Алек Попов (1966 – 2024) няма нужда от представяне за всеки, който поне малко се интересува от литература. „Мисия Лондон“, „Сестри Палавееви…“ и поне за мен любимият роман „Черната кутия“. Бих ви препоръчал и сборника „Нови и избрани разкази“.

Няколко месеца преди да си отиде поговорихме за живота и за технологиите. За необходимата хигиена на потреблението и споделянето на съдържание.

За разломите на днешния ден и шансовете да започнем отново да си говорим нормално по важните теми. За секса с роботи. За деконструираните клишета и усещането за разпад, което ни отдалечава и от литературата.

– Кое може да ни спаси от удавяне в морето със съдържание?

– Инстинктът за самосъхранение, както обикновено. Ние всекидневно сме бомбардирани с тонове напълно излишна информация – най-вече през т.нар. социални мрежи, но така също и през официалните информационни канали. Изкуственият интелект често се превръща в акселератор на този процес, като позволява автоматичното създаване на ново съдържание по всеки въпрос, възпроизвеждайки отново и отново цялата налична информация, при това не докрай коректно. Това в крайна сметка води до задръстване на цялата информационна среда.

Нужна е хигиена, както в потреблението, така и във възпроизвеждането. За мен си

остава загадка защо хората препостват толкова безсмислена или фалшива информация, толкова тривиални факти и съждения с ентусиазма на първооткриватели.

Да не говорим за визуалната страна – желанието да се документира и сподели с куп непознати всяка гледка, всяко неформално събиране, всеки ракурс, какво яли, какво пили и т.н. – това води до профанизиране на личното преживяване.

– Кои са любимите ви клишета?

– Деконструираните. За мен клишетата съществуват само за да се разглобяват и осмиват. Никога не съм вярвал в тях и приемам употребата им само в ироничен смисъл.

– Заради „забързаното ни ежедневие“ ли се заобикаляме с все повече клишета и през тях осмисляме света?

– Живеем в цивилизация, която насърчава баналността във всичките ѝ форми.

Социалните мрежи, ПР-ът, рекламата постоянно генерират клишета. Политическият език е изтъкан предимно от клишета, както и бюрократичният жаргон. Не е въпрос само на ежедневието – бързо или бавно, а по-скоро на една специфична „умствена леност“, която ни кара безкритично да повтаряме някакви готови формули за успех, за щастие, за любов.

Да изглеждаш щастлив сякаш стана по-важно, отколкото да си щастлив.

Малцина са тези, които се сепват и си казват: ама, чакай, бе, какви са тия глупости!?

снимки: личен архив

– „На алгоритмите на живота преди им казвахме „Бог“, пишете. Има ли при божественото алгоритми? Приличат ли си те с тези на изкуствения интелект?

– Това е самоуверено съждение, което съм изказал в един по-ранен период на живота ми. Звучи ефектно, но на практика какво казва? Че сме разгадали природата на божественото?

Все още не сме разгадали тайната на човешкия разум, какво остава за божествения!

ИИ „мисли“ в цифри, докато човешката мисъл се движи по други пътища. Но колкото повече се развива и усложнява ИИ, толкова по-трудно ще разбираме процесите, които протичат в дълбините му. То и сега не е много ясно. Има голяма вероятност да пропуснем фазата на осъзнаването му, ако такава настъпи, а след това ще знаем още по-малко.

– А може би дори вече сме я пропуснали… Коя е най-голямата промяна, която ни донесоха до момента технологиите?

– До голяма степен компрометираха концепцията за авторски права. Което е парадоксално, тъй като те са продукт именно на интелектуалния труд. Технологичните компании са много ревниви към правата на собствените си продукти и учудващо незаинтересовани към правата на съдържанието, което се копира и разпространява чрез тях. Наложиха бизнес модели, които са много по-близко до законите на джунглата и създадоха неограничено поле за всевъзможни измами.

– Защото ги оставяме да го правят, а и не си вземаме поука – преди бяха социалните мрежи, сега – тези, разработващи ИИ. А кое е най-голямото удобство, за което сте благодарен на технологиите?

– Добрият стар имейл. Търсачките, които до голяма степен замениха енциклопедиите (за сметка на коректността, уви…). Приложенията за комуникация от сорта на Вайбър. Както и иновациите в медицината – може би трябваше да започна в обратен ред.

– Защо с такава лекота им делегираме все повече и повече отговорности, без да се замисляме за последствията?

– Защото сме стадни животни. Такъв е трендът и хайде всички юруш на доматите.

Просто е много трудно да се преодолее както инерцията, така и истерията. То е нещо като „златната треска“ – масова хипноза, втурване в неизвестното, където вярваш, че те чакат несметни богатства. И нали, сакън, да не изпуснеш влака, да не останеш валат… И дори не се замисляш какво наистина те чака там.

