„Дойде токът и вампирите се разбягаха“

авг. 22, 2023 | Срещи

„Дойде токът и вампирите се разбягаха“

22 август 2023 | Срещи

Магията е част от живота и лишим ли се от нея, ни остават сухи житейски алгоритми без смисъл.

Но как, погълнати от стрийма и залъгващата динамика, да не я прокудим?

Бюрхан Керим дава своя отговор с „Лавандуловото момче“. Дебютният му роман събира вечните теми и модерния поглед, типичните балкански сюжети и магическия реализъм. За да ни покаже колко истинска е магията. Раждаща се всеки ден като част от порастването, в срещата между хората, поколенията и етносите.

Днешният ни гост е актьор и режисьор, а с първия си роман допълва палитрата от призвания, които стават само по-ценни във времето на изкуствените изкуства. В следващите редове ще съберем технологиите с изкуството, ТикТок и Маркес, Библията и Сократ. И, разбира се, магията…


 

– Защо светът на магията изчезва неусетно, докато порастваме?

– Когато говорим за „света на магията“, за съжаление, първата ми асоциация е с „Хари Потър“, а втората – някаква шарена реклама на туристическа компания. В нашето време думата „магия“ се употребява доста често, какви ли не значения обхваща, най-вече в популярната култура, и със сигурност се е отдалечила от някогашното си мистично звучене.

Съмнявам се, че в технологичната среда, в която живеем днес, подрастващите ще имат истински досег до магията като трансцендентност.

Сякаш нещо е подменено.

И неусетното изчезване на това присъствие от живота се свежда до нещо банално. Когато видиш преоблечения актьор, спираш да вярваш в Дядо Коледа.

Бюрхан Керим

снимки: личен архив

– И аз имам проблем с Дядо Коледа. Хем ми се иска да има магия в живота на децата ми, хем точно той ми се струва толкова нескопосан и банален образ на фона на „истинската“ магия, на фантазията, на фолклора, на замечтаването. А може би отношението ми също е банален сюжет за нас, хората, като вид. Порастваме и спираме да си фантазираме, да вярваме във вълшебствата… Тогава къде остава жива магията?

– Дали пък не може да заживее в писмеността? Вероятно да, но преди години, когато нещата са се изобразявали с йероглифи. Някъде между фигурите на змия, слънце, бича глава, човешка фигура оставала пролука да се шмугне и усещането за магия.

Всъщност на мен и всеки арабски текст ми изглежда като заклинание. Но когато съдържанията са атомирани до нули и единици – писмеността на нашето време, едва ли остава място за някаква тайна.

Много харесвам един момент от „История на мита“ на Карън Армстронг, където авторката пише, че ако човек от нашата епоха попита жена, участваща в Елевзинските мистерии, дали вярва в този ритуал, тя не би разбрала въпроса.

Митичното мислене е било част от цивилизацията, а сега е отпаднало като необходимост.

Мисля, че един конкретен вододел е обявяването на Бог за мъртъв от Ницше.

И друг пример – една наша баба, също ницшеански, коментирайки технологичния прогрес в селото, беше казала: „Дойде токът и вампирите се разбягаха“.

Днес сме разцепени между различни ареали на живеене и магията е отпаднала от нашето ежедневие, което вероятно е естествен процес. Но въпреки това можем да усетим нейното присъствие в литературата, несъзнаваните психични процеси, тайните на далечния Космос.

Когато бях загубил вяра, че вампирите съществуват, научих, че те са персонифицирани архетипни страхове и отново повярвах в тях. Но престанах да чакам да ги срещна тук, мястото им е някъде между литературата и несъзнаваното.

 

Бюрхан Керим

 

– А може би и моят проблем тук е, че не съм питал самите си деца, за да видя дали и Дядо Коледа може да бъде някъде отвъд баналното. За кое си струва да питаме по-често децата?

– За човешките въпроси. Всичко, което за възрастния е даденост, факт, логика – детето може да формулира по нов, парадоксален начин, да открие прости обяснения на сложни за нас истини. Понякога си мисля, че не знам повече, отколкото съм знаел на седем.

 

– Кое е последното магическо нещо, което ти се случи?

– Наскоро, в момент на излишък на енергия, ми се случи да не спя два поредни дни и наблюдавах два пъти изгряването на слънцето „в един ден“. Разбира се, нищо магично няма в това, но при второто изгряване на слънцето усещането вече беше, че съм излязъл от цикличността на времето,

сякаш беше отпаднала някаква закономерност и аз вече не бях участник в този кръговрат, а наблюдател.

 

– И ето че поели по пътя на магията, стигаме и до модерното ѝ измерение – изкуствения интелект. Как да научим и него, че вълшебствата съществуват?

– Много интересно задание. Зачудих се дали изобщо е възможно. Мисля, че значението на вълшебството, такова, каквото е у човека, никога не може да се инсталира в машина. Вълшебството е свързано с тайна, предшестваща човека и по-голяма от него, може би загребва от несъзнаваното, архетипите, духовните бази.

Ако една машина се опита да го възпроизведе, то би било имитация, приближаваща се до фокус. Единици и нули, които да произведат формули на парадокси с цел да заблудят човека, а в същината си да е изпразнено от всякакво надемпирично съдържание. Ако е с цел забавление – няма проблем, то не би се различавало от игра, но другото би било фалшификация.

 

Лавандуловото момче

 

– Притеснява ли те, или те радва възможността алгоритмите да пишат романи?

– Те вече пишат. Гледах видео, в което един човек за по-малко от час „написа“ роман, оформи корицата и даже го пусна в Амазон. Засега не ме притеснява, по-скоро ми е интересно как ще се развие в бъдеще. Това ще се окаже особена провокация за авторите – какво може да предостави живият човек на читателя, което да надхвърля алгоритъма? Не е изключено след време

бележка с правописни грешки да придобие литературна стойност в заливащия с факти и стойности технологичен свят.

