„Конфликтите се раждат, защото не си правим труда да слушаме другия“

май 21, 2021 | Срещи

„Конфликтите се раждат, защото не си правим труда да слушаме другия“

21 май 2021 | Срещи

Хари Хараламбиев има повече от 10 години опит в софтуерната сфера. Започва като ученически шампион по програмиране, а в „Мусала софт“ само за 3 години получава доверието да води собствен екип. Бързо обаче се убеждава колко е трудно това. Колко са много проблемите, които срещаш в работата с хора и колко малко са начините да се научиш да се справяш с тях.

Така пътят му постепенно се насочва към меките умения. С колежката му Петя Делева решават, че е крайно време да се работи по-активно за така важните в екипната работа човешки страни на процеса и преди 5 години създават платформата „Точка 2“.

Сред другите му начинания са онлайн комиксът A Leader’s Tale („Като лидерите“) , който рисува сам, подкастът „Радиоточка 2“ и Soft Skills Pills.

Срещаме се с Хари, за да поговорим за всички стереотипи, свързани с програмирането и хората, които се занимават с него. За твърдите и меките умения. За трудния диалог. За лидерството и пътя към успеха. За трудностите, през които минава всеки екип. За човешката страна на така модерната и привлекателна през последните години софтуерна индустрия.
– Хари, каква е истината според теб – лесно ли е да се общува с хората от айти средите? Аз например, от личния си опит, мисля, че доста от клишетата имат основание…

– Мислиш, че е трудно?

 

– Не бива да се генерализира, разбира се. Но все пак, според мен, много често хората в бранша мислят някак бинарно, по-малко ги има нюансите, емпатията, разбирането, че може да има повече от една вярна гледна точка…

– За мен по принцип всички хора сме много зле с комуникацията. Откровено казано, най-вече започнах да се занимавам с обучения, за да мога аз да се науча. Най-добрият начин да научиш нещо, е да започнеш да го преподаваш.

Мисля, че ни е супер трудно изобщо като хора. Хем сме напреднали спрямо другите видове, можем да говорим и пишем. Същевременно

всички проблеми в който и да било екип, група хора и дори двойки, се пораждат от комуникацията.

В основата е това, че имаме различен мироглед, различна карта в главата за това как гледаме на нещата. Факт е, че хората, които се занимават с програмиране например, имат по-развито логическо, алгоритмично мислене. Да, ако човекът насреща го няма, това води до проблеми. Например, когато играем обучителните ни игри с HR екипите на фирмите, те се справят много по-добре с човешката комуникация и по-трудно с логическата задача. И това е естествено.

Обаче често, на базата на това, което си ми разказал или пише в профила ти, мога да си съставя хипотеза как гледаш на нещата. Защото нямаш примерно айти опит, занимаваш се с писане и по същия начин мога да кажа – те пък писателите са едни… Всеки е различен и затова постоянно се чупим в комуникацията. Само че много, много често не се вижда, че сме се счупили и го разбираме, след като се е случило.

 

Хари Хараламбиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Тогава откъде се е появило клишето за сухарите програмисти?

– На мен лично ми е лесно да работя с айти хората, защото съм бил дълго време в тази среда – и жаргонът ми е ясен, и отношението към проблемите. Затова може да е трудна комуникацията на много хора, просто им е по-далечен този стил.

За да мога да говоря с някого, трябва малко да го опозная, да разбера как мисли, как действа. За да се създаде доверие между хората, те трябва да могат да комуникират. За да стане това, трябва да се опознаят. А за да се опознаят, трябва да са уязвими.

Да, по-лесно е да слагаме етикети, за да можем да комуникираме, обаче всяка генерализация води до много проблеми. Ако тръгна да комуникирам на базата на моите предубеждения, автоматично вече съм счупен.

По-лесно ми е да ти кажа „Ти си еди-какъв си“, защото е по-бързо,

отколкото да обясня с две изречения какво искам да кажа точно.

 

– Може би това е и причината за ужасяващия онлайн хейт. Комуникацията в мрежата трябва да става бързо, нямаш време за нюанси и разбиране, за детайли.

– Да. Аз чакам момента, когато ще получавам повече онлайн хейт. За момента нямам толкова много, значи не достигам до достатъчно хора.

 

– Внимавай какво си пожелаваш…

– Знам какво имаш предвид. Например, има една популярна фейсбук група за айти хора, която е уникално място за изкарване на хейт. Веднъж пуснах там една публикация и като изключим многото положителни коментари, имаше и доста негативни. И си казах: супер, значи вече съм достигнал достатъчно много хора, а не просто с моята зона на комфорт и тези, които само ми се радват. Но да, то е въпрос на мироглед, хейтът…

 

– Аз пускам публикации там само когато се почувствам безсмъртен. Но в повечето случаи интересът към една публикация там е правопропорционален на броя и качеството на думите на хората, които ще те „нахранят“. Ей така, по принцип и от камбанарията на последна инстанция.

