Да тичаш, докато победиш себе си. 60 километра по стръмните склонове на Пирин, маратони, ултрамаратони на няколко континента. Да караш колело 600 километра по цялото протежение на българското дунавско крайбрежие. А обиколката на Витоша с колело и бягане, позната като „Витоша 100“, любимо предизвикателство на коравите програмисти да ти се струва „състезание за паркетни бегачи“.

Такъв е днешният ни герой – Виктор Асенов, обича да предизвиква себе си, да тича, да изпреварва и да показва. Завършил социална педагогика, така и не успява да си намери професионално развитие, разочарован от начина, по който у нас се отнасяме с хората с увреждания.

Много можем да научим от днешния ни дигитален герой, срещаме се с него и обикаляме София. За да поговорим за предизвикателствата, пред които ни изправя животът и тези, които сами трябва да си поставяме.

Дали не пропуснах да спомена, че той е незрящ? Но това не го спира да гони рекорди. И да преследва мечтите си…

 

 

Виж сега…

Разхождаме се из София, стана дума… Аз само му казвам къде трябва да се озова, а той намества слушалките, леко докосва телефона си и докато аз включа приложението за навигация, вече го чувам да ми диктува какъв е идеалният маршрут, как да стигнем до спирката на автобуса. После бързо се озоваваме в превозното средство, а верният му спътник – лабрадорът, се кротва в краката му.

Софийските автобуси в час пик могат да са предизвикателство и за най-хладнокръвния пътник. От колоритната компания, през твърде близките взаимоотношения, до характерните миризми. ChatGPT би могъл да напише роман, ако се повози в 604, обаче много повече заслужава роман Виктор, който не се впечатлява от нищо.

Защото е видял толкова много! Уф, видял… винаги ми е било трудно да се справям, когато трябва да мисля как да се отнасям внимателно с някого, така ли е при вас? Той никога нищо не е виждал, поне в баналния смисъл на този глагол. Ражда се със сериозни зрителни нарушения, едва различава формите на близки предмети, после и това изчезва. Днес може да различи само дали е в тъмна стая, или все пак в нея е запалена лампа. Защото, когато е било времето, медицината все още не е била стигнала до възможностите, които има днес, помагайки на хората с подобни проблеми.

„По рождение съм незрящ, шумен и борбен“,

пише в една от публикациите, които ми попаднаха. Ама как така „пише“, къде го чета? Аз не чета брайлова азбука, за съжаление… Но той използва пълноценно технологиите – пише, чете, ориентира се, бори се, а, както стана ясно още в началото, може много повече.

Например? Ами, да си докарал фризер. От Пазарджик. С БДЖ. Сменяйки три транспортни средства. Излишно е да казвам, че фризерът се озовава право на местоназначението – на правилното място в семейната кухня.

Още ли мислите, че си струва да мрънкаме, когато на тротоара ни опръска откъртена плочка?

 

 

Тичай, Форест, тичай

Впрочем, струва си. Но не да мрънкаме, а да не свикваме с проблемите. Да се опитваме да подобряваме, да променяме. Да не се примиряваме.

Другото е суета. Виктор се учудва как точно преценяваме кое си струва да привлече обществените погледи.

„Хората се радват много повече на неща, които са гледали по телевизията, или са чували, че са опасни. А други ситуации, които са обективно значително по-трудни, но пък не са им познати, омаловажават“.

На страха очите са големи? Нещо такова. Виктор се учудва, че когато минава по зрелищния хребет Кончето в Пирин, това е отразено от медиите като много сериозно постижение. А когато успява да пребяга първите си 43 километра без почивка в планината, а тя – да води маршрути по стръмна скала, никой не обръща внимание.

Трудно е да ти е трудно… или е трудно да определиш кое е трудно?

Нищо не е трудно, ако човек слуша Виктор (освен, може би, битката с администрацията и борбата за разумни условия, при които хората със зрителни увреждания да се справят у нас. Но и за това ще стане дума).

 

 

Ще избягам ли от теб?

„Дунав Ултра“ е едно от последните постижения на Invictus Виктор, както се казва фейсбук страницата му – „Непобедимия“. Там, казва той, няма нещо сложно – „само въртиш педалите“. Не съм съгласен. Карам постоянно колело и навъртам 600 километра за 2-3 месеца, толкова е най-дългата велообиколка у нас, измината от него на тандемен велосипед, с помощта на партньорка, която управлява колелото. На него обаче не му стига, следващата мечта е да успее да измине същото разстояние само за две денонощия.