– Машини за равенство или за неравенство са дигиталните технологии? Повече ни събират или ни разделят?

– Сами по себе си машините нито ни събират, нито – разделят. Но

те се контролират и управляват от хора (поне засега), които имат интерес да създават такива разделения.

Технологиите често са само лустро, под което дебнат вечните човешки демони – алчност, самолюбие, гордост, егоизъм. Свидетели сме и на феномена „технологичен снобизъм“ – само защото притежават и боравят с някакви джаджи, някои си мислят, че са хванали Бога за брадата. А два гвоздея не могат да заковат като хората…

– От време оно писателите са тези, които се опитват да надникват в бъдещето, а днес май са се оказали. Да не би бъдещето да се оказа по-изненадващо и скоростно дори от писателското въображение?

– Да, в някакъв смисъл технологиите са изпреварили класическата научна фантастика, базирана върху идеята за научния прогрес. Иновациите са толкова напреднали, че бъдещето, което навремето са рисували писателите, сега изглежда като непосредствена реалност.

Вече е трудно ще впечатлиш някого с технически чудеса. Но човекът си остава все така непознаваем и непредвидим. Той е основният материал на литературата. Какво се случва с него в тази нова среда – това е далеч по-интересно за мен от всякакви умни джаджи. Специалните ефекти не могат да компенсират една слаба история. Това го виждаме все по-често, особено по екраните.

– По какво ще познаете, че аз съществувам реално, а не съм ИИ, който формулира въпроси?

– Забелязал съм, че това особено плаши хората. Но защо ИИ ще тръгне да прави такива неща? С каква пъклена цел? Пък и ние постоянно го засипваме с тъпи въпроси, на които е принудено да отговаря.

Защо да не пита и то? Не страдам от предразсъдъци.

– А по какво ще познаем, че разказите ви не ги пише той?

– ИИ все още няма чувство за хумор. Това се дължи на факта, че не е в състояние да приеме противоречията и абсурдите, от които е изтъкан животът на хората. Той, или по-скоро „то“, е настроено по протестантски – праволинейно и пуританско. В момента сякаш най-голямата грижа на създателите му е

да не вземе някой да го разврати. Но и това ще стане, само гледайте. Виж, тогава може и да пропише…

– Разсмивал ли ви е изкуственият интелект?

– О, да! Особено когато се сетя за сатиричния роман „Литератрон“ от Робер Ескарпи. Литератронът е машина, прототип на сегашните ИИ, базирани на езикови модели. Той компилира и композира текстове – включително политически речи, романи и пр. Когато го карат да произведе бестселър, той изплюва роман със заглавие „Девствена и машинописка“. Та и сега работата е малко такава.

– Чия професия той ще вземе последна?

– На клоуна – този, който разсмива останалите, за сметка на собствената си болка.

– А кое качество или човешко умение няма да наподоби никога?

– Саморазрушителната страст, с която се отдаваме на пороците. Няма да може да се напие до смърт например. Едва ли ще успее да развие и истинска способност за състрадание.

– Въпросът е обаче, че все повече наподобява неразличимо и двете. Особено състраданието. А в този смисъл, ще стане ли един ден сексът с робот по-вълнуващ от „обичайния“?

– Сексът с изкуствена жена/мъж е много популярен фетиш открай време. Имам един любим разказ, Solve et Coagula, част от новата ми книга, в който отчаян корейски учен обикаля света в търсене на клиенти. Той е изобретил технология за производство на съвършени секс-кукли. Едно от изделията му е открито в софийски хотел и това става причина да го задържат. Разсъждавайки върху изобретението си, той споделя със следователя: „Опитваме се да превърнем истинските момичета в кукли и обратното – да направим от куклите живи същества. От момичетата се иска да мълчат, а от куклите – да говорят!“.

Секс-роби или секс-роботи – тук дори не става дума за технологии, а до това някой безропотно да изпълнява всичките ти нездрави фантазии. Смисълът на секса, според мен, далеч надхвърля тази семпла концепция.

– Този разказ наистина е причината да задам въпроса. Но покрай изкуствения интелект доста теми промениха контекста си. Дори спряхме да си говорим за извънземни, защо?

– А, извънземните няма да си тръгнат толкова лесно. Те са устойчив мит.

– Посмявате да навлезете в теми като партизанското движение, без да стигате до някоя от обичайните крайности. Не ви ли притеснява, че по този начин и двете ожесточени страни няма да ви харесват?

– Аз не пиша непременно, за да ме харесват. Нямам нищо против, естествено, но не правя компромиси, с цел да се подмазвам на тоя или оня. Ако всички те харесват, значи нещо не е наред.