– Обаче пък е много хубав канал за разпространение. Ето, пак към клишетата. Обикновено хората, които са с добра комуникация, не хейтят. Те ще видят мълчаливо линка ти, ще прочетат статията и част от тях ще лайкнат. Обаче няма как да разберат за нея, без да намериш подходящия канал.

 

Хари Хараламбиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Толкова много хора днес се насочват към програмирането. Какви са най-важните меки умения, които трябва да имат? Защото всеки свежда професията до език, фреймуърк, но не и до личностни качества…

– За мен това човек да е отворен да учи и да е любопитен, е по-важно от всичко останало – дали са технически, или меки умения. Иначе нещо, което мисля, че всеки от нас трябва да учи цял живот, е как да слуша активно другия. Това е проблем в супер много ситуации. Да се опиташ да разбереш отсрещната страна, да вникнеш в това какво иска да ти каже. Защото конфликтите обикновено се пораждат заради това, че хората изобщо не си правят труда да слушат, обикновено са в режима „Аз да ти кажа“. Много рядко са както ти в момента – освен да зададат въпроса, да слушат, а ако има нещо неясно, да доуточнят.

Ако човек е развил това умение, оттам нататък и емпатията ще се развие по-лесно. Защото просто ти пука какво иска да ти каже другият, какво мисли. И конфликтните ситуации се разрешават по-бързо. Толкова често конфликтите остават на една повърхност, на която изобщо не сме разбрали какво иска да каже другият, обидили сме се, не сме съгласни с него и почваме да спорим.

 

– Какви са качествата, които трябва да има човек, за да стане добър лидер?

– Моето убеждение е, че добрите лидери може и да не са задници. Вярвам, че можеш да поведеш екип, да правиш велики неща, да имаш яки резултати, да ви е забавно. Затова обаче не бива да си гадняр, а наистина да ти пука за хората.

Лидерът трябва да не се страхува, да действа въпреки неизвестното, въпреки всички потенциални проблеми от това, че никой преди не е стъпвал по същата пътека. Тази лудост на моменти

да тръгнеш сам в някаква посока, да поведеш, да не трябва да чакаш.

Виждал съм много добри мениджъри, които не са лидери. Те все чакат нещо, някого – дали ще е одобрение, насока. Лидерът не чака. От друга страна, за да си добър лидер, трябва да си и добър мениджър. Защото хората се запалват по идеи, но много бързо се отказват, ако няма резултати. Един лидер, за да успее да задържи хората около себе си, освен да ги поведе, трябва и да ги докара до някаква точка.

 

– Но трябва да има и харизма, за да се получи първото.

– Не знам. Много хора акцентират на харизмата за това да си лидер. Аз вярвам много повече в това да бъдеш себе си и съответно – харизмата е свързана с това дали хората ще се припознаят в теб. Или в това, което мислиш, което гониш.

За себе си имам малко лидери, които бих последвал. И не бих казал, че са харизматични, но са хора, които имат много ясна ценностна система и действията следват приказките им. Виждам колко много се раздават. Като повярвам в тяхната кауза, като видя ценностната им система, бих ги последвал. Не знам дали това се доближава до твоето определение на харизма, но много често хората си представят някакви екстровертни типове, които могат да омайват със сладки приказки. Повечето силни лидери не са чак толкова харизматични, просто са всеотдайни в една посока. Има нещо, в което силно вярват, бутат цял живот в тази посока. И

като виждаш този пламък, тази страст, си казваш: „Окей, това и мен ме зарежда“.

Но целта трябва да има и някакъв положителен принос, да е смислена. Като ги има тези неща, като им пука на тези лидери за хората, тогава се получава магията.

 

Хари Хараламбиев

снимки: Добрин Кашавелов

 

– Защо според теб бърнаутът е толкова чест проблем в айти средите?

– Там често има много сериозен фокус върху резултатите, автоматично да мислиш, че повечето часове са повече свършена работа. За мен тази максима е много грешна, но, за щастие, и покрай ситуацията с коронавируса, все повече се обръща внимание на това да се балансира как се чувства човекът спрямо това колко работи.

Има хора, които сами не могат да усетят бърнаута навреме, понякога защото се кефят на това, което правят. Не си почиват. В тази индустрия имаш много повече свобода – рядко е регламентирано кога започваш, кога свършваш работа. Минусът на тази гъвкавост е, че даваш свободата на един човек, а ако той няма умението да се пази сам, изгаря. Но ако екипът му е развит, някой ще му каже: „Стига коди по цял ден, трябва да намалиш темпото“.

