„Въпреки безспорните удобства, които интернет предлага, виртуалната връзка между хората, установявана от него, е фиктивна, докато откъсването ни, благодарение на нея, от действителния съсед или познат е реално и вредоносно.“

Безпощадно точно казано за днешния ни ден, затворени във фейсбук, слак, зуум вече година, нали? Това е стара, а като че ли днешна Дигитална история.

Точно преди 10 години, на 8 март 2011 г., в брой 3/2011 на Списание 8, излезе едно от последните по-задълбочени интервюта на Валери Петров, в което имах късмета аз да му задам въпросите. Три години преди най-големият приятел на словото на нашето време да си отиде. И благодарение на дигиталното, можем да си припомним заедно това интервю с майстора на словото, защото думите му звучат изключително актуално.

Валери Петров (1920 – 2014 г.) е незабравимият поет, преводач на Шекспир, създател на „Пет приказки“. А лично за мен – един от най-големите авторитети, що се отнася до изящното слово, до морала, до историите. До силата да не се предаваш на обстоятелствата или модата.

Мислех си, че ще е като другите интервюта, макар и с човек, който никак не обича да дава такива. Отиваш – приказваш си, сваляш думите на екрана, изчистваш ги и показваш. Обаче, голямо разочарование. Оказа се, че той не дава такива интервюта, а само в писмена форма. Днес това е често – пускаш въпросите на мейла, отговорите идват. „Какво смятате за…“ „Смятам, че…“ Диалог, изпочупен от мрежата и често изгубил връзката по пътя.

Този диалог обаче дойде точно по мейла. Тогава Валери Петров беше на 92, досега май не съм получавал друго електронно съобщение от човек на толкова.

Тъкмо навреме, преди пускането на броя. Прочетох интервюто, което уж съм „взел“. Да, въпросите бяха моите и все едно се бяхме срещнали. Нямаше какво да пипна, освен да сложа заглавие, всичко беше до такава степен изпипано. Сигурно по-скоро литература, отколкото журналистика. И все пак, там бяха моите въпроси и отговорите на Валери Петров!

Седмица след пускането на броя отидох да му занеса няколко списания в уютната мансарда на ул. „Елин Пелин“ №8 в тихите дебри на стария „Лозенец“. И тогава вече имах късмета истински да поговорим. Хем съжалявах, хем имах късмета, че не носех диктофона си, защото разговорите имат една ценност, когато са записани, и друга – когато са мимолетни. Отново деликатно, спокойно, опитвайки се да даде мнението си, без да го натрапва, както и в думите по-долу. Валери Петров по-скоро отбелязваше, отколкото да критикува, че твърде много се водим по визуалното и ефектното, за сметка на словото.

 

Ръкописите не горят, писаното остава, дори в интернет. Ето защо ми се иска да ви припомня интервюто, което не взех, но чиито отговори получих през мрежата с един от малцината, които се превърнаха в безспорни авторитети, преминали между турбулентните времена на XX и XXI век. Останал като един от последните майстори на изящното слово. Чиито думи вълнуват така, както и стиховете му.

 

08.03.2011 г., Списание 8: 

– Г-н Петров, кое ви дава сила да продължавате да пишете?

– Сила? При мен въпросът не се поставя така. Аз просто съм свикнал с писането и не мога да си представя своя живот без него. Нещо ме кара да пиша, носи ми удоволствие, когато го правя, и радост, когато ми се стори, че се е получило нещо нелошо. Разбира се, този, който е стигнал до десетото десетилетие, трябва да внимава в играта.

 

– Нашето списание се казва „8“, а това е числото на безкрайността. Има ли нещо безкрайно в човешкия живот?

– Бих могъл да ви измисля някоя духовитост, но навярно не това искате. А, говорейки сериозно, мисля, че

всичко в живота е крайно, като започнем – за съжаление – със самия него, живота.

Но може би е безкраен живот това, че гените ни се предават на следващите поколения? Лошото е, че самосъзнанието на индивида свършва с неговата… с, така да се каже, свършека му.

 

– Помъдрява ли наистина човек с годините? 

– Не съм сигурен. С годините той натрупва опит, но към края пък често започва обратният процес… да не му казвам и на него името. И освен това, от гледна точка на интелекта, хората не са равни при старта. Французите имат една дума: „Когато си красив, то е до време, когато си глупав, е завинаги“. Не става дума за мен, разбира се, но помня, че веднъж, във връзка с някаква случка от миналото, си казах: „С кой акъл си го направил?“. И си отговорих: „С твоя си, със същия, с който и сега можеш да направиш не по-малка нова глупост.“

Но, шегата настрана, както се знае,

старият човек винаги има чувството, че може да посъветва младите, да ги научи на нещо, но може би това чувство е измамно, защото те живеят в друг, нов свят, в който той е чужденец.

