Иво Божков е човекът, който вкара социалните мрежи в българския политически процес. Днес в парламента влизат немалко хора, станали известни като инфлуенсъри, а той беше първият в списъка, след като през 2015 г. бе избран преференциално в Столичния общински съвет, станал популярен преди това като блогър.
По време на антиправителствените протести миналата година директните му предавания имаха стотици хиляди гледания в мрежата.
Днес той е втори мандат общински съветник в София, малко не му достигна, за да влезе в Парламента. Завършил политология в Монреал, специализирал във Франция. Решава да се върне, за да приложи наученото у нас.
Какво е мястото на социалните мрежи в днешната политика? Кога те са полезни в процеса и кога стават токсични? Помага или вреди изкуственият интелект в политиката? Що за хора трябва да се захващат с това поприще? И защо… трябва да подхванеш ремонт вкъщи, за да не се отчаеш напълно от политиката?
– Ти си първият ми гост действащ политик. Също така си и човекът, който пръв започна да излъчва на живо заседанията на общинския съвет в София, такава прозрачност тогава изглеждаше направо невероятна. А днес по този начин се преговаря дори за правителство. Харесва ли ти това?
– Първоначално имаше реакции, че не е окей да се изважда наяве начинът на водене на преговори. А за мен е изключително полезно. В първия етап, когато се говореше за политики, беше супер важно да се види какво представлява разговорът всъщност. Че не е просто едни хора да седнат на една маса и да си разпределят този и онзи пост. Същото се случва и в рамките на самите партии – разговорът е за програмата, кое да бъде приоритет. Хубаво е хората да го виждат, за да се вдигне малко доверието в процеса.
Видя се как формациите имат своите експерти. Някои звучат убедително, други – не. Трети – когато се оспори една от тезите, аргументират обратно с примери, с данни, с конкретика. А четвърти просто говорят общи думи.
Този процес за мен е много важен и оздравяващ.
Първо, за връщане на доверието в процеса и у самите избиратели. И второ, за повишаването на нивото на разговора. Защото, когато знаеш, че този разговор се гледа и от други хора, някои от които имат експертиза, се подготвяш по-добре. Трябва да си по-добър, за да не се изложиш.
Разбира се, разговорът за това кой ще поеме политическата отговорност, както се пее в една песен, няма как да бъде излъчван.
– Повечето зрители, като че ли, бяхме впечатлени колко ниско е нивото на разговор. Колко са общи приказките, колко неподготвени се изказват преговарящите.
– Именно! Но това е част от процеса, обратната връзка, без нея няма подобрение. В крайна сметка всеки греши, всеки може в конкретния случай да няма най-добрата идея, но тази обратна връзка е важна. Дори това, че не всички разговори бяха на ниво, е полезно по някакъв начин. На мен например ми направи впечатление разговорът за отбраната. Там имаше специалисти, които говореха общи приказки и други, които споменаваха с конкретика детайли, показатели, политики. Докато, например в културата, имаше само общи приказки. „Хайде, сега да дадем 1% и да направим административни реформи, ама и ние не знаем точно какви.“ Дори липсите ще доведат до това самите хора малко да се постреснат, поне аз така вярвам. Няма друг начин.
– Е, да, просто няма откъде да дойдат други експерти. Още няколко години, ако има избори по три пъти, всеки ще е минал през Парламента.
Каза, че прозрачността е част от оздравителния процес. Надали някой ще оспори, че имаме много сериозна нужда от оздравяване и драматично израстване на нивото, на което се случва политиката у нас. Какво друго включва според теб този процес?
– Първо, този разговор трябва да е видим, защото участниците внимават повече, това се гледа, записва, остава следа. Второто нещо, което съм забелязал и в Столична община, откакто влязох през 2015 г., е
налагането на дигитализацията като процес на функциониране.
За миналия мандат на Столичния общински съвет от 2015 до 2019 г. единственото смислено нещо, което се случи, според мен, беше инициативата „Визия за София“. Едно звено на общината – „Софияплан“, имаше задачата да събере максимално голяма база данни за устройството, да се знае как те ще се обновяват и постепенно
тези данни да започнат в реално време да предоставят информация за тъканта на функциониране на града.
За да взимаш правилни решения в модерния свят, трябва да имаш достъп до информация. Технологиите ни дават възможност тази информация да е почти в реално време, да се вземат най-добрите решения на базата на тази постоянна връзка. „Софияплан“ работеше в тази посока.
