Леда Милева е символичен образ за българския ХХ век, а това е едно от последните ѝ интервюта, в което имах късмета аз да ѝ задавам въпросите.

Дъщеря на Гео Милев, авторка на знаменитото „Зайченце бяло“, писателка, преводачка, журналистка, дори политик.

Една от най-известните български детски писателки. След Втората световна война работи в радио „София“, 4 г. е генерален директор на БНТ. Дългогодишен председател на българския център на международния ПЕН клуб. Депутат е в VII Велико народно събрание. Автор на повече от 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси, превеждани на много езици.

Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. и си отива на същата дата точно 93 години по-късно.

Интервюто е публикувано в брой 9/2010 на Списание 8.

– Г-жо Милева, „Светлини и сенки“ се казва последният том от събраните ви съчинения, този, насочен към възрастните. Кои са повече в живота – светлините или сенките?

– Вървят заедно. Както в природата не може да има само светлина или сенки, така е и в живота. Има, разбира се, по-светли и по-мрачни времена. Донякъде това зависи от характера на човека, но много пъти – от обстоятелствата и обществените вълнения. Ако живееш по време на война, е едно, а в мир – друго. В богато общество възможностите са едни, а в бедна страна като нашата е различно.

Но това не значи, че и тук не можеш да постигнеш нещо, ако имаш характер да се бориш и търсиш.

Много бедни хора са станали известни и са помогнали в областта, в която са работили.

Снимка: Владимир Мачоков

– Скоро празнувахте 90-годишен юбилей. Как можем да запазим детето в себе си и да не остаряваме духовно?

– По поръчка не става. Сигурно е предразположение и стечение на обстоятелствата. Намираш радост във възпитанието на децата и когато го правиш, и с признанието, което получаваш след време, и със сърце, получаваш много голямо удовлетворение, виждаш резултат.

– Наследството на баща ви – Гео Милев, повече ви е помагало или ви е задължавало, като гледате днес, от хоризонта на годините?

– По-скоро ме е задължавало. Винаги съм се стремила от най-малка да бъда достойна за него. Ако би бил жив, да не се срамува от мен – такова чувство, съзнателно или не, винаги сме имали и двете със сестра ми. Неговият дух, неговото присъствие в нашия дом на отсъстващ баща беше много силно.

– Тръгна ли и някой от вашите наследници по пътя на литературата?

– Всички са филолози – синът ми е преподавател в университета по български език и литература, дъщеря ми завърши английска филология, но е журналистка, целият ѝ трудов стаж е преминал в БТА. Всички се увличат по литературата, практически нямаме други професии.

– А насочи ли се някой към детската?

– Не… засега.

– Много често големите поети се появяват във времена на големи промени. Сегашните години също са такива, но май творците ги няма. Защо е така?

– Може би не става веднага, може би още са малки и растат, надяваме се да се появят.

Вярно е, че преломните времена дават като че ли повече теми. Действат емоционално на хората. Създават проблеми, които трябва да се преодоляват, неща, срещу които ти се иска да се бориш, други, към които се стремиш. Всичко това подхранва поезията.

Не може да се възпява само любовта, тя е еднаква, общо взето.

– Работите ли на компютър?

– За жалост не, но имам чудесен помощник – сина ми, който замина с компютъра за морето и аз съм като без ръце. Трите си пишещи машини отдавна съм свалила в мазето и не ми се слиза да ги качвам горе. Всеки ден се налага нещо да се пише и го правя на ръка. Не може да се живее вече без компютър. Такъв стана животът – улеснява нещата, връзките между хората. И за редактиране е по-лесно.

– Днес и децата, и възрастните четат доста по-малко, отколкото преди десетилетия. На какво се дължи това и проблем ли е наистина?

– Едно време основното нещо, което е запълвало свободното време, поне на културните хора, е било четенето. Достъп до света, до поезията – всичко е било чрез книгата. Сега медиите са много и представляват сериозна конкуренция, особено за по-малко културните хора и за по-младите, които не са свикнали на книгата, не са усетили сладостта на четенето. А това е много жалко като явление и тенденция, защото

четенето не може да бъде заместено, като нещо, което обогатява душевността, влиза в теб, оставя трайна следа, създава вкус и т.н.

Още повече, като имаме предвид колко нискокачествени са голяма част от тези така привлекателни сега медии, особено телевизията. Много е важно родители и учители да създадат на децата от малки вкус към книгата, после ще бъде късно.

Малките по-лесно контактуват с хубавата книга, отколкото с бързо движещите се фигури на екрана. Обичат да се вглеждат в детайлите, с удоволствие се връщат към страниците. Ако умеем да доставим на децата хубави книги, мисля, че няма за какво да се тревожим.

– Има ли и днес добри български автори на детска литература?

– Това е друг проблем, въпрос на финансова криза, която се отразява много зле на книгоиздаването. Имам преки впечатления от големи издателства, които не са се превърнали изцяло в комерсиални разпространители на долнокачествена, кичозна литература. Положението им е много трудно и колкото и да искат да издават хубави книги, не може да става в такива размери и качество, както в минали години. За хонорари и дума не може да става, пък и ние не искаме. Повечето автори се радват да видят това, над което са работили дълго, в ръцете на читателя.

