People of Sofia срещу сивотата и безвремието

25 януари 2022 | Срещи

Сам казва, че повечето хора го знаят като „Вихрен Пийпъла“. И наистина, може би не сте чували името му – Вихрен Георгиев, но би било странно, ако не сте се вълнували от снимките му в забележителните страници People of Sofia и Sofia in Details.

Той е прекрасен фотограф от новото, дигиталното време, кадрите му са едновременно изкуство и злободневна история. Защото печелят вниманието, без да бягат от законите на изкуството и да се повеждат по лесната красота.

Просто показват хората на София такива, каквито са.

Нека от своя страна опитам да ви представя такъв, какъв е, човека, който вече почти десетилетие ги улавя в обектива си.



– Често казваш, че не си професионален фотограф, а в какво си професионалист?

– В нищо, общо взето. Така стана, че в детството ми нямах как да уча, бедни родители, трябваше да изкарвам пари, започнах от много малък да работя и не съм завършил висше. Какво ли не съм работил – като бояджия в Лясковец

в началото на 90-те години боядисахме цял завод.

Бил съм охрана, в магазин съм продавал. После започнах на един пазар, доста дълго време бях там, отворих си собствен магазин, после го затворих. Сега се занимавам основно с People of Sofia.

 

People of Sofia

снимка: личен архив

 

– Как се срещна с фотографията?

– Още от ученик се интересувам, посещавах кръжок. Мисля си, че някъде там, в далечното минало, са се поставили у мен основите и правилата във фотографията, които изплуваха, когато започнах да снимам по-сериозно. Някак интуитивно тези знания бяха в главата ми и нещата се получават. Днес, за да си фотограф, не е нужно да знаеш напълно техническите неща.

Повечето апарати сами снимат, алгоритмите са много добри.

Големият въпрос е да избереш изразното средство. За продуктова фотография например трябва сериозно оборудване. Докато на улицата, имаш ли интуицията, имаш ли усещането за композиция, за момента, другото се учи лесно. Но ако ги нямаш, колкото и да добър техничар си, няма да стане.

– Страхотно е, че интернет дава шанс такива снимки да стигат до много хора и да ги трогват. Ти си намерил своето място… случайно?

– Да, абсолютно случайно. Винаги съм снимал хора, където и да ходя, чисто любителски, това ми е интересно цял живот. През 2013-а нашумя “Humans of New York”, първата подобна страница. Вече имах доста такива снимки и един следобед ми хрумна да направя страница. Имах във фейсбук албум на име “People“, извадих само снимките от София, качих ги и страницата тръгна.

Точно тогава един приятел продаваше по-качествен фотоапарат, купих си и обектив, с който още снимам – 70/200, и нещата потръгнаха. Седмица по-късно започнаха протестите срещу Пеевски. Аз, като човек, който се интересува от политика, ходих всяка вечер, снимах и хората започнаха да се кефят. Не съм го правил, за да постигна някакъв успех, или за лайкове.

От това, че на хората им харесва, естествено, и на мен ми е много приятно.

Всеки иска да получи мнението им, то е важно за самочувствието и това, което правиш, някакъв ориентир е.

Но, например, да снимам пейзажи и картички, не е моето. Имам и Sofia in Details, но там не съм толкова активен, защото

София е толкова скучен град за снимане. Колко различни кадъра можеш да направиш?

Аз просто показвам това, което виждам. Други избират да правят картички, да нашарят с филтри и крещящи цветове, от които те болят очите. Това не е фотография.


– Но пък нещо трябва да хваща погледа в този безкрайно нижещ се фийд…

– Мен вариантът да се превърна в чалга не ме привлича. Проблемът е, че този тип снимки нанасят много голяма вреда, защото принизяват критериите. Представят за фотография нещо, което не е.

Разбирам, че е модерно и много хора се кефят, защото не разбират. Но

когато правиш едно нещо, нали все пак целта е да надграждаш, не да сваляш нивото? Всеки може да прави картички.

Апове, филтри… и от най-тъпата снимка, която правиш, може да стане. Цветчета, мигащи лампички.

– След толкова години не се ли уморяваш?

– Ох, напоследък все по-трудно намирам интересни хора, неща, които да ме провокират. Като със Sofia in Details – общо взето, снимаш едно и също, става малко досадно, усещаш как се изчерпваш, зацикляш. Затова напоследък съм се ориентирал повече към кампанийни проекти, при които се срещам, общувам, а не просто снимам дистанцирано.

