Къде ли се пресичат пътищата на религията и изкуствения интелект? А на Бога и социалните мрежи?

Отец Николай Георгиев е точният човек с достатъчно широк светоглед, който може да даде смислена гледна точка към темата.

Той е председател на църковното настоятелство на храма „Света Неделя“ в София, допреди седмица беше началник на отдел „Връзки с обществеността“ на Светия синод. Ръкоположен е през 1989 г. от днешния български патриарх Неофит.

Отец Николай е първият православен свещеник, който след промените попада като изповедник в системата на затворите. Свещеник е на семейството на последния български цар. Семеен, с две деца.

Говорим си за фейсбук и вярата, а думите отекват от стените на църквата „Света Неделя“, която е видяла толкова много от българската история…

---

 

– Нека направо започнем с големия въпрос. Ще успее ли изкуственият интелект да настигне и задмине човешкия? Ще има ли един ден душа?

– Обсъждам темата с много хора и отговорът на този въпрос до момента винаги е свързан с възрастта. С никакви други принадлежности: финансови, културологични, признак на интелигентност, образование, дори религия. По-възрастните хора считат, че изкуственият интелект има някакви граници, които не може да надскочи. За тази група, към която и аз принадлежа,

изкуственият интелект винаги ще е машина и никога няма да бъде човек. Аз лично вярвам, че никога няма да има душа.

Тоест, онези морални категории, които са продукт на човешката душа, няма да присъстват там. Дори да бъдат пресметнати, дори да бъдат изчислени и заложени, употребата им ще бъде в резултат на алгоритъм, а не на емоция.

Младото поколение напротив, счита, че изкуственият интелект е безграничен. Той може да се развива, усъвършенства, да достигне висоти отвъд човечността и човешкото.

 

 

– Аз пък, понеже съм по средата на поколенията, нямам отговор за себе си. Затова предпочитам да търся важните въпроси и да се опитвам повече хора да си ги задават.

– Тук има една скоба. В отношението си към реда, към природата, към планетата, към всичките си задължения трябва да се отнасяме правилно. Интересният въпрос обаче е кое е правилно и кой го определя. Неизбежно е развитието на нещо, което човек е сътворил. Човек не може да надмине твореца си, може да се уподоби на Бога и това е една от целите на Земята. Да се богоуподобим, да станем възможно най-добри и почти съвършени като Господ.

Смятам, че по същия начин и човешкото произведение не може да надмине твореца си.

Различни гледни точки. Така смятам аз, някои казват, защото ми е по-лесно. Възможно е, но аз се имам за смел в размишленията си и докъдето съм могъл да стигна, толкова ми е висока камбанарията, толкова мога да предвидя.

 

– В крайна сметка обаче в едно творение, което доста ще ни наподобява, трябва да въплътим и някакви морални категории. Особено в определен момент, след като решенията му започнат да стават все по-сложни.

– Днес в Украйна има война. И за част от хората черно-бялото е много ясно, има агресор, диктатор. Други казват: ама не, то е, защото Америка го предизвика, ние го направихме такъв.

Има размиване на ценности и на морал. Тогава кой да създава моралните категории за машината?

Това е нещото, което ме плаши. Ако Хитлер създава морални категории на изкуствения интелект, те ще се различават от това, което Айнщайн би вложил. Или някой от великите композитори: Моцарт, Бах, или любимия композитор на Бах, който обичам да слушам: Коперин. Неговите морални категории какви ще бъдат?

Така или иначе, не вярвам, че човечеството ще се събере и ще направи комисия, която да определи моралните категории на изкуствения интелект.

За нас е лесно: Господ е дал 10-те Божи заповеди. Те са съвършени.

Един от белезите за съвършенство е това, че винаги защитават по-слабия.

Не отнемат ей така права на по-силния, по-можещия, по-големия, но защитават. Не кради, не пожелавай нищо, което е на ближния. Категорията „не пожелавай“ изкуственият интелект според мен няма да може да я проумее.

 

 

– И все пак, би трябвало да има и някаква форма на регулация. Поне за определени червени линии, които не биват да бъдат престъпвани.

– Хубаво е, че има разговори на тази тема, трябва да се определи по един или друг начин. Да си спомняме Айзък Азимов с неговите три закона за роботиката и да ги доразвиваме, но не само в лабораториите, програмиращи изкуствения интелект.

Например, важни са хората на изкуството. Може да се създаде съвършен, подвижен робот. Дали ще танцува като една прекрасна балерина? Виждал съм роботизирани ръце, които свирят на инструменти, но винаги ще различа човешко изпълнение. Поне засега, през 2022-а година, може би през 2033-а вече ще е различно.

