People of Sofia срещу сивотата и безвремието

ян. 25, 2022 | Срещи

People of Sofia срещу сивотата и безвремието

25 януари 2022 | Срещи

Сам казва, че повечето хора го знаят като „Вихрен Пийпъла“. И наистина, може би не сте чували името му – Вихрен Георгиев, но би било странно, ако не сте се вълнували от снимките му в забележителните страници People of Sofia и Sofia in Details.

Той е прекрасен фотограф от новото, дигиталното време, кадрите му са едновременно изкуство и злободневна история. Защото печелят вниманието, без да бягат от законите на изкуството и да се повеждат по лесната красота.

Просто показват хората на София такива, каквито са.

Нека от своя страна опитам да ви представя такъв, какъв е, човека, който вече почти десетилетие ги улавя в обектива си.



– Често казваш, че не си професионален фотограф, а в какво си професионалист?

– В нищо, общо взето. Така стана, че в детството ми нямах как да уча, бедни родители, трябваше да изкарвам пари, започнах от много малък да работя и не съм завършил висше. Какво ли не съм работил – като бояджия в Лясковец

в началото на 90-те години боядисахме цял завод.

Бил съм охрана, в магазин съм продавал. После започнах на един пазар, доста дълго време бях там, отворих си собствен магазин, после го затворих. Сега се занимавам основно с People of Sofia.

 

People of Sofia

снимка: личен архив

 

– Как се срещна с фотографията?

– Още от ученик се интересувам, посещавах кръжок. Мисля си, че някъде там, в далечното минало, са се поставили у мен основите и правилата във фотографията, които изплуваха, когато започнах да снимам по-сериозно. Някак интуитивно тези знания бяха в главата ми и нещата се получават. Днес, за да си фотограф, не е нужно да знаеш напълно техническите неща.

Повечето апарати сами снимат, алгоритмите са много добри.

Големият въпрос е да избереш изразното средство. За продуктова фотография например трябва сериозно оборудване. Докато на улицата, имаш ли интуицията, имаш ли усещането за композиция, за момента, другото се учи лесно. Но ако ги нямаш, колкото и да добър техничар си, няма да стане.

– Страхотно е, че интернет дава шанс такива снимки да стигат до много хора и да ги трогват. Ти си намерил своето място… случайно?

– Да, абсолютно случайно. Винаги съм снимал хора, където и да ходя, чисто любителски, това ми е интересно цял живот. През 2013-а нашумя “Humans of New York”, първата подобна страница. Вече имах доста такива снимки и един следобед ми хрумна да направя страница. Имах във фейсбук албум на име “People“, извадих само снимките от София, качих ги и страницата тръгна.

Точно тогава един приятел продаваше по-качествен фотоапарат, купих си и обектив, с който още снимам – 70/200, и нещата потръгнаха. Седмица по-късно започнаха протестите срещу Пеевски. Аз, като човек, който се интересува от политика, ходих всяка вечер, снимах и хората започнаха да се кефят. Не съм го правил, за да постигна някакъв успех, или за лайкове.

От това, че на хората им харесва, естествено, и на мен ми е много приятно.

Всеки иска да получи мнението им, то е важно за самочувствието и това, което правиш, някакъв ориентир е.

Но, например, да снимам пейзажи и картички, не е моето. Имам и Sofia in Details, но там не съм толкова активен, защото

София е толкова скучен град за снимане. Колко различни кадъра можеш да направиш?

Аз просто показвам това, което виждам. Други избират да правят картички, да нашарят с филтри и крещящи цветове, от които те болят очите. Това не е фотография.


– Но пък нещо трябва да хваща погледа в този безкрайно нижещ се фийд…

– Мен вариантът да се превърна в чалга не ме привлича. Проблемът е, че този тип снимки нанасят много голяма вреда, защото принизяват критериите. Представят за фотография нещо, което не е.

Разбирам, че е модерно и много хора се кефят, защото не разбират. Но

когато правиш едно нещо, нали все пак целта е да надграждаш, не да сваляш нивото? Всеки може да прави картички.