Така или иначе, всичко това не е много важно на практика – въпросните млади изобщо не ни слушат. То е като с пословиците – какво са те, ако не опит на поколенията да предадат уроците, които са получили от живота, на идващите след тях? Опит неуспешен, защото ние научаваме поговорката, дори я цитираме наляво и надясно, но трябва да изпаднем в положението, за което тя говори, та да проумеем какво ни е казвала. 

 

– Много хора твърдят, че римите и традиционното стихосложение са отживелица, а вие продължавате да сте им верен. Защо?

– Първо, аз мисля, че навярно – поне у нас – такова е само чувството на някои от младите поети и младите любители на поезията, и че много повече са тези, които не харесват разпадането на формата в поезията, особено когато то е свързано с неразбираемост, маниерност и нормален мързел, както често бива. Нещо повече, мисля, че напредналото отдръпване на читателите от поезията е причинено в немалка степен именно от практикуваното – отдавна на Запад, а отскоро и у нас – разрушаване на класическия стих. Трябва ли да казвам, че всичко това е свързано с глобалната духовна криза, която днес преживява човечеството?

Но, разберете ме правилно: естествено, поезията се е правила и може успешно да се прави по единия и по другия начин. Аз лично съм свързан още от дебюта си с традиционната форма, просто не умея да пиша иначе, а и

мисля, че модерността е не в отказа от римите, а нейде съвсем другаде…

 

– Вие сте от малкото хора от вашето поколение, които работят с компютър и интернет. Какво пречи на по-възрастните да свикват с новите технологии?

– Мисля, че ни пречи преди всичко възрастта. Аз също съм само в детската градина на новата грамотност и току викам на помощ внука си, защото седмичният ми труд се е скрил в магическия сандък и не мога да го измъкна от там. Но другото, което ни пречи, навярно е чувството „закога, бе!“, а и убеждението, добито от странични свидетелства, че интернетът не носи добро на хората. 

Да си призная, и аз съм убеден, че въпреки безспорните удобства, които той предлага, виртуалната връзка между хората, установявана от него, е фиктивна, докато

откъсването ни, благодарение на нея, от действителния съсед или познат е реално и вредоносно.

Тази мрежа не ни свързва, а ни улавя и ни откъсва от реалния свят с неговите реални проблеми. Но това е друга, много голяма тема, за която нямаме време, защото би обхванала сериалите, развлекателните програми, „най-добре продаващата се“ литература, трилърите и килърите, и изобщо въздуха, който дишаме. 

 

– Но хората все пак трябва да са оптимисти, нали? В какво можем да намерим сила, за да вървим напред?

– Мисля, че думата „оптимизъм“ е синоним на „жизнена сила“. Тази сила не се търси и намира – като всяка друга черта на характера, или я имаш, или я нямаш. Но човек трябва да полага усилия, за да преодолее черногледството, в което може да е изпаднал. Ако успее, това ще значи, че е надарен с жизнена сила. Виждате, голям схоласт съм, а? 

Далеч от схоластиката обаче, си

мисля за писателя, че той и в тежките обществени моменти трябва да търси за себе си и за тези, които го четат, искрица вяра в победата на доброто. 

 

– А в този ред на мисли, защо е важно да запазим детето в себе си? Как можем да го направим?

– Това нещо не става насила. Мисля, че всеки – в една или друга степен – запазва спомени от детинството си и нещо от детския поглед към света. Аз лично имам лоша памет и малко такива спомени, но нещо от детското виждане, изглежда, се е запазило в мен, защото, като се обърна към написаното от мен през годините, виждам, че много често в него се мяркат образи на хлапета. Не казвам малчугани, защото тази дума ми е втръснала от честата ѝ употреба в печата. 

 

– Почти всички, които са имали възможност, са се заразили от жаждата за известност и са я търсили. Вие, напротив, винаги страните от нея. Как успявате да се предпазите от това изкушение?

– Ще ви отговоря с една случка, разказвана за големия ни актьор Константин Кисимов. След едно гостуване на Народния ни театър в Румъния някой го попитал: „Абе, бай Коста, вярно ли е, че букурещките красавици се трупали пред хотелската ти стая?“. А той отговорил: „Бе, то ни е вьерно, но ти го разказвай!“ Та такъв е и моят случай. Това, което казвате за мен, „ни е“ съвсем вярно, макар да ме ласкае. От желанието, ако не за известност, то поне за признание, човекът на изкуството не може да избяга. Нещо повече, всъщност то не е изкушение, а един от стимулите ни да пишем, рисуваме и т.н. Не главният. Главният е в това, че ти се работи, че ръцете те сърбят – в нашия случай – за писалката или клавиатурата.

Но пред човека на изкуството има два пътя, два начина за осъществяване –

единият е този на шумната самореклама, другият – на усърдния труд и уважение към изкуството.

Аз лично съм следвал принципа „То ще се разбере“. 

