Могат ли стиховете да бъдат нарисувани? Конкуренти ли са в тази задача човеците и алгоритмите, или е време да обединят сили, за да създават следващите форми на изкуство?
Отворете сетивата си за едно емоционално преживяване, в което човекът и компютърът рамо до рамо предизвикат и сетивата, и усещанията ви…
Когато се сдобихме с алгоритмите, които по впечатляващ начин рисуват изображения, се появи следващото предизвикателство – да им измисляме достатъчно вдъхновяващи текстове.
Как ли биха си представили стиховете на Дебелянов, Яворов, Гео Милев…? Преди година в една Дигитална история им отправих това предизвикателство и резултатите определено бяха впечатляващи, но и замислящи. Дали се е родила нова форма на творчество, ново изкуство?
И ако аз просто им подадох като тема за размисъл преведените строфи, по същото време и един визуален артист се включи с изложба с подобен проект. Цветомил Семков показа своите впечатляващи картини, нарисувани по стихове. А днес, година по-късно, е готов да покаже как напълно се е посветил на темата със своята дебютна самостоятелна изложба „Светоглед“.
Спри, миг
Но може ли да спре мигът,
когато той не е подвластен
и го осъдихме на път!
Нали с опитване, с въпроси,
с победи в нашите чела
ние го сложихме на оси
и му придадохме крила!
Нали със болка и възхита
го учехме да полети.
И той трепти от радост скрита,
от нетърпение трепти.
Ще се откъсне, ще отлитне
като куршум или сълза –
със всичкия ни труд наситен,
със всичките ни чудеса.
И пресъздаден във такива
частици щастие на път,
всеки от нас щe си отива
от себе си, от свойта смърт.
Ще си отива, ще остава,
повторен в хиляди неща,
и с блясък звезден ще огрява
пътуващите във нощта.
Владимир Башев
(Кликнете върху заглавието, за да прочетете съответния стих.)
Макар по професия да е финансист, голямата страст на Цветомил са образите. Може би му е заложено и в името… Започва като фотограф, а днес се определя по-скоро като визуален артист, който търси различни форми на изразяване.
Изложбата му „Светоглед“ събира 15 малко популярни стихотворения на български автори с 15 изображения, които ги допълват. И макар да са създадени отново с помощта на алгоритмите, този път те не са измислени от тях. Цветомил описва на платформата MidJourney какво и как очаква да види, а после го компилира и дообработва. За да покаже, че този тип технология може да бъде поредната стъпка, поредното средство, което да допълни, а не да замени човекът.
„Колкото и парадоксално да звучи, мисля, че с напредъка на технологиите всъщност авторът ще става все по-важен“, казва той. „Все повече ще е човешкото и извървения път, защото иначе няма смисъл, просто красиви картинки има навсякъде и ще има все повече“.
За мнозина фотографията е буквално изкуство – виждането на света чрез действителен образ, но дори в неговата фотографска работа той се опитва да създаде светове, откъснати от реалността. Такива, които са много по-близо до неговия вътрешен свят.
„Оттам дойде и проектът с изкуствения интелект – за мен всеки човек, който следва своите влечения и интереси и манифестира своята интерпретация за тях е творец. В този проект аз комбинирах моето любопитство към поезия и към технологиите и това ми даде пълната свобода да се гмурна надълбоко“.
Поемане на дъх
Ние по инерция
търсим чистия полъх отвън,
а неговия извор
е вътре в душите ни.
Не задържай въздуха
в себе си, ще те задуши.
Дори да са запушени
и ноздрите, и устата.
Издишай го през раните,
през сълзите, през кръвта,
през потта от порите –
солен-сгъстен въздух в стих,
смях,
вик.
И с пълна гръд ще поемеш
високо планински полъх,
иглолистно пречистен
от собствения ти дъх.
Блага Димитрова
Макар като ученик да не се интересува от поезия, а литературата да не е от любимите му предмети, години по-късно това той преоткрива стиховете като източник на вдъхновение. И всичко това се преплита с интереса му към науката – от дълги години следи събитията на Ratio, а изкуственият интелект, който умее да създава изображения, се превръща в катализаторът на следващите му идеи.
„Много е трудно да представиш стихотворението с фотография, няма как едно изображение да е толкова богато. Всеки стих е сам по себе си отделна вселена и ако искаш да го трансферираш визуално, трябва да направиш някакъв негов еквивалент. Не става просто с фрагменти, така всичко ще се счупи“, казва визуалният артист. „Трябва човек да задълбае и в текста, и във визуалното. След като се появи инструмент, който да ми помогне да направя такъв проект, веднага го избрах и започнах да го разучавам“.
