Само ние имаме 24 май и 1 ноември. Деня на буквите и културата и този на хората, които ги превръщат в съзидателна сила. На 24 май Иван Ланджев с пламенни и смислени думи ни припомни защо тези дни са празници не само на думи и не само на думите.

Той е преди всичко поет, но работи начело на творческия екип в рекламна агенция. Сценарист е на успешни сериали. Доктор по руска литература, завършил е философия и културология.

Иван е от малкото хора, които истински обичат думите, но и нещо по-рядко – думите го обичат.

Ще поговорим за будителите и онези, които те будят. За думите и делата. За будителите, будите и будалите. За надеждата. За магията на словото в дигиталния свят и смисъла, който ще загубим, ако забравим за нея.

– Понякога има смисъл да се задават и клиширани въпроси, защото клишето има значение само при отговорите. Има ли днес будители?

– Разбира се, че има хора на духа, които вършат достойно своята работа. Но самият факт, че ме питаш, означава, че те не са толкова видими. Защо е така? Според мен по две причини.

Първо, задавайки въпроса, ние неволно търсим фигури със същото колосално историческо значение, със същия ореол – и няма как да ги намерим, защото будителите от Възраждането – говоря за истинското българско Възраждане – са имали много по-тежка задача от нас.

Не можем да повторим техните подвизи, но и не живеем в тяхната драматична ситуация.

Понеже те са свършили тази работа, ние днес няма нужда да създаваме книжовен език в условията на две чужди владичества – османско политическо и гръцко църковно; да градим нация, без да ни има на картата; да се борим за духовно и физическо освобождение… Те са направили това. А ние?

Достатъчно е просто да не бъдем бездуховни, пошли и апатични, за да не предаваме тяхното дело.

Второто нещо е, че видимостта днес все още зависи от медиите, а хората на духа рядко получават медийно внимание. И няма как да е иначе, когато катапултът към славата са безмозъчни риалитита, а най-работещият принцип е „Подценявай аудиторията и ще спечелиш“. Казвам ти го като човек, който е бил сценарист в продължение на 10 години – в телевизията, особено в праймтайма, има неистов страх да не би нещо да звучи и изглежда „интелектуално“. Смята се, че това е убиец на рейтинг.

А то не е.

В спектакъла „Иван Ланджев. За неизбежната случайност.“ Снимка: Яна Лозева

Просто медиите спряха да си дават сметка, че освен тия две неща – да казваш новините и да забавляваш – има и нещо трето: да формираш вкус и етос.

Това нито е скучно, нито е негледаемо и елитарно, напротив, може да бъде истински интересно.

Забелязал съм – от време на време ме канят като гост по телевизии, но ако се случи поканата да е от лайфстайл предаване, винаги има големи притеснения да не би да се говори нещо сложно. Аз ги успокоявам –

викам им, няма страшно, няма да кажа „трансцендентално“. И някой път нарочно казвам, за да се стреснат.

– Кой от будителите, живели някога, би искал да срещнеш в социална мрежа?

– Защо в социална мрежа? Нека бъде на живо. Много бих искал да си говоря със Захари Стоянов. Защото той щеше да ми разкаже и за всички останали. Не съм прочел нито един скучен или безинтересен ред от този овчар, който нарича себе си „прост повествувател на факти и събития“. Невероятен природен талант и чувство към езика. Той дори не се опитва да напише нещо особено, а и най-обикновените му формулировки са безценни. Разсъждава какъв друг житейски път е можел да избере Христо Ботев (дали да стане даскал като баща си и т.н.) и накрая пита читателя – „дава ли козел мляко?“.

Захари Стоянов е рядко срещана смес от натурален художествен талант и здрав разум. Всички говорят за остротата му, но не трябва да се пропуска и емпатията.

Снимка: Булевард България

– От какво имаме нужда да ни пробудят днес? Като народ, като цивилизация, като вид…

– Аз май започнах да говоря за това преди малко.

Ние обичаме – къде неволно, къде умишлено, – да се поставяме в положението на жертви,

защото това е част от големия ни исторически наратив. Само че днес не сме ничии жертви. Нормално е, когато нямаш държава, да искаш да събудиш народа си. Но е тъжно същият народ да спи през 2022-а. Тъжно е да сравняваме свободна страна – пълноправен член на Европейския съюз в ХХI век, и народ в рамките на Османската империя през ХIХ век.

Нелепостта на този анахронизъм, меко казано, не е в наша полза. Защото ние сега не основаваме държава и не гоним националноосвободителни каузи – не слушайте лъжците, които ви казват, че правим това. Те ви продават патриотична дъвка, мляскат насреща ви и правят балончета. Тези хора си гледат гечинмека, пак по Захари Стоянов.

