Днес си доказан водещ в националното радио, интервюираш политиците, силните на деня, любими събеседници от всякакви области, които си пожелаеш, а утре… решаваш да потърсиш нов път и ставаш учител на първолаци във „Факултета“.
Гласът на Таня Величкова е познат на всеки редовен слушател на БНР. Дълги години тя водеше предавания като „Преди всички“ и „Неделя 150“, стана зам.-главен редактор на програма „Хоризонт“. А после реши, че е време за нещо различно и се зае да учи сама, за да учи децата. При това не къде да е, а в ромския квартал на София.
Преди няколко години ѝ гостувах в БНР навръх 24 май по темата за българската кирилица. Сега смятам, че тя е гостът – въплъщение на днешния най-прекрасен български празник.
Малцина в живота си помним така, както тези, които ни учат на буквите в първите класове. На любовта към словото.
Какво е да се озовеш в тази роля в толкова нетипична среда? За какво ли мечтае доказаната журналистка, станала учител?
– Не е лесно човек, влязъл в рутината, изведнъж да изостави това, което е правил толкова дълго време, при това с успех и признание, и да поеме по нов път. Как дойде при вас идеята за професионална трансформация?
– Необходимостта да сменя попрището зрееше известно време, защото в журналистиката бях стигнала като професионална и административна позиция до един етап, в който се усещах изчерпана. Имах чувството, че не се развивам, че повече не съм полезна.
25 години, в които съм проследявала политически събития, ми донесоха усещането, че се въртим в кръг,
който не води до особена промяна. Реших, че за мен ще е добре да сменя гледната точка, да сменя и професионалната си позиция. Започнах да търся нещо, в което да намеря смисъл да се развивам.
– Как попаднахте конкретно на учителската професия?
– Нямах идея, че ще ставам учителка, по-скоро търсех какво да бъде това нещо, което ще ми привлече вниманието толкова силно, колкото бях привлечена преди това от журналистиката. Разбира се, не беше лесно да взема това решение, все пак имам зад гърба си 25-годишна кариера, утвърдени позиции в радиото. В онзи момент бях зам.-главен редактор на „Хоризонт“, имах перспективата да раста в кариерата, ако йерархията се смята за някаква кариера в журналистиката.
Но това не ме удовлетворяваше и не това търсех.
Започнах да разглеждам обяви за работа и ми попадна тази на „Заедно в час“. Тя ми даваше възможност да кандидатствам с квалификацията си, защото имах само журналистическо образование. Тоест, нямах особено големи възможности да намеря интересна работа извън журналистиката. Но „Заедно в час“ дава възможност на хора от различни професионални области да влязат в учителската професия. Едновременно с практикуването в класната стая да завършат съответната педагогическа специалност, така че да имат квалификация за преподаване по-нататък.
Тоест, появи се възможност не само да започна промяна в живота си, но и да направя доста голям скок в развитието си. Защото на моите години, тогава бях на 48, да започнеш изцяло нова професионална реализация, е голямо предизвикателство. Всъщност това, което наистина ме привлече, освен възможността да кандидатствам, беше страхотната кауза на „Заедно в час“ и това, че ще се чувствам полезна на място, където не всеки се окуражава да отиде.
снимки: Добрин Кашавелов
– Доста е смел изборът на конкретно училище. Знам, че идеята на „Заедно в час“ е да стигне до всички, но това определено е рязък преход.
– Изборът на училище по някакъв начин беше предопределен. „Заедно в час“ работи с мрежа от партньорски училища, в които има нужда да отидат нови мотивирани учители. Към момента, когато вече трябваше да избирам къде да постъпя, имаше две възможности. Първоначално кандидатствах в Горна Малина, защото исках да изляза от шума на София, мислех, че там ще се чувствам добре. Но така и не се събра паралелка там и единствената възможност остана 75-о училище във „Факултета“.
В началото леко се стъписах, защото не бях ходила в квартала и се чувствах външен човек. Усещах, че ще вляза в непозната за мен общност, имах притеснението, че не познавам ситуацията. Но съвсем скоро, след като се запознах с колегите и отидох в училището, разбрах, че няма никакви основания да се притеснявам. С другите нови учители ни посрещнаха много сърдечно, дадоха ни възможност да опознаем средата, помогнаха ни да се чувстваме добре.