Апове, филтри… и от най-тъпата снимка, която правиш, може да стане. Цветчета, мигащи лампички.

– След толкова години не се ли уморяваш?

– Ох, напоследък все по-трудно намирам интересни хора, неща, които да ме провокират. Като със Sofia in Details – общо взето, снимаш едно и също, става малко досадно, усещаш как се изчерпваш, зацикляш. Затова напоследък съм се ориентирал повече към кампанийни проекти, при които се срещам, общувам, а не просто снимам дистанцирано.

Плюс това хората станаха още по-затворени. Тази пандемия ги огруби, направи ги нервни, преднамерени.

Човек, когато е в е по-затруднено положение, започва да изкарва от себе си неща, които никога не е предполагал, че би могъл. Усещам, че това безвремие, страхът от тази пандемия, притесненията започнаха да изкарват отрицателни черти, които преди ги нямаше. И това не ми харесва, но какво да правим, такова е времето.

Иначе никак

не ми е омръзнало да снимам, просто все по-трудно намирам интересни хора.

– Каза, че София е скучен град. А явно и обитателите му не са способни да го правят по-пъстър?

– За мен е такъв. Много е комплексно. Това е донякъде свързано и с политиката, особено последните 12 години сме в пълен застой. От икономика до култура, просто няма сфера, в която да не се усеща. Имам чувството, че живеем в абсолютно безвремие, нищо не става в тая тъпа държава. Самите хора престават да са живи, да се вдъхновяват, нещо да ги грабва, да се развиват.

Може би оттам идва и умората да снимам, не виждам хъс. И това е най-лошото от 12-те години –

загубихме посоката, идеята, че вървим нанякъде. Застопорихме се на едно място – магистрали и шегички.

А светът кипи, върви към тотална промяна и след 10 години ще е коренно различен.

– Мислил ли си някога да напуснеш София или България в търсене на вдъхновение?

– Не, не съм. По-скоро ми харесва да пътувам, но никога не съм имал желание да се установя някъде другаде. Може би на морето, но това е вечният комплекс, малко като да имаш цветарски магазин. Представяш си нещо много красиво, цветенца, изящество. А всъщност да имаш цветарски магазин е уморителен бизнес, с много рискове. Така е и с мечтата за къща на морето.


– Какви хора най-много обичаш да снимаш?

– Интересни.

 

– Какво ги прави интересни?

– Често ме питат как избирам човека, към когото да насоча фотоапарата. Ами, не знам, то е някаква интуиция, усещане.

Някакъв миг, съвкупност от интересен момент, интересен човек, цялата картинка.

Иначе обичам да снимам възрастни хора, защото са много характерни, животът им се е отпечатал върху лицата и са изразителни като възприятие. Младежи също. Всякакви хора, които са различни. Толкова време след комунизма, където всички бяхме еднакви, ние все още сме много еднакви.

Трудно възприемаме различните, различието. Това е стремежът, облъчването да стоим

и да се радваме на това, което имаме. Да не приемаме нищо ново, различно. И това е пак свързано с този застой, усещането, че стоим на едно място.

– А вярваш ли, че това ще се промени?

– Естествено! Но никъде по света, където това се е променило, то не е станало,

като се събудим сутринта, мозъците ни са вече нови и започваме да мислим по нов начин.

 

– Да, но трябва да има някаква колективна воля.

– Това се прави с годините. Виждам, че младите днес са много по-възприемчиви, толерантни, глобални. Светът е глобален и младите са в него, докато тук политиците и обществото ни облъчват с едни и същи физиономии, 200-300 човека, които виждаме всеки ден.


– Да пробужда не е ли по някакъв начин роля и на изкуството?

– Да, разбира се. Смятам, че по някакъв начин проект като моя за 9 години вече е направил доста.

Преценявам какво да качвам в тази страница според моите разбирания.

