Интернет на забравата

авг. 23, 2022 | Технологии

Интернет на забравата

23 август 2022 | Технологии

Знаете ли коя е столицата на Мадагаскар? На кого му пука, ако по някаква причина ви дотрябва, след 3 секунди вездесъщият гугъл ще ви каже не само названието, също и как, за колко време се стига дотам, ще ви покани на виртуала разходка.

През коя година започва Втората световна война? Хоп, ето я, защо ни е да помним?!

Не толкова отдавна всички „носехме“ в главите си телефонните номера на близки и приятели. Безсмислени, нелогични поредици от цифри… Докато днес ни е трудно да запомним дори своя номер.

Мрежата промени завинаги отношението ни към знанието като такова. Съхраняването на факти вече далеч не е приоритет за мозъка ни. Във все повече професии не е проблем дори по време на интервю да търсиш информация в мрежата. Умението да намериш каквото ти трябва бързо и адекватно днес е изместило това да знаеш.

Променя ли ни това като вид? Що за огромни предизвикателства отваря? Защо от тази фундаментална промяна следват както сериозни възможности, така и многобройни рискове?

 

Снимка: annca, Pixabay

 

О, спомняте ли си, госпожо?

„Който владее миналото, владее и бъдещето“, пише в една постоянно цитирана книга, чието заглавие е 4-цифрено число. Помните ли коя е?

Паметта е тази, която ни прави хора. Колективна и лична. А ние все повече я делегираме на машините.

Ако надникнем в „Уикипедия“, която днес сме свикнали да смятаме за универсалния източник на безпристрастна информация, винаги ще намерим доста различни неща от тези, които ще ни посрещнат в учебниците по история.

Истината никога не е абсолютна, но все пак има и такива факти, за които няма как да спорим, например коя е споменатата столицата.

Ами ако влезете и я промените в „универсалната“ „Уикипедия“? Поне няколко души след вас получат грешна информация. Ами ако самите мадагаскарци я преместят? Колко време ще отнеме на търсещите машини, преди да започнат да доставят правилния отговор?

 

Снимка: Pixabay

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор

Вкарвайки се във все по-тежка зависимост към независещи от нас източници на информация сами си причиняваме сериозни рискове. Какво ще стане, ако например „Уикипедия“ спре? Ако нещо се случи и сайтът, на който разчитаме да съхранява файловете ни, бъде хакнат?

Както вече е ставало дума, истината не е това, което се цени в днешния интернет. Търсачките не се стремят да ви дадат най-точния отговор, а по-скоро този, който търсите, който ще ви свърши работа. На пръв поглед последното изречение е силогизъм, разликата е тънка, но много важна.

Оптимизирането на съдържанието на една страница, така че да се котира максимално добре онлайн днес е цяла професия. Която също не се води от достоверността, а от набор от фактори, които вземат предвид търсачките.

Освен това в интернет всичко може да бъде променено целенасочено. Ако например става дума за исторически факт, който не се среща в прекалено много страници, с малко упоритост и ловкост не е проблем да се създаде паралелна история. Особено с помощта на социалните мрежи.

 

Снимка: Ryan Parker, Unsplash

 

За мене просто забрави

Ами ако просто сменим езика? Ако например погледнем към общата ни Балканска история през последния век от гледната точка на различните езици, каква ли картина ще изскочи? Още ли смятате, че интернет знае всичко и може да носи абсолютната истина?

Паметта е нещо, което формално ни сближава с компютрите. Колкото повече памет има лаптопът ви, толкова ще е и ценната информация може да приюти, нали? Само че и той постепенно разчита на все повече информация, съхранявана в облака, в общата памет.

Ако има една истина и една обща памет, това ще ни обедини, нали? И ще ни обезличи, защото в жертва падат нюансите, тези незаменими спътници в търсенето на истината.

 

Снимка: Linh Nguyen, Unsplash

 

Но не забрава, но не забрава

Изобщо не ви е нужно в днешно време да знаете прословутата столица на африканския остров? Не ви и трябва да знаете, че Мадагаскар е остров?