Така притеснението ми се стопи бързо. Много динамично се развиха тези три години – двете от „Заедно в час“ и третата, в която вече като възпитаник на програмата продължавам да работя в това училище. Нямах особено време да мисля как се чувствам и от какво се притеснявам, защото работата ми на практика е денонощна. И съм благодарна, че се случи така, защото смятам, че това беше най-доброто училище, където да попадна.
– Липсва ли ви журналистиката?
– Не бих казала, защото
учителската професия е много богата, много емоционална. Много неща човек учи в нея.
Все още съм в този етап, в който съм жадна да научавам всичко, свързано с тази професия. Това, че уча нещо ново и се развивам в някаква нова област, ме ентусиазира и зарежда. Така че не чувствам липсата на нещо, което съм изоставила. Освен това
журналистиката винаги си върви с човека, тя не е нещо, което някой може да ти вземе.
Продължават да ме свързват с нея някакви умения, контакти, знания, които мога да използвам в работата си с учениците.
Освен това, моите колеги от радиото нито за миг не ме оставиха да се чувствам носталгично, постоянно се интересуват какво се случва в училището, активно отразяват различни инициативи. Така че не се чувствам като човек, който е скъсал с радиото.
– Кои са тези умения от журналистиката, които се оказаха полезни?
– Много са. В класната стая ние комуникираме непрекъснато. И това, което журналистиката учи – как да водиш разговор, как да го задълбочиш, как да извлечеш най-ценния смисъл от темата, която обсъждаш, е важно в класната стая. Много ми помагаше в началото, и до момента смятам за много важно, това, че
журналистиката дава възможност да виждаш много широка картина, да се интересуваш
от потока новини, да се ориентираш сред тях. Това е много голяма удивителна: ориентирането в информацията.
В квартала, особено за младото поколение, голямото предизвикателство е не да се добере до информация, а да не се удави. Да се справя с фалшивите новини, да знае как да отсява, да преценява кое от онова, което ги залива, е наистина стойностно и важно. Ние, журналистите, умеем по-добре от всеки друг да се ориентираме във фалшивите и истинските новини, в рисковете тогава, когато се работи с информация.
Моите ученици още са твърде малки, за да ги уча как да разпознават фалшиви новини, но, доколкото мога, във всеки момент се опитвам да ги уча как да се ориентират в океана от информация.
Журналистиката винаги дава много широк хоризонт, тя никога не стои затворена в някаква кутия
и това да разширявам хоризонта на моите ученици е фокус още от първия момент, в който стъпих в училище. Защото видях, че децата, при които съм аз, имат нуждата да видят цялата пъстрота на света и да се научат да бъдат любопитни. Да разсъждават извън клишето, което средата налага.
снимки: Добрин Кашавелов
– На каква възраст са учениците ви?
– Първата година бях с трети клас, изкарах четвърти и сега те вече са в прогимназията с други учители. А аз започнах с първи клас.
– Колко са големи класовете?
– Предишният ми клас бяха 21 дечица и нямаше големи промени в бройката. Сега, в първи клас, по списък са 24 деца, обаче идват доста по-малко по различни причини. Страшно зле се отрази това, че имахме големи периоди на дистанционно обучение, ту в класната стая, ту извън нея. Това ни попречи да се създаде един сплотен клас, защото немалка част от децата не могат да учат дистанционно. Други имаха страхове от тестването в училище, когато се върнахме присъствено. Така половината от класа е някакво постоянно ядро, другата половина, за съжаление, в големи периоди от учебната година ги губя.
– С какво ви изненадват децата?
– С емоционалността си. Каквото и да се случва, те винаги се страшно позитивни, много въодушевени от нещата, които правим. Страшно откровени са, искрени в отношенията си. Едно от нещата, които ме поразиха в началото, беше
колко много емоция и колко много обич има в тази професия.
Може би съм забравила какво е това по детски да показваш чувствата си. След толкова години работа с големи хора, ми беше много впечатляващо да работя с деца. Така че емоцията е нещото, което винаги е най-ярко в отношенията с тях. И, да, децата винаги са творчески заредени, винаги имат какво да измислят.
– Като човек, опитал и двете, как мислите: кого е по-трудно да предразположиш: едно дете да учи, или един министър-председател, дошъл в студиото, да говори искрено?
– О, това е много труден въпрос. Но по отношение на искреността, определено с министър-председателя е по-трудно.
