Отваряте чата с изкуствения интелект, опитвате да му обясните какво искате от него… и ето, резултатът е изумително добър! (Или пък не е.)

Днес го правим всички. ChatGPT и „колегите“ му променят начина, по който търсим информация в мрежата, по който опознаваме света, по който се опитваме да решаваме ежедневните си задачи. (Ако това не важи за вас, повярвайте ми, време е!)

Днес всички си говорим с ChatGPT или Gemini, обаче… как е възможно някой да е можел да си представи този днешен феномен през добрата стара 1981-а година?

Пропуснатият шанс

Понякога е замислящо и интересно да надникнем в миналото и да видим как теми, които ни изглеждат възможни едва днес, всъщност са много по-стари и хората преди нас са се вълнували и са показвали важни гледни точки. Има немалко такива Дигитални истории – например за Кибернета на Добри Жотев, за изкуствения интелект – поет от 1967 г. или Тодор Живков, който казва, че с „програми и пак програми трябва да заразим младото поколение“.

Дали ИИ е големият шанс на днешния ден? Дали ще се възползваме от него, или ще го пропуснем? „Пропуснатият шанс“ се казва една от по-непознатите книги на Любен Дилов. Един от най-популярните български фантасти, известен и като автор на четвъртия закон на роботиката, тук… дори не е писател. Поне според сюжета. Вместо да пише, той поръчва поредица от разкази в различни жанрове на новия си компютър, който пък ги създава от негово име и в неговия стил…

Случайно да ви звучи познато?

Компютризираната Шехерезада

„Една компютъризирана Шехерезада се опитва да угоди на капризния творчески ум, копирайки собствения му стил на мислене и изразяване. В равнодушния си опит да бъде творец компютърът бълва история след история“, пише на задната корица.

„На компютрите от предишните поколения заданията се даваха по клавиатурата на видеотерминала – новият компютър е говорещ. Следователно ръцете ми почти няма какво да правят, а са свикнали да се намесват тук и там, да коригират текста, който престоява известно време на екрана, преди да се отправи към печатащото устройство.

Според твърденията на проспекта той е свързан директно с Централната информационна банка, с Националната библиотека, а чрез тях и с основните научни хранилища по света. По този начин той освобождава и мозъка ти от бремето на необходимите за един писател знания – компютърът знае всичко заради теб.“

Знае всичко заради теб… Ех, няма как да бъде казано по-точно, дори днес, когато много често това твърдение се оказва вярно. И за знанията, и за уменията. А какво прави писателят с ръцете си, освободени от нуждата да пишат? Чете указанията как да си служи с умния компютър…

„Пак според проспекта игровият автомат, който извършва самото съчинение, съдържал в паметния си блок цялата световна литература. Тя му служела за сравняване и коректив, така че на практика той не можел да повтори нито една ситуация, тоест да съчини нещо не оригинално. Това силно ме съмнява и намирисва на реклама, но не ме безпокои, защото имам по-друго мнение за нещата. Не в неповторимостта на един сюжет или една ситуация се съдържа истинската оригиналност – въпросът е какво ще изразиш чрез тях.

По-банално нещо от любовния триъгълник в „Ана Каренина“ едва ли има, пък и до днес го тачим като един от най-великите романи на света.“

Ами днес, във времената, когато ИИ пише например поезия по-добре от огромна част от хората, които се имат за поети? (Мнението не е мое, а на журитата на два от най-реномираните поетични конкурси.)

Творчеството си е творчество

Самите разкази, „написани“ от компютъра, определено са интересни и си струва да бъдат прочетени, но… кой ще ти чете генерирано от алгоритъм съдържание?!

Днес всички го правим всеки ден. Просто не винаги си даваме сметка. Защото вече сме в свят, в който генерираният текст не може да бъде различен от написания от човека. Нещо повече – малцина са днес популярните фантасти, които надникват в тези колосални теми. Именно затова става още по-любопитно да видим как си ги е представял преди 45 години Любен Дилов:

„Всъщност – вече съм го осъзнал – най-много ме смущава, че ще трябва да разговарям с него. Наистина днешният човек е свикнал да разговаря с компютри: чрез тях си поръчва стоки от магазина за в къщи или резервира билети за самолети и театри. Но там се говори за прости неща, а тук сигурно ще ми се наложи да формулирам с думи и неизказуемото – творчеството си е творчество, колкото и да е напреднала техниката. Сигурно затова треперят и са така възбудени ръцете ми, сякаш искат да кажат: „А ние какво ще правим? През цялата история на човечеството сме участвували в създаването на всяко изкуство, а сега изведнъж – свободни сте, нямаме нужда от вас…“

Какво ще правим във времената, когато технологията посяга не към скучната, рутинната, повтаряемата дейност, а точно обратното – примамливо ни предлага след паметта си да ѝ доверим и творчеството?