А всъщност днес просто се опитваме да живеем нормално, цивилизовано, като европейската страна, която по дефиниция сме. Имаме крещяща нужда от това.

Нуждаем се от неща, които не звучат гръмко, но, за съжаление, почти никога не сме ги имали –

управленска грамотност, политическа култура и далновидност, гражданско съзнание.

Едно стихотворение на Иван Методиев започва така: „Толкова усилия, за да превърнем нищото в корона…“. Имам чувството, че в политическия си живот ние това го правим всеки път. Може би за тези прости истини трябва да се събудим – повече неща, отколкото си мислим, зависят от нас.

Снимка: Даниел Леков

– Спечели много хора, дори такива, които не познават поезията ти, със словото си за 24 май. Наистина ли имат значение буквите и езикът? Това няма ли да се обезцени все повече с напредъка на технологиите?

– Благодаря за добрите думи, написването и произнасянето на това слово беше нещо много важно и вълнуващо за мен. Беше и голяма отговорност.

Но възприемам въпроса ти като риторичен – разбира се, че имат значение! И не само, че имат значение, ами са главното. Дефиницията на Плотин за философията много ми харесва –

тя е „най-важното“, казва той. Нека го кажем за езика.

– Имат ли днес думите същата сила, както преди интернет епохата?

– Даже по-голяма, проблемът е, че скоростта и мащабът ги превърнаха в оръжия за масово поразяване. Фейк нюз, пропаганда, постистина – всичко това вилнее много по-разпасано и стихийно, технологиите засилват бесовете на логореята. А истината си върви бавничко. Но в крайна сметка идва.

– „Технологиите може и да улесняват, но не осмислят живота. Машините ще се счупят, желязото ще ръждяса. Но същият този език, на който се караме, ще остане и ще ни сдобрява“ – казваш. Умеем ли днес да говорим на един език? Защо са все повече разломите, които създаваме?

– За да си отговорим на този въпрос, трябва да се научим да се гледаме отстрани понякога. Представи си, че ни се налага да обясним България на някой чужденец. Или че тук утре кацнат извънземни и се опитат да разберат българите – какво ще видят? Ще видят едни прекрасни, интересни хора, които масово не харесват Запада, но пращат децата си да учат на Запад. Хора, които искат да излязат от ЕС, но не искат съседите им да влязат.

И сигурно ще изглежда странно, че има места в университета, но няма места в детската градина. Ще е странно и че на фасадата на парламента ни пише „Съединението прави силата“, а пък „всеки сам си преценя“… И постоянно ще се чува

една възхитителна какофония от „Съсипаха я тая държава, но да живее България,

защото тука нищо не става, но ние сме номер едно!”

Снимка: Булевард България

– Най-търсената заявка, с която хората влизат в Дигитални истории от гугъл, е как се пише „незнам“. А аз дори не давам отговора в нея… Какво незнаем днес?

– Това е супер, много ми харесва! Има нещо Сократово, смесено с лош правопис. Но Сократ не е записвал нищо, познаваме го основно от Платон и Ксенофонт. Така че не е сигурно дали и той би изписал правилно своето „Аз знам, че нищо не знам“. Щеше ли да го обърка? Аз не знам. Или „незнам“.

А какво не знаем ние? Ще се повторя – не знаем, че не сме жертви. Ако знаехме, щяхме да се успокоим, че никой не ни трови от въздуха, примерно.

– Кое е общото между поезията и рекламата?

– Тази прословута сестра – краткостта.

– На кое от двете ще научим по-лесно изкуствения интелект?

– ИИ може да се научи на всичко, което подлежи на автоматизация. Мисля, че това изключва поезията.

Снимка: Яна Лозева

– Ще успее ли ИИ да създава „високо“ изкуство?

– Аз няма как да ти отговоря с „да“, защото

моята дефиниция за изкуство минава през свободата. Изкуството е свободно изразяване.

Самият творчески акт е свобода. И за това ти трябва субект. Дори след ритуалното убийство на автора от литературоведите през втората половина на XX в. и последвалото му възкресяване, отново от литературоведите, ние трябва да се съгласим, че все пак Някой си там се изразява. И фолклорът с неизвестен автор пак разказва човешки истории. Някъде има субект. И на мен ми е трудно да дефинирам субекта, ако авторът е изкуствен интелект. Какво има да ми каже той, защо го слушам, как ще има ясно различим стил? Въпросът за стила всъщност е ключов. Какъв е стилът на ИИ?

Това първо. Второ – къде ще сгреши изкуственият интелект?

Грешката има фундаментално значение в изкуството. Къде ще ти трепне ръката, за да го направиш свое? Давам си сметка, че бъдещето може и да ме опровергае, но аз

продължавам да мисля, че изкуството се нуждае от човешка грешка.