Плюс това хората станаха още по-затворени. Тази пандемия ги огруби, направи ги нервни, преднамерени.

Човек, когато е в е по-затруднено положение, започва да изкарва от себе си неща, които никога не е предполагал, че би могъл. Усещам, че това безвремие, страхът от тази пандемия, притесненията започнаха да изкарват отрицателни черти, които преди ги нямаше. И това не ми харесва, но какво да правим, такова е времето.

Иначе никак

не ми е омръзнало да снимам, просто все по-трудно намирам интересни хора.

– Каза, че София е скучен град. А явно и обитателите му не са способни да го правят по-пъстър?

– За мен е такъв. Много е комплексно. Това е донякъде свързано и с политиката, особено последните 12 години сме в пълен застой. От икономика до култура, просто няма сфера, в която да не се усеща. Имам чувството, че живеем в абсолютно безвремие, нищо не става в тая тъпа държава. Самите хора престават да са живи, да се вдъхновяват, нещо да ги грабва, да се развиват.

Може би оттам идва и умората да снимам, не виждам хъс. И това е най-лошото от 12-те години –

загубихме посоката, идеята, че вървим нанякъде. Застопорихме се на едно място – магистрали и шегички.

А светът кипи, върви към тотална промяна и след 10 години ще е коренно различен.

– Мислил ли си някога да напуснеш София или България в търсене на вдъхновение?

– Не, не съм. По-скоро ми харесва да пътувам, но никога не съм имал желание да се установя някъде другаде. Може би на морето, но това е вечният комплекс, малко като да имаш цветарски магазин. Представяш си нещо много красиво, цветенца, изящество. А всъщност да имаш цветарски магазин е уморителен бизнес, с много рискове. Така е и с мечтата за къща на морето.


– Какви хора най-много обичаш да снимаш?

– Интересни.

 

– Какво ги прави интересни?

– Често ме питат как избирам човека, към когото да насоча фотоапарата. Ами, не знам, то е някаква интуиция, усещане.

Някакъв миг, съвкупност от интересен момент, интересен човек, цялата картинка.

Иначе обичам да снимам възрастни хора, защото са много характерни, животът им се е отпечатал върху лицата и са изразителни като възприятие. Младежи също. Всякакви хора, които са различни. Толкова време след комунизма, където всички бяхме еднакви, ние все още сме много еднакви.

Трудно възприемаме различните, различието. Това е стремежът, облъчването да стоим

и да се радваме на това, което имаме. Да не приемаме нищо ново, различно. И това е пак свързано с този застой, усещането, че стоим на едно място.

– А вярваш ли, че това ще се промени?

– Естествено! Но никъде по света, където това се е променило, то не е станало,

като се събудим сутринта, мозъците ни са вече нови и започваме да мислим по нов начин.

 

– Да, но трябва да има някаква колективна воля.

– Това се прави с годините. Виждам, че младите днес са много по-възприемчиви, толерантни, глобални. Светът е глобален и младите са в него, докато тук политиците и обществото ни облъчват с едни и същи физиономии, 200-300 човека, които виждаме всеки ден.


– Да пробужда не е ли по някакъв начин роля и на изкуството?

– Да, разбира се. Смятам, че по някакъв начин проект като моя за 9 години вече е направил доста.

Преценявам какво да качвам в тази страница според моите разбирания.

Преди няколко седмици излезе снимка на двете момичета от „Действие“ и получих от тях много мило съобщение, чак се изчервих, като го прочетох, че правя толкова много за обществото. Не смятам, че е така, но пък мисля, че давам някакъв добър пример, според моите възможности. Ако всеки го прави, ако не се поддава на тези сили, които искат да си стоим в миналия век и да не се развиваме, ще живеем много по-добре. Съпротивата срещу това България да се развива е много голяма, основно от самите българи.

– Каква е тук ролята на фотографията?

– С показването на различни хора, гледни точки. На различни истории. Каква е целта да разкаже една история? Не е да събереш 10 хиляди или 20 лайка. За мен

целта на всяко обществено място – медия, сайт или проект, е да кажеш нещо, което да надгражда.

Общественият разговор трябва да води до надграждане. От тази гледна точка, когато разказваш една история, тя трябва да послужи за нещо.


