Знаете ли коя е столицата на Мадагаскар? На кого му пука, ако по някаква причина ви дотрябва, след 3 секунди вездесъщият гугъл ще ви каже не само названието, също и как, за колко време се стига дотам, ще ви покани на виртуала разходка.

През коя година започва Втората световна война? Хоп, ето я, защо ни е да помним?!

Не толкова отдавна всички „носехме“ в главите си телефонните номера на близки и приятели. Безсмислени, нелогични поредици от цифри… Докато днес ни е трудно да запомним дори своя номер.

Мрежата промени завинаги отношението ни към знанието като такова. Съхраняването на факти вече далеч не е приоритет за мозъка ни. Във все повече професии не е проблем дори по време на интервю да търсиш информация в мрежата. Умението да намериш каквото ти трябва бързо и адекватно днес е изместило това да знаеш.

Променя ли ни това като вид? Що за огромни предизвикателства отваря? Защо от тази фундаментална промяна следват както сериозни възможности, така и многобройни рискове?

 

 

О, спомняте ли си, госпожо?

„Който владее миналото, владее и бъдещето“, пише в една постоянно цитирана книга, чието заглавие е 4-цифрено число. Помните ли коя е?

Паметта е тази, която ни прави хора. Колективна и лична. А ние все повече я делегираме на машините.

Ако надникнем в „Уикипедия“, която днес сме свикнали да смятаме за универсалния източник на безпристрастна информация, винаги ще намерим доста различни неща от тези, които ще ни посрещнат в учебниците по история.

Истината никога не е абсолютна, но все пак има и такива факти, за които няма как да спорим, например коя е споменатата столицата.

Ами ако влезете и я промените в „универсалната“ „Уикипедия“? Поне няколко души след вас получат грешна информация. Ами ако самите мадагаскарци я преместят? Колко време ще отнеме на търсещите машини, преди да започнат да доставят правилния отговор?

 

 

Помниш ли, помниш ли тихия двор

Вкарвайки се във все по-тежка зависимост към независещи от нас източници на информация сами си причиняваме сериозни рискове. Какво ще стане, ако например „Уикипедия“ спре? Ако нещо се случи и сайтът, на който разчитаме да съхранява файловете ни, бъде хакнат?

Както вече е ставало дума, истината не е това, което се цени в днешния интернет. Търсачките не се стремят да ви дадат най-точния отговор, а по-скоро този, който търсите, който ще ви свърши работа. На пръв поглед последното изречение е силогизъм, разликата е тънка, но много важна.

Оптимизирането на съдържанието на една страница, така че да се котира максимално добре онлайн днес е цяла професия. Която също не се води от достоверността, а от набор от фактори, които вземат предвид търсачките.

Освен това в интернет всичко може да бъде променено целенасочено. Ако например става дума за исторически факт, който не се среща в прекалено много страници, с малко упоритост и ловкост не е проблем да се създаде паралелна история. Особено с помощта на социалните мрежи.

 

 

За мене просто забрави

Ами ако просто сменим езика? Ако например погледнем към общата ни Балканска история през последния век от гледната точка на различните езици, каква ли картина ще изскочи? Още ли смятате, че интернет знае всичко и може да носи абсолютната истина?

Паметта е нещо, което формално ни сближава с компютрите. Колкото повече памет има лаптопът ви, толкова ще е и ценната информация може да приюти, нали? Само че и той постепенно разчита на все повече информация, съхранявана в облака, в общата памет.

Ако има една истина и една обща памет, това ще ни обедини, нали? И ще ни обезличи, защото в жертва падат нюансите, тези незаменими спътници в търсенето на истината.

 

 

Но не забрава, но не забрава

Изобщо не ви е нужно в днешно време да знаете прословутата столица на африканския остров? Не ви и трябва да знаете, че Мадагаскар е остров?

Сигурно е така. В днешно време на пръв поглед няма причина да ви притрябва някакво странично знание, освен ако не сте се подготвили да ходите в телевизионен куиз. Към това също ни води животът в мрежата – удобството фактите да са ни подръка ни кара да обезценяваме тяхното значение и да смятаме хората, които трупат безсмислени любопитни знания, за вехтошари на паметта.

Всичко това обхваща не само общата, но и собствената ни, най-лична информация. Днес си спомняме за това, което се е случило преди година, не като ровим из фотоалбуми, а в зависимост от спомените, които ни избират в съответните страници фейсбук и гугъл.

 

 

Запомнящо се представяне

Дали това обаче са нашите спомени? Може ли алгоритъмът да реши да изтрие снимките ни с конкретен приятел? Да избира кое да си спомним?