Иво на събора в Жеравна
– А после всичко отиде в „кръглата папка“, както стана ясно от думите на шефа на „Софияплан“, когато обяви, че напуска.
– Да. За съжаление, това, което все още се променя много бавно, е
нежеланието на администрацията да отдаде от властта си да контролира информацията.
Защото, когато разполагаш с броя на разрешителните за строеж, квадратурите, статистика за младите хора, които се настаняват в дадения квартал, се получава една реална картина и властта може да бъде контролирана. Всеки може да види например каква нужда от детска градина ще се създаде след няколко години в този квартал.
А сега шефът на отдела, който отговаря за тези данни, има властта, управлявайки процеса и знаейки елементите от неговата база данни, да пренасочва, да контролира и понякога да върши нередности. Аз съм чувал, въпреки че не мога да го докажа, че на едно дете може да бъде намерено място в детска градина с листче хартия и неговото ЕГН, което да се даде на шефа на този отдел.
– О, да, всички сме чували и виждали, че колкото и уж да е прозрачна системата, винаги, по стара традиция, се намират начини правилата да се заобиколят. Като родител наистина не мога да разбера как е възможно за толкова години проблем като детските градини да остава тотално нерешен. Мисля си, че просто е удобна тема за отклоняване на вниманието.
– Системата за детски градини се автоматизира и въпреки това селекцията всяка година има проблем. И този проблем според мен идва, защото системата не е отворена и хората, които разбират от управление на данните и процесите, да помогнат така, че да е прозрачно, да няма намеса върху системата и тя да функционира добре.
В тази посока процесът на промяна трябва да продължава. Бюджетът на Столична община всяка година ни се раздава като сканиран pdf. Показателен пример, управляващите казват, че ни го представят дигитализиран, но той не представлява абсолютно никаква стойност, защото този pdf е неизползваем.
Сканираният pdf не е дигитализация!
На въпроса защо не ни се предостави под формата на таблици, отговорът е, че злонамерен човек може да промени цифрите в таблицата и да излезе фалшива новина.
Снимки: Личен архив
– А е ясно, че целта е просто да се крият данните.
– Всяка година е тази мъка, отнема безумно много време да се случи нещо елементарно, което ще спомогне всички да са по-продуктивни. Само че тогава не само заместник-кметът по финанси ще може да прави адекватни предложения за промени в бюджета, а всеки от общинските съветници, защото няма да му отнема една седмица, за да въвежда тези цифри наново.
Процесът на дигитализация за мен предоставя възможността на много повече нива да има реална възможност за влияние. Което обаче отнема от ексклузивността, която властта притежава в момента, недопускайки бърза намеса върху процесите.
– Как не се отчайваш в тази среда?
– Истината е, че съм изключително отчаян. Отне ми 5 години, за да може в официалните документи на Столичния общински съвет да се запише, че заседанията му се излъчват на живо в социалните мрежи, че документите, които ние гласуваме, са видими, преди да бъдат гласувани, а не след това. Че можем да внасяме предложение с електронен подпис.
5 години ми отне нещо, което буквално за един месец може да бъде организирано като процес!
Действително, това много ме отчайва и ме демотивира.
Затова, паралелно с публичната ми работа, се заемам с други задачи, които ми напомнят нуждата да си поставиш цел, да я постигнеш в рамките на някакъв разумен срок и да си удовлетворен от това. Например, предприех ремонт вкъщи, смених си сам електрическата система.
Така, както би трябвало да се случи за една политика, както един политик би трябвало да може да прави. Има проблем – електрическата ти инсталация е стара. И какво правиш? Започваш да търсиш по сайтовете, да се допитваш до специалистите, има кабели със заземяване, какви са модерните норми за сигурност. После търсиш най-добрите кабели, дори да са малко по-скъпи. В крайна сметка правиш един проект как да си подновиш инсталацията и го правиш.
В случая аз сам, но всеки законопроект в парламента или предложение в общинския съвет би трябвало да се случва по този начин. Когато имаш проблем, допитваш се до специалисти, преценяваш кое е най-доброто решение, предлагаш го, върви процесът по дискусия. Нещо, което в общинския съвет не се случва, затова гледам да го компенсирам в личния ми живот.
– Надявах се на малко повече оптимизъм…
– Поне още 2 години няма как да имам оптимизъм. Реалностите в момента са такива, че дори да бъде направено едно предложение от мен, то да е добро, мащабно, нещо, което може да промени средата, то няма да бъде възприето, защото не идва от управляващото мнозинство. Ако е действително добро, то ще бъде откраднато в някакъв смисъл от управляващото мнозинство, ще бъде преформатирано и прието. Това е супер, не ми трябва моето име да стои някъде си, затова, все пак, и песимизмът не е чак толкова голям.