– Как се справяш с хейта?

– О, много лесно! Има бутони “Delete” и “Ban”. Дори не ги чакам.

Това е също голям проблем. Страшно много страници не си четат хейта, никой не го чисти.

 

– И аз нямам сили винаги, честно казано.

– Трябва да имаш сили, ако искаш да имаш чиста среда. Когато представяш една твоя идея, например това интервю, ти си вложил усилие и не можеш да позволиш на 5-10 човека да го съсипят с глупости, с пропаганда и лъжи. Все едно мислиш, че твоят труд нищо не струва, а не е така.

Свобода на словото? Не, не е това. Всеки си има стена, да споделя мнението си колкото си иска, никой не му пречи. Но да отиде някъде, да плюе и обижда, откъде накъде?

Една година, след като пуснах снимка от прайда, стоях и през секунда натисках “Delete” и “Ban”. Според мен една от причините за големия хейт е в администраторите на страници и групи.

– Фейсбук също се радва на хейта, защото ангажира.

– Той също. И той като повечето админи се радват на хейта, защото им вдига трафика. Аз предпочитам да си стоя на 150 000, но тия хора да ги няма на моята страница. Ако администраторите се грижат да няма обиди, на няма пропаганда, да няма антиобществени идеи, ще е друго. Те дори са задължени да го правят. Ставайки администратор, ти приемаш правилата на Фейсбук. За хейта не са виновни само хейтърите.


– А и всеки, който не си чисти градинката. Има много логиката в това, което казваш.

Какво искаш да постигнеш, като правиш портрет? Да уловиш излъчването на човека ли е главната цел?

– Не.

Фотографията е много измамно изкуство.

Имаш една петстотна от секундата, хванал си нещо. То може да не отговаря изобщо на реалността, дори и на моментното действие. От тази гледна точка аз просто улавям някакви моменти, които на мен ми харесват. Много от тях са случайни, някои ги виждам, след като съм свалил снимките на компютъра. Така че нямам някаква преднамереност.

А когато снимам целенасочено, когато има и интервюта, целта ми е да покажа този човек в максимално естественото му състояние. Не знам дали мога да кажа, че това е той. Но със сигурност за мен това е естественото му състояние. Когато го видя и говоря с него, несъзнателно започвам да си създавам представа и когато го снимам, искам да пресъздам точно нея.

– Страхотно се беше получило точно това с историята на Ву. Научих я от твоята страница, преди сам да я разкажа…

– Целта не е да правим великите портрети. Изострени, угрижени, драматични лица.

Да, те са много въздействащи, но пък аз не съм такъв. Имах магазин в центъра и можех да снимам всички клошари, наблизо имаше кофи. Познавах ги, даже си бях изхвърлил, без да искам, международния паспорт и ми го донесе един клошар. Но никога не ми е харесвало да използваш хората и лицата им за тъжни неща, да преекспонираш тези усещания.

Да правиш човека по-уязвим, отколкото е. Да изглежда по-слаб, отколкото е.

Не е етично според мен. И не е това целта, поне моята…

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

Днес уж празнуваме героизма, но… какво е значението му тук и сега? Какво е днес за вас героизъм? Има ли храброст и в социалните мрежи? Струва ли си да почитаме хора, живели преди векове? А правим ли...

повече информация
Бебе от инкубатор

Бебе от инкубатор

Дали не се задава моментът, когато малките хора ще се появяват от изкуствени утроби? Все повече изследователски екипи обещават пробив в тази област, която може би ще се окаже решението на проблема с...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Най-интелигентната жена и чудесата

Най-интелигентната жена и чудесата

Българка е най-интелигентната жена на света. Даниела Симидчиева постига рекордния резултат с коефициент за интелигентност 192, по времето, когато е безработна, сама се грижи за трите си дъщери в апартамент от 12 квадрата.
През какви забележителни обрати (и чудеса!) минава пътят ѝ? Има ли място за интелигентните хора начело на държавата? Колко тежи титлата „най-умната жена“? Дали отваря или затваря повече врати?

повече информация
„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

Днес уж празнуваме героизма, но… какво е значението му тук и сега? Какво е днес за вас героизъм? Има ли храброст и в социалните мрежи? Струва ли си да почитаме хора, живели преди векове? А правим ли го?
Михаил Кунчев създава „Осинови герой“, за да се грижи за гробовете на велики българи от миналото. Докато търси последния дом на героите, събира и техните истории.
Ще поговорим за героизма. За това защо е важно да пазим паметта за миналото и как от това зависи бъдещето ни.