Тези категории: душа, душевност, пожелание, няма как да се достигнат. И още нещо,

изкуственият интелект никога няма да може да достигне категорията жертвоготовност и саможертва.

Това е типично човешка черта, продукт на любовта към някого, към децата, към родината. Да дадеш живота си, да положиш душата си за ближния. Няма как изкуственият интелект да го направи, защото част от битийността му е да съществува.

Иначе разговорът се води още от времето на дяволчето Фют, когато човешката фантазия минава определени граници. Забележете,

разказите за дяволи са точно толкова богати на детайли, колкото е човечеството в техническото си развитие.

Когато се появява електричеството, дяволът започва да придобива такива възможности. След първите полети извън Земята, и той лети. Тоест, по някакъв начин понятието на човечеството за лошотия се изравнява с нивото на технологичност.

 

 

– Имат ли вярата и религията на базата на хилядолетния си опит място в такава дискусия?

– Да. Едно е вярата, друго е практикуването, религиозността. Религията означава връзката между човек и Бог. Тя е онова усещане, което ме свързва с моя творец, с моя небесен отец. Той ме обича, в резултат на тази любов ме благоражда и аз му благодаря. В кръговрата на тази добрина, на тази благодат имам своя личен благодатен живот и морал.

Но ще се опитам да говоря от друга гледна точка. Робите. Идеята за изкуствения интелект, за съвършени машини и роботи е някой да върши нашата работа – дали за да облекчи човешкия труд, или да ни слугува. Но робството като явление като че ли трябва да бъде заменено от брой роботи, които да извършват трудни задачи. Да не страдат хората по този начин, вероятно и да воюват вместо нас.

Но понятието за робство е описано, имаме морални категории и много точни предписания в Библията. И всичките са човечни, защитаващи тази позиция. Господарят трябва да храни роба си, да се отнася към него като към човешко същество, да му дава работа, битийност. В Библията робството не е лоша категория. Ако си мислим за роботите като за наши слуги, опираме до още един морален въпрос.

Свободният човек мечтае за свобода, а робът – за свои роби.

Ако аз съм свободен човек и създавам алгоритмите на изкуствения интелект, вероятно ще се опитам да направя и него свободен. Но ако аз съм с робска психика, ще направя така, че той да ми се подчинява. Равнис, мирно, точка по въпроса.

 

– Споменахте изкуството. Според вас ще умеят ли един ден наистина алгоритмите да творят?

– Имам например алгоритъм за музика. Какво ще стане, ако му кажа: „Създаден си… или създадена – ето, понятието „род“ също се губи, създаден си за това. Изсвири ми нещо красиво!“. И той ще пита какво е красиво.

Понятието за красота между самите хора се променя, вижте само модата? Ще се върнем към Давид на Микеланджело рано или късно, но дотогава големите обеци, татуировки или бодибилдърите с техните пропорции на тялото… Кое е красиво за днешния човек, кой ще даде алгоритъма за красота?

Затова смятам, че процесът за създаване на изкуствен интелект, ако не бъде изпуснат, ще бъде труден поради това, че нямаме консенсус за много категории. От друга страна,

аз съм винаги за свободата. И както тя е довела до безкрайно развитие на изкуството и науката, така вероятно технологиите ще допринесат много за добруването на човечеството.

Надявам се поне. Стига болните мозъци да не ги използват, за да унищожават.

 

 

– Днешните технологии, социалните мрежи, комуникацията онлайн, отдалечават ли ни от Бога и от вярата?

– Зависи от човека. Както през XVII век някой е можел да изпълнява морално-нравствено-религиозно-семейните си задължения, без да се отвлича с нищо, което му предлага лекота в ежедневието, така би го правил и днес. Ако някой, който е в социалните мрежи, може да се контролира и да си даде например един час за тях, това е въпрос на дисциплина.

Аз не смятам, че самото им съществуване е причина за отделяне от Бога. Напротив, има умни духовници, които ползват социалните мрежи за проповед,

и глупави, които ги използват за демонстриране на някаква лична религиозност, не проповед, а празно думкане на тъпана. Но ако вътрешната ми мярка може да ми каже – отдели толкова време през деня за това, толкова за молитва, за самоусъвършенстване, за благотворителност, технологиите ще са ми само от полза.

Аз обичам технологиите. Ползвам от всички, до които акълът ми достига. Има някои, които не мога да ползвам, но смятам, че това е мой минус, а не че съществуването им е минус. Злоупотребата не отменя употребата. Това, че с голям нож може да бъде убит човек, не означава да забраним кухненските ножове. Разбирате ме.

