„Да се събудим от съня, че сме нечии жертви“

ное. 1, 2022 | Срещи

„Да се събудим от съня, че сме нечии жертви“

1 ноември 2022 | Срещи

Само ние имаме 24 май и 1 ноември. Деня на буквите и културата и този на хората, които ги превръщат в съзидателна сила. На 24 май Иван Ланджев с пламенни и смислени думи ни припомни защо тези дни са празници не само на думи и не само на думите.

Той е преди всичко поет, но работи начело на творческия екип в рекламна агенция. Сценарист е на успешни сериали. Доктор по руска литература, завършил е философия и културология.

Иван е от малкото хора, които истински обичат думите, но и нещо по-рядко – думите го обичат.

Ще поговорим за будителите и онези, които те будят. За думите и делата. За будителите, будите и будалите. За надеждата. За магията на словото в дигиталния свят и смисъла, който ще загубим, ако забравим за нея.


 

– Понякога има смисъл да се задават и клиширани въпроси, защото клишето има значение само при отговорите. Има ли днес будители?

– Разбира се, че има хора на духа, които вършат достойно своята работа. Но самият факт, че ме питаш, означава, че те не са толкова видими. Защо е така? Според мен по две причини.

Първо, задавайки въпроса, ние неволно търсим фигури със същото колосално историческо значение, със същия ореол – и няма как да ги намерим, защото будителите от Възраждането – говоря за истинското българско Възраждане – са имали много по-тежка задача от нас.

Не можем да повторим техните подвизи, но и не живеем в тяхната драматична ситуация.

Понеже те са свършили тази работа, ние днес няма нужда да създаваме книжовен език в условията на две чужди владичества – османско политическо и гръцко църковно; да градим нация, без да ни има на картата; да се борим за духовно и физическо освобождение… Те са направили това. А ние?

Достатъчно е просто да не бъдем бездуховни, пошли и апатични, за да не предаваме тяхното дело.

Второто нещо е, че видимостта днес все още зависи от медиите, а хората на духа рядко получават медийно внимание. И няма как да е иначе, когато катапултът към славата са безмозъчни риалитита, а най-работещият принцип е „Подценявай аудиторията и ще спечелиш“. Казвам ти го като човек, който е бил сценарист в продължение на 10 години – в телевизията, особено в праймтайма, има неистов страх да не би нещо да звучи и изглежда „интелектуално“. Смята се, че това е убиец на рейтинг.

А то не е.

 

Иван Ланджев

В спектакъла „Иван Ланджев. За неизбежната случайност.“ Снимка: Яна Лозева

 

Просто медиите спряха да си дават сметка, че освен тия две неща – да казваш новините и да забавляваш – има и нещо трето: да формираш вкус и етос.

Това нито е скучно, нито е негледаемо и елитарно, напротив, може да бъде истински интересно.

Забелязал съм – от време на време ме канят като гост по телевизии, но ако се случи поканата да е от лайфстайл предаване, винаги има големи притеснения да не би да се говори нещо сложно. Аз ги успокоявам –

викам им, няма страшно, няма да кажа „трансцендентално“. И някой път нарочно казвам, за да се стреснат.

 

– Кой от будителите, живели някога, би искал да срещнеш в социална мрежа?

– Защо в социална мрежа? Нека бъде на живо. Много бих искал да си говоря със Захари Стоянов. Защото той щеше да ми разкаже и за всички останали. Не съм прочел нито един скучен или безинтересен ред от този овчар, който нарича себе си „прост повествувател на факти и събития“. Невероятен природен талант и чувство към езика. Той дори не се опитва да напише нещо особено, а и най-обикновените му формулировки са безценни. Разсъждава какъв друг житейски път е можел да избере Христо Ботев (дали да стане даскал като баща си и т.н.) и накрая пита читателя – „дава ли козел мляко?“.

Захари Стоянов е рядко срещана смес от натурален художествен талант и здрав разум. Всички говорят за остротата му, но не трябва да се пропуска и емпатията.

 

Иван Ланджев

Снимка: Булевард България

 

– От какво имаме нужда да ни пробудят днес? Като народ, като цивилизация, като вид…

– Аз май започнах да говоря за това преди малко.

Ние обичаме – къде неволно, къде умишлено, – да се поставяме в положението на жертви,

защото това е част от големия ни исторически наратив. Само че днес не сме ничии жертви. Нормално е, когато нямаш държава, да искаш да събудиш народа си. Но е тъжно същият народ да спи през 2022-а. Тъжно е да сравняваме свободна страна – пълноправен член на Европейския съюз в ХХI век, и народ в рамките на Османската империя през ХIХ век.

Нелепостта на този анахронизъм, меко казано, не е в наша полза. Защото ние сега не основаваме държава и не гоним националноосвободителни каузи – не слушайте лъжците, които ви казват, че правим това. Те ви продават патриотична дъвка, мляскат насреща ви и правят балончета. Тези хора си гледат гечинмека, пак по Захари Стоянов.