Успехите му в бягането са още по-впечатляващи. През последните години Виктор е добре познат в бегаческите среди с устрема си, с желанието да продължава. За целта се включват по двама „пейсъри“ – бегачи пред и зад него, с които е в постоянна връзка и му помагат да се ориентира в препятствията, къде са и как да ги избегне. Постоянно чува „камък вляво“, „остра скала точно отпред“… Така обикаля Витоша, Пирин…, също и Мюнхен, дори висините в Непал.

Всяко бягане обаче си има начало. И подготовка. До пети клас Виктор учи в специализирано училище за хора с нарушено зрение. После баща му преценява, че така няма да се научи да се справя с проблемите и го записва в кварталното училище. В началото му е тежко, свикнал да се отнасят към него със специално отношение, да му обръщат внимание… „После се стегнах. Не можех да си позволя да се проваля, постепенно започнах и да намирам приятели. Масовото училище те научава на неща, които иначе няма как да придобиеш, стоейки сред хора с еднакви съдби.

В него научаваш, че ще има подигравки заради увреждането ти, ще получиш помощ или пък състрадание. И това ти помага да се изградиш като личност, да свикнеш с живота такъв, какъвто започва после.“

По това време Виктор живее с баба си и дядо си, те му помагат с домашните там, където има нужда. Често ходят на вилата, дядо му го учи да реже с трион, баба му – да кара колело. Уменията бързо се оказват полезни по неочакван начин.

 

 

Гледка от планината

Защото… Виктор среща любовта. Спомня си много добре датата, когато за първи път се чува по скайп с момичето, което по-късно ще стане негова съпруга – Калина, която също е незряща. 21 февруари 2012 г., изненадва го как е възможно някой да яде сладолед посред зима. Тя пък му се чуди как така не вижда, а реже дърва и кара колело.

„След 3 дни отидох на гости у тях, а на 29 февруари тя дойде за обмяна на опит в моето даскало.

Там започнаха бъзиците да я заведа на сладкарница, на кафе… и, ето така, в часа по физика, станахме гаджета“.

По това време Виктор случайно научава, че първите си 5 години е прекарал в дом за изоставени деца. По онова време било честа практика да съветват родителите на незрящи да ги оставят, защото институциите ще се погрижат по-добре. После обаче го взели обратно. Виктор приема тежко новината, но постепенно свиква.

 

 

Защо избягах

През 2018 г. Виктор отива да търси съвет от лекар с богат опит в лечението на проблеми с роговицата. Разказва му, че обикаля планините, кара колело. И получава съвета да спре, защото това може само да му навреди.

Момчето се затваря вкъщи, зацикля в компютъра, спира да бяга и кара. Губи себе си, губи смисъла. Докато една вечер са далеч от града и жена му предлага вечерта да излязат двамата, с колелата, при това из гората. „Аз карам пред нея и я викам, защото тя не е толкова уверена да се спуска бързо по черен път, знаейки, че отстрани има борови дървета. Тамън сме се изкаляли доволно след двучасово нощно каране сред локвите и тя ме пита:

„Я сега ми кажи, пречи ли ти това, че не виждаш, да караш колело?“ Чак тогава осъзнах какво се е случило. Че първата победа е в главата ти“.

Първата… и най-важната. И най-трудната. Оттогава Виктор знае, че не бива да спира. В бягането напредва бързо и неочаквано. Първо тича само с кучето водач след автобуса, после решава да опита нещо по-сериозно. Изкачва се сам от Княжево до Копитото. Случаен турист го вижда и го кани да опита 5-километрово бягане в Борисовата градина.

След известно време пътищата им с жена му се разделят, но… така е в живота понякога.

 

 

Бързай бавно

„Дърпах се малко, понеже събитието ми се струваше масово и показно, но отидох. Изтичахме го за 32 минути. Така се запалих по бяганията, започнах да си намирам състезания и лека-полека да свалям времето.

Случайно установих, че освен приказлив, явно съм и бърз.“

Следва първият полумаратон в Несебър. Общността на бегачите го харесва, става популярен и все по-лесно си намира пейсъри.