Никога не съм се притеснявал за моите деца, че ще злоупотребяват с наличието на технологии, минаха през грамофон, през първите компютри, та до днес. Боравят перфектно с наличните технологии, но са запазили своя личен морален облик. Тяхното лице е истинското им физическо, морално лице, а не аватар, скрит зад някакви мечтания. За мен животът е реален, когато мога да участвам в него със сетивата си, които Бог ми е дал. Онова не е същото. Много наподобява, но не е същото.

 

– Само че все повече ще наподобява и ще увеличава предизвикателствата пред хората, за да останат близо до самите себе си.

– Нека се върна на това, че божиите заповеди са създадени за слабите. Колко да очакваме, че човек ще издържи на това изкушение – да му се представи реалност, толкова наподобява нашата, че не може да се различи? Тогава тези ще носят отговорност, защото Господ казва: „Тежко на оногова, който съблазни един от малките“. Може да са малки на години, на сили, на разум, на възможност. Кой ще носи тази отговорност?

Аз не бих осъждал човек, който живее повече във виртуалната реалност. Дори бих казал, ние, като духовни пастири, би трябвало да се опитваме в проповедите да говорим и на тази тема. Все още ми изглежда малко странно, изпреварило времето си, а може би не съм прав, може би някой някъде вече страда от това. Ще дойде и ще каже: „Отец, аз се обърках. Трябваше да изляза от виртуалната среда, за да се нахраня, но иначе там ми е приятно, там ми харесва, там е моето място. Тук ме лъжат, има войни, проблеми, докато там се чувствам добре. Там съм този, който съм“.

Къде е тогава моралната отсъда за този, който е създал това изкушение? Това е капан. Някой може да каже, че не е, чисто технологично. А то е технологична придобивка, но с морални последствия. Аз все натам отивам, към моралните принципи и последствия.

Никога не бих заменил живото общуване по никакъв начин.

Днес говорим онлайн по телефоните си, чрез фейстайм, скайп, зуум, независимо къде се намираме. Даже има хора, които пият онлайн, с другия край на света си казват „Наздраве!“. Но това не е живо общение, не е същото. Пак можем да се погледнем в очите, но не е същото. Живата комуникация е различна. Можем само много да я уподобим.

 

 

– Мислите ли, че някой бъдещ светец сега има профил във фейсбук?

– Да. Да, защото познавам хора, които са канонизирани за светци. От моето поколение, даже не са единици. Аз съм вече на 60 години, имал съм възможност да се срещам с хора, дори бегло, които през последните 30-40 години бяха канонизирани. Така че защо не? Човек, който е добър, който отговаря на всички онези прекрасни очаквания за святост, защо да няма профил във фейсбук? Дори би било добре.

 

– Що за хора избират днес да станат монаси?

– Каквито винаги са ставали, то е призвание. Монашеството е отделяне от света, отделяне дори от технологиите. Да кажем без телефон, много умерено, но от този свят такъв, какъвто го познаваме. Това е уединение, труд и молитва.

Така е било винаги, и монашеството винаги ще остане в този битиен ритъм. Не знам дали това означава, че ще са по-далеч от разбирането за тези напреднали технологии, или пък хората, които ги ползват, по същия начин ще са толкова близо до своите духовни старци, монаси. Със сигурност ще са близо, защото моралните категории остават – не лъжи, не кради.

 

– А какви хора стават свещеници?

– Пак е въпрос на призвание. Не говоря за занаятчии, има всякакви. Говоря за възможно най-добрите категории. Това пак е въпрос на посвещение, на себелишаване. Много може да ни се иска на нас, свещениците, да ходим по-свободно, дори дрехите ни да са по-модерни, по-удобни. Но няма как, това е традиция, която трябва да опазим.

Летвата е сложена високо. Ако не можем да я достигнем, поне да не я сваляме. „Не правете на другите това, което не искате да правите на себе си“, е казано в Стария завет. Христос обръща парадигмата и казва: „Правете на другите това, което искате да правят на вас“. Тоест: бъдете добри, подавайте ръка, рамо, добра дума, съвет… Бъдете добри! Става все по-трудно.

Една от причините е размиването на моралните категории. Днес кой е добър: който подкрепя войната, или който подкрепя мира? Който подкрепя свободата и правото на избор, или който казва, че някой може да се прави на полицай на света? Аз не смятам така, но това ме конфронтира с хора, с които съм бил близък преди седмица.

Изведнъж се оказа, че черното и бялото не са толкова ясно дефинирани. Винаги има някакви „защото“, някакво обяснение.