Понякога това да си прекалено интелигентен може да се превърне в проблем и да не те улеснява в живота, а напротив. Може би помните, казвал ни го е не кой да е, а „най-интелигентната жена на планетата“.

Понякога да забравиш е благословия, след ужасни преживявания например. Вече успешно се разработват мозъчни импланти, които са способни да трият конкретни спомени. Японските учени, постигнали пробив в тази посока, казват, че изобретението им ще спаси много хора от психически заболявания. Това, разбира се, би било прекрасно, но… и лошите спомени са неизменна част от живота ни, иначе спасението на човека наистина би могло да се крие във всякакви стимуланти. А ако някой друг решава кои спомени да останат и кои да изчезнат?

И все пак, още веднъж: точно паметта е тази, която ни прави хора. Или нещо повече. Която ни позволява с натрупването на факти от различни области да намираме взаимовръзките. Чрез наслояването на знание, на усещания да създаваме изящни, дълбоки произведения на изкуството, да общуваме пълноценно, да ценим красивото и смисленото.

 

Аз помня, че нищо не помня

Като вид ние винаги по някакъв начин сме разчитали на „външна памет“, така че не само да се улесняваме в съхраняването на данни, но и да имаме своеобразен репер, който да ги уеднаквява. Например: телефонния указател, помните ли тези дебели книги, в които като деца се заравяхме в търсене на шантави имена, които да безпокоим в малките часове? Или календара на стената, който да напомни на всеки от семейството, че днес е 28 август и е вторник.

Постепенно обаче, също както го правят и компютрите, започнахме все повече да разчитаме на тази външна памет. В резултат ни е по-лесно да забравяме елементарните неща, които е трябвало да свършим. И стигаме дотам, че си правим онлайн списъци със задачи, които да ни напомнят да изхвърлим боклука.

Може би не сте чували, съществува и краен вариант на „прехвърляне“ във външната памет, наречен „лайфлогинг“ („записване на живота“). Лайфлогърът Гордън Бел носи камера на главата си през цялото време, за да съхранява всичко, което му се е случило. Така той смята, че ще има запазен всеки миг от живота си, за да го предаде нататък. И да го използва: работи по система, с която да търси всичко, което е чул някога.

 

 

О, минало незабравимо

И какво: заради „дигиталната амнезия“ вътрешната ни памет, онова, което съхраняваме в мозъка си, намалява? Не е толкова просто, но е безспорно, че се променя начинът, по който я управляваме.

След като интуитивно не се стараем да помним повече уж безполезни факти, идва и следващият фактор. Бързината, с която днес възприемаме информацията, невъзможността ни да четем дълги текстове, бомбардирани от непрестанния приток на онлайн съобщения, още повече затруднява паметта.

„Забравянето е знак за това колко сме заети“, казва Залди Тан, завеждаща клиника по разстройства на паметта в Бостън. „Когато не обръщаме достатъчно внимание, спомените, които формираме, са нестабилни и след това имаме проблем с извличането на информацията тогава, когато ни е необходима.“

 

Спомен за светлината

„Ние, хората, винаги сме били вид, който завладява околната среда, създавайки нови инструменти, подсилващи собствените ни способности. Но за съжаление изследванията в областта на психологията отдавна проспиват темата за това как хората днес използват технологиите, за да подпомагат начина, по който възприемат света“, казва Джейсън Фини, професор по психология от университета Фонтбон. Той е автор на книгата „Памет и технологии: как използваме информацията в мозъка си и света“.

Според него тази изключително очевидна и важна тема постоянно пропада в пукнатините между съседни области на познанието като психология, философия, антропология, информационни науки. „Паметта наистина е всичко това, което сме ние. Но паметта не е непременно реалност“, казва проф. Фини.

Той решава да направи проучване сред близо 500 души, които споделят как използват технологиите, за да запомнят нещо.

 

 

Минало свършено

„Оказа се, че постоянно расте симбиозата между външната и вътрешната памет. Много хора отбелязаха, че се притесняват от това, че разчитат твърде много на външната памет или че вътрешната им памет „работи“ все по-зле. Други пък бяха ентусиазирани, намираха новите приложения за невероятна възможност, която им осигурява допълнителен ресурс, за да се справят по-добре интелектуално и социално“, разказва проф. Фини.

Повечето хора в проучването са на мнение, че технологиите отварят невероятна възможност. „Поемайки“ част от досадните ни спомени, те освобождават ума ни, давайки възможност да разсъждаваме, да намираме взаимовръзки, да творим – именно нещата, които ни отличават от машините.

Със сигурност е така. Големият въпрос е обаче: възползваме ли се наистина от тази възможност?

