Казват, че журналистиката е втората най-древна професия. Защото, след като се е появила първата, някой е бързал да съобщи какво се е случило. Тази Дигитална история всъщност не е история, а просто събрани размисли. Откъде тръгнаха и докъде стигнаха хората, чиято работа е фактите да стигат до читателите, до аудиторията? Откъде дойдоха инфлуенсърите и защо е толкова важно мястото им в края на тази верига от професии?
Споделям съвсем неангажиращото мнение на един бивш журналист, който има достатъчно време в пенсионерския клуб, за да се замисля по тези теми на чаша чай с бяло сладко. Докато, все още, чакаме изкуственият интелект да се включи и да даде своя принос в ролята си на търсач на истината.
Голата истина
И така, ето как изглежда нишката, по която се точеше информацията през последното столетие. Нямам никакви претенции, сигурно доста биха се смели изследователите на комуникациите, но пък и аз доста съм им се смял, а смехът, казват, е здраве.
Хайде, нека наречем всички в тази поредица създатели на съдържание, което по смисъл не е художествено, а цели да информира определена аудитория.
Малко след журналистиката на полето на комуникацията излезе рекламата. По някакъв начин дълги десетилетия двете се допълваха, а в идеалния случай и се разграничаваха, без да се месят една на друга в целите си. Рекламата никога не е имала претенцията за достоверност, макар че с годините регулирането ѝ поне донякъде позволи да се установят правила, които да не ѝ дават да съдържа лъжливи твърдения.
После наближи сегашното хилядолетие. Някои изследователи побързаха да обявят края на рекламата (който така и не дойде) за сметка на възхода на връзките с обществеността или „пиар“. Разбира се, за мнозина журналисти ПР е съкратено от „пречим на работата“… И макар по дефиниция идеята на тази професия да е обратната, факт е, че нейната природа налага, когато дадена информация е в ущърб на организацията или човека, за когото пиарът работи, тя да бъде прикривана и манипулирана. Да не говорим, че все по-често това поприще идва в словосъчетанието „кризисен пиар“, когато пък никой не може да ме убеди, че за този тип специалисти има забранени средства.
Снимка: Plann, Pexels
Инстинкт за истина
След това пък дойде дигиталният маркетинг с всичките му безбройни подразделения. По всичко личи, че тази форма на комуникация ще властва дълго, защото дигиталната трансформация прехвърли огромна част от обмена на информация онлайн. Разбира се, тази професия дори не е една, има прекалено много и отличаващи се „отдели“ – като се започне от копирайтинг, социални мрежи, SEO оптимизиране и какво ли още не.
Както супер сполучливо го формулира в интервю за Дигитални истории Василена Вълчанова – специалист с огромен опит, „донякъде създателите на съдържание в маркетинга като цикъл на производство работят точно като медии. Но, от друга страна, те са ужасно субективни. Не можеш да разчиташ на някаква журналистическа етика, на задължително отразяване на различни гледни точки“.
И ето че стигнахме до черешката на тортата, до инфлуенсърите. Защото те сами по себе си са своеобразно звено, което формира комуникацията. И въпреки че, разбира се, има нюанси, в най-разпространената форма на това явление, те според мен са крайната точка в отказа от търсенето на истината.
Журнал „Истина“
Все повтарям „истината, та истината“. А какво е това? Има ли една-едничка истина? Нищо подобно, разбира се. Твоята истина не е моята истината. Точно както няма „добър човек“, „съвършена обществена система“, „честен политик“. Спрем ли обаче да се борим да търсим такъв тип факти, истории, теми, сме обречени. Какво все пак е истината?
Няма да си губим времето да надзъртаме в тежки философски източници, къде гледаме, като не знаем нещо? Въпросът е прекалено тъп, за да бъде реторичен. Няма да ползваме гугъл заради балона на филтрите. Както стана дума, нямаме връзка с науката, ние сме обикновени потребители, затова ще се доверим на добрата стара Уикипедия в доста обгрижваната ѝ българска версия.
„Истината е философско понятие, което няма едно-единствено определение, но най-често се дефинира като твърдение, изказване, в съответствие с фактите или действителността. (…) В разговорния език означава искреност в действията. Противоположното на истина е лъжа.“
Снимка: George Milton, Pexels
От истински, по-истински
Всъщност, според мен, кратко, точно и ясно. Търсиш възможност да представиш според силите си фактите и действителността, като същевременно си искрен в действията си. Как се доближават двете крайна професии в комуникационния път, който изрисувахме?
Отново питаме безпристрастната свободна енциклопедия.