Но как да продължи отвъд буквалното? Решава просто да се отпусне по течението. Започва да прекарва дълги дни в читалището, да чете и препрочита стихосбирки на автори от различни поколения и да отделя тези, които най-силно резонират със собствените му чувства, със собствения му „светоглед“. Въвежда си правила – никаква политика, никакви конкретни места, никакви исторически личности и събития. Стиховете да са само такива, които ще са също толкова актуални и след 50 години, тъй като носят универсално усещане.
„Прибирам се, чета ги и когато нещо ми направи впечатление, си го отбелязвам, дигитализирам и започвам да работя. Да търся най-подходящото изображение, което да го илюстрира!“, разказва той „Идеята беше да са по-непознати автори – четях и се учудвах какви красиви неща пишат хора, за които никога не съм чувал. С времето се събра огромна критична маса и трябваше в някакъв момент да избера, като за всяко се запитам: „Цвето, това стихотворение и това изображение дали наистина си ти? Дали наистина те жегва вътрешно, или само ти харесва картинката? Или просто смяташ, че стихотворението ще се хареса…?“. Най-трудно беше да премахна тези аспекти и да оставя в изложбата само моето виждане за света. Тези извадки – картина и стих, да са като подредени пакетчета смисъл, нещо, което дълбоко ме докосва“.
Плаващ ресторант
Ядем и пием и очите ни блуждаят
към позлатените ключалки на жените –
удавени в меда, мухите лакоми не знаят,
че няма вече никога да литнат.
Земята като плаващ ресторант се носи
в студеното побъркващо пространство.
И няма бряг спасителен сред космоса,
където да отдъхнем от пиянството.
Свирачите, които управляват танца,
превърнаха човека на хармоника…
Но от законите безмилостни на дансинга
главите ни са пълни с беззакония.
Докрай разпасали колана на душите,
бесуваме като пирати, не видели суша,
и в дяволския танц на лакти и копита
нозете боси бягат от ботуша…
И както скачаме из въздуха да хванем
протегнатата длан на боговете,
повръщаме коремите си в океана
и плюеме желязо към небето…
Певицата-луна, отдавна прелъстена,
лежи разголена – с поли на кръста.
И от сокаците на тъмната вселена
се чуват писъци и викове до късно.
А слънцето – началникът на светлината,
мълчи, готово всеки миг да кипне.
И като гледа накъде върви земята,
скубе косите си и върху нас ги сипе.
Борис Христов
И така, 15 стихотворения от 13 автори – по две са произведенията на Владимир Башев и на Мартин Спасов. Срещат се имена от учебниците като Смирненски и Яворов, популярни поети като Дамян Дамянов, Борис Христов, Блага Димитрова, Младен Исаев, Стоян Михайловски, но и по-рядко чувани днес като Пенка Цанева – Бленика, Николай Антонов, Марко Недялков. Изложбата беше представена в Бургас и може да бъде разгледана до 14 ноември в Бургас, в „Център за съвременно изкуство и библиотека“, изложбена зала, ет. 4. След Нова година идва време за следващите градове, включително София, Варна и Пловдив. Изложбата се осъществява с финансовата подкрепа на национален фонд „Култура“ по програма „Дебюти“. Кога ще дойде и във вашия град можете да следите тук.
Цветомил казва, че днес в изложбената зала наистина вижда себе си. „За зрителя е по-фрагментарно, но мисля, че всеки може да се намери в някакви отрязъци, в някое стихотворение, в някое изображение.“
Любопитно е, че докато той върви по пътя си, и самите алгоритми се развиват заедно с него. В началото MidJourney „чете“ по-цялостно текста, изображенията се разпознават лесно, има нещо като собствен стил. Докато по-новите версии го превръщат по-скоро в инструмент, който да създава изображения по описание. „Идеята вече е повече ти, ако имаш нещо в главата си, да се научиш да го навигираш натам, отколкото да даваш някакви инструкции и да вземеш наготово.“
„Целият процес беше много ярък, всяко прелистване на страниците усещах все едно отварям подаръци със смисъл, докато програмата ми даваше свободата да човъркам и развивам понякога неочаквани посоки“. При първия си проект Цветомил по-скоро е в ролята на куратор – вкарва данни, взима, избира и представя, макар да се оказва, че трябва да взема и доста решения – не всичко оставя на алгоритъма. Докато днес представя изцяло свое виждане, за създаването на което просто му е помогнал алгоритъмът.
„Първото нещо, което търсех, беше да го върна от перфектно към несъвършеното – да го науча да има празни пространства, артефакти, грешки – да остават някакви въпроси, а не всичко да е чисто и ясно. Да има сенки, да се губят детайли, да може човек визуално да си ги попълни, да участва в процеса“.
Поискахме слънца
Поискахме слънца, ала защо са ни,
когато тегне сянка пoмеждy ни?!
Със пoглед уморен, дyши – колосани,
не разпознаваме крaсивитe пауни,
загубили внезапно оперение
след много дългa химиотерапия.