Ясно е обаче, че свободата е необходима от гледна точка на креативността. Работата не е такава, че да е много строго фиксирано как се работи. Динамиката в айти индустрията, темпото е много бързо. Разбира се, това важи и за много други области.

 

– За мен още едно обяснение е и високото ниво на абстракция, с което се налага да работиш, постоянно си „някъде“.

– Едно от типичните неща в айти индустрията и един от най-големите проблеми е, че не виждаш резултата от работата си едно към едно. Примерно – ако напишеш статия, физически можеш да я пипнеш, със софтуера не е така.

 

– Честно казано, аз затова и се насочих към фронтенда – виждаш нещото, което създаваш.

– Най-много се бърнаутва в ситуации, когато постоянно имаш смяна на контекста. Защото фирмите не са организирани като поточна линия с много стриктен процес – всеки екип е независим, всеки процес е уникален. Ако отидеш в други индустрии, имаш много по-ясни рамки.

 

– И така, защо технически човек като теб в един момент се насочи към работата с меките умения?

– През 2005-а започнах професионално да работя в софтуерния бранш и нещата ми идваха отвътре. Мислех, че разбирам какво е да правиш софтуер, но бързо разбрах, че създаването на софтуер не е просто писане на код. Та съвсем естествено се случи, че

наградата за добре свършена работа е още работа.

Дадоха ми малък екип, който да ръководя. И тогава се зародиха първите проблеми – какво ги правиш тези хора? Едно е да програмираш, съвсем друго е работата с хора. Появиха се безброй казуси, с които не знаех как да се справя. Тогава Петя, с която съосновахме Точка 2, беше в HR отдела на компанията, занимаваше се и с вътрешни обучения. Използвах я като ментор – имам казус, отивам при нея и я питам: „Какво правя, когато двама програмисти, вместо да си говорят директно и да свършат някаква работа заедно, насочват цялата си комуникация през мен?“ „Какво да правя, когато екипът спори и не стига до общо решение, а не искам аз да кажа: Ей така се прави, слушайте мен!“

Такъв тип казуси излизаха постоянно и в даден момент започна да ми става интересно. Даже повече, отколкото писането на код. От много малък ми е интересно разрешаването на проблеми. А тези, които се появяваха, бяха нетривиални, непредвидими, сериозни предизвикателства. Така се задълбах в тази тема.

Динамиката в айти бранша е изключителна, технологиите постоянно се променят. Трябва да доставяш резултати и същевременно да учиш нови неща. Никога нямаш спокоен момент, в който знаеш какво трябва да направиш, ясни са ти инструментите и просто трябва да действаш. Тогава казах на шефовете, че не ми харесва как се случва развитието на хората, начинът, по който се подготвят. Така ми дадоха възможност да се занимавам с техническото развитие на всички в компанията. Това беше преломен момент, в който започнахме да си партнираме с Петя. В началото аз се занимавах с техническите неща, а тя с меките умения, но постепенно се преплетохме.

 

– И в един момент реши да минеш само към това…

– Да. Лидерите на екипи ежедневно идваха с казуси и ние си казахме: всеки път можем да им помагаме да разрешават проблемите си, но е по-добре да ги научим да се справят сами с казусите, които изникват. Много рядко проблемите бяха технически.

„Какво ги правя хората?“, „как да направя екипа по-добър?“ – всички, които с технически профил израстваха като лидери, имаха големи проблеми. Затова започнахме една вътрешна лидерска програма. Постепенно започнахме да работим с фокус на ниво екипи, а не само за индивидуални умения. Видяхме, че лидерските умения са само част от груповата динамика, съществуват много неща, свързани с това как хората си взаимодействат. Така се запалих по темата за развитието на екипите. Още тогава включихме игрите – започнахме с концепцията, че хората трябва да преживяват, за да учат, а не само да слушат.

Този вид обучения бяха малка част от нещата, които с Петя правехме ежедневно, но – хем ни харесваше, хем се убедихме, че е нещо, което има много положително влияние. И си казахме, че искаме да продължим да го развиваме. Основахме „Точка 2“, излязохме от корпоративната среда и направихме компания, фокусирана само върху обученията.

 

– Имаше ли интерес в началото?

– Много хора ни изпратиха с мисълта, че никой няма да поръчва такъв тип услуга, не е бизнес обосновано. Стартирахме с идеята, че ще правим обучения по меки умения, даже не за айти хора, а по принцип. Първите 6 месеца бяха много тегави – хората пускаха някакво запитване и накрая нищо не ставаше. Почнахме да експериментираме с отворени обучения, програми, нищо не се получаваше. В един момент колеги, които също се занимават с обучения, ни се оплакаха от айти хората, че

са много специфични, трудно се комуникира с тях. Ама как ще е трудно?!

