Дигиталната история на Ву(ньо) Нгуен едва се побира на една планета. Роден във Виетнам, като малък попада в София. После заминава за САЩ, за да учи… и да се влюбва, два пъти в българки. Следва кратка, но шеметна кариера в медии като „Ню Йорк Таймс“ и MSNBC, съпругата му Рали пък работи на висока позиция в „Майкрософт“. А кариерата им е кратка, защото големият им син Ади не е виждал на живо роднините си, когато… един ден нарича лаптопа „баба“. В този миг Ву и Рали решават, че са се наситили на САЩ и се връщат у нас без никакви планове. Какво ли се получава?

Несъстоял се художник, успешен журналист и страхотен програмист, който днес е начело на екипа на обещаващ стартъп. Всичко това е Ву, и като бонус: доказан готвач, стигнал до финалите в „Мастършеф“. Очевидно никога не е късно да започнеш и никога не бива да спираш да опитваш. И това ако не е вълнуваща Дигитална история!

У Ву

Най-вероятно го познавате от екрана, когато с готварска престилка и симпатичен акцент остави впечатляващо представяне в първото издание на българския „Мастършеф“. Или пък сте попадали в симпатичния му ресторант „У Ву“, който предлагаше гурме сандвичи от цял свят, но, за съжаление, не просъществува много дълго.

Историята на Ву е пълна с обрати и интересни щрихи. А, отново със симпатичния си акцент и нестандартния си поглед към българските и дигиталните теми, той е много, много смислен събеседник от дигиталните времена. Срещаме се уж за интервю, а историята му се ниже ли, ниже и започваме с нея.

Нашият герой Ву Нгуен е роден в Ханой. Баща му завършва строително инженерство в СССР и през 1986 г. пристига за първи път в България по договор за обмен. Семейството често пътува между София и Виетнам, а през 1994 г. се установява трайно тук.

По това време Ву е на 11, почти десетилетие живее у нас, научава прекрасно езика и свиква със средата. Завършва гимназия тук, от която има най-добри спомени, после решава, че ще замине да следва в САЩ.

Снимки: личен архив

ДоВуди

Първият му избор са компютърните науки, заминава да следва в Канзас. „Нали знаеш, в азиатско семейство ставаш доктор, бизнесмен или, на последно място, компютърен специалист“, усмихва се Ву. 2002-а, компютрите тъкмо са си пробили път, всички сме се оплели за първи път в мрежата на мрежата… и идва първата криза, „Дот ком балонът“, който удря най-вече САЩ. Интересът към темата временно спада и това повлиява на Ву. Той не е особено привлечен от това, което учи, а и преценява, че трудно ще си намери работа. Като своеобразна демонстрация към практичните си родители… решава да запише живопис.

„Първи курс беше супер. Във втори влезе професорът по рисуване и първото нещо, което ни каза, беше, че всяка година 16 000 човека завършват тази специалност. От тях 10 имат някакъв сериозен потенциал. Останалите 1000 си намират работа като графични или други дизайнери. „А другите 15 000, супер е, че имате желание да рисувате, но…“ Намекна ни, че повечето хора няма да стават за нищо, което си е истина“.

Ву решава пак да смени посоката. След втората година има възможност да се премести в друг университет, но се чувства съвсем загубен, изобщо няма представа какво му се учи. Решава да стреля напосоки. Кандидатства с архитектура, компютърни науки, журналистика. Тогавашното му гадже е българка, за да е близо до нея, избира да се премести в Северна Каролина, а там е приет журналистика, или по-скоро визуална комуникация.

Ву Йорк Таймс

Този път професията истински го увлича. Още в първи курс го печели за нея професорът по визуализация на данните, испанец със сериозен опит от „Ел Пас“ и други известни медии. „Толкова ме впечатли, а и той толкова ми се изкефи, че създадохме много готина връзка. Много ме запали по това да работя с данни, да показвам визуални истории“.

Ву има късмета това да му се случи точно когато за първи път си проправя пътя мултимедийната журналистика. Големите медии започват да събират в едно видео, аудио и графични елементи: графики, карти и какво ли още не.