Преди няколко седмици излезе снимка на двете момичета от „Действие“ и получих от тях много мило съобщение, чак се изчервих, като го прочетох, че правя толкова много за обществото. Не смятам, че е така, но пък мисля, че давам някакъв добър пример, според моите възможности. Ако всеки го прави, ако не се поддава на тези сили, които искат да си стоим в миналия век и да не се развиваме, ще живеем много по-добре. Съпротивата срещу това България да се развива е много голяма, основно от самите българи.

– Каква е тук ролята на фотографията?

– С показването на различни хора, гледни точки. На различни истории. Каква е целта да разкаже една история? Не е да събереш 10 хиляди или 20 лайка. За мен

целта на всяко обществено място – медия, сайт или проект, е да кажеш нещо, което да надгражда.

Общественият разговор трябва да води до надграждане. От тази гледна точка, когато разказваш една история, тя трябва да послужи за нещо.


– Как се справяш с хейта?

– О, много лесно! Има бутони “Delete” и “Ban”. Дори не ги чакам.

Това е също голям проблем. Страшно много страници не си четат хейта, никой не го чисти.

 

– И аз нямам сили винаги, честно казано.

– Трябва да имаш сили, ако искаш да имаш чиста среда. Когато представяш една твоя идея, например това интервю, ти си вложил усилие и не можеш да позволиш на 5-10 човека да го съсипят с глупости, с пропаганда и лъжи. Все едно мислиш, че твоят труд нищо не струва, а не е така.

Свобода на словото? Не, не е това. Всеки си има стена, да споделя мнението си колкото си иска, никой не му пречи. Но да отиде някъде, да плюе и обижда, откъде накъде?

Една година, след като пуснах снимка от прайда, стоях и през секунда натисках “Delete” и “Ban”. Според мен една от причините за големия хейт е в администраторите на страници и групи.

– Фейсбук също се радва на хейта, защото ангажира.

– Той също. И той като повечето админи се радват на хейта, защото им вдига трафика. Аз предпочитам да си стоя на 150 000, но тия хора да ги няма на моята страница. Ако администраторите се грижат да няма обиди, на няма пропаганда, да няма антиобществени идеи, ще е друго. Те дори са задължени да го правят. Ставайки администратор, ти приемаш правилата на Фейсбук. За хейта не са виновни само хейтърите.


– А и всеки, който не си чисти градинката. Има много логиката в това, което казваш.

Какво искаш да постигнеш, като правиш портрет? Да уловиш излъчването на човека ли е главната цел?

– Не.

Фотографията е много измамно изкуство.

Имаш една петстотна от секундата, хванал си нещо. То може да не отговаря изобщо на реалността, дори и на моментното действие. От тази гледна точка аз просто улавям някакви моменти, които на мен ми харесват. Много от тях са случайни, някои ги виждам, след като съм свалил снимките на компютъра. Така че нямам някаква преднамереност.

А когато снимам целенасочено, когато има и интервюта, целта ми е да покажа този човек в максимално естественото му състояние. Не знам дали мога да кажа, че това е той. Но със сигурност за мен това е естественото му състояние. Когато го видя и говоря с него, несъзнателно започвам да си създавам представа и когато го снимам, искам да пресъздам точно нея.

– Страхотно се беше получило точно това с историята на Ву. Научих я от твоята страница, преди сам да я разкажа…

– Целта не е да правим великите портрети. Изострени, угрижени, драматични лица.

Да, те са много въздействащи, но пък аз не съм такъв. Имах магазин в центъра и можех да снимам всички клошари, наблизо имаше кофи. Познавах ги, даже си бях изхвърлил, без да искам, международния паспорт и ми го донесе един клошар. Но никога не ми е харесвало да използваш хората и лицата им за тъжни неща, да преекспонираш тези усещания.

Да правиш човека по-уязвим, отколкото е. Да изглежда по-слаб, отколкото е.