„Журналистиката е практиката на събиране, анализиране и интерпретация на информация за актуални събития, теми, явления, личности и тенденции на съвременния живот, представена в различни жанрове и форми и разпространена за масова аудитория“.
Особено ми харесва следващото изречение, макар че засяга друга тема:
„Журналистиката може да се разглежда и като наука при определени обстоятелства.“
Понякога е наука, друг път – не, ха-ха… Но както и да е. Бедните (метафорично, иначе далеч не колкото журналистите днес) инфлуенсъри сами по себе си нямат страница в българската „Уикипедия“, която да пояснява съществуването им. Такава съществува само за маркетинговия жанр, чието средство са те.
„Инфлуенсър маркетингът представлява форма на маркетинг, канал за популяризация и продажба, при която видими и въздействащи личности в социалните мрежи, т.нар. инфлуенсъри, привличат внимание към своя начин на живот, в частност към използваните от тях продукти и услуги на различни компании, като по този начин реализират канал за популяризация и продажба.“
Повлиятори
Нашенските инфлуенсъри определено за момента все още не са толкова значимо явление като на Запад. Разбира се, има и изключения, за които сигурно веднага се сещате, особено ако сте от по-младите.
Освен това е голяма грешка, ако решим по някакъв начин да им облепим на всички тях някакъв общ негативен етикет. Че какво лошо има един човек да стане популярен например с кулинарния си блог? Ако има талант за готвене, полезен е на читателите си, помага им да навлизат в дебрите на готварското изкуство? Абсолютно нищо.
Проблемите са два. Когато хората стават известни само заради това, че са известни.
И когато аудиторията започне да ги възприема като източници на достоверна информация. Каквито те биха могли и да бъдат, но съвсем не е сигурно.
Снимка: Los Muertos Crew, Pexels
Добрият, лошият и инфлуенсърът
Нека разкажа една кратка случка без коментар. Преди няколко години се разхождах из София с моя приятелка влогър, която по това време беше доста популярна сред тийнейджърите. Приближи се едно младо, хубаво момиче и без дълго въведение се обърна към инфлуенсърката: „Благодаря ти. Заради теб не се самоубих!“.
Всички хора имаме нужда от авторитети, а през последните технологични години всячески се опитваме да ги унищожаваме. Почти няма безспорни обществени личности, които да ни обединяват в одобрението си.
Хората имаме нужда и от достоверни източници, от истински хубави примери. Само че онлайн трудно може да дадеш хубав примери с хубава история, без отдолу да се намърдат традиционните хейтърски или просто малоумни коментари. Които да оставят кисел послевкус дори от най-балансираната откъм вкусове и подправки история.
Зрънце истина
Форсирани сме да опростяваме, да търсим добрия и лошия. В по-големите езици, просто защото са по-големи и има критична маса, съществуват „смислени“ инфлуенсъри, които са талантливи писатели, популяризатори на науката. И там обаче по влиянието и интереса те отстъпват драстично на „просто известните“.
Много ще се радвам, ако ме поправите и в България също има наистина популярен инфлуенсър, който създава нещо смислено, красиво, вдъхновяващо, свързано с култура или наука. (Единствено се сещам за един, който ни е гостувал в Дигитални истории, казвайки премъдрото: „едимственото което можех да правя, беше да ям, да цпя и да ходя до тоалента. с тия омения нямах друг избор на професиа, освем да стана енфлоенсар“.)
Инфлуенсърът, моят приятел
Кой от нас не иска да бъде известен? Да бъде харесван, да, неслучайно убиващата комуникацията система на „харесвания“ е толкова успешна в социалните медии. Кой не се радва хората да го разпознават по улицата? А в допълнение да се изхранва само от това, че е известен, като пуска по някоя снимка в инстаграм с розовите чорапи на дадена фирма или избран прах за пране…
Нещо повече. Интернет скъсява дистанцията, защото инфлуенсърите хем са безспорни авторитети за своята аудитория, хем заблуждаващо, като че ли стоят на една ръка разстояние от всеки последовател. Винаги можеш да им пишеш, коментираш… лайкваш. Това обаче доста размива границата и когато стигнем до маркетинговата страна на нещата и как те могат да използват ролята си хем на знаменитости, хем на „твой приятел“, за да ти препоръчват нещо.
Дори в рекламата има регулации за съдържанието, защитата от подвеждане, някаква минимална етика, а тук… няма как да се случи нещо подобно.