снимки: Добрин Кашавелов
– Вярвате ли, че тези деца ще успеят да излязат от клишето? Че ще се развият, ще учат?
– Вярвам, че имат страхотен потенциал, че искат да се развиват и да постигат големи неща. Вярвам също, че много от тях ще успеят да го направят. Също така обаче знам, че има обстоятелства, които са извън тях и могат да ги препънат. Но те са борбени деца и ролята на учителя е в това да им покаже възможностите, да им покаже как могат да развиват пълния си потенциал.
Те имат нужда от това да вярваш в тях и едно от най-опасните неща в училище е да се смачка устремът на детето,
да се смачка вярата му, че всичко е възможно, защото тогава спира да полага усилия.
– Това със сигурност се случва доста често. Според вас дали моделът на интеграция би бил по-успешен, ако ромските деца са разпръснати из другите училища, а не както е при вас?
– Със сигурност сегрегацията не е нещо добро. Обаче всичко е свързано с начина, по който функционира обществото. При нас,
във „Факултета“, има един свят, който е съвсем различен от този на столицата.
Това е един квартал, който дори е на доста централно място, обаче държавата е допуснала да е с изцяло ромско население, да има незаконни постройки, да няма добра канализация, да няма инфраструктура.
Няма как да очакваме в нашето училище, при положение, че липсват пътища и ред други неща, да дойдат дечица от околните квартали. А иначе, като ниво на образование, като подготовка на учителите, спокойно мога да кажа, ние сме на нивото на всички останали столични училища.
– Доста е иронично, че това е единственият квартал с академично название в София.
С кои предмети се справят най-добре учениците ви?
– Традиционно силна за тях е математиката. За българския има предизвикателство в това, че първият им майчин език е ромски. Преподаването на български език би трябвало да бъде съобразено с това, че са деца билингви. Опитваме се да го правим, но не е толкова лесно, защото учим по общата програма. Опитваме се да адаптираме нещата в учебниците, когато се налага, или да използваме допълнителни ресурси. Слава Богу, „Заедно в час“ и „ЕдюкАрт“ са разработили буквар за деца билингви, увеличават се възможностите в тази посока.
Също така нашите деца са страхотно талантливи по отношение на музиката. Има невероятни спортни таланти, но, за съжаление, много от тях не успяват да се разгърнат напълно пак поради финансови или други ограничение. Но така, както във всички училища, различните деца проявяват интерес към различни предмети. Много зависи и от това колко ги „пали“ учителят в една или друга област.
снимки: Добрин Кашавелов
– Много ми е странно защо никой не вижда потенциала и скрития ресурс. Ето, казвате, че математиката е силна на тези деца. При липсата на айти специалисти, защо например никоя фирма не се е сетила да инвестира в образованието там, което след това ще ѝ се изплати многократно?
– Не знам, може би причината е по-високото ниво на неграмотност. Просто някой трябва да го разработи като сериозен проект и да го захване. Защото си казват: „Те там са неграмотни, едва ли ще се занимават с програмиране“. Извън традиционните сектори, в които сме свикнали да ги виждаме, повечето хора трудно си представят ромите.
– Има ли текстове от програмата по български език, които впечатляват вашите ученици?
– Харесват много стихотворенията. Аз съм с малки ученици, така че не мога да говоря за учебниците по литература и по-сериозните произведения.
„Амалипе“ правят много хубави курсове за всички учители, които работят с ромски дечица. Имат разработени помагала с приказки от техния фолклор, от ромски автори. Смятам, че за нашите деца е много важно да имат достъп в училище до тяхната култура, до автентични, хубави образци.
Много хубаво е, че в нашето училище имаме колеги, които са от общността и аз много се уча от тях. Даже някои са поредно поколение педагози, родово са свързани с учителската професия. И виждам, когато пред ромските деца застане учител от тяхната култура, от тяхната общност, каква магия се получава между тях.
– Каква част от учителите при вас са роми?
– Ние сме около 60 души педагогически персонал, те са десетина, няколко от тях са все още помощник учители. Имаме и двама медиатори, които са треньори по футбол, но основното е, че ни помагат за връзка с родителите.
За разлика от други училища, част от задълженията ни е да посещаваме децата си по домовете. Понякога не смогваме, медиаторите го правят вместо нас, или пък отиваме заедно, когато се наложи.
