Този текст беше първоаприлският поздрав на Дигитални истории, нестандартно интервю с един любим писател извън рамките. Днес текстът изглежда по съвсем различен начин… И дори повече си струва да бъде прочетен. Заради типичния за автора стил, в който зад чувството за хумор се крие много, много повече.
Стоян Николов – Торлака си отиде преди броени дни само на 42 години. Но остави самобитни и смислени книги, които дълго ще се четат и тепърва ще се оценяват от поколенията. Остави и три момчета, които ще пораснат смели и непримирими като него и като неговия Северозапад.
Скоро предстои да излезе нова книга, която той е успял да завърши, съобщи съпругата му Ани. Тя ще поддържа фейсбук профила на писателя и сайта, откъдето можете да поръчате всяка от книгите му, смислено приключение, което от сърце ви препоръчвам. Ако пък просто решите да помогнете на семейството му, сайтът „Биволъ“ организира дарителска кампания.
Но стига приказки, даваме думата на писателя.
„Смейте се, оти Вселената е безкрайна, ама живото не е. Он е просто енергеа, къде се преобразува от една форма у друга у таа безкрайна Вселена. Докъде сте у таа си обвивка, радвайте се. После не се знае“.
Незабравимо четиво! Какво ли има да ни каже изкуствен интелект, попаднал в дивите дебри на българския Северозапад?!
Неотдавна беше създаден първият свръхсъвършен български робот, снабден с изкуствен интелект от бъдещето. Като част от експериментите с него, той беше изпратен в малко село в най-бедния регион на Европа. Целта на учените беше да видят как се справя на диви места, адаптира ли се, може ли да мине теста на Тюринг – да изглежда като човек, в специфична среда. Така се е озовал в Диви Дол под името Тумбак Пепеив.
Няколко месеца по-късно „Дигитални истории“ първи имат шанса да вземат интервю от него!
Стоян Николов – Торлака. Специално благодарим на този шеметен човек и любим автор за това, че ни помогна да осъществим връзката. Авторът на поредицата, започнала със „Северозападен романь“ и стигнала до днес с „Разкази за маса“, направи възможно това уникално интервю.
– Може ли да се представите накратко?
– Първо ми кажи дали си от некоа колекторска фирма. Ааа, не си. А закво изобщо си ми се довлекъл да ме разпитваш?
– …Сигурен ли сте, че не сте пиян?
– А, отгоре на сичко ми броиш и пиеньетата ли? Айде, да си глеаш работта, та да ти не наплъним врато с песници и да си бегаш ревешком.
– Добре, разбирам, интеграцията ви очевидно върви лесно. Може би сте го чувал онзи, стария виц, „Фердо, ела си узни шопо!“… Но както и да е, нека опитаме все пак. Как мина денят ви вчера?
– Садих компири, ковах пчелни кошере. Докъде десет издзаранка. После седнах да си отдъънем. Две рикии, после опраих един мертек на плевнята, а и покарвах козите. Они бегаа у доло, една навам, друга – натам. Цел следобед съм гонил таа гад, да ебем я и за сътвер негоден. Привечер ги измлъзох, па си починах, ама прекросних с рикиите, та сега ме стега некво зади врато.
– Успяхте ли да намерите приятели?
– О, оно тука сички сме преателе. Кога требва да се свръши неква работа, нема грижи. Секи комшия е готов да подаде ръка. Проблемо е като се забавеваме. Ебало си е макята отсегде.
Колко и да сме на кеф, се до бой се стига. Оно с добро чуству.
Опякат си по една-две песници, сгръваят се и те толко. Разбира се, има и по-комплицирана, ако сфащате кво сакам да каем. Ако не сфащате, бал съм ви у дреата!
– Какво интересно научихте за българския Северозапад, което ние не знаем?
– Кък ви казах, ората са убави и отзивчиви. Кога требва, ше са задружни. Кога са без задлъженеа обаче, да не си им пред очите. Така бият, че те болат бъбрецете, а я бъбреце немам. Сметайте. Само дивотии са им у главите. Но, ако е за нещо смислено, са насрешкя винаги. Е, оня день си бех сецнал кръсто, комшиата Гришо Рекапитулацеата дотръча и ми помогна да сцепиме три кубика дръва, че таа пролет е студна, а я на мръзлица не дръжим.
– Що за хора живеят тук? Наистина ли са грубички обитателите на тоя край?
– Свиква се. Они не са грубечки, направо са си груби. Ама, тва от една стрънь. Погледнато иначе, ние сме лефтерни и затва они ни се видат груби. Сметам, че ме разбра.
– Да, така е. Неусетно започвам по-добре да схващам думите ви. Защо според вас в тази страна не ни се получава никак с политиците?
