Кой е родният град на Яворов? Свищов.
Изхалюцинирал го е изкуственият интелект, доста некадърно, ще предположите. Само че не беше той, казах го аз, участвайки в телевизионно предаване в праймтайма на най-старата българска телевизия. Бих предположил, че е по-вероятно да не позная собственото си име, а не родното място на един от хората, чиято история ме вълнува цял живот. Обаче го сбърках и скоро няма да ходя в Чирпан.
Знанието не е даденост. Любопитството не идва само, а иска усилие.
Има ли обаче смисъл да помним къде е роден Яворов във времената, когато можем да го проверим за части от секундата?
Щеше ли да пише различни стихове, ако беше от Свищов?
Ще знаят ли следващите поколения къде е роден, как е писал? От какво се е вълнувал, къде и как е срещнал любовта?
Ако решите, питайте ChatGPT. Или Конституционния съд.
А моят личен отговор гласи: днес е по-важно отвсякога да останем любопитни!
Ситият и гладният
„Останете гладни. Останете безразсъдни. Никога не спирайте да учите през целия си живот“, казва в знаменитата си реч пред завършващи ученици Стив Джобс. „Гладни“. Не за храна, а за другото, по-важното. Продължавам да смятам, че ти не си това, което ядеш. А онова, което четеш, което възприемаш, което запомняш.
Чирпан. Не съм ходил там, не знам що за хора са местните, какви са забележителностите в града и все пак (мислех си) знам едно – там е роден един от любимите ми поети.
Защо е нужно човек да помни фактология, рождените места на дадени хора, забележителния гол на любимия си футболист? Няма практически смисъл. Кому е нужно любопитството? За първи път вече имаме технология, която напълно може да ни освободи от него!
Отдавна не е нужно да помним дълги телефонни имена, столици. Пускаме джипиеса дори за маршрути, по които минаваме всеки ден. Глобалната машина ни освободи от много задачи, а ние ѝ ги подарихме с лекота, без да се замисляме. В резултат след тях отлетя и концентрацията, и задълбоченото внимание, и сподобността да четем дълги текстове. Даже тази да общуваме един с друг пълноценно, дори тогава, когато не сме на едно и също мнение по поредната злободневна тема.
Криво огледало
Те са тук, в крайна сметка, за да ни помагат. Спестяват ни все повече от тежкия и монотонен труд, освобождават ни времето за още и още смислени дейности (а ако го пилеем за скролване, вината не е в тях). Машините са благословията на епохата, в която живеем и най-голямото доказателство за огромните възможности и невероятната сила на човека.
Тук са и заради любопитството му. Заради желанието на следващия и следващ учен да опита нещо ново, да разшири човешкото познание. Да опознае поредната частичка от тайните на природата. От първите примитивни сметала, през примитивните компютри, способни на базови изчисления, до цялото световно знание в телефона в джоба ни и още по-вълнуващото, впечатляващо бъдеще.
С което веднъж за винаги цикълът може да бъде затворен. Да преживеем съдбата на семейство Буендия, осъзнало от древните пергаменти най-накрая, че „всичко, написано в тях е неповторимо от край време и завинаги, защото родовете, осъдени на сто години самота, нямат друга възможност върху земята“.
Обичайното човешко любопитство, онова, заради което си струва да помниш как се казва столицата на Мадагаскар, но и да се запиташ как точно се харчат парите от бюджета за улично осветление на твоя град.
Любопитството уби чатката
„Казват, че любопитството убило котката. Добрата новина е, че котките имат девет живота – и ако не беше така, човечеството може би нямаше да има нито един. Защото именно благодарение на човешкото любопитство нашият вид е оцелял, развил се е и е стигнал толкова далеч – от пещерите до епохата на космическите пътувания и напредналия изкуствен интелект.“
Харесва ли ви метафората с котката? На мен много, съгласен съм с всяка от думите тук, написани от ChatGPT. И е прекрасно, че вече имаме алгоритъм, който може да ги напише. Нещо повече, способен е вече да създаде сам дълга статия, много подобна на тази, която четете. За мен проблемът тук е, че чатботът не се свени да говори в първо лице, множествено число от името на цялото човечество. Не, проблемът даже не е в наивната му арогантност. А в това как подобна безгранична способност наистина може да погълне любопитството ни. Заедно с него – и самите нас, изплюти като хедонични, безсмислени същества, неспособни да мечтаят.
Всякакви експерименти съм правил, за да потърсим заедно къде е пределът на възможностите на днешната технология. От напълно генериран профил, който стигна до 85 000 души онлайн, без да ги впечатли с нищо. До класирането на „написани“ от ИИ стихове сред най-добрите в два поредни реномирани поетични конкурса.
Един експеримент още обаче все още събирам смелост и арогантност, за да направя – имам какво да науча тук от електронния колега. Да публикувам изцяло генерирана статия по дадена тема и да видим дали читателят ще усети разликата.
Признавам, плаша се при мисълта, че няма да успее. И то не заради невнимателното четене, не заради рухналите в модерната ера критерии за смислен текст. А защото ходът на развитие на тези технологии е неумолим и дори задачата да не е по силата на днешния пореден впечатляващ ИИ модел, то ще бъде във възможностите на следващия.
