Чували ли сте за литератрона? Представлява… машина, която създава текст по указания на потребителя. Анализира текстове, пише бестселъри, съчинява предизборни речи, сглобява комикси и заплашва да сведе езика на медиите до 500 разрешени думи.
Заради него знаменитостите дават мнение за нещо, което не разбират. Организират се конференции по „Литератроника и убеждаване“, „Литератроника и отбрана“, „Литератроника и религия“. Има авторски ръкопис, произведен с темпо една страница на четвърт час, а първата тревога около него е дали някой няма да съди „автора“ за плагиатство. Докато самият „автор“ е измислил само една-едничка дума.
Нищо ново, нали вече всички си имаме ИИ, тези сюжети са ежедневие, само това „литератрон“ звучи малко ретро. А защо е така, става ясно, ако погледнем датата на корицата на една тънка книжка, която обаче не е пресилено да се нарече пророческа.
Романът „Литератрон“ на французина Робер Ескарпи излиза през 1964 г. в поредицата „Le Meilleur des mondes“. Кръстена е на „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли, доста показателен щрих. На български се появява през 1985-а, в превод на Георги Куфов – човека, превел и книгите на Казандзакис.
Ескейп стая
Не, авторът не е просто фантаст, попаднал на сполучлива метафора. Робер Ескарпи (1918 – 2000) е роден в Сен Макер край Бордо и почти не напуска родния район – ако не броим пет години в Мексико след войната. Възпитаник на парижката Екол нормал, специалист по английска литература с трудове за Байрон и Киплинг, той преподава сравнително литературознание в Бордо, а между 1975 и 1978 г. е ректор на университета.
Популярен е в родината си като журналист. Цели трийсет години – от 1949 до 1979 г., Ескарпи пише кратка сатирична рубрика в „Льо Монд“ – за това време създава над 9000 памфлета. Цяло поколение французи започва деня си с неговата ирония към новините. Създава първия френски университетски институт за журналистика, а през 1972 г., заедно с Ролан Барт поставя началото на Френското дружество за науки за информацията и комуникацията. Наричат го баща на социологията на литературата.
В „Литератрон“ от тънката ирония не са пощадени нито технократите с петгодишните им планове, нито пресата, нито университетът, нито църквата, нито литературните журита.
Седем пъти Мерик
Героят, Мерядек льо Герн, наричан от приятели Мерик, е хитрец с диплома по „лингвистична естетика и приложна психодемография“ – с други думи, хуманитарист, който умее да се нагажда към средата, борави свободно с чуждоземска терминология и е напълно неспособен да измисли каквото и да било. Не е учен. Не е и писател. Той е човек на думите.
За да напредне в кариерата, Мерик се нуждае от идея, каквато обаче няма. Тъкмо тогава попада на стара брошура от литературен конгрес, в която се разказва за машина, анализираща стила с помощта на перфокарти. Мерик я прочита за една нощ, а на разсъмване измисля името.
Толкова ли обаче изобретението прилича на големите езикови модели?
Меко казано.
Забелязва го още през 2023 г., месеци след появата на ChatGPT, доц. д-р Мая Горчева от УНИБИТ (прочетете тук). Тя разглежда един по един текстовете, създадени от Литератрона, и извлича от тях една проста и неприятна формула: „Чрез машината се оценява не качеството, а количеството.“ И още: „Всеки от проектите показва как статистически най-разпространеното (но не единственото) чрез машинния филтър се превръща в единствено валидното печеливше.“ Новият роман, произведен от Литератрона, е „препотвърждаване на статуквото“, а изобретяването – „мимикрия на вече познатото“. И така, ако ви е станало интересно, ето 12 цитата от самия роман.
1. С думите всичко може да се направи
„Югет ми дрънкаше приказки. Не бях човек на науката, а почти не можех да се смятам и за литератор. Подражателските ми дарби, лингвистичните ми способности заблуждаваха профаните и стига само да имах и смътна представа за темата, ловкото боравене с техническата терминология ми позволяваше да смутя някои специалисти, които не бяха повече специалисти от мен. Но бях съвсем неспособен да измисля каквото и да е.
