Фаталните 13 години са минали от това интервю с Антон Дончев, а думите му звучат дори по-актуални сега. Писателят си отиде на 20 октомври 2022 г., на 92-годишна възраст.

„Как ще изглежда светът след век? Не знаем нищо – дали целият тоя ужас, който в момента се развива, няма да създаде ново направление на науката. Дали няма да се пръкне някой микроб… Работата е там, че в момента на човечеството му липсва изкуството да синтезира.“

„Хората имат усещане за липса на справедливост. Голямата загуба на тези последни 20 г. е объркването за мястото на духовното и материалното в живота на личността и на обществото.“

Писателят е най-известен с историческите си романи, безспорно най-популярният от тях е „Време разделно“, който само у нас достига тираж над 1 млн. екземпляра, а е превеждан на повече от 30 езика.

Роден в Бургас през 1930 г., акад. Антон Дончев завършва право, но се отказва от юридическата си кариера заради литературата. Сред другите му известни произведения са романите „Странният рицар на свещената книга“, „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” и „Трите живота на Кракра“.

Интервюто е публикувано в брой 2/2010 на Списание 8.

– Съвсем скоро навлязохме в 2010 г. Какво според вас ни отличава от българите отпреди 50 или 100 години?

– Тези 50 години, които разделят 1910, 1960 и 2010 г., са буквално пропасти. 1910-а за България е година на възход, цялата държава има самочувствие. Току-що се е обявила за независима, след 2 г. ще започне Балканската война.

Кръгозорът на българина е по-малък от сегашния, но хоризонтът не е мъгляв. 1960 г. я помня, бил съм 30-годишен. България беше почнала да се пооправя икономически. 7 години след смъртта на Сталин и 15 години след 9 септември. Стопански би могло да се каже, че вървим напред, психологически нацията вече се връщаше назад.

Тя беше изолирана от света. Самото съществуване беше една лъжа. Тази непрекъсната нужда да мислиш едно, но да говориш друго, вкъщи да бъдеш един, навън – друг.

Това раздвояване на личността не можеше да не доведе до ерозия и размиване на цялото общество.

Но както при всички преси и депресии, има и положителни черти – сгъстяване на мисленето, желание да се избие в друга посока. Изкуството като че ли се раздвижваше, имаше няколко фигури в литературата, в живописта, в музиката, които въпреки атмосферата създаваха неща, които 50 г. след това продължават да са визитни картички на България.

снимки: Владимир Мачоков, Списание 8

– Как изглеждаме днес?

– България днес е облечена в дрипи, недохранена, отчаяна. 50 години тоталитарна държава, 20 години хаос. Тези неща ще бъдат изследвани от психолози, от психиатри, от непредубедени историци и

предполагам, че етикетът, който ще им бъде залепен, ще е национални трагедии.

Хората имат усещане за липса на справедливост. Голямата загуба на тези последни 20 г. е объркването за мястото на духовното и материалното в живота на личността и на обществото.

Има един ужасен, но показателен виц: Учителката пита децата кой какъв иска да стане – един иска да е космонавт, друг шофьор. А Иванчо казва… „Искам да съм педал мръсен.“ „Какво говориш? Защо?“– възкликва учителката.

„Оня ден край нас мина кабриолет с 3 – 4 мацки и баща ми изсъска „педал мръсен…“ Искам да стана като него.“

Има загуба на ценности, вместо тях се наслагва убеждението, че някои неща, за които се изискват години търпение, много работа, могат да ти паднат от небето.

Че могат да се появят хора, на които никой не знае имената, и те да станат ръководители на държавата.

– Не е ли работа на интелектуалците да будят народа?

– Интелектуалците, първо, създават културата и, второ, я пазят. В България в момента те не правят нито едното, нито другото, а и никой не им дава възможност да правят каквото и да било.

Голямата грешка, големият грях, голямото сбъркване е отказът от култура.

Говоря за културата като единство на образование, наука, изкуство и морал. Какво става с културата, образованието, науката, изкуството? Кой следи, както се отчита нивото на Дунава, равнището на българската култура? България няма да разреши своите икономически, политически, морални и всякакви други проблеми, ако не реши тези на своята култура.

Отделната личност и всяко общество се раждат късогледи, като кученцата и котенцата. Аз имам 11 диоптъра, като си махна очилата, виждам само петна.