Не е етично според мен. И не е това целта, поне моята…

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Денят, в който програмистите спряха да пишат код

Денят, в който програмистите спряха да пишат код

Представяте ли си какво им е било на кочияшите, когато видели първите автомобили? Сигурно в началото са се чувствали в безопасност. „Кой ли ще се качи в тези странни кубчета? Вместо да се наслаждава...

повече информация
Поет + ИИ = Apollo ex Machina. Кои са победителите?

Поет + ИИ = Apollo ex Machina. Кои са победителите?

Дойде време да обявим победителите в първия у нас (и един от първите по света) конкурс за поезия, генерирана с помощта на изкуствен интелект – Apollo ex Machina. На церемония в Столична библиотека...

повече информация
Го. Голямата игра

Го. Голямата игра

Двама души се взират упорито в редички от подредени кръгли, плоски камъчета. Игра като игра, ще си кажете, само че не е толкова просто, никак даже. Защото това не само е една от най-старите игри,...

повече информация
Експеримент: Колко човека ще кликнат на опасния линк?

Експеримент: Колко човека ще кликнат на опасния линк?

Всички знаем, че не бива да кликаме по съмнителни линкове, защото това може да ни струва изключително скъпо… Знаем ли наистина? Време е да проверим с поредния експеримент на Дигитални истории, и...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Задава се сложна и тежка година“

„Задава се сложна и тежка година“

Не, няма астрология тук, а чиста наука. Колко учени познавате, които могат с точност 85% да предскажат бъдещето?
Аз – само един. Оценката дори не е само моя, а и на ChatGPT от един особено показателен експеримент.
Доц. Мариана Тодорова гостува в превърналото се в традиция интервю за Дигитални истории в началото на всяка година. Футуроложката винаги дава важни поводи за замисляне, няма нужда да губим времето с дълго въведение. Нека заедно надникнем в бъдещето!

повече информация
Петко Динев, който дава „очи“ на НАСА

Петко Динев, който дава „очи“ на НАСА

Българин и екипът му създават камери, с чиято помощ НАСА е насочила поглед към Луната, а после и към Марс. Неговите разработки се използват от всички най-големи авиационни компании, а освен че вече са „стъпвали“ на нашия спътник, летят и на хиляди спътници в орбита.
Петко Динев през 90-те заминава за Флорида, където започва работа в НАСА. После създава своя компания, която се откроява на световно ниво с опита си в създаването на промишлени камери.
Пътят му тръгва от Казанлък – той е първият български златен медалист по физика и ученик на знаменития Теодосий Теодосиев – Тео. Гостът ни е и сред главните герои в новия документален филм „Социално силните“, даващ думата на златните медалисти от школата на Тео.
Как човек случайно стига до НАСА? Как един учен създава компания, превърнала се в световен еталон в своята индустрия? Как можем да променим това, че днес половината ученици от гимназията, която е завършил, не успяват да изкарат и тройка на матурата по математика? Как да превърнем науката в мода и да дадем шанс на технологиите? Как да наваксаме изоставането си като хора от огромното им развитие? Огромни въпроси имаме да обсъждаме с този изключителен събеседник.
„Да, живеем в интересни времена. Даже може би твърде интересни. Аз не мисля, че сме стигнали предела на технологиите. Мисля, че сме още в увертюрата…“

повече информация
„Ако е красиво, има ли значение, че е написано от ИИ?“

„Ако е красиво, има ли значение, че е написано от ИИ?“

Има ли място за поезия в епохата на TikTok и изкуствения интелект? Как да върнем това изкуство на заслужения пиедестал? Могат ли и трябва ли да бъдат инфлуенсъри днешните поети? Плашещо или мечтано е времето, в което изкуственият интелект вече не може да бъде разделен от поезията?
Apollo ex machina – така се казва първият у нас конкурс за поезия, създадена с помощта на изкуствен интелект. Сега е моментът да се включите! Заглавието на начинанието е специално, а негов автор е днешният ни гост. Освен член на журито на конкурса, той е и управител на издателство Scribens, което ще издаде в стихосбирка най-добрите стихове от него.
Георги Гаврилов е поет и… физик. Създава издателство Scribens, за да дава шанс на млади български автори да стигнат до читателите си.