повече информация
Атанас от „Вайбър“. Българската връзка

Атанас от „Вайбър“. Българската връзка

Как работи една система за комуникация, решена да се развива, без да се възползва от данните на хората. Атанас Райков е мениджър на висока позиция във „Вайбър“, той е и причината у нас да се намира един от ключовите офиси на платформата в региона.
Как изглеждат отговорностите, когато имаш повече от милиард потребители, за някои от които следващият разговор може да е въпрос на живот и смърт? Как е възможно бизнес моделът на съвременен комуникационен гигант да не засяга личните данни на потребители? Какво да очакваме през следващите години от онлайн комуникацията?

повече информация

Най-новите:

Откъде дойде хейтът? Има ли спасение?

Откъде дойде хейтът? Има ли спасение?

Прочел съм заглавието, вече имам крайно мнение. Време е за злостен коментар, нека хейтенето започне сега!
Но откъде се взе цялата тази агресия? Защо трябва да отговаряме грубо, дори ако не сме съгласни с човека от другия профил? Наистина ли трябва да ни напуснат всички приятели, които смятат, че не сме прави по поредната актуална тема?
Има ли как да се спасим от натоварващия хейт в онлайн общуването?

повече информация
Най-интелигентната жена и чудесата

Най-интелигентната жена и чудесата

Българка е най-интелигентната жена на света. Даниела Симидчиева постига рекордния резултат с коефициент за интелигентност 192, по времето, когато е безработна, сама се грижи за трите си дъщери в апартамент от 12 квадрата.
През какви забележителни обрати (и чудеса!) минава пътят ѝ? Има ли място за интелигентните хора начело на държавата? Колко тежи титлата „най-умната жена“? Дали отваря или затваря повече врати?

повече информация
Когато оркестърът, бандата и диджеят засвирят…

Когато оркестърът, бандата и диджеят засвирят…

Искате ли да чуете песен с улавяща мелодия, изпълнявана едновременно от симфоничен оркестър, рок група, диджей и трима певци, по един за всеки от тези стилове? А ако можете да добавяте или заглушавате всеки от изпълнителите и всяка група инструменти? Дали резултатът няма да е изключително интересен? Замисляща метафора за това колко е лесно да намерим общата мелодия и да я допълваме, дори на пръв поглед да изглеждаме невъзможно различни.
Става дума за прелюбопитен дигитален експеримент, създаден от композитора Александър Костов. Струва си да го чуете и видите…

повече информация
„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

„Днес героизъм е да запазиш човешкото онлайн“

Днес уж празнуваме героизма, но… какво е значението му тук и сега? Какво е днес за вас героизъм? Има ли храброст и в социалните мрежи? Струва ли си да почитаме хора, живели преди векове? А правим ли го?
Михаил Кунчев създава „Осинови герой“, за да се грижи за гробовете на велики българи от миналото. Докато търси последния дом на героите, събира и техните истории.
Ще поговорим за героизма. За това защо е важно да пазим паметта за миналото и как от това зависи бъдещето ни.

повече информация
Бебе от инкубатор

Бебе от инкубатор

Дали не се задава моментът, когато бебетата ще се раждат от изкуствени утроби? Все повече изследователски екипи обещават пробив в тази област, която може би ще се окаже решението на проблема с ниската раждаемост в Западния свят.
Но готови ли сме за времето, когато родителите ще могат да наблюдават заедно как расте бебето в технологичен инкубатор? Не само технологично, а и чисто емоционално…

повече информация
Атанас от „Вайбър“. Българската връзка

Атанас от „Вайбър“. Българската връзка

Как работи една система за комуникация, решена да се развива, без да се възползва от данните на хората. Атанас Райков е мениджър на висока позиция във „Вайбър“, той е и причината у нас да се намира един от ключовите офиси на платформата в региона.
Как изглеждат отговорностите, когато имаш повече от милиард потребители, за някои от които следващият разговор може да е въпрос на живот и смърт? Как е възможно бизнес моделът на съвременен комуникационен гигант да не засяга личните данни на потребители? Какво да очакваме през следващите години от онлайн комуникацията?

повече информация
Share This