За народите очилата са културата, която помага да видят света,

да намерят своето място и чак тогава да почнат да го променят. Ние можем да добием човешкото право да докосваме, да формираме света, когато го разберем. ООН всяка година издава диаграми коя държава колко пари дава за култура. Стърчат върховете на САЩ, Швеция, Германия. Нас ни няма, губим се.

За нас Земята е България, една част от Балканския полуостров, която е неповторима, със свои вътрешен живот и закони. Ако климатът се променя, това става по различен начин тук. А какво да се прави, могат да кажат само учените – на кои земеделски култури трябва да се обърне внимание, къде трябва да се развие напояване, какво да направим за горите, за водите си, какво – за здравето на хората си.

Градината на науката има нужда от постоянно напояване.

Има го и проблема за идентичността. Световната култура е оркестър, в който всеки свири на свой национален инструмент и няма музика, ако няма цигулка, флейта… ако я няма и българската гъдулка.

Колкото и да ми е тежко, трябва да кажа, че не виждам някой да се грижи за това.

– Как според вас ще изглеждаме след още век?

– Писал съм фантастични романи и обичам фантазирането. Но в случая то е без посока.

Не знаем нищо – дали целият тоя ужас, който в момента се развива, няма да създаде ново направление на науката.

Дали няма да се пръкне някой микроб.

Или пък на Слънцето няма да му дойде на акъла да хвърли някой къч.

Работата е там, че в момента на човечеството му липсва изкуството да синтезира. С някаква дива страст събираме факти, знания, данни и ги трупаме, трупаме, без да виждаме взаимодействието между тях. Приличаме на хора, които берат плодове, убиват животни, замразяват ги, без да им дойде на ума, че не могат да ги изядат. Разполагаме с огромно количество знания, но не можем да извлечем ползата от тях.

Нямаме умове, направления в науката, които да потърсят големия смисъл. Ние не можем да отговорим на въпроса дали джиесемите или нещо, което утре ще изскочи, няма да е краят на хората.

Знаете ли какво е мъдрост? Да предвидиш далечните последици от своите постъпки.

Ние просто не сме мъдри.

– Имаме ли талантливи млади писатели?

– Чета доста, а и имах щастието и нещастието да бъда в журито на конкурс за най-добрия български роман. Прочетох 66 романа, написани за една година.

През 1950 г. четох доклад, в който се разглеждаха 12-те романа, написани за тази година. Сега имаме 5-6 пъти повече заглавия.

Имаме добро ниво на литературата. Много добро е нивото на българската поезия. Но проблемът е друг. При този същия конкурс победителите би трябвало да се издадат на английски. Това обаче не става, защото се стига до следния диалог с тамошния издател. Той прочита книгата и ни пита колко екземпляра са продадени в България. Отговаряме 500, 1000, най-много 2000. И англичанинът казва: „Вие не си продавате книгата в България, как очаквате аз да я продам в Англия“.

Литературата е съдружие и съавторство на писател и читател.

Една нация, ако иска да има литература, трябва да се грижи и за двете страни. Нуждаем се от пропагандиране на нашата литература, за достигане до българския читател, иначе това ще си остане едно кръжоче – последните богомили, които се събират по горите и си говорят – Иван написал, Драган го хвали.

Всеки ден в Швеция излиза една книга, платена от държавата. Извинявайте, какво ни пречи да го направим? Доказано е, че като търговска дейност си покрива разноските. Когато бяха продадени 550 книжарници в София, беше убита българската литература. Защото, ако искаш да има бог, трябва да има и храмове.

Какъв е този бог, на който му вземаш храмовете, продаваш ги и ги правиш бутици, шкембеджийници?!

– Любимата ми ваша книга – „Странният рицар на свещената книга“, разказва как богомилството стига до Западна Европа. Какво не знаем за богомилите? Могат ли те да са повод за гордост на българина?

– За богомилите чисто теоретично се знае много. За нормалния, среден българин обаче те си остават загадка. Вие употребихте думата „гордост“ – аз се пазя от такава формулировка.

Гордостта е един от седемте смъртни гряха. От друга страна, като че ли е прието човек да изпитва гордост за едно или друго нещо и това му дава сили, вдъхновение. Богомилите са невероятна проява на българския дух през Средновековието. Важни са не само заради самите себе си, а заради това, което ги следва.

– Какво е вашето обяснение на това, че учението тръгва тъкмо от нашите земи?