В четвърти курс университетът организира пътувания, където студентите да опитат на практика това, което са научили. Ву заминава с колеги за Перу. Попада в манастир в Арекипа и за 2 седмици прави мащабен документален проект. Разговаря с монахините, подготвя 360-градусови снимки, аудио интервюта, исторически архиви, обяснения на хората и всичко това – в уеб формат.

На интерВу

Преподавателите му са впечатлени, получава покани за интервюта в „Уошингтън поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Той решава да опита първо в „Таймс“, които за времето си са най-добрите в мултимедийната журналистика. Пращат му три проекта със задачата да напише с какво биха могли да бъдат подобрени. По това време Ву вече е с нова приятелка, отново българка. Казва се Ралица, малко по-късно ще се оженят и ще имат две деца.

Тя го съветва да бъде искрен с критиките и той… като че ли даже попрекалява. „Чудех се много. Проектите наистина не изглеждаха както трябва, обаче ми беше неудобно. Какво да им пиша? Ако са само гадни неща, няма да получа тая работа. Накрая седнах и оставих някаква брутална критика. Проектите визуално изглеждаха красиви, но информацията беше много грешно интерпретирана, въобще не беше както трябва“.

Оказва се, че искреността е била правилният ход. Графичният директор на вестника е впечатлен, Ву получава покана за стаж. Хич не е сигурен, че ще бъде назначен, защото по онова време започва кризата в медиите, които за първи път губят силните си позиции на рекламния пазар за сметка на „Фейсбук“. Явно обаче Ву се е справил със задачата много добре, единствен от състудентите си получава не само стаж, но и покана за постоянна работа. А колегите му от университета бързо се реализират, днес някои от тях са носители на „Пулицър“, работят в медии като CNN, „Уошингтън поуст“, „Уолстрийт джърнъл“.

Ву и битката за истината

Работата буквално поглъща Ву, който искрено се наслаждава на това, което прави.

Печели награди, включително и за разследваща журналистика. Участва в екипа, разкрил сериозен случай на корупция, при който се крадат огромна част от средствата, предназначени за старчески домове. Покрива и изборите през 2008, 2010 и 2012 г. – двете победи на Обама и междинната надпревара за Сената.

Ву и Рали работят много, ама наистина много. „В един момент започнах да осъзнавам, че журналистиката е супер яко занимание, но иска много работа. Често работех повече от 12 часа, подготвях текстове, графики, неща за хартиеното издание и за сайта“, спомня си нашият гост.

Междувременно съпругата му получава покана да започне работа в „Майкрософт“. Тя е заминала от България като дългогодишен състезател по математическа лингвистика и напредва бързо в света на програмирането. Ву също решава, че е време за промяна и двамата заминават за Сиатъл.

Ву получава покана за работа в телевизията MSNBC, шефът на отдела за компютърните визуализации се оказва, че също е завършил неговия университет и контактът става бързо. Междувременно Ву решава да изостави журналистиката и да се върне към компютърните науки. Както сам казва, заради един бас.

Вундеркинд

Професорът му по журналистика често е повтарял, че всеки човек може да се научи да коди, това е механична работа. Но малцина умеят да разказват вълнуващи човешки истории. Нещо, което може да промени света, или поне обществото, в което живееш. „Той беше истински журналист, стипендиант на „Фулбрайт“, фотограф в „Нешънъл джиографик“. Наистина много добър в това, което прави“, допълва Ву.

Именно тези думи той споделя на среща с други българи във Вашингтон. Единият от тях се оказва професор по компютърни науки, който отвръща, че това са пълни глупости, само умните хора могат да станат програмисти, другите не ги бива. „Ти например не можеш да го направиш, колкото и да искаш!“

Така ли? – казва си Ву и се хваща на бас с професора. Започва здраво да учи сам, доста му помага и съпругата му. Учи основите на тази професия, структурите от данни и какво ли още не. После се разбира с шефовете си в MSNBC да го прехвърлят в проекта за нова платформа за мобилни телефони.

„Тогава излезе „Айфон“, започнаха да се правят първите по-сериозни мобилни сайтове, преди това бяха ужасни. Не знам как, но ми дадоха да водя този отдел. Направихме дизайна, написахме проекта и създадохме мобилната платформа на MSNBC. Тя се използва и досега от NBC News, стана много успешна. Така ме издигнаха да водя отдела, който се грижи за цялото им представяне онлайн“, разказва Ву.