Романите за сестри Палавееви са епос, пречупен през комичната гледна точка към близката история. Замислен са като екшън-комедия с елементи на шпионски трилър, историческа драма и политическа сатира. Историята е изградена върху сериозни проучвания за този исторически период, покриващи най-различни аспекти на живота – политически, военен, културен, битов. Но романите се обръщат и към универсалните проблеми на младите хора от всички епохи. Жаждата за приключения, бунтът срещу родителите и обществото, идеализмът, вярата в утопии, революцията като афродизиак, отключващ първите еротични трепети – неизменните спътници на съзряването.

Сагата за сестри Палавееви не цели да обслужва дадена идеология, героите са извадени от черно-белите щампи. Това е опит да се разтовари колективното съзнание от бремето на пропагандните митове. Подобна гледна точка, според мен, е полезна за духа на национално помирение не само в България, но и в рамките на целите Балкани. Разбира се, този постмодерен, ироничен подход няма как да се хареса на хора, застинали в една-единствена парадигма на историята.

– На мен дори подходът не ми се стори ироничен, а именно насочен към това помирение. Нещо, в което силно вярвам, а очевидно е утопия и защото минава през начина, по който си говорим днес…

Къде избягаха нюансите?

– Нюансите са възможни предимно в живото общуване. Както и в добрата литература, която човек поглъща в усамотение за собствена наслада, без да държи сметка за нищо друго. Огрубяването на нравите, изчезването на иронията и невъзможността да се понесе критика в крайна сметка водят до черно-бяла картина.

– Какво си струва да научим или заимстваме от инфлуенсърите?

– Не виждам какво, честно. Разбираемо е за хората да търсят популярност, поне докато са млади, после в един момент да осъзнаят, че това не е толкова важно. Но някои така и не го осъзнават и това се превръща в обсесия. Да досаждаш на другите, непрекъснато да ги занимаваш със себе си, е грях.

Да си популярен, разпознаваем, известен – всичко това отминава като сън,

нищо не остава, но човек трябва сам да достигне до тази идея. Култът към т.нар. “celebrities” е едно от най-вредните явления на нашето време. Завиждам на малцината, които не знаят, че Ким Кардашиян съществува.

– И аз! Ще се научим ли отново да четем дълги текстове, или това ще става все по-дефицитно умение?

– Странно наистина с каква бързина хората губят способността да следят по-заплетени истории с по няколко сюжетни линии, както и герои с по-сложна психология, преминаващи през различни трансформации. Всичко онова, което навремето минаваше за ценност, сега плаши и отблъсква масовия потребител – нарочно не казвам „читател“.

Това не е само въпрос на концентрация, увредена безнадеждно от социалните мрежи, но и на едно по-цялостно възприемане на света.

Големите наративи, колкото и фантастични да са, имат свойството да подреждат света, да изграждат парадигми и структури, които са в основата на някаква вътрешна стабилност.

Напоследък хората масово са налегнати от усещането за разпад – личен, институционален, глобален – и това се предава в изкуството. Все по-често преобладават хаотичните, кратки и разпилени разкази, които подсилват чувството за несигурност и обреченост. За да се върнем към по-сложните и дълги текстове, е нужно известно спокойствие на ума.

– Може ли да дойде краят на войните?

– Мирът и войната са състояния на духа. Без вътрешен мир, няма и мир в света. Ако всички спазваха десетте божи заповеди, войните щяха да секнат на мига. Но за повечето хора това са просто думи. Войната е функция на несъвършената ни човешка природа. Атавизъм и наказание едновременно. Част от човешкото, уви.

– Ако можеше с помощта на ИИ да възкресим някой любим ваш писател, кой би бил той и какво бихте го попитал?

– Аз общувам с любимите си писатели чрез текстовете им, препрочитам ги и така намирам отговорите на всичко, което бих искал да ги попитам. Не ми трябва да ги познавам лично, защото си имам своя лична представа за тях в съзнанието ми. Не съществуват обективно като личности, искам да кажа и нямам намерение да си правя селфита с тях.

– Професия, призвание или звание е човек да е писател?

– Начин на живот. Поне за мен. Когато писането ми спори и потъна в историята – това са миговете на най-чисто щастие. Тогава не мисля нито за награди, нито за продажби, нито за преводи.

Винаги, когато съм гледал на изкуството като на състезание, това ми е носило само стрес и огорчение.

Има смисъл да се съревновавам единствено със себе си. За съжаление, напоследък се опитват да превърнат дори този „най-самотен занаят“ в реалити шоу, в игра и спортно състезание, което няма нищо общо с духа на изкуството и превръща литературата в обикновен рекламен продукт. Писателят е диво животно и по-добре да си остане такъв.

– Кога ще дойде краят на свободата?

– Когато хората сами се откажат от свободата. Човешкият дух винаги е бил и ще бъде свободен, независимо от конкретната житейска ситуация.