 

Епопея на забравилите

„Разбира се, грешка е да кажем, че технологиите разрушават паметта ни“, категоричен е психологът. „Но със сигурност можем да твърдим, че те драстично я променят. Ние „разтоварваме“ част от информацията във външната памет и я използваме, уж за да увеличим вътрешната си памет за друг тип информация“.

Но, както казва специалистът, човешкият мозък не се запълва и изпразва като харддиск. За разлика от машините, капацитетът на дълготрайната ни памет е на практика неограничен, макар и все още да знаем прекалено малко за начина, по който работи. „Но е точно обратното на интуитивното: колкото повече знание трупаме, толкова по-голяма е способността ни да учим повече и тази информация се разпределя като шаблони в огромна мрежа от неврони из цялата мозъчна кора“.

Когато паметта е външна, изведнъж става много важен и начинът, по който можем да достигнем до нея. Ето защо истинското умение е да задаваш ключовите думи, по които да получиш информация онлайн. Според проф. Фини в резултат днес оформяме мислите си така, че да са съобразени с начина, по който е организирана външната ни памет.

 

 

Memento mori

Ето че стигаме до още едно доста неочаквано следствие от „споделената памет“. През цялата ни еволюция, когато един човек си отиде, с него ни напуска и паметта му, от която той е „оставил“ само онова, което е решил, разказвайки го на децата, на приятелите си, или пък в дневници. Днес обаче огромна част от тази памет остава в мрежата, заради това, че е делегирана. Оставяме гигабайти с писма, текстове, снимки, видеа.

Разбира се, от една страна това няма значение, защото така или иначе онлайн трупаме толкова големи обеми от ежедневната си дейност, че няма как те да бъдат смислено обработени. Само че тази масивна споделена памет може да се превърне в огромен фактор, ако например става дума за знаменитост. Или пък ако до наследниците ви достигне нещо, което никога не бихте желали. В крайна сметка за повечето хора е много по-важно какъв спомен ще остане за тях на Земята, а не какви материални придобивки.

Ами ако става дума за споделената памет на човек, който не си е отишъл, а просто е напуснал местоработата си? Етично ли е тя да бъде използвана от следващия и докъде точно?

И още нещо, споделената памет, натрупана онлайн, гарнирана с все по-напредващите алгоритми, отваря следващата страница от големи въпроси. Може ли да бъде създаден изкуствен интелект, който да наподоби даден човек на базата на огромния масив от оставена външна памет? Няма ли и алгоритмите за манипулация да стават все по-добри, когато имат на разположение данни, които вече ще се трупат с поколения и ще стават все по-подробни заради тенденцията все повече да разчитаме на нашия „онлайн ум“?

 

 

Реката на забравата

В мозъка ни има около 86 милиарда неврона, всеки има хиляди връзки, осъществявани с помощта на стотици трилиони синапси – връзките между невроните, чрез които „работи“ паметта ни. Макар че все още не знаем прекалено много за точния процес, по който се случва всичко, днес специалистите по невронауки са все по-напреднали в проследяването на енграмите – измененията, които се случват, когато мозъкът ни се сблъска с нова информация; начина, по който я запаметява.

По този начин е все по-възможно да се „види“ запомнянето. А следващата стъпка е то да се възпроизведе – все по-съвършени са технологиите, които могат да „четат мисли“ – да нарисуват това, което си представя човекът в даден момент.

Същевременно продължава и работата по интерфейси, които да ни свързват директно с мрежата – като например прословутия „Неуралинк“.

Готови ли сме окончателно да преминем към ерата на колективната памет?

 

 

Може ли да се забрави Георги?

„Писането ни води към забравата“, казва Сократ преди две хилядолетия.

„По-добрата част от спомените ни съществува извън нас“, пише Марсел Пруст преди повече от век. „В шума на дъжда, в миризмата на непроветрена стая или на първата пращяща искрица пламък в студена камина“.

Признавам, не знам цитатите наизуст, намерих ги в гугъл. (А дали са точни?)

Заедно с начина, по който се „снабдяваме“ с информация, този, по който я съхраняваме днес е една от големите теми на технологиите, за които нямаме време да четем и мислим. Постепенно обаче тя все повече излиза на дневен ред и първият предвестник е изкуството.

„Времеубежище“ на Георги Господинов през последните месеци е не само най-четеният български роман, но и един от най-високо ценените във всяка следваща държава, където стъпи. „Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва“, пише на корицата авторът.

Наистина е важно да помним и да се отнасяме отговорно към паметта си, защото ние сме нашите спомени… А, ако сте съгласни и ако все пак решите, че ви е полезно да го знаете, столицата на Мадагаскар се казва Антананариво.