А всъщност днес просто се опитваме да живеем нормално, цивилизовано, като европейската страна, която по дефиниция сме. Имаме крещяща нужда от това.

Нуждаем се от неща, които не звучат гръмко, но, за съжаление, почти никога не сме ги имали –

управленска грамотност, политическа култура и далновидност, гражданско съзнание.

Едно стихотворение на Иван Методиев започва така: „Толкова усилия, за да превърнем нищото в корона…“. Имам чувството, че в политическия си живот ние това го правим всеки път. Може би за тези прости истини трябва да се събудим – повече неща, отколкото си мислим, зависят от нас.

 

Иван Ланджев

Снимка: Даниел Леков

 

– Спечели много хора, дори такива, които не познават поезията ти, със словото си за 24 май. Наистина ли имат значение буквите и езикът? Това няма ли да се обезцени все повече с напредъка на технологиите?

– Благодаря за добрите думи, написването и произнасянето на това слово беше нещо много важно и вълнуващо за мен. Беше и голяма отговорност.

Но възприемам въпроса ти като риторичен – разбира се, че имат значение! И не само, че имат значение, ами са главното. Дефиницията на Плотин за философията много ми харесва –

тя е „най-важното“, казва той. Нека го кажем за езика.

 

– Имат ли днес думите същата сила, както преди интернет епохата?

– Даже по-голяма, проблемът е, че скоростта и мащабът ги превърнаха в оръжия за масово поразяване. Фейк нюз, пропаганда, постистина – всичко това вилнее много по-разпасано и стихийно, технологиите засилват бесовете на логореята. А истината си върви бавничко. Но в крайна сметка идва.

 

– „Технологиите може и да улесняват, но не осмислят живота. Машините ще се счупят, желязото ще ръждяса. Но същият този език, на който се караме, ще остане и ще ни сдобрява“ – казваш. Умеем ли днес да говорим на един език? Защо са все повече разломите, които създаваме?

– За да си отговорим на този въпрос, трябва да се научим да се гледаме отстрани понякога. Представи си, че ни се налага да обясним България на някой чужденец. Или че тук утре кацнат извънземни и се опитат да разберат българите – какво ще видят? Ще видят едни прекрасни, интересни хора, които масово не харесват Запада, но пращат децата си да учат на Запад. Хора, които искат да излязат от ЕС, но не искат съседите им да влязат.

И сигурно ще изглежда странно, че има места в университета, но няма места в детската градина. Ще е странно и че на фасадата на парламента ни пише „Съединението прави силата“, а пък „всеки сам си преценя“… И постоянно ще се чува

една възхитителна какофония от „Съсипаха я тая държава, но да живее България,

защото тука нищо не става, но ние сме номер едно!”

 

Иван Ланджев

Снимка: Булевард България

 

– Най-търсената заявка, с която хората влизат в Дигитални истории от гугъл, е как се пише „незнам“. А аз дори не давам отговора в нея… Какво незнаем днес?

– Това е супер, много ми харесва! Има нещо Сократово, смесено с лош правопис. Но Сократ не е записвал нищо, познаваме го основно от Платон и Ксенофонт. Така че не е сигурно дали и той би изписал правилно своето „Аз знам, че нищо не знам“. Щеше ли да го обърка? Аз не знам. Или „незнам“.

А какво не знаем ние? Ще се повторя – не знаем, че не сме жертви. Ако знаехме, щяхме да се успокоим, че никой не ни трови от въздуха, примерно.

 

– Кое е общото между поезията и рекламата?

– Тази прословута сестра – краткостта.

 

– На кое от двете ще научим по-лесно изкуствения интелект?

– ИИ може да се научи на всичко, което подлежи на автоматизация. Мисля, че това изключва поезията.

 

Иван Ланджев

Снимка: Яна Лозева

 

– Ще успее ли ИИ да създава „високо“ изкуство?

– Аз няма как да ти отговоря с „да“, защото

моята дефиниция за изкуство минава през свободата. Изкуството е свободно изразяване.

Самият творчески акт е свобода. И за това ти трябва субект. Дори след ритуалното убийство на автора от литературоведите през втората половина на XX в. и последвалото му възкресяване, отново от литературоведите, ние трябва да се съгласим, че все пак Някой си там се изразява. И фолклорът с неизвестен автор пак разказва човешки истории. Някъде има субект. И на мен ми е трудно да дефинирам субекта, ако авторът е изкуствен интелект. Какво има да ми каже той, защо го слушам, как ще има ясно различим стил? Въпросът за стила всъщност е ключов. Какъв е стилът на ИИ?

Това първо. Второ – къде ще сгреши изкуственият интелект?