– Но и самите писатели не се насочват към детската литература. Затруднявам се да кажа някой познат български автор от по-младото поколение…

– За съжаление, и аз се затруднявам. Причината е, че авторът също трябва да се отглежда, както и читателят.

Младите хора, които имат предразположение към писането, искат по-бързо да станат прочути

и се обръщат към жанрове, които се смятат за по-престижни. Едно време имаше условия, имаше детски списания, които помагаха на младите автори, насърчаваха ги… За жалост сега има само 1-2 списания, с комикси и не разчитат на млади писатели.

Аз съм имала щастието като дете в нашето училище да гостуват Ран Босилек, Ангел Каралийчев, а после да работя с тях в една редакция. Ран Босилек дълги години беше редактор на списание „Дружинка“. А в млада възраст е започнал с „Детска радост“, което има голяма заслуга за създаването на детски автори. По негова покана моят баща е написал едно от първите си стихотворения за деца.

Снимка: Владимир Мачоков

– Малко познат факт е, че някои от началните стихове на баща ви Гео Милев са за по-малките.

– В нашето семейство уважението към децата и към книгата е голямо. На тази идея бе посветен животът на моя дядо Мильо Касабов, книгоиздател, книжар. Той праща 3 от своите 4 дъщери да следват нещо ново, за първи път появяващо се в България – предучилищно възпитание. Когато баща ми е студент в Германия, вижда, че там има много хубави книги за деца и предлага на баща си да поръча албумчета с цветни картинки. Така се появяват тези няколко албумчета „Детски живот“, в които Гео Милев е написал едни от своите ранни произведения.

– А вие как се насочихте към тази област?

– Когато завърших Американския колеж, реших, че ще бъде престижно да следвам право. Но не ми се видя интересно. Леля ми Пенка Касабова по това време вече беше директор на института за детски учителки и ме прилъга – каза: „Ти си следваш право, но нищо не пречи да посещаваш и нашия институт. Всяка жена трябва да знае нещо за възпитанието на децата.“ Аз се съгласих.

Тя умееше да превръща учението в нещо интересно, канеше дейци на културата… И още нещо – издаваше списание „Първи стъпки“ за родители и учители. Привлече ме да ходя при детските писатели, да ги каня да пишат, а и да пиша по нещичко. Това бе моят естествен път към детската литература.

– „Зайченцето бяло“ е най-известното ви произведение…

– Да, за жалост… Това е едно от първите ми стихотворения, написано случайно. В печатницата, когато правех „Първи стъпки“, половин страничка остана празна. Трябваше бързо да измисля нещо и на коляното си написах това стихотворение. Не го уважавах особено, защото ми беше съвсем случайно донесено от вятъра. А стана толкова популярно… но, не толкова заради своите качества, а защото Петър Ступел написа много хубава мелодия.

Ядосвам се, защото много хора именно с него ме свързват. В никакъв случай не смятам, че това е най-доброто, което съм написала. Преди години ми се обади една поетеса и каза – тук съм с една художничка, тя има идея да направи книжка по „Зайченцето бяло“. Казах:

„Стига сте ме занимавали с това зайченце!“.

Така ни се пресякоха пътищата с художничката, с която много години работим заедно – Маглена Константинова. Няма да ви изненадам – онзиден бях в издателство, което прави книжка от 90 страници с избрани мои стихове за малките деца. И казаха: „Извинявайте, но ще го наречем „Зайченцето бяло“. Това е най-предизвикателно, най-лесно ще се продаде и ще стигне до много деца“.

Снимка: Владимир Мачоков

– Чела ли сте книгите, които сега се харесват от деца и юноши – „Хари Потър“, „Здрач“?

– Чела съм първия том на „Хари Потър“. Едва ли без тази гигантска, световна реклама, би имал този огромен успех. Не смятам, че това е книгата на века или явление като приказките на Андерсен или „Макс и Мориц“ на Вилхелм Буш.

– Били сте директор на БНТ. Може ли телевизията да бъде изкуство?

– Може, когато се прави добре, от интелигентни хора. Но сега чалгата е навсякъде – не само в музиката, но и в кръчмата, в киното и в телевизията. Преди години, когато бях в телевизията, това беше нейният романтичен период. Много малко технически възможности, само една програма. Още нямахме цветна телевизия. Но създадохме една миниатюра с театър на сенките по музика на Сен-Санс – „Карнавал на животните“. Стана толкова хубава! Спечели втора награда – „Сребърната роза“, на най-големия фестивал за забавни програми в Швейцария.

Докато бях в телевизията, тази роза стоеше зад гърба ми, на етажерка. Не знам дали още е там, дано, защото е нещо, с което можем да се гордеем. Трябва да попитам новия генерален директор дали пазят тази лента. Понякога могат да бъдат показвани тези малко награди, които сме получили.