повече информация

Най-новите:

Денят, в който програмистите спряха да пишат код

Денят, в който програмистите спряха да пишат код

Само за месец някои от безспорните авторитети от различни поколения и области на компютърния свят се обединиха зад една и съща идея. Днес не е нужно човекът да пише компютърен код. Защото изкуственият интелект вече го прави по-добре от нас.
Тази Дигитална история е важна не само за десетките милиони програмисти, но и защото е силен пример. Тя се случва в софтуерния свят, но няма причина да не се повтори във всяка друга област, където ИИ навлиза по-бавно, но също толкова неумолимо.
Май е време да „слизаме“ от клавиатурите. Но… какво да захванем тогава? Какво ще правят програмистите, когато вече не пишат код?

повече информация
Поет + ИИ = Apollo ex Machina. Кои са победителите?

Поет + ИИ = Apollo ex Machina. Кои са победителите?

Дойде време да обявим победителите в първия у нас (и един от първите по света) конкурс за поезия, генерирана с помощта на изкуствен интелект – Apollo ex Machina.
На церемония в Столична библиотека бяха обявени избраниците на журито. Там бе представена и стихосбирката с избрани творби от надпреварата, дело на издателство Scribens. След малко ще можете да прочетете стиховете на най-добрите и да прецените сами колко добри са те.

повече информация
Го. Голямата игра

Го. Голямата игра

Двама души се взират упорито в редички от подредени кръгли, плоски камъчета. Игра като игра, ще си кажете, само че не е толкова просто, никак даже. Защото това не само е една от най-старите игри, които познаваме, но и най-сложната. Дълго време я смятахме за последния бастион на човечеството, където технологиите не могат да ни изпреварят. А когато това се случи… се роди една забележителна нова дигитална история.
Тя идва да ни напомни, че технологиите са тук и за да ни предизвикват, и за да ни заплашват. Но и за да ни показват нови хоризонти да създаваме, да творим, да се развиваме като вид.

повече информация
Какво мислят българите за ИИ днес?

Какво мислят българите за ИИ днес?

Какво мислите за изкуствения интелект? Опасност или възможност е той? Бъдеще или реалност? Маркетинг или огромен пробив?
През декември поканих всеки, който има желание, да попълни една кратка, но важна анкета. Същите въпроси зададох и преди година и половина. Ето че дойде време да обсъдим резултатите.
Този път се включиха близо 350 души (при 750 в средата на 2024-а). Благодаря им от сърце! Ще сравним изводите от двете допитвания, за да потърсим тенденции. И заедно да изрисуваме днешния пейзаж на отношението на българина към най-обсъжданата и шеметна технология на нашето време.

повече информация
„Без лудост няма как да ни се получи“

„Без лудост няма как да ни се получи“

В този живот не бива и не може само да получаваш. Ако не даваш – в замяна или пък напълно безвъзмездно, си живял напразно, както се пее в популярния шлагер. Дори да го знаем, струва си да си го припомняме често. Надявам се тази Дигитална история да стигне до повече хора. Вярвам, че ако поуките от нея бъдат разпознати от повече хора, то всички сме способни да си върнем разговора и да помогнем страната ни да процъфтява. Да изпълним големите мечти на главния герой и разказвача тук – децата ни да ИСКАТ да останат в България.
Тенко Николов не само е един от най-успешните технологични предприемачи на България. Той е визионер, който вярва в силата на сработения екип, споделените ценности и малко „здравословна“ лудост.

повече информация
Експеримент: Колко човека ще кликнат на опасния линк?

Експеримент: Колко човека ще кликнат на опасния линк?

Много важен и показателен експеримент. Със специалисти по киберсигурност изпращаме имейли до 393 случайно избрани български адреса. Симулираме кибератака, за да видим колко хора ще се подведат. И резултатите са изумителни…

повече информация
Share This