Той е на 21, а вече е помогнал на повече от 200 деца да направят първите си стъпки в професионално поприще, което може да се превърне в успешна кариера.

Днес Васил Анастасов се е заел с още една кауза. С помощта на модерните технологии да направи българските музеи по-атрактивни, привлекателни за младите. В началото сам извървява пътя към магията не миналото, за да разбере смисъла и важността на експонатите, които иначе се крият зад неразбираеми витрини с неатрактивни табели.

Хайде, нека потърсим заедно съкровище! Да опитаме да намерим важните пътеки сред обраслата поляна. За това как да превърнем музеите в магнетични места за младите. Къде се крият любопитството и желанието да споделяш знание, да помагаш. За историите на фона на най-модерните технологии в разработването на компютърни игри и системи с добавена и виртуална реалност. Запретвайте ръкави, чака ни приключение!

Йо-хо-хо и бутилка ром

Влизаш в музея, посрещат те поредица от витрини. Ако имаш късмет, там ще е правилният гид, който обича работата си и умее да разкаже историята така, че да те докосне. В останалите случаи погледът ти просто минава през експонатите, без да има какво да го задържи. Тук-таме ще те впечатли нещо с красотата си, на други места някоя табела ще ти разкаже интересна история…

Светът вече е друг. Време е технологиите да навлязат много по-масово в тази област от живота ни. С тяхна помощ сюжетите от миналото могат да оживеят, прелюбопитните експонати да разкажат по атрактивен и осмислен начин своите истории, а посещението на музея да се превърне във вълнуващо преживяване.

В този сайт, знаете, не бързаме. Ще стигнем и до отговора как това е възможно, но нека първо ви представя главния герой.

Васил Анастасов е на 21, а вече има 7 години опит в разработването на видеоигри и проекти с виртуална реалност. Основната му цел не е да се развива нататък и да прави мащабни проекти (а би могъл, повярвайте ми!), а да помага на повече деца да научат основите на това, което го вълнува. Да им показва как изглежда разработването на игри отвътре, да ги спечели за любимото си поприще. Да им подаде ръка така, както на него са му помогнали, когато е започвал. А всичко останало – проектите, апликациите, начинанията, идват за да позволят работилниците му да стигнат до още и още млади хора.

Треска за злато

„Взаимоучителната метода“. Ако сте внимавали в часовете по история, със сигурност ще си спомните за принципа, който полага основите на българското образование. Няма как асоциациите да не са възрожденски, дори когато основната тема е търсенето на съкровища. Не само заради името на Васил, а и заради целите му.

Хора като младежа с шарена коса и пиърсинг на устните ми напомнят как започва Възраждането. С упоритост, с вяра, с желание за споделяне на знанията в търсене на свободата, която е дори следващата стъпка след освобождение.

„Защо го правиш?“, цинично питам Васил. Кое го кара да споделя знанията си и това да е основната му работа, а истинската „работа“ да създава софтуерни проекти да има за цел само да издържа работилницата… Мога да си позволя цинизма, защото предусещам отговора, преживял съм го. Този сайт също е основната ми работа, а „работата“ ми идва, за да ми позволи да работя по него.

„Когато бях на 14, започнах да правя първата си видеоигра с по-големия ми брат“, спомня си Васил. Двамата обаче започват от нулата. Не стига, че не познават основите, но и решават да си създадат допълнителни трудности, като правят игра с виртуална реалност. Станали особено популярни с възхода на BeatSaber, те наслагват виртуални, несъществуващи обекти към снимки, видеа или изображения в реално време към истинския свят около нас.

Извинявам се, ако го описвам неясно, самото дефиниране за незапознати е трудно, какво остава за истинската разработка на подобни проекти от две момчета без никакъв опит.

Немили-недраги

Все пак, Васил напредва бързо и скоро е готов да изкара сертификат по Unity – софтуера, с който работи и е най-популярен за подобен тип задачи. Това го отвежда в Румъния, по онова време у нас няма подобни курсове. Пътува с родителите си, а когато изпитът минава, го питат дали пък не му се остава още ден, защото идва време за мащабно събитие за специалистите от ИТ сферата, които се занимават с разработването на игри.

Организаторите се радвате на младостта и ентусиазма му и го канят да остане, като получава безплатен билет. Баща му и майка му са съгласни.

„Отидох… Аз на 14 години, а всички останали със същите години, но като опит в индустрията“, спомня си Васил. „Бях супер притеснен в началото, влязох в една работилница „как да направим успешна кампания за споделено финансиране“. Габриел, човекът, който водеше, видя, че съм супер млад и притеснен, разбра, че правя игра и насочи цялата работилница към мен. Повечето хора ми даваха съвети. Даже няколко човека дойдоха и ми предложиха да кодове. Аз бях супер изненадан, добре, това не е ли нещо, което не трябва да давате на други?

Осъзнах, че всеки разработчик трябва не само постоянно да се самообучава, но и да споделя знанията си с останалите. Не да работи в затворена среда, където всеки си крие своето, хората постоянно трябва да обменят идеи, решения на проблеми. Много се нахъсах и реших, че искам да правя нещо подобно!“

Дунав мост

Все още ученик, Васил отива при директора на училището си с идеята да води курс в свободно избираемите часове и намира подкрепа. Въпреки че предлага сам да носи компютър и очила за виртуална реалност, директорът на 51-о училище „Елисавета Багряна“ Асен Александров приема идеята присърце и осигурява два комплекта от нужната техника.