Сигурно е така. В днешно време на пръв поглед няма причина да ви притрябва някакво странично знание, освен ако не сте се подготвили да ходите в телевизионен куиз. Към това също ни води животът в мрежата – удобството фактите да са ни подръка ни кара да обезценяваме тяхното значение и да смятаме хората, които трупат безсмислени любопитни знания, за вехтошари на паметта.

Всичко това обхваща не само общата, но и собствената ни, най-лична информация. Днес си спомняме за това, което се е случило преди година, не като ровим из фотоалбуми, а в зависимост от спомените, които ни избират в съответните страници фейсбук и гугъл.

 

Снимка: Joyce McCown, Unsplash

 

Запомнящо се представяне

Дали това обаче са нашите спомени? Може ли алгоритъмът да реши да изтрие снимките ни с конкретен приятел? Да избира кое да си спомним?

Понякога това да си прекалено интелигентен може да се превърне в проблем и да не те улеснява в живота, а напротив. Може би помните, казвал ни го е не кой да е, а „най-интелигентната жена на планетата“.

Понякога да забравиш е благословия, след ужасни преживявания например. Вече успешно се разработват мозъчни импланти, които са способни да трият конкретни спомени. Японските учени, постигнали пробив в тази посока, казват, че изобретението им ще спаси много хора от психически заболявания. Това, разбира се, би било прекрасно, но… и лошите спомени са неизменна част от живота ни, иначе спасението на човека наистина би могло да се крие във всякакви стимуланти. А ако някой друг решава кои спомени да останат и кои да изчезнат?

И все пак, още веднъж: точно паметта е тази, която ни прави хора. Или нещо повече. Която ни позволява с натрупването на факти от различни области да намираме взаимовръзките. Чрез наслояването на знание, на усещания да създаваме изящни, дълбоки произведения на изкуството, да общуваме пълноценно, да ценим красивото и смисленото.

 

Аз помня, че нищо не помня

Като вид ние винаги по някакъв начин сме разчитали на „външна памет“, така че не само да се улесняваме в съхраняването на данни, но и да имаме своеобразен репер, който да ги уеднаквява. Например: телефонния указател, помните ли тези дебели книги, в които като деца се заравяхме в търсене на шантави имена, които да безпокоим в малките часове? Или календара на стената, който да напомни на всеки от семейството, че днес е 28 август и е вторник.

Постепенно обаче, също както го правят и компютрите, започнахме все повече да разчитаме на тази външна памет. В резултат ни е по-лесно да забравяме елементарните неща, които е трябвало да свършим. И стигаме дотам, че си правим онлайн списъци със задачи, които да ни напомнят да изхвърлим боклука.

Може би не сте чували, съществува и краен вариант на „прехвърляне“ във външната памет, наречен „лайфлогинг“ („записване на живота“). Лайфлогърът Гордън Бел носи камера на главата си през цялото време, за да съхранява всичко, което му се е случило. Така той смята, че ще има запазен всеки миг от живота си, за да го предаде нататък. И да го използва: работи по система, с която да търси всичко, което е чул някога.

 

Снимка: Rodolfo Clix

 

О, минало незабравимо

И какво: заради „дигиталната амнезия“ вътрешната ни памет, онова, което съхраняваме в мозъка си, намалява? Не е толкова просто, но е безспорно, че се променя начинът, по който я управляваме.

След като интуитивно не се стараем да помним повече уж безполезни факти, идва и следващият фактор. Бързината, с която днес възприемаме информацията, невъзможността ни да четем дълги текстове, бомбардирани от непрестанния приток на онлайн съобщения, още повече затруднява паметта.

„Забравянето е знак за това колко сме заети“, казва Залди Тан, завеждаща клиника по разстройства на паметта в Бостън. „Когато не обръщаме достатъчно внимание, спомените, които формираме, са нестабилни и след това имаме проблем с извличането на информацията тогава, когато ни е необходима.“

 

Спомен за светлината

„Ние, хората, винаги сме били вид, който завладява околната среда, създавайки нови инструменти, подсилващи собствените ни способности. Но за съжаление изследванията в областта на психологията отдавна проспиват темата за това как хората днес използват технологиите, за да подпомагат начина, по който възприемат света“, казва Джейсън Фини, професор по психология от университета Фонтбон. Той е автор на книгата „Памет и технологии: как използваме информацията в мозъка си и света“.

