Знаете ли кой е първият космонавт от Африка, втория най-населен континент на планетата?
Нека ви отговорят гугъл или ChatGPT, аз ще ви разкажа кой можеше да бъде. Защото от всички вечни истории, има една, която най-често подценяваме. Нека оседлаем Росинант, да посрещнем една незаконно млада Дулсинея и да подгонваме вятърните мелници на Слънчевата система!
Знаменития идалго Дон Кихот няколко века по-късно е Едуард Мукука Нколосо, изобретателят, който… за малко не изпревари САЩ и СССР в битката им за Космоса!
Язон и астронавтите
30 октомври 1964 г. Списание Time разказва за поредната африканска държава, получила независимост. Доскорошната британска колония Северна Родезия една сутрин се събужда като независимата Замбия, водена от Кенет Дейвид Каунда, „син на презвитериански проповедник и бивш учител, който свири на китара, не пуши и е пълен въздържател“.
„Замбия: утре на Луната“ е озаглавена ентусиазираната журналистическа публикация в духа на българските „Дела и документи“ от същите години. Тя разказва подробно за историята и географията на новопоявилата се страна, за народа и икономическите ѝ перспективи. Но защо на Луната? Отговорът идва едва в последния абзац.
„По време на празненствата за независимостта само един бележит замбиец не успя да сподели общия ентусиазъм. Това е Едуард Мукука Нколосо, начален учител и директор на Националната академия за науки, космически изследвания и философия на Замбия, който твърди, че събитията са съвпаднали с усилията на космическата му програма да изпревари САЩ и Съветския съюз в полет до Луната.
Нколосо обучава дванадесет замбийски астронавти, сред които и закръглено 16-годишно момиче, като ги върти около дърво във варел за гориво и ги учи да ходят на ръце, защото това е единственият начин, по който хората могат да вървят на Луната“.
Шах с пешката
Как така сериозната публикация в реномираното списание завършва по подобен сюрреалистичен начин?
Е, през следващите години Едуард, който е решил да ходи на Луната (а после и на Марс), се превръща в любимец на западните медии.
И как да е иначе?
Само си го представете. САЩ и СССР наливат огромни средства и концентрират усилия в разгара на голямата надпревара за Космоса, докато нашият приятел Едуард е убеден, че ще ги победи.
Дванадесет разгневени мъже
Създава космическия си център в изоставена ферма на 11 километра от столицата Лусака. Тренировките на 12-те бъдещи афронавти включват търкаляне надолу, по хълма, в 200-литрови варели за гориво – това, според замбийския Фон Браун, е идеалната подготовка за живота в безтегловност и после – на връщане към Земята.
„Освен това ги карам да се люлеят на края на дълго въже“, казва той пред репортер. „Когато достигнат най-високата точка, режа въжето. Това създава усещането за свободно падане“.
„Афронавтите“, кръстени така от самия Нкосоло, носят униформи от със зелени сатенени якета и жълти панталони, защото „когато не сме космически кадети, ние сме рок група „Динамит“.
Първата цел е Луната, следващата, разбира се – Марс. А после и звездна станция, кръстена на кучето на Едуард – „Циклоп“.
Боговете винаги са полудели
Ракетата, която ще ги отведе до високите цели, е кръстена на президента Кенет Дейвид Каунда. „Д-Калу 1“ е с размери 2 на 3 метра, има формата на барабан и е изработена от мед и алуминий. Планирано е да се отправи към Космоса навръх националния празник от централния Стадион на независимостта в Лусака.
Не става напълно ясно за какво точно се готвят афронавтите, след като в „Д-Калу“ е планирано да се качат единствено първата африканска звездна пътешественичка – спомената от Time 16-годишна Мата Мвамбва, споменатия най-добър приятел на Едуард – Циклоп.
А на втория етап – към Червената планета, към тях да се присъединят две специално обучени за целта котки и католически мисионер. Който, по думите на Едуард, ненатрапчиво да представя на местните жители предимствата на своята религия и по този начин ще помогне Замбия да се превърне в „доминатор на Седмото небе на Междузвездното пространство“. При това, без да се проявява прекалена грубост спрямо туземците.
Едуард Ножицата
По същото време замбийският Корольов кани ЮНЕСКО да се включи с програмата с грант от 7 млн. паунда. Отправя официални оферти и към големите си съперници – космическите програми на СССР и САЩ. Кани и частни инвеститори в програмата, която оценява на $1,9 милиарда.
Според някои източници не получава нито долар, според други – връщат му чек за 10 рупии, изпратен от индийско дете, трогнато от начинанието.
И макар че е отворен за помощ към колегите си от двата големи блока, Едуард казва, че не взима страна, но ще запази напредъка си в тайна, дори да получи средствата. „Не можеш да се довериш на никого в проект от такъв мащаб. Някои от идеите ни са много по-напред от тези на американците и руснаците и няма да позволя на никого да види плановете ми за ракетите“, заплашва афронавтът.
Замбезийска мечта
За съжаление, историята няма хепиенд. Още преди да дойде 1969 г. и Едуард да изгуби надпреварата за Луната, се случват непредвидени събития. Не е ясно дали като част от подготовката, но първата афронавтка в Космоса се оказва бременна и, тъй като е още непълнолетна, родителите ѝ я прибират у дома.
„Моите космонавти си мислеха, че са филмови звезди. В един момент поискаха да им се плаща“, оплаква се Едуард. „Двама от най-добрите ми мъже се пропиха преди месец и оттогава не съм ги виждал. Друг от моите афронавти се присъедини към местна танцова група“.
Постепенно и останалите кадети губят мотивация и се оттеглят от проекта, а Едуард, не получил достатъчно подкрепа, се вижда принуден временно да го прекрати. С идеята един ден отново да продължи кръстоносния си поход към небето.