Какво ще правим във времената, когато дори детските рисунки се оказват неразличими от генерирани изображения?

Какво ще правим във времената, когато е по-вероятно да сбъркаш, отколкото да познаеш човешки глас и генериран звук?

Все още не знаем какво ще правим, дори не си говорим, за да търсим отговорите.

Тези времена обаче са тук.

Скочил заек от трънка

„Днешното общество, пишеше във възванието му към нас, не се отнася към таланта като към нещо ирационално, както е било някога, когато хората са се примирявали с неговата необяснимост и са изразявали това например с поговорката „Не се знае от коя трънка ще изскочи заекът“, тоест талантът. Сега обществото настоява да знае винаги и точно от коя трънка какъв заек ще изскочи. Нещо повече: то се стреми да направи така, че от всяка трънка да изскача заек…

Под черта имаше обяснение какво е „трънка“, защото при коренно променената днес природа това растение вече не се среща. То е било невисок храст, растящ на много бедна почва, с остри бодли, шипове и черно-сини, стипчиви на вкус плодчета, от които след консумация се е хващало запек.“

Е, тук фантастът не е познал, има си ги трънките, макар да имам определени съмнения каква част от днешните деца биха ги разпознали. А също – дали има особена причина да разпознават конкретно трънките. Извинявам се за отклонението, заекът наистина е по-важен от тях в тази метафора.

Как и защо днес можем да сме сигурни, че новата, различната, оригинална идея няма да идва от изкуствения интелект по-често, отколкото от нашия?

А персонализираното съдържание, при което всички почитатели на Любен Дилов ще могат да имат своя личен вариант на всяка следваща негова история, така, както са си го е представял той, с помощта на огромния компютър, който му освобождава ръцете?

Дома си на чашка абсент

„– В проспекта те хвалят – казвам аз малко по-твърдо, – че съчиняваш само оригинални неща. Много съм любопитен какво ще съчиниш, ако, да речем, всичко онова, което се е търсило досега в другите криминални произведения, още от самото начало вече е известно. Хайде да приемем, че престъпникът е познат, знае се дори как се казва и къде се намира, да приемем, че и жертвата е известна, че са известни мотивите на престъплението, кога и с какво е извършено то, изобщо всичко е известно. Можеш ли да съчиниш тогава нещо криминално?

Съзнавам, че това си е чисто заяждане. Подразни ме одеве тая му прекалено блага назидателност, но пък и нали ще проучвам възможностите му – с банални поръчки не ще открия дали действително е по-способен от предишния ми компютър.

– Не мога да отговоря предварително, докато автоматът за съчиняване не е получил всички условия. Подайте ги съгласно ръководството – отвръща компютърът и ми е много трудно да си представя една хубава секретарка с такива бухалски очи.“

80-тарският ChatGPT има бухалски очи. Дали защото парадира с интелекта си, или пък се старае да уподоби мъдрост? Дали защото тук наднича не твърде положителното отношение на автора към него, който дори и като герой в книгата „се заяжда“?

Разкажи ми приказка

„Доброто и злото, казвам тъжно на компютъра или по-скоро на себе си, те все се борят, все се побеждават, все си режат главите, все им поникват нови и така май ще си бъде во веки веков. В приказките! Щото в живота май не е съвсем така, мили мой или мила моя, как в края на краищата да ти викам? В тая чудата приказка, наречена живот, това добро и това зло си живеят бая задружно, или казано по-философски: в един кога разумен, кога не толкова разумен компромис. И ако рече човек да пише приказка за живота, май ще излезе нещо доста по-различно.“

А не ли наистина хубаво, че днес дори да не можеш да свириш и пееш, с помощта на ИИ вече има как да създаваш музика? Да разкажеш приказка специално за своите внучета? Дори ако граденето на фантастични сюжети ти е драстично по-слаба област в сравнение с познаването на футболни резултати…

Каква ли приказка ще напише ретро алгоритъмът с бухалските очи? Ще остане ли доволен „авторът“? (Признавам, все повече в подобни случаи се обърквам къде да поставям кавичките.)

„Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката – макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно – никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.“

Браво, компютре

И браво, авторе. Ще ми се да споделям оптимистичната гледна точка, че никой не би създал компютър мизантроп. Опитът от последните десетилетия определено дава доста поводи за размисъл в обратната посока.

„– Браво, компютре – повтарям му. – Сигурно ще се сработим с теб. Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш „исторически сюжети“, а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже.“

Дали винаги лъже по-малко? Или пък причината може да е, че „който владее миналото, владее и бъдещето“…?

„– Лесно ти е на теб, съчиняваш си каквото ти скимне, па и оправдание си имаш – машина си, но мене питаш ли ме? Сигурно и не знаеш какви съвсем други очи ще се втренчат в мен, ако река да им покажа това, дето го скъсах! Хайде, стига ти толкова за днес! Почивай и както се казва на човешки език, опичай си акъла! Пък аз ще отскоча до кафенето да чуя как се оправят колегите с техните нови компютри. И повече такива работи да ги нямаме, разбрано, нали! Той нито веднъж не се обади, с нищо не се защити. Не бяха ли му дали конструкторите такова право или дотолкова е обзет от самочувствието си, че се ръководеше от прастарото правило на мъдреците да не спорят с глупака?“.

Опитът не намалява нашата глупост

Да бъдем учтиви далеч не е само имагинерно послание от детската градина, което трудно се претворява във взаимоотношенията с изкуствения интелект. Или поне не би трябвало да бъде, ако допуснем идеята, че е възможен сценарият от „Терминатор“ или василискът на Роко…

„Опитът увеличава нашата мъдрост, но не намалява нашата глупост. Хенри Шоу (1818– 1885)

– Хъм, рекох аз на зяпналия ме в ново очакване компютър, постарал си се за своя техник, няма що! Че и мото си му турил, пък аз дори не знаех, че умееш да си служиш и с цитати! Откъде само го изрови тоя Хенри Шоу, никога не съм го чувал! Опитът увеличавал нашата мъдрост, но не намалявал нашата глупост – добре, стига да имаш предвид поведението на човека в любовта, добре! Но ако намекваш и за моя досегашен опит с теб…“

А ето ги тук и халюцинациите, нещо, за което би било толкова трудно да предположим във времената, когато „изкуствен интелект“ е било само пожелателно название, лишено от съдържание, от което са бягали дори и учените. кой си ти, Хенри Шоу?

Куче влачи комп

„Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:

До вчера беше „куче влачи…“,

променя се светът обаче.

Ще бъде другояче утре:

куче влачи компютри.

Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…“

Всяко нещо с времето си. И все пак, когато времето изпревари със своя ход и най-смелите ни очаквания, е време да се опитаме да го позабавим в търсене на спасение и обяснение.

На мастика с брат Стругацки

„– Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение – неочаквано многословно ми отвръща компютърът.

– Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието. Прихвам:

– Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е.

То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността – поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика. Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо.

Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:

– Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов! Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер – той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, – аз сам се запитах: „Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?“.

Гласовете си чувам

Ами ако наистина… чуеш собствения си глас? Ако прочетеш текст, който е толкова добър, неразличим от твоя стил, от твоите умения? Питал съм доста писатели, гостували на този сайт и отговорите са пъстри, различни, неочаквани. Ще продължат ли да пишат?

Често те не са особено оптимистични. Така е и тук.

„Изключих компютъра и от електрическата мрежа, за да не му хрумне, както преди, сам да заработи. Постоях като над ковчег, докато очите му загубиха коварно невинния си цвят и се превърнаха в обикновено стъкло, после напуснах кабинета си. И не се върнах, преди да бяха го откарали завинаги.“

В романа финалът не е положителен. А в истинския свят… все още мисля, че имаме шанс и за такъв. Ако посмеем и успеем да не спрем да надничаме в бъдещето. Така, както го е направил Любен Дилов в „Пропуснатият шанс“.