– Що циклат.
Ората циклат, политиците и они. Требвало е да изринат кочинята,
ама ората не са изринали кочинята, та политиците са се прегрупирали и сега играат новио мач със старата топка. Знааш, по рускаму „мячь“ е топка. Игра на думи ти праим, а ти се си недоволен.
– Как живеят хората в най-бедния регион на Европа на базата на това, което видяхте тези дни?
– Некои живеат добре. Други – не. Сега, я нема да отричам, че и тука си има мръзеле, смрадове и използвачи, кък насегде. Ама повечето ора са таферни. Гледай правилно на нещата. Винаги требва да дириш пръвопричината. Кога те отебе дръжавата, нема пътища, нема препитанее, понеже никой не би инвестирал на место без инфраструктура, ти кък живееш? Малко по малко почваш да се ограничаваш покрай градинката, двете си кози, казаньо за рикиа и оскотеваш. За съжаленее, много са така.
Тва обаче не важи за сички. Други стискат зъби и праат чудеса от храбрус въпреки сичко и въпреки сички. И са биковити. Не мое да им строшиш атъро, та ако ще и на врато си да стъпиш. Лично я мислим, че такива ора на тоа свет редко се срещат. И у добрио, и у лошио смисъл.
За секи сючай, нема посредствени, тва е сигурно.
– Намерихте ли обяснение за застаряването, липсата на млади? За скептичното отношение към ваксините? И към всичко…
– Ти ми се видеше умен човек, ама ше излезнеш много, ама много прос, я ти каем, та да си знаеш!
– Не ви разбрах…
– Не си ме разбрал, оти си прос. Казах ти, че тука е беднус. Нема пътища, културата, тиатри, даскала, кина, сичко или е затворило, или се крепи на свети крепки и на усилеата на по неколко шантави мечтателе, къде нема да отстъпат и крачка назаде. Ама, докъде ги има.
Младите нема кво да работат, затва фащат къде Софеа, а после и къде терминало и беганье от единио или от другио брег на Атлантико. Не, що не щат да си живеатм да се трудат и да се радват на родньио си край. А що са поставени у такава ситуацеа, че колко и да моат, умеат или да са учили, тука нема среда за развитее. Некои устискват, ама и они често се чудат
закво требва да се биеш като мътна вода у брег, като мое да живееш по-лесно с по-малко усилеа.
– Сигурно ви е било трудно, без да имате в алгоритъма си специфичния местен речник…
– Ти ебаваш ли се с мене? Види ми се, че сакаш да се сбиеме и натам отодат работете, чесну ти каам!
Тукашнио речник е поетичен, префинен, красив, абе, ебал си е макята отсегде.
Лепи ти се на езико още от пръвио день. Ако ли не – едеш бой и ти се получева да улучиш думите най-много за една недея. Ако ме питаш дали съм имал езикова бариера, отговоро е категорично не.
– Някой незабравим разговор?
– Пръвио. Срещам непознат на пръвото си излазанье да маам гащи из село и му викам „Кък си, кво праиш?“, а он „Те тука те!“. И до днеска мислим, че тва е идиом и не мое да се преведе с целио заряд на вменяване на вселенската си супермисловнус.
– А какво мислите за шофирането в България?
– Я не карам. Мислих да одим на шефиорски курсове, ама се съм си полупиян, та и до днеска не съм седал зади волано. Но, като страничен набюдател, мом да каем, че
99,9% от шефиорете у Българеа мислат, че са астронавти и са пошли от родното ми съзвездее Щит на Собиески къде некоа черна дупка.
Снимка: Владимир Мачоков
– Какви са най-ценните съвети, които получихте от възрастните хора?
– Ако глеаш, че слънцето се е одзерепило, облачай се по-дебело, оти ше ти настине кръсто.
– Разбрах, че благодарение на иновативен проект вече в болниците в целия регион се лекува с помощта на Изкуствен интелект, така ли е наистина?
– Бако, тука лекуваньето с изкуствен интелект по иновативни способе е широкоразпространено. Секи вика „Я пих апче и оно сичко ми мина“. „Кво апче?“ „Едно бежаво.“ „Кво ти беше?“ „Па, болеше ме крако.“ „А, мене ми притупва сръце отвреме на време. Ше го пробвам. Викаш, бежаво апче.“ „Некво те такова.“ „Добре, ше го пробвам.“
– Коя е най-красивата българска дума?
– „Благодаря“. Ако се замислиш за етимологеата, ше разбереш що. А най-справедливата е „необходимо“.
Ако се замислиш за етимологеата, ше разбереш и тва. Ама ти си прос и не си баш по замисляньето.