След 2 години, както видяхме на държавно ниво, няма да има един печеливш, самостоятелен играч, който да коли и беси. Тогава управлението на града ще зависи от повече хора, политически групи, което ще доведе до конструкция, която позволява да се прокарват добри предложения. В момента това е невъзможно.
– Най-баналният въпрос към политолог, но за мен е много важен и интересен. Има ли ляво и дясно в наше време?
– Принципно има, но откровеният ми отговор е, че… няма. Аз не виждам абсолютно никаква разлика между това, което представляват политическите избраници например в Столичния общински съвет. Гласуват се предложения, с които се прахосват безумни пари за глупости, което не може да бъде дясна мярка, а уж управлява дясна партия. Оптимизацията на разходите, грижата за обществения ресурс така, че минимално да бъде изразходван той, това е дясното. Сегашните управляващи уж са десни, но това е пълен нонсенс, то е смешка.
– Това обаче го има в някакъв смисъл и в глобален план.
– Във времето съм се отъждествявал като представител на дясното. Но има толкова неща, които съм виждал от хора, които са с десен етикет, с които не искам да имам нищо общо. Виждам как личният и партийният интерес, обаче не като идеология, а като чисто партийно позициониране, са водещи.
Един районен столичен кмет имаше предложение 5-10% от бюджета да бъдат определяни от гражданите на съответния район, те да гласуват кой приоритет да се случи в техния район най-напред, дали да е нова детска площадка, или асфалтирането на улицата. Това според мен е супер, защото въвлича гражданите на района да припознаят средата си като такава, която те сами могат да променят и дава комуникационна връзка с властта. А самата власт се съобразява с реалните нужни на живущите.
Казаха ми, че съм левичар, защото го подкрепям. Ако това е левичарство, да, явно вече съм се превърнал в левичар.
Но вече не вярвам в тези етикети.
Защото на глобално, на национално, а вече и на местно ниво реалностите показват, че най-важно е властта да се съобразява с гражданите и те да имат контрол над харченето на парите, възможност за обратна връзка. Това е, към което трябва да се стремим. Не знам дали е ляво или дясно, по-скоро вярвам, че е един процес, който ще върне доверието в процеса на управление, който и на глобално, и на местно ниво е в голяма криза.
Хората нямат доверие в управляващите политици. И тази липса на доверие не води до нищо добро. Тя трябва да бъде преодоляна.
– Според теб какви хора трябва да стават политици?
– Хора, които искат да направят нещо добро така, че да могат да се чувстват удовлетворени от това, че са допринесли за общото благо. Звучи като клише, но има хора, познавам такива, които имат тази вътрешна потребност да се чувстват полезни на гражданите.
Всеки човек има призвание, талант, за някои е да развиват частния си бизнес, други са успешни професионалисти. Трети имат тези две нужди плюс още една – освен да си изградят личния и професионален успех, да го разширят и на по-широко ниво. В България, ако си успешен сам в своята малка крепост, рано или късно, ако не помагаш на хората извън тази крепост, ще страдаш от това.
Това е осъзнато и като цяло от европейската политика. Ако една държава в Европа е успешна и супер богата, а нейните съседи са бедни и нещастни, рано или късно се стига до конфликт и този просперитет свършва.
Вярвам, че хората, които осъзнават тази реалност в личен и в национален план, са тези, които трябва да влизат в политиката.
Също, трябва да си честен. Да не може някой да ти каже – не е честно, не е окей това, което правите, защото вече сме на това базисно ниво на мотивация. Трябва да са хора, които искат да изграждат принципи така, че да е еднакво за всички, както за мен, така и за останалите.
– И това е левичарство, като левичар ти го казвам.
У нас ти пръв припозна като медии социалните мрежи. Това, че днес те са толкова важни политически, не е ли проблем? Не е ли по-скоро негативна тенденция, на фона на всички проблеми, които те създадоха?
– В началото за мен интернет и социалните мрежи бяха панацея на проблемите в държавата. И наистина бяха такива в някаква степен. Имах възможност да достигна до огромен брой хора, без традиционните медии, което нямаше как да се случи иначе.
Само че днес наистина минаваме през един неприятен период. Някакъв нихилизъм, в който се превръща тази комуникация, защото хората виждат как, заемайки абсурдни позиции, стават значими. Стават популярни и могат да си позволят да охулят когото и да е, човек с авторитет, с експертиза, с професионализъм.