 

– Ако една творба на алгоритъм не може да бъде различена от човешката, това прави ли я изкуство?

– Не знам дали в момента някой може да отговори на това.

 

– На коя роля ще ни е най-трудно да научим алгоритмите – на режисьор, писател или актьор?

– Актьор, разбира се, жив човек. При режисьора и писателя все пак има засилен интелектуален момент,

машината може и да усвои алгоритъм, с който да уподоби необходимия концептуален минимум,

но зрителят дали ще може да емпатира на робот?

 

Бюрхан Керим

 

– Защо пък да не се научи? Особено, ако наистина сме уловили как да му предадем същината. Например на магическия реализъм. Защо според теб той е толкова популярен по нашите ширини?

– Според мен магическият реализъм е не толкова литературна концепция, колкото наративна традиция. Връзката му е доста пряка с фолклора, разказите на „бабите“, бита и битието на хората, пребиваващи в определен регион. Когато питат Маркес откъде му идват тези истории, той казва, че нищо не измислял, а всичко е истина. И когато човек прочете неговата биография „Един живот“ – може да се убеди в това. Персонажите на Радичков също могат да се открият по селата, за които той разказва. Мисля, че е доста естествен преходът от тази устна традиция към литературата, защото и без друго е част от нашата култура. Читателят лесно припознава моделите на историите или пък му е интересно, защото е различно и надхвърля ежедневието.

 

– Ти самият харесваш ли това направление, с което, според мен основателно, все свързват романа ти?

– Харесвам, да. Намирам го като средство, с което се разширява пространството на живота.

Вътрешният живот, който няма материално измерение, в магическия реализъм се екстериоризира, придобива форма, персонифицира се.

За мен това е и доста поетична действителност.

 

– Коя е най-красивата българска дума?

– Съновидение.

 

Бюрхан Керим

 

– Имаш ли история, която мечтаеш да разкажеш?

– Всяка любовна история си заслужава да бъде разказана. На мен са ми най-интересни началата на любовите. Първата искра, която се приближава до чудото.

 

– Коя е най-трудната част от писането на един роман?

– Самото писане ми е най-трудно. Докато измислям, се вдъхновявам, в началото стоиш повече като откривател. Харесвам и мисловните процеси при конструирането на замисъла, но

дойде ли време за писане… струва ми се като хамалско усилие.

Вероятно се дължи и на липсата на опит, особено ако се настоява на определен стилистически изказ.

 

– Харесваш ли ТикТок?

– Харесвам, да. И съм водил спорове с колеги дали е загуба на време и дали всява тъпота. Всява, да, но когато оформи алгоритъма с твоите предпочитания, започва да ти предлага и смислени неща.

Хората, които се правят на интересни, за да трупат популярност, ги отбягвам, но има и много ценни уловени моменти. Например като стана земетресението в Турция, няколко поредни вечери гледах клипове, които са качени от очевидци.

Имаше много по-лични истории, отколкото човек може да види по новините.

Почувствах се много по-близо до трагедията. Има и много образователни клипчета, хора, които майсторят разни работи. Вероятно проблемът е с по-младите, които не могат докрай да преценят и биват облъчени с неподходящо съдържание.

 

Бюрхан Керим

 

– Голямото клише на днешния ден е забързаното ни ежедневие. Забързано ли е наистина? Кога това става проблем и кога си струва да намалим темпото?

– Забързано е, да. Най-малкото всеки, който ползва смартфон, вече е част от това ускорение. Но

аз съм фен на забързаното ежедневие, обичам да тичам между сто неща.

Проблемът идва, когато това темпо започва да създава напрежение и действа повече деструктивно, тогава е хубаво да се намери начин да се забави.

 

– Кога човекът лети?

– Полета свързвам с щастието. Когато те връхлита най-неочаквано и неподготвено, повдига те за миг и после те връща обратно. Винаги трае обидно кратко.

 

– Един от героите ти е самобитен изобретател на чудодейни машини. Какво би правил той днес, ако можеше да създава изкуствен интелект?

– Мисля, че в началото би се встрастил и после, не знам защо, но би го намразил.

 

– Ако разберем докрай механиката на света, механиката на човешката мисъл, ще имаме ли смисъл да продължаваме?

– Май практически е невъзможно да се случи. Паскал гледа на човека като „средина между две безкрайности“. Ако е прав и Сократ, с увеличаването на кръга на нашето познание ще се увеличи и обхватът на непознатото, непознаваемото. Така че смисъл винаги ще има.

 

Бюрхан Керим

 

– Връщаш се често към библейски теми – измислени ли са още тогава всички силни истории?

– Измислени са, да. Там са матриците и всичко останало са вариации върху тях.

Това не означава, че артистите днес няма какво да правят – библейските мотиви, митовете, приказките са гръбнак на всички истории и човек може да ги ползва, за да си помага. Да си дава сметка, че не всичко тръгва от самия него, да доизмисля вече измисленото.

 

Днес даваме спомените си на машините. Какво губим по този начин?

– По отношение на спомените се определям като вехтошар. Хваща ме параноя, че нещо, което е било мое и ми се е случило, по някакъв начин ще ми се отрече или отнеме.

Търся всякакви начини да складирам спомени. Вероятно това е проявление на общата тревога на времето.

Машината дава някаква сигурност, че паметта за събитията ще се съхрани, но пък блокира чистото възприятие на сетивата. За успокоение – истинските спомени обикновено се създават за секунди и човек няма време да се добере до телефона и да щракне…

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да...

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация

Най-новите:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
Share This