Тогава осъзнахме, че не използваме голяма част от уменията си. Бяхме анонсирали едно обучение и написахме „Софт скилс за айти хора“ като заглавие на блог пост. Реагираха супер много хора, случи ни се за първи път. И ни стана ясно, че сме били много зле, не използвахме истинския си опит от бранша. От момента, когато си казахме, че ще работим само с айти фирми, малко по малко започнаха да се появяват компании.

Разбира се, като всеки стартиращ бизнес, първата година-две е въпрос на оцеляване. Но вече сме работили с над 40 компании, търсим дългосрочни взаимоотношения. Има и малки, и големи компании – Experian, VMware, Uber. Все повече се фокусираме върху работата с екипи, пак работим и за индивидуалните умения, но целта ни е да отключим потенциала на отбора. Всеки екип да стане по-добра версия на себе си, може би най-точно казано е „екипен коучинг“.

 

– Кое е най-важно, за да се получи това?

– Три са ключовите аспекти от наша гледна точка, наскоро я оформихме като някакъв наш си модел – TReE, като „дърво“. Съкращение от Trust, Results и Evolution, доверие, резултати и еволюция. Идеята е, че обикновено екипите са много фокусирани върху това да доставят резултати. А всъщност коренът е под повърхността, доверието прави един екип здрав. Психологическата сигурност – хората да си вярват, да си взаимодействат, да са сплотени, да са, грубо казано, един организъм. Ако има различия, това да е сила, а не да води до нездравословни конфликти.

Това прекалено често се пропуска и фокусът обикновено е върху доставянето на резултатите. Да, резултатите са много съществени. Има екипи, където e прекрасно – хората са си приятелчета…

 

TReE
– …обаче нищо не вършат.

– Да, обаче са в една зона на комфорт, където не доставят продукт. Ние не вярваме в някакви магически хапчета – няма едно решение за всеки екип. Всеки отбор е различен. И нашата идея е да помогнем на екипа да намери правилните начини, по които да си взаимодейства. От една страна, хората да се опознават – да им покажем, че това е изключително важно, а от друга – да се учат да си взаимодействат така, че процесът да върви.

После идва най-горната част, еволюцията. Как един екип хем да е гъвкав, хем да е стабилен при неясните и постоянно променящи се обстоятелства в този бранш. Когато дойде буря, да не счупи дървото, а то да остане здраво и да продължи да доставя резултати.

И в обученията ни, и в груповите игри основната ни цел е да поставим екипа в „пясъчник“, в изолирана среда, която е близка до реалността и там да практикуват. Примерно, ако целта е разрешаване на конфликти, ще поставим хората в такава ситуация – 3 часа ще разрешават конфликти, близки до реалността.

В игрите, които сме избрали, веднага си личат всички силни страни и всички дисфункции на екипа. Хората също ги виждат, а в даден момент и ние започваме да ги отразяваме, да коментираме решенията им. Основният проблем и в играта, и в работата, е че хората се опитват да разрешат логическия проблем, гонят резултата, обаче не обръщат изобщо внимание на това, което е отдолу – как те си взаимодействат, как вземат решения.

Защото стандартно какво се случва? Дори да са екип, който 10 години работи заедно – който говори най-високо, който е най-нахален и настоятелен, решава какво да се случи. А самата игра е метафора, че веригата винаги е толкова силна, колкото най-слабото звено. Ако един човек не знае стратегията, или пък не е съгласен, целият екип се проваля.

 

– Мислиш ли, че по някакъв начин трябва да въплътим в изкуствения интелект и меките умения?

– Зависи каква ще ни е целта. Когато си говориш онлайн с чатботове, автоматично усещаш, че срещу теб не е човек. Същевременно всички мои приятели, които имат „роботи прахосмукачки“, им дават галени имена. Това означава, че им вменяват някои от характеристиките на човек – прави каквото се иска от него. От друга страна, тотално няма да го оприличиш на човек. Но колкото повече добавяш от меките умения, подобряваш комуникацията… ако компютърът ти прояви емпатия, ти си казваш: „Уау, това е толкова човешко!“. Хем е страшно, хем е уникално, интересно.

Ако искаме машините да изпълняваме неща, които са свързани с човешки взаимоотношения, трябва да вградим по някакъв начин и меките умения. Какво ще се случи от това вграждане… всичко е възможно.

 

– И остава те да ни учат на комуникация

– Както всяко нещо, създадено от човека, за мен изкуственият интелект е неутрален сам по себе си. Не мисля, че нещо е добро или лошо, такова го прави начинът, по който се използва.

Хипотезата ми е, че ще омажем нещата. Чисто човешко явление си е да тръгнеш с добри намерения и да направиш всичко много зле. После ще се поучим от това и ще го направим по-добре. Нагоре – надолу, така върви винаги с новите технологии, това е естественият им начин на развитие…

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да...

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация

Най-новите:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
Share This