– Коя е… може би не е добре да я кажете, но какво съдържа най-сочната псувня, която научихте за месеците в Северозапада?
– Ако ми зададеш още само един, ама само един такъв въпрос ше те ебем у сгъвката на коленото!
– Какво показват алгоритмите ви, има ли бъдеще този край?
– Тия немат изтребванье. Я цела Вселена обиколих, ама на такива живи организми не съм попадал.
Мое ли да затръкаш некви ора, къде се смеат на умирачката, къде се биат у кръчмата, а на другио день тръчат да помогнат на тоа, къде са си намлатили по некоа песница, та да си изнесе бурето от магазата и да го изплакне, та да се не окисели. Тиа са шантави, ама са със сръца колко Йо, спътнико на Сатурн и немат прекръшнячванье. Само да се не разплодат много, оти цел свет ше пати.
– Къде му е силата на този край, която така и не може да се използва?
– У духа. Тежкио живот, суровите условеа, самио характер на тия пустиняци ги е напраил непреклонни. Они ше умрат на место, ама нема да се дадат. Щом са си наумили нещо, те тва ше е.
– Какво ви впечатли от българската поезия?
– Ристо Ботйов. Отсегде. И много ме дразни, че самио он се е подписвал така, а вие сте го прекръстили. У сека ньегова дума има толко огинь и се дига толко пушек, че не вервам да ви се зарадва, че сте… кък се вика… депоетизирали името му с тва скучно „е“.
– А от чалгата?
– Ние тука не сме по чалгата. Буаме сръбско. Мене лично юбими са ми Миле Китич и Индира Радич.
– Имате ли рецепта как човечеството да се справи с ковид?
– Хипохондрията е нелечима. Иначе вирусете са гадни. И на мойта планета ги има. Обикновено се зимат превантивни мерки, хигиена, не си едеме цифките един на друг и след неколко време оцелелите си отдъиняме и скръбиме за умрелите. Ама тва си е нещо нормално. Вирусете са били преди назе, ше останат и след назе. Зла, примитивна гад, но са си част от живото и те така. Не е убаво, ама не бива и да има драма. Иначе сички побесневаме и ни сме живи, ни сме мрътви. У ступор.
– В този край обичали да четат разкази за маса. Какво значи това?
– Че немат акъл за две пари у главите. Таа книга я е писал некой много шантав човек. Верно, смешна е, има между редовете и по некоа мъдра мисъл, ама немаш право така да се подиграваш с летературата. Тоа си е правил кво си сака, без ич да му пука за общественото мненее и морало. Категорично не препоръчвам. Ако сакате я разгрънете, ама още на третото изреченее ше се убедите, че съм прав. Направо съм скандализиран, че не само тука, у Северозападо, а и из цела Българеа я арексват. А и от чужбина си я поръчват. Не знам накъде е тръгнал тоа свет…
Се пак и тоа дебил е написдал две-три що-годе читави кньиги. Лично я препоръчвам „Май ше ни бъде…“ и „Иваил цар“, ама мое и некоа друга да попрефрълите. Он бил казал, че му не пука дали го четете, важното било да си купите книгата и да докопа париците, та да ги изпие. Моете ли да си представите ква профанщина и наглус? Къв писател!? Тоа е пълен пропадлък, от мене да си го знаете.
– Какви хора ще живеят в Северозапада, като изчезнат днешните му жители?
– Никакви. Тия нема да изчезнат. Тия са неизтребими. Они ше те приемат, нагостат, подслонат, ше ти каат откъде се дръжи лопатата и нема да те изгонат. Ама ше те претопат и като ген, и като манталитет. И ше станеш един от тех. Иначе немаш шанс. А они никогиж нема да станат нещо друго от темерути с големи сръца и богати души, които крият поди дебелокожее.
– В какво е щастието?
– Секи ден у нещо си. За секой у нещо си друго. Тука сичко е на вкус и цвет. За мене специално у тва да бачкам кво си бачкам, да ми е благо пиеньето и да са добре тия покрай мене, та от време на време да се заласваме от смех заедно.
– Какво бихте пожелали на българите за този прекрасен и красиво символичен за нас празник – първи април?
– Да се заласват от смех, нали ти казах току-що, сгруяк!? Смейте се, оти Вселената е безкрайна, ама живото не е. Он е просто енергеа, къде се преобразува от една форма у друга у таа безкрайна Вселена. Докъде сте у таа си обвивка, радвайте се. После не се знае. Кък се вика у Северозападо „Сичко да си имате и нищо да ви нема!“. Барем сто годиньи, па за после ше видиме.
Снимка: Владимир Мачоков