Според него тази изключително очевидна и важна тема постоянно пропада в пукнатините между съседни области на познанието като психология, философия, антропология, информационни науки. „Паметта наистина е всичко това, което сме ние. Но паметта не е непременно реалност“, казва проф. Фини.

Той решава да направи проучване сред близо 500 души, които споделят как използват технологиите, за да запомнят нещо.

 

Снимка: Mike Kenneally, Unsplash

 

Минало свършено

„Оказа се, че постоянно расте симбиозата между външната и вътрешната памет. Много хора отбелязаха, че се притесняват от това, че разчитат твърде много на външната памет или че вътрешната им памет „работи“ все по-зле. Други пък бяха ентусиазирани, намираха новите приложения за невероятна възможност, която им осигурява допълнителен ресурс, за да се справят по-добре интелектуално и социално“, разказва проф. Фини.

Повечето хора в проучването са на мнение, че технологиите отварят невероятна възможност. „Поемайки“ част от досадните ни спомени, те освобождават ума ни, давайки възможност да разсъждаваме, да намираме взаимовръзки, да творим – именно нещата, които ни отличават от машините.

Със сигурност е така. Големият въпрос е обаче: възползваме ли се наистина от тази възможност?

 

Епопея на забравилите

„Разбира се, грешка е да кажем, че технологиите разрушават паметта ни“, категоричен е психологът. „Но със сигурност можем да твърдим, че те драстично я променят. Ние „разтоварваме“ част от информацията във външната памет и я използваме, уж за да увеличим вътрешната си памет за друг тип информация“.

Но, както казва специалистът, човешкият мозък не се запълва и изпразва като харддиск. За разлика от машините, капацитетът на дълготрайната ни памет е на практика неограничен, макар и все още да знаем прекалено малко за начина, по който работи. „Но е точно обратното на интуитивното: колкото повече знание трупаме, толкова по-голяма е способността ни да учим повече и тази информация се разпределя като шаблони в огромна мрежа от неврони из цялата мозъчна кора“.

Когато паметта е външна, изведнъж става много важен и начинът, по който можем да достигнем до нея. Ето защо истинското умение е да задаваш ключовите думи, по които да получиш информация онлайн. Според проф. Фини в резултат днес оформяме мислите си така, че да са съобразени с начина, по който е организирана външната ни памет.

 

 

Memento mori

Ето че стигаме до още едно доста неочаквано следствие от „споделената памет“. През цялата ни еволюция, когато един човек си отиде, с него ни напуска и паметта му, от която той е „оставил“ само онова, което е решил, разказвайки го на децата, на приятелите си, или пък в дневници. Днес обаче огромна част от тази памет остава в мрежата, заради това, че е делегирана. Оставяме гигабайти с писма, текстове, снимки, видеа.

Разбира се, от една страна това няма значение, защото така или иначе онлайн трупаме толкова големи обеми от ежедневната си дейност, че няма как те да бъдат смислено обработени. Само че тази масивна споделена памет може да се превърне в огромен фактор, ако например става дума за знаменитост. Или пък ако до наследниците ви достигне нещо, което никога не бихте желали. В крайна сметка за повечето хора е много по-важно какъв спомен ще остане за тях на Земята, а не какви материални придобивки.

Ами ако става дума за споделената памет на човек, който не си е отишъл, а просто е напуснал местоработата си? Етично ли е тя да бъде използвана от следващия и докъде точно?

И още нещо, споделената памет, натрупана онлайн, гарнирана с все по-напредващите алгоритми, отваря следващата страница от големи въпроси. Може ли да бъде създаден изкуствен интелект, който да наподоби даден човек на базата на огромния масив от оставена външна памет? Няма ли и алгоритмите за манипулация да стават все по-добри, когато имат на разположение данни, които вече ще се трупат с поколения и ще стават все по-подробни заради тенденцията все повече да разчитаме на нашия „онлайн ум“?