Затова изборът на монасите ще остане същият, както през всички векове досега, а на свещениците – с малко повече условности, пак вид лишение и саможертва. С надеждата, че при нас моралните категории са точни и ясни. Но и с помощта на технологиите.

 

 

– Но пък тези технически средства направиха още по-дълбоки такива разломи. Тласкат ни към агресия, крайности, към невъзможност да водим нормален, аргументиран разговор за сметка на фенщина и партизанщина. Освен това прекъсват връзките между хората.

– Библията казва: „Човек от доброто съкровище на сърцето си вади добро“. Ако вадим доброто, което имаме в себе си, ще говорим винаги на един език. В сферата на доброто няма разминаване и дори да има, е само за дефиницията. На кого с какво трябва да се помогне, а не дали и защо. Сигурен съм, че сега хората, които предлагат хуманитарна помощ, не се питат кой какъв е.

 

– Не се ли губят обаче нюансите?

– Те се губят и без технологиите. Ако кажем, че огромното количество информация, което идва при нас благодарение на технологиите, ни обърква, пак ще отворя темата за тези морални стожери, които трябва да ги има, включително и църквата. Макар че тя не е спряла да бъде същият морален стожер. Христос е един и същи вчера и днес и вовеки. Винаги моралните категории на църквата ще останат такива, каквито са били преди 2000 години. Въпросът е с какви очи ги гледаме.

Вече има хора, които ме хулят за моята позиция. Засега душата ми е спокойна. Неприятно ми е, естествено, но не се паля, не се нервирам. А ако утре си изгубя нервите, това в резултат на технологиите ли ще е? Не, в резултат на лично моя невъзможност да бъда добър.

 

– Но технологията я извежда на преден план, защото по този начин печели, така са измислени алгоритмите ѝ, че да провокират у нас крайни емоции.

– Теза, защитена в социална мрежа, не тежи толкова. Там всеки може да хули по-смело. Точно затова съм убеден, че винаги ще остане личният контакт. Когато гледам човек в очите, според мен повече се старая да не бъде зъл, да си меря думите. Ще опитам в дискусията да има теза, а не емоция. Не да му кажа: „Ти си глупав“, а да изложа своето виждане и ако той е по-умен, да го обори.

Очи в очи е така. Не че хората не се бият, но скрити зад клавиатурата по-смело изричаме думи, с които искаме да обидим, да ги заболи другите, да ги накажем. Това не е любов, но и не смятам, че технологията е причина. Както за неправилно шофиране бих обвинил задкормилното устройство, така и тук – устройството зад клавиатурата.

 

– Църквата у нас днес няма общественото влияние, каквото е имала през почти цялата ни история. От какво зависи да си го върне?

– Говорите за църквата, като за институция, ръководена от някаква върхушка, която определя нещо. Да кажем, моята енория е в центъра на София – колкото са морални хората покрай мен, толкова е голяма енорията ми и аз нямам нужда от влияние.

Църквата няма нужда от влияние. Тя има нуждата да бъде фар в мрака

и винаги да сочи Христос с моралните му заповеди. Никаква друга нужда от влияние няма и тежко на църковници, които използват позициите си за влияние. Затова са ми странни очакванията и въпросът „какво ще каже църквата за ваксините?“. Нищо не може да каже, ние не сме лекари.

 

– Да, но влияете на много хора чрез вашето мнение.

– Моето мнение е това, което съм получил в Библията. Аз не го създавам сега по отношение на един или друг морален казус. Просто трябва да адаптирам словното си богатство към ушите на слушащите ме така, че те да проумеят какво казва Христос по този повод.

Влиянието на църквата е дотолкова, че да не загубим проповедта за Христос. Това е най-важното нещо и ние го правим, затова съществуваме. Ако извадим тялото и кръвта Христови от литургията, край, свършено е с църквата. Даже споменът за нея ще изчезне.

Влиянието на църквата е някаква парадигма, която ми е странна. Тя е в резултат на очаквания. Един вид: ще излезе българският патриарх и ще каже: „Ваксинирайте се“. Когато министърът на здравеопазването излезе по телевизията и каже: „Българи, ходете на църква“, тогава патриархът би го направил. Нека си стоим на местата и да правим това, което можем.

Не че нямаме малограмотни духовници, които бият тъпана и от своя позиция дават акъл за щяло и нещяло. Но да гледаме какво прави Светият синод. И в мълчанието на синода има много проповед. Невзимането на отношение по някои важни въпроси, неказването на мнение е много важно. То не е резултат от тъпня, имаме какво да кажем, но мълчанието е по-важен знак, за да правим това, което можем.