И така, позабавлявахме се в сюрреалистичния сюжет, но… доколко сериозни са били намеренията на нашия замбийски дон Кихот? Дали става дума за наивност с космически размери, за опит за лесни пари, за особено чувство за хумор. Или пък… за една друга кръстоносна битка, само че за справедливост?
Земя като една човешка длан
Не очаквайте еднозначен отговор. И все пак: ето още малко факти за нашия идалго, които да допълнят картината.
От малък Едуард е възпитаван в идеята, че държавата, в която живее, заслужава да получи независимост от Великобритания. Въпреки това той в продължение на 4 години воюва във Втората световна война като част от севернородезийските британски сили. Затова и малко преди смъртта си ще получи престижен съветски медал за ветерани и дори ще му бъде присъдено званието полковник.
Създава малко училище, в което преподава на неграмотните хлапета, но то е затворено от британските власти. Именно това кара бъдещия космически покорител да се впусне в битката за свобода на своя народ, където, казват, понякога се проявява и с не най-лицеприятния си образ. Например, водейки група, която отвлича съпругата на британски големец. Но пък… не е като да не го е правил и Гоце Делчев, питайте мис Стоун.
От онези времена има и други забавни истории. За да не бъде разкрит от британците, понякога той се маскира като жена. Веднъж е толкова доволен от маскировката, че отива да разпитва войниците кой е този Нколосо, който им създава толкова проблеми.
Война на световете
Организира някои от най-мащабните протести срещу колонизаторите. За две години дори попада в затвора.
Дългоочакваната независимост му позволява отново да влезе в ролята на учител, но, като че ли, вече му е скучно. Затова решава да създаде Националната академия за наука, космически изследвания и философия, част от която по-късно става и начинанието на афронавтите. По това време се застъпва и за правата на местните знахари, които, според него, би трябвало да имат същите условия за работа, както и лекарите, практикуващи западна медицина.
Че се радва на заслужена почит показва фактът, че след краха на космическата програма, Едуард е назначен за специален представител на президента. При това задачата му е да работи активно в помощ на съседните народи, които все още не са извоювали своята независимост.
А няма ли логика да… съберем заедно тези два мотива – битката срещу колонизаторите и космическата програма?
През последните десетилетия историята на афронавтите е разказвана често, с нескрита подигравателна нотка, дори от най-реномирани световни медии. И все пак, като че ли тя е дори нещо повече, както личи от забележителната статия в The New Yorker на Намвали Серпел, професор по английска литература в Харвард от замбийски произход.
Кой не знае Дулсинея?
Ученият се впуска по следите на Едуард, за да разкрие неочевидното зад тази история, превърнала се в своеобразен символ на родината му.
Професорът се заравя в редица документи, кореспонденция, дори попада на писмо, в което Едуард пише до британската кралица, за да я призове да се погрижи за състоянието на затворите в империята.
И ни разкрива образа на един изключително интелигентен човек, който дори в доста напреднала възраст решава и завършва право. В никакъв случай той не е наивник, който би решил, че с домашната си ракета ще покори Марс, за да спечели местните жители за каузата на католицизма.
„Замбийската ирония е много фина“, пише проф. Серпел. „Ние нямаме „да“ и „не“. Имаме две „да“ и едното от тях означава „не“.“
Дали именно тук не се крие отговорът?
„Добре образован, ветеран от Втората световна война, ключова фигура в съпротивата срещу колониализма в Замбия“ – така го описва синът на Едуард, чието име носи, а картината се допълва и от подобните думи на много други хора.
Замунда банана бенд
Днес може би бихме нарекли умело тролене представлението, което Едуард спретва за западните медии, идващи с предразсъдъците си за тази част от света. Готови да се смеят на гърба на примитивните замбийци, масово неграмотни, а мечтаещи за Космоса.
Защото проектът е и метафора. На грозната колониална история на целия континент, на самочувствието на западния човек като център на Вселената.
Дали оттогава се е променило кой знае какво? Да, днес няма афронавти, но неравенството и предразсъдъците са си още тук и не личи да отлитат.
Малък пример: светът вече е глобален и високотехнологичен, нали? През 2020 г. достъп до интернет са имали 94,6% от жителите на Северна Америка и 39,3% от тези на Африка. Като, разбира се, няма нужда да отваряме темата за глада и липсата на бъдеще.
Въпреки това за западния човек продължава да е драма съдбата на петима милионери, озовали се по своя воля в подводница, докато никой и не чува за кораб, потънал по същото време край Гърция със 700 безследно изчезнали африкански мигранти.
Междувременно афронавтите се превръщат и в попкултурен символ.
На върха на копието
В последните си години Едуард работи като отговорник по сигурността в индустриална компания. „Това е твърде долна работа за мен, не ми се приказва за нея“, споделя той на замбийски репортер в едно от последните си интервюта. В него разказва с доста повече охота за космическите си приключения. „Не съм се отказал от този проект“, казва той. „Все още имам визия за бъдещето на човека. Все още чувствам, че човекът ще може да пътува свободно от една планета на друга.“
Дали космонавтката Мата Мвамбва съжалява, че се насочва към семейния живот, а не към Луната? Следите ѝ се губят. Няма как да питаме и Едуард, той отлита към небето на 4 март 1989 г.
И какво, афронавтите така и не успели да стигнат до Луната? Е, Дяволчето Фют, знаем, го е направило. А пък дали и американците са успели, ще срещнете много скептици, знаете как е…
И все пак, толкова е красива историята на Едуард. Защото мечтите никога не са смешни и винаги си струва да ги гоним. Защото наистина човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му…