Всъщност, се загуби това, което традиционните медии предоставяха.
Достоверност на информацията, някакъв ценз. Не може да се говори всичко, просто ей така. И тази крайност, към която се отива в социалните мрежи, е огромен проблем.
Затова се радвам и че традиционните медии не замряха, те запазиха значението си.
– Никак не мисля, че е така. Ролята им е ужасно стеснена, вестниците вече ги няма като фактор, телевизията губи позиции. Остават онлайн медиите, които, в огромната си част, са на ужасяващо ниво, особено у нас.
– Така е, но все пак традиционните телевизионни канали остават един от важните фактори, основополагащи за публичния процес. Там се води публичният дебат до голяма степен, въпреки че социалните мрежи също го вземат. Видяхме как едно непремерено селфи може да произведе огромна реакция. Но традиционните медии си остават в България с огромно значение, за добро или лошо – може би не е чак толкова лошо.
Важното е, все пак, чрез някакви механизми да се преодолее държавната намеса в тези медии, тогава според мен нещата ще се балансират.
– А как мислиш, че могат днес да се финансират медиите?
– Да, това е голямо предизвикателство. Малко са тези богати хора, които могат да си позволят да притежават медия, без да се намесват така, че по отвратителен начин да пренасочват публичния дебат.
Защото всяка медия представлява власт и влияние. Тя може обаче да бъде ползвана.
– Като цяло моделът някой просто да ги финансира, няма как да осмисля медиите, той е токсичен и ги убива по един или друг начин.
– Процесът, специално за България, е малко по-лесен, защото целият пазар на рекламата се държи от няколко играча. Тази среда е изключително трудна, защото сме малко потребители, малък пазар. Но пък е абсолютно нереално да имаш такава диспропорция във финансирането на рекламите. Не може например в „Евроком“ пазарният дял да е 1/100, а рекламният да е 1/1000. Тази диспропорция е нелогична, а тя е само на базата на участниците на рекламния пазар, които го изкривяват.
Тук чрез държавна, институционална намеса нещата могат да се променят. Ето, пак левичарство. Но това е шега, спазването на законите на конкуренцията, на невъзможността един участник да определя цялата игра, това е процес, който е задължителен. Комисията за защита на конкуренцията е една от тези институции, която, ако бъде обновена с реална функция, може да доведе до разчупване на пазара на реклама така, че да може да се позиционират играчи с реална стойност.
Както говорихме в началото, всичко е въпрос на това да държиш властта, било то в данните, в политиката или в рекламата.
– Бях пуснал провокативен текст, който звучи още по-екзотично на фона на сканираните pdf-и, че всъщност политиката е много подходящо поле за действие на изкуствения интелект. Как ти звучи някаква такава посока за далечното бъдеще?
– Интересна! Изкуственият интелект е едно изключително интересно направление, което не отменя политическото участие. Според мен, политиците би трябвало да представят идеи за политики. Един да каже, че иска да направи Перловска река истинска река и това му е проектът за София. Как обаче може да стане това, най-доброто решение може да предостави изкуственият интелект. Съответно, друг политик може да каже, че неговият проект е София да се развива на север, а не на юг.
Ако тези два проекта се сблъскат политически и хората гласуват за единия, най-добрият начин, по който могат да се реализират те, може да бъде подпомогнат от ИИ. За да се намалят средствата и да се постигне оптимален подход. ИИ е този инструмент, който може да подпомага безпристрастно политиците да постигат своите политически цели.
– Това обаче важи за един прекрасен свят, в който гласуваме за подход, идеи, предложения, а не за това, че някой ни е симпатичен.
– Хубавото и лошото в политиката е, че тези две неща винаги се случват заедно и ще продължат, поне в близките години. Виждаме, че се гласува много малко за идеи, а по-скоро за това кой ми харесва, кой звучи добре, въпреки че отзад може да съществува абсолютно друга реалност.
Проблемът е също, когато се използват технологиите, за да се позиционираш така, че да се харесваш. Управлението на социума все повече се случва на базата на информация, която се събира от социалните мрежи и не само. И тук е много интересна границата, как всъщност управлението ще може да се възползва от тази информация, за да управлява процесите, а не за да си поддържа имиджа.
Тези две неща невинаги са взаимосвързани. И тук въпросът отново е за хората, които извършват тази дейност. Техните подбуди трябва да са не да отклоняват ресурси или да връщат „ресто“ на своите спонсори, а да се избират на публични позиции с целта да вършат това, за което за избрани.