– Девети век: Библията почти никой народ не може да я чете. Има превод на готски, ама няма готи. На иврит се знае колко хора я четат, на латински – само поповете, и то част от тях. Само на гръцки я разбират повече хора. Англичаните получават превод чак през ХІІІ век, французите през ХІV, германците през ХV, руснаците чак ХVІІІ – ХІХ век. Тоест свещената книга не стига до обикновения човек.

Само тук, на това парче земя, управлението кара народа си да опознава светото писание на своя език.

Борис І само за десетилетие организира обучението на 10 000 български свещеници. Държавата успява да произведе на нашия език 10 000 евангелия на пергамент, затова сигурно са одрали 100 хиляди крави. Направени са хиляди черкви и 7 огромни катедрали – имаме една в Плиска, със запазени основи, и една на о. Св. Ахил. Става дума за огромни постижения на строителството и архитектурата.

И почват българите да четат светото писание, нещо невероятно за онова време, все едно сега всеки втори да е висшист.

Това е абсолютно уникален момент в културната история на Европа. Но и една трагедия за официалната църква, защото изведнъж хората виждат, че в светото писание го няма това, което приказват поповете. Няма патриарх, няма владици, няма свещеници. Няма злато по олтарите, няма, ако щете, и черкви.

И тия овчари, войници, защото тогава всеки мъж е бил войник, си казват „Абе, какво става. Тия ни правят на идиоти“.

Не знам защо някои още се чудят откъде е дошло богомилството. То е в „Деянията на апостолите“ още в първите няколко страници. Даже и ритуалите ги има – например разчупването на хляба. В основата стои откритието, че вярата,

истинската Христова религия, няма нищо общо с йерархията, с парите и с лицемерието.

– Какви са последствията от това в Западна Европа?

– То тръгва от България, минава през Босна и впоследствие се оказва причина за босненската трагедия. Защото Мехмед ІІ Завоевателя успява да направи богомилите мохамедани. Учението отива в Северна Италия, в Южна Франция. Последователите му се наричат бугри, катари, което значи чисти, наричат се торбеши – носели са в торби всичко, което имат. Затова стават най-опасната възможна ерес против официалната църква – и православна, и католическа.

И свети Франциск от Асизи, и свети Доминик са рожби на богомилството.

Не ми е ясно защо Западна Европа се дърпа, но за тези хора, когато са изгаряни, в протоколите на Инквизицията пише, че са бугри. Мъчат се да изкарат, че са били докарани от византийското робство, след това искат да докажат, че идват от Северна Африка, свети Августин ги насадил преди 500 години. Истината е, че пламъкът е запален тук. Властите угасяват пожара в Южна Франция, Северна Франция лапва Прованс.

Но не могат да глътнат душите и знанието. Това нещо плъзва в Средновековието, минава през Ян Хус, през Просвещението и идеите на богомилството стават причината, искрата, която запалва пожара на Просвещението. Както седим ние, ей оттук е пламнал огънят и е успял да освети Европа. И

би трябвало да свети досега, но ние самите не смеем да хвърлим вътре по една главня, защото ни мързи.

– Друга тема, която ви привлича, е животът на Николай Рьорих. Има ли Изтокът неща, които може да ни даде, а за които сме твърде затворени?

– Изтокът дава Япония, Китай, Индия. А само Индия е бездна, такъв океан, че и индусите не могат да я разберат. Има една история на индийската философия, на Радхакришнан. Човек, ако има търпение и нерви да я прочете, ще разбере, че за да се докосне до Изтока, трябва да му даде много време и много енергия. Има 3-4 хиляди понятия. В част от тази философия се включват не 6, а 26 сетива.

Работи се не само със съзнанието на нормалния буден човек, с който е създадена нашата европейска, гръцка философия. Става дума за философията на спящия, на будния, на лудия. Срещаме се с един невероятен свят, за който не сме подготвени. Целият път, по който се опитваме да се движим, постлан с нашите понятия, ценности и прочее, е толкова различен от пътя, по който върви Индия, че не е ясно дали могат да се срещнат.

За да ви бъде призната принадлежност към раджа йога, три години не трябва да произнасяте думата „аз“. Кажете ми

как се срещат двете философии, като основа на нашата западна е Азът?!

За да прочетеш Радхакришнан, ти трябват 2-3 месеца, да го разбереш – 2-3 години, а за да почувстваш… Ние бързаме, нямаме търпение, не сме задълбочени. Ние сме повърхностни, мързеливи…