се движат. Те са летаргични, нямат достатъчно енергия. Този проект ми се струва обречен на стагнация.

Другото нещо, което Зукърбърг трябва да прецени, е тялото. Ето, за да не се злоупотребява сексуално, аватарите ще са изобразени от кръста нагоре, сякаш сексуалното се изчерпва до там.

Тоест тялото продължава да създава проблеми и не може да бъде победено толкова лесно.

Към момента това, което чувам в метавселената, е само старата песен на нов глас.

– Друга теория, която обаче идва от технологичните среди, гласи, че развитието на ИИ напредва експоненциално. В един момент той ни задминава, идва точката на сингулярността, отвъд която можем само да гадаем какво ни очаква.

– Аз съм скептичен и към изкуствения интелект. Четенето на научна фантастика ме прави по-консервативен, отколкото отворен към споделянето на подобен ентусиазъм. Между другото, това е също проблем, който Лем изтъква като пречка пред фантоматичното. Казва: много по-лесно би било да симулираме Мис Свят, отколкото Айнщайн. Но пък да се надяваме, че хората ще искат да си говорят повече с нея.

В произведенията на полския фантаст виждаме машини, които са в напреднал стадий на изкуствен интелект. Те разсъждават като хора. И какво почват да правят? Стават негодни за работа, искат да мамят системата.

Ако създадем съвършен ИИ, той трябва да е достатъчно съобразителен, за да избяга от нас, да си спести ангажимента, който ще му се делегира. Хумористично погледнато. Не може да говорим за осъзната машина, която би искала да замести човека. Човекът е в една отвратителна позиция, която не би се харесала на никого.

Все си мисля, че

ако наистина успеем да заменим човека, просто ще създадем изкуствен човек. И какво от това?

Да, може би ще е по-бърз, ще може да върши много повече неща от нас. Обаче ще има ли нещо качествено различно в цялата работа?

– Ще създаде технологии, които ще помогнат да живеем дълго. Ще ни каже има ли Бог, извънземни…

– Би ли искал да го прави? На мен не ми се струва особено интелигентно някакво такова същество, което може да не бъде като нас, да иска да ни наподоби. Скептичен съм, защото ние се опитваме да възпроизведем човека. Често мислим за изкуствения интелект като за един ускорен човек. Има много критики в тази посока – дали съответната нишка изобщо е правилна.

– А за мен най-големият проблем отново е, че той се създава на принципа на комерсиалния продукт, от големите компании, без достатъчно регулации, без дискусии и осмисляне. Това е, което се опитвам да правя, събирайки мненията по темата на хора от всякакви области.

– Когато „Франкенщайн, или новият Прометей“ на Мери Шели излиза, първоначално никой не се впечатлява толкова от това, че става дума за изкуствено същество, което човекът е създал с науката си. На дневен ред там е моралният проблем и чак впоследствие започват да осмислят сюжета като част от темата за научния прогрес. Този дебат, който споменаваш, сякаш остава на заден план спрямо техническия. И това също е показателно.

– За разлика от много от големите фантасти, Лем доживява мрежата. „Докато не започнах да ползвам интернет, не знаех, че има толкова много идиоти по света“, пише той през 2001 г. Това звучи ли като пророчество? Тогава нещата изглеждаха по съвсем различен начин…

– Така е. Аз съм потресен, сигурно и ти, особено през последните години. Преди не ми правеше такова впечатление, а сега виждам какво става и изпадам в ужас. Отвратително е, когато става дума за насилствена смърт, да реагираш със смях. Виждаме страхотни трагедии, а отдолу – ужасни реакции.

Сещам се за Сергей Лукяненко, който разработва темата за фантоматичния свят, като мисли тази мрежа по модела на интернет мрежата. Там се появява един неудачник, който впоследствие бива разчетен като всички импулси от несъзнаваното на човека. Хората прекарват много време в този свят и техните потиснати желания се събират и се персонифицират. Този неудачник е некадърен, бездарен, отчаян от света. Иска да умре, но не може.

Е, ако интернет можеше да събере цялата информация, набрана за тези 30 години, и я беше въплътил в един изкуствен интелект, щеше да е това, неудачникът. Възможно най-потиснатото същество, което е видяло толкова много неща, че не иска да има нищо общо с техния източник.

– Така се връщаме там, откъдето започнахме. Литературата безспорно може да ни предпазва от най-грозните ни страни, а все по-малко ѝ даваме шанс.

– Мисля, че може да го прави. Трудно е да дадем задоволителна дефиниция на „литература“, но все пак можем да я наречем „ценен текст“. Тоест, ако направим някакъв психоаналитичен прочит, може да установим, че там има сублимация. Тези изтласкани импулси биват остойностени в нещо, което е идеална изява на човешкия дух.

Защо в интернет не работят тези процеси? Според Лукяненко там просто потоците се изливат, защото сме във владенията на несъзнаваното. Литературата предполага някакво отсяване, надмогване на импулсите и превръщането им в нещо повече. Социалните мрежи не го правят.

Не съм сигурен дали човешката емпатия винаги е била на толкова ниско равнище, колкото днес. Самият факт, че можеш да намериш публика, която да отрича всичко, дори формата на планетата…

Разполагаме с повече информация отвсякога, а не можем да я използваме градивно.