Ву на края на света

За няколко години Ву минава през всякакви проекти – като фронтенд програмист, дизайнер, даже и продуктов мениджър.

Особено забавен е опитът му от мащабна стартъп компания, която обработва данни за пътния трафик. Дори по онова време ги продава на „Гугъл“ – това е първата услуга, която показва на картата натовареността на различни кръстовища. Проектът е много интересен, но собствениците се оказват… религиозни фанатици. Даже са си кръстили компанията с библейското име на Христос и латинската дума за „кръст“.

„Тогава вече съм на директорско ниво, от 6 човека, които докладват директно на CEO-то, а фирмата има 250 служители и 100 милиона долара пазарна оценка. В първия ден имам среща с мениджърите и първото нещо, което направиха, беше да ме изпитват за религиозни термини. Оказа, че от останалите 5 човека 4 са в църквата на CEO-то. А той е завършил „Харвард“, много умен човек, даже е бил приятел на Бил Гейтс и в началото е купил от него част от компанията. И същият този човек е написал 2 книги за края на света, който идва скоро“, връща се с усмивка назад Ву. Но тогава никак не му е смешно. „Оттам се побърках, изтрещях. Изживях културен шок. Не че съм атеист, ама този фанатизъм не ми допадна никак“.

СВубода

Малко по-рано се е родил големият му син Ади. Системата в САЩ никак не помага на младите родители. Рали е на работа буквално в деня, в който започват контракциите, и получава само няколко седмици майчинство.

И все пак, двамата родители се справят с ежедневните предизвикателства. Докато един ден чуват как Ади, след разговор по „Скайп“ с бабите си започва да сочи към лаптопа и да повтаря: „Баба, баба…“. „Ади наистина си мислеше, че лаптопът му е баба. И ни стана много тъжно. Бях изпаднал в някаква депресия, толкова дълго живеене в Сиатъл, гадното време, гадната работна среда“.

Двамата усещат, че чашата е преляла. Разбират, че е дошло времето за драстична промяна, но не знаят каква трябва да бъде тя. Правят първото нещо, което им хрумва.

Бай Ву(ньо)

Пускат предизвестия за напускане. Докато тече месецът, успяват да продадат всичко, което притежават. С 6 куфара, побрали целия им багаж, тримата се озовават на летище „София“ без ясни планове за бъдещето, но решили, че е време да опитат някакъв по-спокоен и нормален начин на живот. Напускат САЩ в същия месец, в който са получили дългоочакваното си американско гражданство.

Остатъка от историята вероятно го знаете. Рали записва Ву на първото мащабно кулинарно шоу у нас и той се представя прекрасно. Отпада сравнително рано, но пък оставя запомнящи се впечатления. Които по-късно претворява в семейния ресторант. Нещата не потръгват, Ву и Рали се връщат към програмирането, но вече с друга нагласа и в по-удобните за нормален живот европейски мащаби.

Междувременно се ражда вторият им син. А Ади расте и неусетно се влюбва в математиката. Мнозина си мислят, че родителите го натискат в тази посока, а истината е, че той сам избира любимото си занимание. Започва да печели медал след медал на национални и международни математически състезания.

Ву.js

В последните 5 години двамата работят за британски стартъп, на който Ву е съосновател. Занимават се с оптимизирането на смарт офиси чрез събирането на данни от най-различни сензори и прецизна обработка. Измерват се безброй фактори, като например колко често се ползва определено бюро, нивата на СО2, влажността, анализират се и се дават препоръки как нещата могат да се подобрят.

Ковид кризата в началото хич не се отразява добре на начинанието, по разбираеми причини, но вече е ясно, че офисът по един или друг начин все още ще бъде нужен и фирмата отново напредва, подготвя скоро набиране на средства от серия А. Ву отговаря за техническата част, фронтенд проектът им използва платформата Vue.js, като че ли създадена за него.

Междувременно Ву се е вписал прекрасно в живота у нас, даже се представя онлайн като Вуньо, по асоциация с познатия ни литературен герой. А какво ли мисли той за живота в чужбина и у нас? За бъдещето на журналистиката и страха от технологиите? За това всеки ли може да стане програмист, както му се е случило на него (а и на мен), почти случайно? Отговорите очаквайте от самия него в следващата ни среща.