Стигнах дотам, че започнах да проклинам реторичния характер на моето образование. С думите, казвах си аз, всичко може да се направи, освен реални неща.“
Подражателски дарби. Лингвистични способности. Смътна представа за темата, но ловко боравене с терминологията, което заблуждава.
Още ли не ви звучи като биографията на голям езиков модел?
2. Малко Шекспир, щипка Марлоу
„Колкото и странно да изглеждаше, в това съобщение, направено на един литературен конгрес, се говореше почти изключително за електроника. То описваше в общи черти една машина, способна, след като е дъвкала някакъв текст в продължение на няколко секунди, да заяви: „Това е от Шекспир 1603 с щипка от Марлоу в доза от 0,08 на сто и следи от Бейкън. Все таки открих една неправилно поставена запетая на двайсет и третия ред на страница сто и втора.
Това беше твърде хубаво, за да бъде вярно. Мигновено съзрях всички приложения, за които би била годна подобна машина, ако бъдеше осъществена.“
Датата, която е посочена за съобщението, не е случайна. През януари 1954 г. в Ню Йорк IBM и Джорджтаунският университет демонстрират пред журналисти първия машинен превод – шейсетина изречения от руски на английски, изчислени от машина IBM 701. Обещанието е, че след три до пет години проблемът ще бъде решен окончателно.
Е, отне малко повече време, но машинният превод днес е изключително добър.
А ето че ние още спорим дали наистина се оказа добра идея една подобна машина да бъде осъществена. Докато продължаваме да търсим разумните ѝ приложения, докато се впечатляваме от следващия и следващия модел ИИ.
3. Колко загубено време
„Погледнах датата на статията – 1954 година. Колко загубено време! Как беше възможно след толкова години все още да не се е заговорило за тази чудесна машина? Каква група от изследователи я държаха под ключ? Нима беше емигрирала в някоя друга страна? Каквото и да бе станало, вратите на историята трябваше да бъдат отворени за нея. Нашият век очакваше словесната машина. Благодарение на нея литературата, педагогията, информацията, политиката биха станали най-сетне точни науки. Цяла нощ градих грандиозни планове, свързани с машината. Призори ѝ намерих име – литератрон.”
Всъщност името никак не е лошо, даже според мен е доста по-смислено от така звучното „ЧатГПТ“.
Или пък „изкуствен интелект“? Още ли е изкуствен, след като е създаван от естествен? При естествения няма ли изкуствен? Интелект ли е изобщо?
Разбира се, дължим термина, както помнят читателите, на група учени, отново от времената, когато се развива действието в романа.
Но не можем ли да измислим по-адекватно название?
4. Уклончиви отговори
„В серия от интервюта Брижит Бардо, Франсоа Мориак, Фернан Рено, преподобният отец Рике, Луи Арагон и Андре Малро изразяваха своето благоприятно или неблагоприятно мнение за изобретението. И тъй като нищо не разбираха от този въпрос – и с право, – не беше трудно да се придаде, тънко загатнат, благоприятен смисъл на уклончивите им отговори.“
И пак… като с днешните големи езикови модели, какво ще кажете? Говорителите са други, но общественият разговор за това, което имаме, е все тъй уклончив и „тънко загатнат“.
Ескарпи прибавя двама противници – демографа Алфред Сови и биолога Жан Ростан, които заклеймяват машината в името на човечеството. И такива имаме немалко днес, включително и от средите на самите учени, които разработват изкуствения интелект…
5. Името на розата
„Литератронът нямаше нужда да бъде изобретен. Липсваше му само едно – личност, гражданско състояние, търговско наименование… При условие, че си служите правилно с такава машина, можете да поискате от нея да идентифицира даден текст, да го анализира, да го оцени и дори да го поправи. Можем също така, като обърнем реда на действията, да поискаме от нея да съчетае сама думите, идеите, граматичния строеж, сиреч да пише, да съчинява литературни текстове. Всичко това е било опитано, проверено и признато за възможно много години преди да ми направите честта да бъдете мой студент. Дори е имало някаква машина за поезия, която е раждала съвсем приемливи стихове….