 

Снимка: Anne Nygård on Unsplash

 

Реката на забравата

В мозъка ни има около 86 милиарда неврона, всеки има хиляди връзки, осъществявани с помощта на стотици трилиони синапси – връзките между невроните, чрез които „работи“ паметта ни. Макар че все още не знаем прекалено много за точния процес, по който се случва всичко, днес специалистите по невронауки са все по-напреднали в проследяването на енграмите – измененията, които се случват, когато мозъкът ни се сблъска с нова информация; начина, по който я запаметява.

По този начин е все по-възможно да се „види“ запомнянето. А следващата стъпка е то да се възпроизведе – все по-съвършени са технологиите, които могат да „четат мисли“ – да нарисуват това, което си представя човекът в даден момент.

Същевременно продължава и работата по интерфейси, които да ни свързват директно с мрежата – като например прословутия „Неуралинк“.

Готови ли сме окончателно да преминем към ерата на колективната памет?

 

 

Може ли да се забрави Георги?

„Писането ни води към забравата“, казва Сократ преди две хилядолетия.

„По-добрата част от спомените ни съществува извън нас“, пише Марсел Пруст преди повече от век. „В шума на дъжда, в миризмата на непроветрена стая или на първата пращяща искрица пламък в студена камина“.

Признавам, не знам цитатите наизуст, намерих ги в гугъл. (А дали са точни?)

Заедно с начина, по който се „снабдяваме“ с информация, този, по който я съхраняваме днес е една от големите теми на технологиите, за които нямаме време да четем и мислим. Постепенно обаче тя все повече излиза на дневен ред и първият предвестник е изкуството.

„Времеубежище“ на Георги Господинов през последните месеци е не само най-четеният български роман, но и един от най-високо ценените във всяка следваща държава, където стъпи. „Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва“, пише на корицата авторът.

Наистина е важно да помним и да се отнасяме отговорно към паметта си, защото ние сме нашите спомени… А, ако сте съгласни и ако все пак решите, че ви е полезно да го знаете, столицата на Мадагаскар се казва Антананариво.

 

Снимка: Xuan Duong, Pixabay

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Доверявай, но проверявай онлайн!

Доверявай, но проверявай онлайн!

Ако не сте чували какво е „социално инженерство“ или „инженерия“, както казва, че е правилно да го наричаме днешният ни гост, сигурно си представяте сюжет като от „Франкенщайн“ – инженерът си прави човек… Или пък от конспиративните теории за контрол на масите.
Независимо дали сте го чували обаче, важно е все повече да си говорим по тази тема. Защото става дума за най-опасната и най-ефективната атака в дигиталния свят. Която не засяга компютри, мрежи, сървъри или програми, а най-слабото звено във веригата: човека.
„Днес пробивите в киберсигурността стават все по-често през социалната инженерия – метод, който използва манипулации и манипулативни техники, така че хората да бъдат измамени и така да бъде получен достъп до чувствителна информация“, казва специалистът по киберсигурност Пламен Цветанов.
Но кои са най-важните стъпки, за да се предпазим? Какви са най-големите рискове да подценим човек, от другата страна? Защо доверието онлайн трябва да бъде дефицитна стока? Темата е важна за всеки, дори да не си дава сметка…

повече информация
Радио-тв-грамофон. 5 неочаквани БГ технологии

Радио-тв-грамофон. 5 неочаквани БГ технологии

Знаете ли, че невинаги напрежението в мрежата у нас е било 220 волта? А че една прелюбопитна българска компютърна игра от началото на 80-те направо се превръща в… пророчество още със заглавието си? Как ли изглеждат първите български електрически скутери? А дали „хипстърите от 60-те“, които са ги ползвали, са имали как да си вземат и радио-тв-грамофон… достатъчно е било да са способни да носят 120 кг на рамо.
Отново се отправяме из пъстрата история на българската техника с най-точния и увлекателен гид. Вече 15 години Антон Оруш събира море от информация (и експонати), разказващи за миналото и настоящето ѝ. Невероятната му съдба, достойна за роман, бе една от първите дигитални истории.
Ето, качваме се в машината на времето за 5 спирки назад в историята, 5 интересни истории, свързани с миналото на технологиите по нашите земи.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This