Какво общо могат да имат мартениците с технологиите и изкуствения интелект?
Абсолютно нищо.
Точно обратното, червено-белите амулети са до голяма степен прекрасен символичен антипод на дигиталния свят. Носят в себе си надежда, метафора, оптимизъм, здравословна доза суеверие. Все неща, на които тепърва ще трябва да учим машините. А и сами да си припомняме, защото живеем в по-сурово време, отколкото ни се струваше.
Матемартеници
Начинанието Дигитални истории се появява на бял свят точно в деня на мартениците.
Защото нищо не е по-хубаво от идващата пролет.
Защото бялото на чистотата и червеното на кръвта са универсални символи. А ние посвоему ги въплъщаваме всеки първи март в семплите накити.
Не ги дадохме на комерсиалния свят, не ги дадохме на религиозното отричане, те си вървят напред, без дори да знаем истински произхода им, скрит зад красиви легенди.
Помагат ни всяка пролет да пробудим собствените си сили и да продължим напред. Да ги дарим на толкова приятели, на колкото обикновено не ни стигат силите да подарим и усмивка.
Кокиче робот
Затворени вкъщи, откъснати от близки и елементарни социални контакти, скрили усмивки зад маските. Колкото никога, имаме нужда от пробуждане.
Не в нюейдж смисъла или високопарните послания, а в чисто човешкото. Имаме нужда от пролетната сила, новите идеи. И желанието да се пробудиш с първите топли слънчеви лъчи, било като кокичето, или роботчето, което се учи да ни наподобява.
Дългата зима е време да си отиде. А ние ще осъмнем в свят, в който все повече истории вече са се случили или се случват онлайн. В който дигиталното е неизменна част от самите нас.
Готови ли сме за това? Точно колкото кокичето е готово да се покаже изпод снега, който са го изяли промените в климата.
Огненометежна
През тази пролет информацията вече съществува само онлайн. На това е посветена и първата Дигитална история, която имам да ви разкажа тук. Дали не е време да погледнем с нов поглед към това как получаваме жизненоважната днес информация? Дали пък добрите стари вестници нямаха и своите предимства? Хубаво ли е, че днес всеки е журналист? Не се ли превръщаме във все по-благодатни жертви на манипулации от всякакъв вид?
Игнорираме темите за дигиталното настояще и бъдеще. Нямаме време да мислим за тях, а те ни заливат. Това не е непременно лошо, но крие и рискове. Вече посрещаме дигиталните хора! Скоро ли е моментът, когато няма да е нужно да имаме човешки звезди – певци или футболисти? След като виртуалният свят може да ни нарисува още по-интересни и ориентирани към пазара „личности“, към това, което търсим, би ни радвало и забавлявало…
Стресирани и потиснати до болка от предизвикателствата на последната година се затваряме, отблъскваме, насъскваме едни срещу други във фейсбук. Чакаме да ни пуснат обратно в заведенията, да се видим с приятели, а после – ни е трудно пак да си проговорим. Но само в първата минутка. След това разговорът потича като отприщена река. Приятелството е още едно от нещата, на които си струва да научим изкуствения интелект. Истории като тази за приятелите, които от далечната 1982 г. претворяват веднъж на петилетка една символична снимка, ни го припомнят.
Живеем в интересно време – и според мен това не е непременно проклятието, което споменава добрият стар Конфуций. Дигиталният свят ражда драматични, смешни и тъжни, силни истории. Може би донякъде ние сме забравили да ги оценяваме, захапали удобната и плоска гледна точка на социалните мрежи.
Междувременно пролетта идва.
Във всеки един смисъл, рано или късно.