После Васил сериозно напердва в уменията си, създава поредица от приложения, макар и още ненавършил пълнолетие.

Да преподаваш, да обясняваш, да споделяш знания е повече от предизвикателна задача. Особено на 15, на колкото е по онова време днешният ни герой.

Не само му харесва, а и намира огромен смисъл в обученията. Учениците идват, впечатлени от възможностите да се развиват в полето на видеоигрите, мнозина от тях продължават нататък.

После Васил завършва училището, вече е убеден, че именно преподаването е неговият смисъл. Срещнал е съмишленик – Боян Иванов, двамата бързо успяват да намерят и други ентусиасти, които да ги подкрепят по пътя.

Островът на съкровищата

Така се появява DevHubOne. Компанията на младите предприемачи получава доверието на съмишленици и се превръща в център, където всяка събота и неделя учениците са добре дошли безплатно да се докоснат до възможностите на модерната разработка на компютърни игри. Залата е снабдена с 16 модерни пулта, като обикновено приема по 8 хлапета, които минават през интензивно обучение.

Най-често там се оказват ученици около 14-15 г. Първия ден знанията си споделя Васил с работилницата за разработка на видеоигри и геймдизайн с Unity. В неделя идва ред на друг учител – Коста, който показва 3D моделиране с Blender.

„Идеята е в рамките на работилницата децата да направят първия си малък проект, да видят за какво става дума и ако имат желание и интерес, да продължат. След това могат да ползват залата безплатно два пъти седмично, за да развиват проектите си“, разказва Васил.

Преминалите ученици вече са повече от 200, част от тях продължават нататък в професионалното си развитие, като други продължават и в други сфери, като успешно използват придобитите знания и умения.

А разработването на игри, по всичко личи, има шансовете да се окаже нужно поприще дори когато машините започнат да се справят съвършено в писането на компютърен код. Игровизирането – измислянето не само на игра, но и на начин как тя да се превърне в полезно средство, е старо като света. Всички сме Homo Ludens, човекът има нужда от игра.

Тази идея стои в основата и на най-новото начинание на Васил и съмишлениците му.

Нощ в музея

Но нали щяхме да говорим за музей, да търсим съкровище?!

Ето, дойде време и за двете. Васил и екипът му имат страхотна идея как да направят музеите много по-магнетични места за младите хора. Чрез история, разказване. Превръщайки посещението на всяка следваща дестинация в търсене на съкровище.

“Treasure UP” се казва платформата, създадена от Васил и колегите му, която вече свързва 4 български музея – етнографския и природонаучния в София, историческите във Враца и Благоевград. Чрез мобилна платформа в тях се търсят „съкровища“.

„Идеята е по интересен и забавен начин да представим музеите и техните експонати“, казва Васил. „Хората инсталират апликацията и когато посетят музея, започват да търсят съкровища – чрез поредица от въпроси минават по основната му експозиция и се опитват да познаят отговорите. По този начин се запознават с някои от най-важните експонати и историите, които се крият зад тях.

Ел Дорадо

Първите въпроси са със затворен отговор, следващите – с отворен, а третите – с картинка. След края на търсенето на туристите получават медал – бронзов, сребърен или златен, в зависимост от резултатите си. Бронзовият им подарява филтър на камерата – снимка, все едно са част от постер на музея. Сребърният е с добавена реалност – експонат от музея. Златният медал, който се получава при поне 90% правилни отговори, дава филтър с добавена реалност на лицето на потребителя с експонати от музея. От Благоевград шлем, от Враца – медальон, от Етнографския музей – амулет.

Следват и награди извън виртуалното. Всеки сезон туристите с над 90% резултат ще имат шанса да получат предметни награди. А всеки собственик на златен медал може да получи от съответния музей и 3D принтирана монета с тематично изображение.

Идеята е да се включат още много музеи, всеки сезон списъкът ще се увеличава, казва Васил. Платформата е готова да посрещне и галерии, а после – всякакви други туристически цели.
„Главното, което правим, е игровизация. Игра, но с някаква по-висока цел. Игра, от която можеш да научаваш, да надграждаш, да се развиваш“.

Скрито имане

Преди начинанието Васил не е бил особен почитател на музеите. Да, обиколил е доста, но едва след като се запознава по-отблизо с темата, си дава сметка колко интересни неща е можел да види.

„Бях от хората, които много трудно можеш да вкараш в музей. Имам интерес към история, артефакти, но виждам 150 камъка и табелка, че са изкопани някъде. Във всеки музей има толкова много експонати, няма как да се фокусирам и да науча нещо конкретно. Точно така се появи идеята за “Treasure UP”, разказва той.

„Не е лесно да осъзнаеш стойността на това, което виждаш. Например, във Враца имат един нефритен амулет на жаба. Ако бях минал просто така, щях да си кажа: „Добре, много готино“. А той е на над 8000 години и до ден днешен никой не знае как е бил изработен. В Етнографския музей пък има амулет, като изваден от аниме поредицата „Ю-Ги-О!“. Такива експонати са много, много интересни и заслужават да стигнат до повече хора“.

Дали наистина не е най-важно любопитството? Ако го има него, всяко следващо поколение ще преоткрива онова, което си струва да се преоткрие. И ще продължава нататък. Поне за мен много силно го показва историята на Васил и неговите ученици. Какви ли ще са следващите успехи, на него и на хората, на които е решил да показва?

Тук е, жив е възрожденският дух, в най-добрите му модерни измерения. Някои истории, някои послания и начинания просто минават през времето…