Снимка: Ivan Samkov, Pexels
Идеал Петров в инстаграм
Има и друг аспект, по който трябва да се замислим. Както казва пред „Би Би Си“ професорът по психология Даниел Уагстаф, „проблемът с културата на ифлуенсърството е, че ни захранва с фалшив образ за това какво е нормално от гледна точка на външния вид и на успеха в живота. Образ, който нашите нормални животи просто не могат да постигнат“. Тоест, влизаме дълбоко в една фикция, която обаче е прекалено добре маскирана като реалност.
Дори да оставим настрана факта, че ако видите този „приятел“ на улицата, може и да не го познаете заради бруталните намеси на фотошоп в кадрите му. Всъщност този тип инфлуенсъри спокойно биха могли един ден да бъдат дори дигитални хора, които не съществуват офлайн. Просто няма как някой да го забележи, стига технологиите да са достатъчно добри.
Но пък, наистина, като съм виждал фотошопираните снимки и дадени звезди на живо… май вече са достатъчно добри.
Голяма част от проблема е, че за да станеш инфлуенсър, съвсем не е необходимо да имаш какъвто и да било смислен талант. Което е и разликата с авторитетите от преди десетилетия, които бяха хора на изкуството, на спорта, на политиката дори. Няма нужда от особено много допълнения и пояснения, ще кажа само една дума, ако не сте я чували, сте щастливци. Кардашиян.
Вечна слава на славата!
И докато гостуваме отвъд океана, струва си да споменем филма на HBO от тази година „Фалшива слава“ (можете да го гледате с български субтитри благодарение на проекта „Документални“ тук).
Една от основните му теми е как се е променил животът ни в търсене на лайкове и последователи. Изведнъж сред всички забележителности в Лос Анджелис, най-търсена и посещавана става… една розова стена. Просто розова стена, пред която идват да се снимат хора от цял свят.
Същевременно отговорът на един въпрос, който винаги сме задавали на хлапетата – „какъв ще станеш като пораснеш?“ през последните години в САЩ се е свел почти само до един. Да, този, който си мислите.
Но какво е точно да си инфлуенсър? Знаете ли колко души имат повече от 1 милион последователи в инстаграм? Ще се изненадате. 40…. само че четиресет милиона! А общо 100 милиона имат поне 100 000. Е, тогава дали наистина е чак такъв повод за гордост, че цифричките растат?
Основната част от филма е социален експеримент. В кастинг с 4000 участници авторите избират трима, които да направят инфлуенсъри. Основната част от технологията е купуването на фалшиви профили, ботове, чрез които бройката на последователите бързо нараства. При това за съвсем не впечатляващи суми от порядъка на стотина долара.
Снимка: Artem Podrez, Pexels
На Бали, на бали
Разбира се, после идва подходящото съдържание, кифленските снимки, доказаната стратегия. Преструват се, че са на Бали, докато всъщност са в „Икеа“. По пътя двама от тримата се оттеглят от експеримента, защото просто не издържат на „славата“, за която толкова са мечтали.
Когато основната им звезда събира 100 000 фенове, изведнъж безброй фирми започват да се свързват с нея, да ѝ предлагат подаръци, дреболии и директни оферти за реклама
Трябва да си нагъл и да се саморекламираш, за да успееш в този тип състезание – това е един от безспорните изводи. И един от безспорните проблеми по темата като цяло.
За САЩ поколението Z, както ги наричат на Запад – родените малко преди и след началото на новото хилядолетие, днешните млади между 16 и 26 г., са 40% от активните потребители. Нещо подобно е в сила със сигурност и за другите страни. Те прекарват средно по 3 часа на ден в социалните мрежи. Как мислите, дали в следващите години инфлуенсър маркетингът и инфлуенсърите като негово следствие ще намаляват обхвата и значението си?
Храна за душата
Не знам, истината за мен продължава да си остава неизменна част от свободата и идеалната, дори и утопична точка, която трябва да ни води в начина, по който се информираме.
През последните години е много модерно да се вторачваме в това с какво се храним. Храната да е истинска, добре подправена, приготвена с любов и умение.
Аз лично все още смятам, че скоро може да стане модерно да се замисляме и с какво си храним душите. Да търсим същите характеристики и да подбираме внимателно. Тогава по някакъв начин журналистиката ще се върне начело, или поне ще произведе някой адекватен за времето ни наследник.
Сигурно постепенно факторите ще се успокоят, ще се намери поне ниша и за истински авторитети, критериите ще се рафинират. Или точно обратното, опростеният светоглед, фалшивите идоли ще продължат да ни водят надолу в комуникацията онлайн. А и в собственото ни развитие като информирани същества.
Дотогава спасението е поединично. В ръцете на всички нас, давещи се в море информация, пълно с рибките, с фалшивите герои…