За тази кpacoтa ни трябва зрение,
но в много случаи дyшатa ни е сляпа.
Привикнали сме да живеем скоростно,
набързо се гневим и се обичаме.
А междувременно – изящно просто –
пчела събира щастие от тичинка.
Tакива сме – наклаждаме огнищата,
а се прегръщаме с ръце студени.
Защото пoмежду cи все сме хищници.
Но иначе се храним със растения.
Мартин Спасов
Дълго време му отнема да избере оптималния стил. Генераторите на изображения са все по-добри в това, което прилича на фотореализъм, докато авторът иска да се върне по-скоро към картинното. Експериментира с техники, стилове и цветове, докато намери това, което търси. В крайна сметка се спира на техниката импасто – много по-груба, с едро нанасяне на боя върху канава.
Така всяко от изображенията е постигнато, след като фотографът описва какво си представя, добавя указанията за конкретния стил, до който е стигнал, заедно с още няколко думи от списък с емоционални слова, които са го впечатлили. Накрая редактира резултата, комбинира, допълва. Само 2-3 от изображенията са показани без никаква допълнителна обработка. За някои стихове работи дни наред, докато при други по-бързо намира търсеното усещане.
„Накрая целта стана някакво лично изживяване, себевглеждане. Четеш някакви неща, написани от хора, много от които дори вече не са сред нас, и си говориш с техните мисли. Те ти представят чрез поезията какви неща ги вълнуват, как се опитват да осмислят житейския път. И като се срещаш с тези неща, се учиш. Стигаш до себеосъзнаване спрямо примера на другите“, казва Цветомил.
„Всеки стих е картина, всяка картина е част от начина, по който виждам света. Любопитно е, че това не са мои стихове, а технически и изображенията не са напълно правени от мен“, усмихва се Цветомил. „Някой ще каже – добре, ами ти какво правиш, какъв си в тази изложба? Тя няма да съществуват в света по този начин, ако не съм аз. Взимайки от дигиталното пространство, вкарвайки го във физическия свят, аз го водя по-близо до човека. Изживява се по съвсем различен начин…Освен това хората са склонни да пренебрегват усилията и труда, които всъщност се влагат дори в тази техника. Трябва да се докоснеш до такава технология, за да разбереш, че със сигурност не е просто едно цъкане на копчето“.
Неслучайно авторът е решил да отпечата и продаде изображенията само в една-единствена бройка, така че да върне погледа към времената на класическото изкуство.
Човекът
Не е човекът пепел от цигара
и шепа пръст,
листо
и мъртъв стрък.
Искра,
която тлее
и догаря
на дните
в омагьосания кръг.
Човекът е метал
и звук,
и песен,
и атом,
и мечта,
и свобода.
И сладък плод,
и тежък грозд наесен,
и вечно незалязваща звезда!
Човекът е небе
и път далечен,
и гръм,
разчупил всички железа,
и рудник,
и куршум,
и щик изсечен,
и розов цвят,
и весела сълза,
и вятър,
и море,
и мълния,
и рана,
и вик,
и тласък,
и космичен звън.
Човекът е гърмящата камбана,
която буди вечността от сън!
Марко Недялков
„Когато навлизат такива технологии, изникват много въпроси, особено сложно е в дългосрочен план. Хората, които са се занимавали вече с визуални изкуства, изградили са някаква визуална култура, усещане за света, по някакъв начин ги вземат и се научават да ги използват. Могат да ги преплетат с някакви собствени виждания, техники, проекти, това според мен е смисълът. Но за някого, който сега израства, може да е пряк път. Ние еволюираме във всичко, което правим, процесът е трансформация – учим, напредваме, грешим. Проблемът е, когато бързаме да прескочим до резултата“, разсъждава фотографът.
„С алгоритмите пак ровиш в главата си за някакви неща, вкарваш или махаш по свое усмотрение. То е пак някакъв танц, в който създаваш, макар че нямаш много връзка с истинския свят. А според мен трябва да изживяваш и света, това е основният проблем – че идва от програма, която не изживява и само това може да счупи връзката между човек и изкуство“.
Фотографът казва, че работата е била доста уморителна. „Бомбардиран си от изображения и в един момент направо претръпваш. Искаш малко почивка, да глътнеш въздух“. За момента неговото влечение към изкуствения интелект приключва. Ето защо за следващите си начинания е решил да потърси по-стари и алтернативни методи, да прави нещо с ръцете си, за да върне баланса.
Дали ще успее наистина да се откъсне от алгоритъма? Така или иначе, както, вярвам, са ви убедили стиховете и картините тук, красивото още е живо. А когато хората използват алгоритмите творчески, осмислено, отговорно, тогава и резултатите могат да бъдат човешки и красиви, осмислящи. Да създават изкуство, което вълнува…