Казва, че най-трудното му предизвикателство дотук е в Пирин – 66 км с 4,4 км денивелация, постоянно се изкачваш и слизаш. „Това трасе е най-тежкото в България. Правил съм вече какви ли не. При „Персенк 160“ трудността е във времетраенето. Продължава 40 часа, най-добрите го минават за малко над 20 и изобщо не придремват, пристигат на финала, без да спят.“

При него няма как да стане, и той, и двамата пейсъри трябва да внимават. Човекът, който тича пред него, предупреждава за всяко следващо препятствие. Защото все още няма достатъчно съвършена технология, която да го прави, това е едно от нещата, за които Виктор няма търпение.

Колкото е по-трудно, толкова му е по-интересно и повече се наслаждава. При обиколката на Витоша с колело и бягане казва, че единствената трудност е в това да не заспиш, иначе е „за паркетни бегачи“. Не като Пирин, който е мрамор и гранит, постоянни препятствия и голяма денивелация.

 

 

Най-важното е невидимо за очи

„Много хора по света бягат градски маратони, за мен е интересно по-трудното. Как, аджеба, да го направим? Например Софийският маратон. Равно е, спокойно… да, има дупки, това е разликата от другите градски маратони, ама не са като на Пирин.

Ако не е трудно, е скучно. Ако има трудности, започваш да размишляваш. Така е предизвикателно! Това те кара да се чувстваш щастлив и жив!“

Обаче… какво го кара да не спира да бяга?

„От една страна желанието да показвам на другите! Аз знам, че възможностите са неограничени. Хората могат да ме надскочат и надминат. Искам други незрящи да ме надскочат. А после да си кажа: „А дали пък аз не мога по-добре?“. Има ги и двете – и моето вътрешно съревнование със себе си, и, най-вече, желанието да провокирам всички други. Ще помогна на всеки, който иска, със знанията и опита си, да подобри това, което постигам.“

Най-вече защото у нас толкова много от незрящите, от хората с увреждания… а и от зрящите, и от хората без увреждания, не се сещат да си измислят предизвикателства, да си поставят високи, уж нереални цели. Улисани в ежедневието.

 

 

Високо застани!

Що се отнася до Виктор, той има доста такива цели. Не се е отказал от мечтата за дете. Нито пък от тази да си намери работа, на която да се чувства полезен. Отчаян от системата, не мисли, че има бъдеще в сферата на образованието. Напоследък се занимава с масажи, намерил е човек, който му е изработил мобилна масажна маса, която да носи по домове и офиси. Нарамил я е… и е готов за работа. Ако искате квалифициран масаж, при който и ще поговорите с неповторим събеседник, пишете му!

Междувременно не би отказал, ако някой му се довери за постоянна работа. Разбрал е, че не е за него работата на бюро. Но може да организира, да, планира, да обсъжда… вярвам му безусловно не само заради бягането, а и като го виждам как се оправя в шумния автобус, в който хората се чудят как да се отнесат с него.

„Мечтая да си намеря работа. Искам да бъда полезен! Но искам да е нещо, свързано с движение. Умея да организирам, трябва ми нещо, в което да вкарам мисъл. Обичам да пътувам, да се запознавам с нови хора.

Днес правя масажи в офисите. Това е, да имам работа. Обичам да опитвам, да експериментирам! Дайте да пробваме, бе, хора! Ще разберем дали става, или не. Всички тези неща, които съм правил досега, нямаше как да станат без проби и грешки.“

Не просто се надявам, сигурен съм, че някой ще му се довери. Кадърните хора не стигат никъде… наистина ли човекът, който може да се пребори с Пирин и Непал, няма да се пребори и с предразсъдъците?

 

 

Високо, да те видя…

Ако чете тези редове някой потенциален работодател, който ще оцени уменията му, ще се радвам да ви запозная…

Но нямам време много да го мисля, Виктор бърза напред с кучето. И си поставя следващите уж невъзможни цели. „Дунав Ултра“, но не за 5 дни, а за под 48 часа.

Както и по-голямата. Да осигури повече възможности на още и още хора, които са в ситуация като неговата. Можем да го правим всички, да правим по-достъпен, по-отворен към хората с увреждания и реалния свят, и този онлайн. Именно това е темата, към която бърза да ни поведе Виктор за следващата Дигитална история…