37-ият ход
Тази история обича да разказва Ювал Харари. Чували сте, вероятно, за играта го. Последният бастион на съпротива, надпреварата, в която се оказа най-мъчно технологиите да победят хората. Е, вече почти десетилетие мина от знамения мач, в който и това се случи. Уловката беше, че за разлика от шаха, в го няма как ходовете да бъдат предварително изчислени, възможните развития са прекалено много дори за мощните компютри. И се налага машината да се учи в движение, да реагира, да осмисля, не просто да проверява вероятности.
Безспорният шампион Ли Седол самоуверено прогнозираше, че ще победи с 5:0, но изгуби още първата партия. Така се стигна до втората и прословутия 37-и ход. Преди него играта вървеше скучновато за специалистите. След серия рутинни разигравания, Ли усети напрежение и си позволи кратка почивка.
В негово отсъствие AlphaGo направи ход номер 37.
Ли се върна, погледна дъската… и изгуби ума и дума. Машината беше направила странен, неочакван ход, който изглеждаше самоубийствен. Или гениален? Китаецът, изиграл хиляди срещи срещу най-добрите, видя нещо, което никога не би се случило срещу човек.
След мача стъписаният Ли каза, че ход №37 е разширил представата му за играта. Накарал го е да погледна на го в нова светлина и да се запита какво означава творчеството.
Харари нарича този ход повратен момент в историята на човечеството. И аз мисля така, защото е окончателният отговор за всички, които и до днес не спират да повтарят, че ИИ просто повтаря, а не създава.
Немалко са аргументите, че машината може да изгради свое любопитство, както и да го наричаме. Това обаче е още една причина упорито да пазим нашето. Защото само в комбинацията между двете бихме могли да ги използваме съзидателно.
Любов към питането
Често питам писателите, които са ме впечатлили и ми гостуват, какво ще сторят, ако един ден прочетат текст, достоен да бъде написан от тях, а всъщност дело на алгоритмите. Някои отвръщат, че биха се уплашили, други биха го харесали, трети са напълно убедени, че това няма да бъде възможно. Но всички смело заявяват, че дори тогава не биха спрели да пишат. За което им се възхищавам. Нямам дори тази смелост (явно пределът на моята е някъде около това да кажа в национален ефир, че Яворов е свищовлия).
Аз по-скоро си представям как лека-полека, но необратимо бих спрял да пиша. Дори не само защото и днес има много повече кой да пише, отколкото да чете. И заради другото. Че знанието, любопитството, е вътрешно усещане, но и надпревара, порив.
Тази надпревара с машините ще изгубим, ако не днес – то утре. Строгите закони на математиката недвусмислено показват стоманената упоритост на експоненциалната крива, по която се появяват следващите технологии.
Образ и подобие
„Нашето любопитство е спонтанно, емоционално, понякога хаотично – може да ни отведе по неочаквани пътища, далеч от първоначалната ни цел, но именно там често се крият най-интересните прозрения. Изкуственият интелект следва път, предначертан от алгоритми и данни, без да се отклонява за „да видим какво има тук“. С други думи, засега любопитството си остава наша, човешка привилегия – искрата, която ни отличава от перфектно изчисляващите, но невинаги чудещи се машини.“
Познахте, този абзац не е мой, затова е в кавички. И колегата пак е доста смел да говори от името на човечеството, към което все още не принадлежи.
После обаче ще дойде истинската битка. Срещу самите себе си. Срещу инстинктите ни, срещу самочувствието ни на доминиращ вид на нашата планета, способен на чудеса.
Да, и днес цялата световна информация е в ръцете ни. Мечтите на средновековните книжовници в най-живописни краски. Това вече удари паметта ни – и обхвата, и способностите ѝ, дори отношението към хората, които знаят, помнят, развиват науката, а тя винаги се базира отново на знание и любопитство.
Любопитко чатко
Когато дойде това утре, ще имаме модел, който може да отговори на всеки фактологичен въпрос. Дали друг или същият, но ще имаме още и такъв, който да създава по-добре от всички (или поне огромен брой) от най-добрите специалисти във всяка по-разпространена област.
Ще имаме модел, който ще изглежда любопитен. Неизбежно ще стигнем до такъв, който може и да няма съзнание, но ще го имитира толкова съвършено, че, както и с другите големи спорове, няма да е важно черна или бяла е котката, ако лови мишки.
Но дали любопитството му ще бъде истинско? Ще успее ли машината да развие и вътрешния порив да научи още, и още, и още? И то след като изгуби помощта ни. Защото вече се вижда как огромното количество генерирано съдържание затруднява следващите поколения ИИ. Моделите имат все по-малко истински данни, на които да се учат.
Там виждам аз нашето място, спасението. При най-вероятно малцината оцелели, способни да се концентрират, да помнят. Да бъдат любопитни. Да мечтаят, което е също вид любопитство, допълнено от въображението и желанието.
Ще има ли такива хора? Да, все още зависи от нас. Останете любопитни! Моля ви…А знаете ли къде е роден Яворов?
Публикацията е част от новия брой на списание Perfect Day.