Законът го изисква и това е едно от нещата, които много трябва да се променят, за да има повече успеваемост такъв тип училища.
Всеки месец подаваме информация за отсъствията на децата и ако имат повече от 5 неизвинени отсъствия, се спират детските надбавки за една година. Ако има продължително отсъствие от училище, се подава информация, че детето е в риск. За съжаление обаче, не разбираме какво става по-нататък по веригата, нямаме информация как действат останалите служби и какво се случва с това дете.
Въпросът е, че голяма част от нашата работа като класни ръководители е повече на социални работници, отколкото на учители. Немалка част от времето обикаляме по домовете, водим протоколи. Ако имаме по-силна подкрепа в това отношение, за учителите ще се освободи повече време да си вършат чисто учителската работа.
снимки: Добрин Кашавелов
– Какви аргументи успяват да убедят родителите да пускат децата си на училище? Финансовите ли са основните?
– За различните родители е различно. За някои наистина е важно, че ще им спрат детските, но механизмът не е добре измислен и не работи достатъчно ефективно. Сега детските надбавки се спират за пълна учебна година, а много често се случва родителите да преосмислят ситуацията, детето да започне да идва на училище. Надбавките обаче не се възстановяват и това ги спира отново.
Друга част от родителите ги мотивира това, че е за доброто на децата да се развиват. Но за част от тях е трудно да проследяват доколко са редовни. Преобладаващата част от работещите родители излизат сутрин много рано, в 4-5 ч, защото работят в чистотата. Детето трябва само да се събуди и да дойде на училище, което е трудно при толкова малки деца. Отсъствието от училище понякога е свързано и с това, че родителите не са в състояние винаги да контролират нещата.
Моето впечатление е, че като цяло
образованието е ценност в тази общност. Нямам родител, който да казва: „Не искам детето ми да учи“.
Всички казват: „Нека детето ми се научи да чете и да пише, това е важно за него, да бъде грамотно“. Защото много от родителите сами са неграмотни и виждат, че това им пречи. Уви, тази ценност остава в много случаи на думи, а децата не идват на училище.
– Според вас трябва ли по-често политиците да ходят в такива картали и не само преди избори?
– Трябва, обаче ако идват с нагласата да слушат и да са с отворени очи и умове за това, което ще им се каже. Когато се вземат решения специално за образованието, е добре да бъдат чувани директорите и учителите, които работят в такъв тип училища. Да, когато се правят някакви правила, се гледа цялата картина на национално ниво, ние сме мъничка част от всички училища. Обаче имаме нуждата да бъдем чути и когато се прави законодателството, да се вземе предвид нашият опит.
А иначе,
има нужда да се види реалността в тези квартали, защото тя не се познава.
За съжаление, когато политиците идват, те идват с антуража си, идват предубедени и обикновено си тръгват с това, което са знаели и преди да дойдат. Ако дойдат инкогнито, без да се тръби за тяхното посещение, ако наистина имат желание да видят и да чуят, ще открият една картина, която в медиите е трудно да се види.
снимки: Добрин Кашавелов
– Как изглежда тази картина?
– Тя е пъстра, а не е клиширана. Това, което виждаме в медиите, е стереотип. Репортажите от ромските квартали са толкова еднакви, че няма значение коя година са снимани, за коя предизборна кампания или кой традиционен проблем.
За да се види тази картина, човек трябва да си махне стереотипите и да може да гледа в лицето на отделния човек. Да вижда отделната човешка история, а не предразсъдъците за един цял етнос. Има и богати хора, и много бедни хора, има и семейства, които се справят със страхотни предизвикателства, и проявяват чудеса от храброст, за да се грижат за децата си. Има и семейства, които се възползват от някакви ситуации, за да минат по-леко. Има най-разнообразни неща, но животът на тези хора е много труден. Трябва човек да се обърне със сърце към тях, за да разбере какво преживяват.
– За какво мечтаете?
– Мечтая си да видя моите ученици успешно реализирани. Не знам дали ще е възможно, но надявам се след 10-15 години да мога да разбера какво се е случило с тях и да видя, че са се превърнали в щастливи, удовлетворени хора, които са реализирали потенциала си.
Неслучайно няколко пъти употребявам тази дума. Те наистина имат страхотен потенциал и това, което аз бих искала, е всяко от тези деца, с които работя, да разгърне своя.