Напоследък обаче критериите в културния ни живот така се объркаха, ролята в него на конюнктурите, рекламите, политиката така нарасна, добрата публика така оредя, че не облажавам даровитите хора, които тепърва навлизат в света на културата ни.

 

– Следили сте почти едно столетие как се променя страната ни, а и цялото земно кълбо. Накъде вървим? Как си представяте обществото на бъдещето – може ли то да е по-социално?

– Въпросът ви ме затруднява – току-що говорих за това, че не бива да разпространяваме лошите си настроения, а и отложихме темата за културния глобализъм. Но какво да правя – имам чувството, че човечеството преживява такава тотална криза – екологическа, икономическа, политическа, социална, духовна, – каквато май не е трябвало да преодолява ни веднъж в хода на цялата си история. Мисля, че и другаде съм отбелязвал

честата употреба напоследък на думата „оцеляване“ – явно не сме много сигурни, че човешкият род ще оцелее. Трябва да се поумнява, и то час по-скоро.

Трябва да се научим да минаваме над различията от всякакъв род, да се борим със заложените в нас от пещерно време алчност и агресивност, които според мен са в дъното на всичко. Усещам нашия век като голямото изпитание за Човека, който твърде самонадеяно се е нарекъл „знаещ, разумен“. 

А питате дали бъдещото общество трябва да бъде по-социално. Според мен изразът ви е слаб.

То трябва да бъде не само по-социално, но съвсем друго, ново, по-човечно и достойно за Човека. Виж, тогава можем да спрем историята!

Шегувам се, то се знае, историята не може да спре, освен – ай-ай-ай! – по еко- или астропричини. Но, мислейки в границите на нашите обозрими времена, напразно ни убеждават, че това, което имаме, наистина било несъвършено, но по-добро не можело да се измисли. Така ли? Наричате несъвършенства ужасите, сред които светът живее? И значи понеже берлинската стена била рухнала, и т.н. да престанем да мислим за една по-добра уредба на живота върху планетата, да заглушим в себе си гнева срещу злото и бляна за справедливост, който човечеството лелее, откак се помни?… Простете, развълнувах се, и това „лелее“ го доказва.

 

– Ще пребъде ли книгата? С какво се захранва така популярната през последните десетилетия несподелена любов на човека към телевизора? 

– Главната причина за пристрастяването на децата към телевизора е, мисля, в това, че е по-лесно да гледаш и слушаш наготово приказката, отколкото да я сричаш в книжката. Същото май е и при възрастните, но освен това при едните и другите, изглежда, играе роля и магнетичната сила на малкия екран. 

А дали книгата ще пребъде – не мога да пророкувам със сигурност. Виждам я, че прави усилия да не загине. И дано успее, но извънредно важно е, разбира се, какви мисли и чувства ще носят на хората и двата „носителя“ – книгата и екраните, малкият и големият. И специално малкият, който се оказа по-голям от големия си събрат. Защото,

ако книгата трябва да заплати живота си с цената на доброто съдържание, това също ще бъде смърт.

Но горчивото, което бих могъл да кажа на тази тема, е добре известно и на вас, и на читателите ви. Ще изкажа само общото си чувство: тъжно е, че в обществото, в което живеем, властта на парàта бързо превръща великите завоевания на човешката мисъл в инструменти за трупане на печалби… Лошо, непълно се изразих. Всъщност жаждата за печалби не само първа използва новите постижения на науката, но преди това ги и поражда, защото са ѝ станали необходими… Тя изобщо иззема осъществяването на тези човешки мечти, отклонява го – парадокс! – от високите му цели и го насочва срещу човечеството.

Представяте ли си – чудесните продукти на човешкия мозък са използвани за неговото собствено интелектуално затъпяване и морално деградиране! Кой нов Жул Верн би могъл да предвиди през миналия век, че магическото кълбо за „далновиждане“ – този приказен полет на източната фантазия! – ще се превърне в рупор за тъпи търговски реклами! И че ролята на новините или на занимателните и културните програми в тв-то ще бъде почти сведена до тази на стръвта към въдицата на търговията! Или че при възможностите да бъде „домашно училище“ телевизията ще се превърне в мощен разсадник на насилие и порнография! Това е само една фасетка от цялото „положение на ситуацията“. Къде отидоха мирният „свят от завчера“ на Цвайг, мекият свят на Чехов!

Всички ние сме като децата, за които говорихме, и не забелязваме какво се извършва около нас и в нас самите…

Вие сполучливо наричате любовта ни към телевизията „несподелена“ – не ни обича тя, не ни е приятелка тя, и за нея ми иде на ум латинският израз „Боя се от данайците и когато ми носят дарове“…

Извинете ме за това второ освобождаване на емоциите… Изобщо, имам чувството, че отговарях твърде надълго на въпросите ви – дано не сме дотегнали на читателите! Какво ще кажете?