– Казвала се Калиопа.
– Точно така. Това име е по-хубаво от Литератрон, но признавам, по-нерентабилно.“
Машина за… стихове?! Аполон от машината?!
Допреди десетилетие можехме да гледаме на тази идея с насмешка, някои може все още да подхождат с предубеждения, възмущение, дори с отричане, но тази машина вече е тук… Както и да я наричаме.
6. Изглежда разумно
„Предимството на вашия Литератрон е, че изглежда нещо разумно. Ще знаем защо се изразходват парите или поне ще се преструваме, че знаем. Литератронът е една цел, една мотивировка, както казват психолозите. Естествено той е празна работа, но това няма значение. Най-добрите хипотези за научноизследователска работа, тези, които отварят финансовите шлюзи, не са нито най-верните, нито най-почтените. Вижте откриването на Америка!“
Машините са прекалено скъпи за онова, което вършат – защото трябва да се кодират текстове, да се пишат програми, да се „захрани паметта“. Днес това се казва „да се съберат данни“, „да се обучи модел“, „да се построи център за данни“, а сумите, за които говорим, се мерят в стотици милиарди.
Литератронът „изглежда нещо разумно“. Той е цел, обосновка. Ще знаем защо се харчат парите. Или ще се преструваме, че знаем.
7. Литератроника и религия
„– А какви теми сте предвидили за вашия колоквиум?
– Досега имам „Литератроника и убеждаване“, „Литератроника и култура“, „Литератроника и отбрана“, „Литератроника и деколонизация“.
– Добре, прибавете „Литератроника и религия“. Ще ви намеря човек от първо качество в този сектор. Един американски каноник. Изготвил е чертежите на автоматична изповедня. Означаваш греховете си върху един кадран, пускаш половин долар в цепката и получаваш купонче за опрощение, което разменяш в сакристията срещу еди-колко си свещи, еди-колко си молитви, най-сетне срещу всичко, каквото ти трябва, нали! Много находчиво! Ами за образованието помислихте ли? Трябва ви един сектор „Литератроника и образование“.“
Направете си експеримента: заменете „Литератроника и“ с „ИИ и“ и прегледайте програмата на която и да е конференция от последните години. Убеждаване, култура, отбрана, развитие, религия, образование.
Автоматичната изповедня с половин долар в цепката… днес е толкова близо до истината. А „Литератроника и отбрана“…? Уви, и тук мосю Ескарпи е на плашещо прав път.
8. Още от същото
„Трите листа съдържаха един и същ текст. Той започваше така: Това е политиката, колкото повече се променя, толкова повече си остава същото. Всичко е само аверчета, мошеничество и тем подобни. Ако се обесят неколцина от тях, работите ще вървят по-добре! Най-умните, няма що, са си най-тъпи. Малките загазват, а големите все пак се измъкват. Трябва ни човек с твърда ръка… И продължаваше все така цели двайсет и пет реда, до последното изречение: И все едни и същи отиват да мрат.
Вдигнах очи.“
„Проект Нарцис“ от романа работи така: анкетьори записват какво говорят избирателите по кръчми и пазари, Литератронът извлича най-често повтаряните твърдения и ги връща на същите избиратели като реч на кандидата.
Ескарпи пише това през 1964 г. Половин век по-късно ще се правим, че не си спомняме за „Кеймбридж Аналитика“, за микротаргетиране, за послания, изчислени от профилите на онези, до които стигат, и ще се чувстваме предадени от технологията. А тя просто е направила онова, за което е предназначена – върнала ни е собствените ни думи.