Компютърът не може да бъде небрежен. И в това ни отстъпва.

– Опитвал ли си да пишеш компютърен код? Или пък поезия на компютърен език?

– Не съм. Дори не мога да се нарека дилетант или лаик в тази област, защото не съм пробвал. Но вашите езици безспорно са интересни – те творят реалност.

В този смисъл те определено са творчески, това е перформативен текст – самото казване е правене, казваш го и то става. Нещо като Божието Слово.

Но пак – този, който твори чрез компютърния език, е човекът. Нали той задава командите. Поне докато дойде въстанието на роботите.

Поетът с наградата „Орфеев венец“.

– Как да върнем цената на думите?

– Като спрем да се замерваме с тях.

Това, че кликваме върху различни линкове, не значи, че не можем да си говорим и да се изслушваме понякога.

– Кои са гениите сред днешните хора?

– Последният гений, който съм виждал на живо, е световният шампион по шахмат Магнус Карлсен. Не мога да го обясня, но веднага разбрах, че се намирам в присъствието на гениален човек.

– Има ли творческа работа в рекламата?

– Рекламата е творческа работа, доколкото си служи със средствата на изкуството, но самата тя не е изкуство. Една реклама трябва да реши проблем. И този проблем не е твой, а на клиента ти. Когато клиентът те брифира, проблемът вече става твой. И ако измислиш творческо решение на неговия нетворчески проблем, ти си си свършил работата. Толкова.

Докато изкуството няма такива задачи пред себе си. Да вземем поезията – тя може да говори за проблеми, но изобщо не е длъжна да ги решава. Не е задължена да дава никакви отговори, тя не съществува за това.

Птиците не пеят, защото имат отговори, а защото имат песен.

– Времето ли ражда големите личности, или те раждат времето?

– Изкушавам се да кажа, че личностите раждат времето и в следващия момент се сещам за 60-те и тази невероятна концентрация на гениалност. Дори Ренесансът трае три века. А тук говорим за нищо и никакви десет години! Невероятно е, представи си да си дете, което расте по това време – всички личности, в които се оглеждаш за пример, са някакви гиганти, митични създания, по-големи от самия живот. В музиката – Бийтълс, Стоунс, Джими, Дилън, в спорта – Мохамед Али, в киното – имаш френската Нова вълна, имаш Антониони и Фелини в Италия, Тарковски започва тогава, Бергман продължава… Граждански лидери – д-р Мартин Лутър Кинг. И още, и още… Накъдето и да се огледаш, виждаш величие, хора летят в Космоса и кацат на Луната.

И в същото време толкова болка и разочарование от войни, политически убийства, потушаване на бунтове с танкове, дрънкане на оръжия по цялата планета…

В спектакъла „Иван Ланджев. За неизбежната случайност.“ Снимка: Яна Лозева

– Как да спечелим младите за книгите?

– Ще гледам да мина без патос – днешните млади хора май са доста по-практични и прагматични от нас, затова ще се опитам да кажа нещо прагматично и аз. Питам сериозно: каква е разликата между хората, които не четат книги и хората, които не могат да четат? С какво някой, който избира да не чете, е по-добър от неграмотния човек? Направо си е по-зле, защото неграмотният поне има оправдание.

Да си избрал да не четеш, при положение, че можеш, звучи като много тъп избор.

– Къде започва пътят на надеждата и свършва кръстопътят на умората?

– Този въпрос всъщност ме занимава доста. Проблемът е, че в двете традиции, които формират западната мисъл – гръцката и библейската – тълкуването на надеждата се различава много. В гръцката традиция надеждата не е добродетел. Тя е последното нещо в кутията на Пандора и много повече прилича на някакво празно очакване, което си е направо вредно. А в християнската традиция, разбира се, надеждата е добродетел. Тя ни води към това, което можем да бъдем.

Ти казваш „кръстопътят на умората“ – и наистина, уж трябва да се уморяваме от празните си надежди, а се получава обратното. В мен има естествена склонност към скептицизъм, харесва ми да си мисля, че това съдържа някакво антично достойнство, но всъщност изтощава. Истината е, че на човек му писва да е скептик през цялото време, уморява се да си казва „не очаквам нищо“. Махам целия политически пласт от тия Вапцарови стихове и ги оставям тук, защото са уместни: „Не очаквам… Не! Очаквам!“.

В цялото това пазене от надеждата има нещо твърде отбранително. Голямо пазене, голямо чудо. Защо? Да не помисли някой, че сме наивни? Има и някаква претенция в крайна сметка. Затова в спектакъла, който правим в „Сфумато“, питам на едно място „Кой съм аз, че да губя надежда?“.