Грешката има фундаментално значение в изкуството. Къде ще ти трепне ръката, за да го направиш свое? Давам си сметка, че бъдещето може и да ме опровергае, но аз

продължавам да мисля, че изкуството се нуждае от човешка грешка.

Компютърът не може да бъде небрежен. И в това ни отстъпва.

 

– Опитвал ли си да пишеш компютърен код? Или пък поезия на компютърен език?

– Не съм. Дори не мога да се нарека дилетант или лаик в тази област, защото не съм пробвал. Но вашите езици безспорно са интересни – те творят реалност.

В този смисъл те определено са творчески, това е перформативен текст – самото казване е правене, казваш го и то става. Нещо като Божието Слово.

Но пак – този, който твори чрез компютърния език, е човекът. Нали той задава командите. Поне докато дойде въстанието на роботите.

 

Иван Ланджев

Поетът с наградата „Орфеев венец“.

 

– Как да върнем цената на думите?

– Като спрем да се замерваме с тях.

Това, че кликваме върху различни линкове, не значи, че не можем да си говорим и да се изслушваме понякога.

 

– Кои са гениите сред днешните хора?

– Последният гений, който съм виждал на живо, е световният шампион по шахмат Магнус Карлсен. Не мога да го обясня, но веднага разбрах, че се намирам в присъствието на гениален човек.

 

– Има ли творческа работа в рекламата?

– Рекламата е творческа работа, доколкото си служи със средствата на изкуството, но самата тя не е изкуство. Една реклама трябва да реши проблем. И този проблем не е твой, а на клиента ти. Когато клиентът те брифира, проблемът вече става твой. И ако измислиш творческо решение на неговия нетворчески проблем, ти си си свършил работата. Толкова.

Докато изкуството няма такива задачи пред себе си. Да вземем поезията – тя може да говори за проблеми, но изобщо не е длъжна да ги решава. Не е задължена да дава никакви отговори, тя не съществува за това.

Птиците не пеят, защото имат отговори, а защото имат песен.

 

– Времето ли ражда големите личности, или те раждат времето?

– Изкушавам се да кажа, че личностите раждат времето и в следващия момент се сещам за 60-те и тази невероятна концентрация на гениалност. Дори Ренесансът трае три века. А тук говорим за нищо и никакви десет години! Невероятно е, представи си да си дете, което расте по това време – всички личности, в които се оглеждаш за пример, са някакви гиганти, митични създания, по-големи от самия живот. В музиката – Бийтълс, Стоунс, Джими, Дилън, в спорта – Мохамед Али, в киното – имаш френската Нова вълна, имаш Антониони и Фелини в Италия, Тарковски започва тогава, Бергман продължава… Граждански лидери – д-р Мартин Лутър Кинг. И още, и още… Накъдето и да се огледаш, виждаш величие, хора летят в Космоса и кацат на Луната.

И в същото време толкова болка и разочарование от войни, политически убийства, потушаване на бунтове с танкове, дрънкане на оръжия по цялата планета…

 

Иван Ланджев

В спектакъла „Иван Ланджев. За неизбежната случайност.“ Снимка: Яна Лозева

 

– Как да спечелим младите за книгите?

– Ще гледам да мина без патос – днешните млади хора май са доста по-практични и прагматични от нас, затова ще се опитам да кажа нещо прагматично и аз. Питам сериозно: каква е разликата между хората, които не четат книги и хората, които не могат да четат? С какво някой, който избира да не чете, е по-добър от неграмотния човек? Направо си е по-зле, защото неграмотният поне има оправдание.

Да си избрал да не четеш, при положение, че можеш, звучи като много тъп избор.

 

– Къде започва пътят на надеждата и свършва кръстопътят на умората?

– Този въпрос всъщност ме занимава доста. Проблемът е, че в двете традиции, които формират западната мисъл – гръцката и библейската – тълкуването на надеждата се различава много. В гръцката традиция надеждата не е добродетел. Тя е последното нещо в кутията на Пандора и много повече прилича на някакво празно очакване, което си е направо вредно. А в християнската традиция, разбира се, надеждата е добродетел. Тя ни води към това, което можем да бъдем.

Ти казваш „кръстопътят на умората“ – и наистина, уж трябва да се уморяваме от празните си надежди, а се получава обратното. В мен има естествена склонност към скептицизъм, харесва ми да си мисля, че това съдържа някакво антично достойнство, но всъщност изтощава. Истината е, че на човек му писва да е скептик през цялото време, уморява се да си казва „не очаквам нищо“. Махам целия политически пласт от тия Вапцарови стихове и ги оставям тук, защото са уместни: „Не очаквам… Не! Очаквам!“.

В цялото това пазене от надеждата има нещо твърде отбранително. Голямо пазене, голямо чудо. Защо? Да не помисли някой, че сме наивни? Има и някаква претенция в крайна сметка. Затова в спектакъла, който правим в „Сфумато“, питам на едно място „Кой съм аз, че да губя надежда?“.

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This