Да, ако бълваме едни и същи, прости и банални промптове, ако използваме едни и същи базови модели, резултатите от взаимодействието ни с ИИ няма да са лицеприятни.
„Слоп“. Още си нямаме хубава българска дума.
Виждаме го навсякъде. Но дали в ИИ или литератрона е проблемът, или в предкомпютърното устройство?
9. В сянката на цъфналите стетоскопи
„Отчетът представяше четири проекта за романи. На първо място беше, с тираж от 700 000 екземпляра, един сантиментален роман в общодостъпно издание, носещ заглавието „Девствена и машинописка“. След това идваше, с преценка за 500 000 екземпляра тираж, един дебел медицинско-сантиментален роман. Озаглавен беше „В сянката на цъфналите стетоскопи“. Най-сетне четвъртият проект беше един роман, определен като „обективно-феноменологичен“, който трябваше да бъде съставен от поредица изречения във второ лице множествено число на сегашно време, без точки и запетаи.“
Колко много заслужават думите да ги ценим и обичаме във времената, когато изглеждат на пръв поглед толкова евтини.
10. Темпо, темпо, боядисвай!
„През седмицата „Бумеранг“ завърши редактирането на „Девствена и машинописка“. Литератронът беше работил денонощно с ритъм една страница на четвърт час. Увериха ме, че никой писател не е постигал никога такова темпо на производство, с изключение може би на Жорж Сименон, но единствено когато е будувал, докато Литератронът въобще не спеше.“
И български аналози на Сименон мога да ви дам без особени затруднения. Да, скоростта, която ни описва Ескарпи, днес е смешновата. Но темата за скоростта срещу качеството; за човешките ограничения срещу машинните, за очевидните предимства е все по-важна.
11. Народ, бъдеще!
„И странно нещо, от всеки от тези текстове той запомни само пет думи, все едни и същи: Аз, мен, Франция, народ, бъдеще. За да разширим речника, смъкнахме прага на честотата и семантичната интензивност под онзи, при който тези думи бяха отделени. И тогава се появиха: благополучие, мир, справедливост, и малко по-късно – свобода.“
„Проект 500“ е единственият, който в книгата остава недовършен. Целта му: от огромно количество текстове да се извлекат 500 думи, които да бъдат единствените разрешени в печата, радиото и телевизията. Оруел е публикувал „1984“ петнайсет години по-рано и новговорът му е тъкмо това – език, чийто речник се стеснява, докато мисълта стане невъзможна.
Разликата е, че при Ескарпи никой не забранява думи. Просто се вдига честотният праг. Каквото е под него, не съществува.
А вие, усещате ли вече загубата на някои думи? По-бедния речник, повечето клишета, включително и заради навлизането на ИИ?
12. Claude, Фройд, Айнщайн
„Трябваше да ме познават, но да не знаят твърде много неща за мен. По същия начин, ако бяхме дали твърде много подробности за Литератрона, някои от неговите приложения положително биха предизвикали възражения. Идеалният случай беше да направя така, че обществото да има за литератрониката и за самия мен онзи вид митична представа, онова полурелигиозно чувство, което има примерно за Фройд и психоанализата или за Айнщайн и теорията на относителността.“
Добрата реклама никак не е за подценяване. Питайте хора като Сам Алтман или Дарио Амодей.
Десет години по-късно Ескарпи пише продължение на литератрона – „Le Ministricule“ (1974) – „Министърчето“, със същите герои, в което иронизира политиците и хората на бизнеса, уви, то не е превеждано на български.
Всичко ново е добре забравено старо? Или всичко старо е още неизмислено ново?
Няма нищо ново под слънцето? Или няма нищо старо?
Признавам, тези изречения си ги измислих аз, не ми ги даде нито литератронът, нито Claude.
Материалът е подготвен по идея на доц. д-р Павлина Тодорова.
Ако пък вие имате идея за следващата Дигитална история, ще се радвам да ми я споделите тук!
