Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

мар. 22, 2021 | Срещи

Момчил Николов: Повече от изкуствения интелект се страхувам от липсата на интелект

22 март 2021 | Срещи

Момчил Николов според мен е сред най-проницателните и самобитни български писатели. Най-новите му два романа – „Последната територия“ и „Чекмо“, са сред малкото открития от последните години в претрупания с амбиции литературен небосклон. 

Иначе той е завършил медицина, но бързо се насочва към професиите на телевизионен сценарист и писател. Автор на сборници с разкази, романи и пиеси. Сценарист в успешни предавания по национални телевизии. 

В „Последната територия“ водеща тема са сънищата като алтернативни реалности, необяснимата им магия и тайните, които те продължават да крият. Книгата му донесе националната награда за български роман на годината през 2016 г. 

„Чекмо“ пък е безкрайно колоритен разказ по истинска история за забележителните приключения на едноименния герой в първите години на прехода.

Срещнахме се, за да поговорим за колоритните съдби от дигиталния и аналоговия свят. За чешитите и роботите. За равносметките и свободата.

– Успявате да покажете един поглед към миналото, което не е рай или ад, както най-често го рисуваме в мислите си. А как можем да се научим да гледаме по този начин и към бъдещето?

– Представата за миналото – за нашето, лично минало – се гради върху спомените, които имаме за него. А спомените, както добре знаем, са просто интерпретация на факти. За бъдещето – което, поне според общоприетото мнение, още не се е случило – ние не разполагаме с факти. Разполагаме с надежди и страхове, твърде често – както ще се окаже вероятно – нереалистични. 

Опитвайки се да си представим бъдещето, ние работим с понятийния апарат на настоящето и миналото. 

Дали първобитният човек с неговите идеи за света, с неговия опит е могъл да си представи днешното бъдеще? 

Едва ли, по-вероятно е неговите оптимистични представи да са били свързани с по-хубави пещери, с повече ядене, с по-здрави и големи кокали, с които да троши черепите на враговете си. За песимистичните им представи, честно казано, не искам и да си мисля.

 

– Дойде ли време да се страхуваме от изкуствения интелект?

– Честно казано, много повече се страхувам от липсата на интелект. Мисля, че глупави, самонадеяни и амбициозни хора, каквито не е като да няма, са в състояние да нанесат – и нанасят – много по-големи щети от интелигентна машина, на която просто може да ѝ дръпнеш щепсела от контакта. На глупака не можеш да му дръпнеш щепсела, неговите енергийни ресурси понякога са неизчерпаеми.

 

– А може ли той да остави без работа писателите?

– Ние, писателите, сме корави хора, свикнали сме да оцеляваме в изключително конкурентна среда. Всяка година излизат милиони нови книги. Ами старите? Ами още по-старите? Няма друг бизнес, в който да си в конкурентни отношения с хора, умрели преди няколкостотин години. Така че един изкуствен интелект няма да ни уплаши. Пък се и надявам тоя изкуствен интелект да си намери някакво по-смислено занимание.

Момчил Николов

снимка: Ивайло Петров

– С притеснения, или с ентусиазъм трябва да ни зареждат идеите за момента, когато ще си вкараме чип в мозъка и ще станем едно с машините?

– Ето, точно тая идея е това, за което говоря. Тъй като в последните десетилетия компютрите – и всичко свързано с тях – се разви много и завладя живота ни, по един или друг начин, ние си представяме бъдещето като един гигантски компютър, който контролира всичко навсякъде. 

Може и така да се случи, но аз 

бих заложил на нещо, което в момента изобщо не можем да си представим, защото в мозъка ни няма идея за него. 

Така че, звучи ми глупаво да се притесняваме или ентусиазираме от нещо, което евентуално би могло да се случи някога. Би могло и да не се случи. Вероятно в живота на всеки човек има достатъчно неща – напълно реални, лично засягащи го, случващи се тук и сега – за които да се тревожи. 

 

– Последната шантава година взе ли хляба на писателите, или им отвори работа?

– При мен лично нищо кой знае какво не се промени. Работата на писателя, така или иначе, е свързана с прекарването на много часове в уединение. Писането е занимание, което изисква определена концентрация за определен период от време, просто работата е такава. Не е нещо ново за мен да огранича сериозно и съзнателно социалните си контакти, работата ми, както споменах, го изисква. 

Мисля, че в един момент, в началото още, миналата година, се почувствах като човек, който е добре трениран за това, което предстои, това, на което нормалните хора тепърва трябва да се учат. С течение на времето едни разбраха, че спокойно могат да си работят вкъщи. Други – че спокойно могат да си пият вкъщи. А аз тия неща много добре ги знам, отдавна.

 

– Докторите изведнъж дойдоха на мода, завършил сте медицина. Съжалявате ли, че не станахте лекар? Писателите ли са диагностиците на обществото?

– По-скоро съм любопитен – какъв лекар би се получил от мен. Вероятно нелош – предполагам, без да съм сигурен, разбира се. На мен ми харесваше да уча медицина, тя наистина е едно огромно познание, трупано и развивано с векове. 

Мисля, че писателят трябва да бъде нещо като рецептор на обществото, чувствителен и към най-слабите промени в света и хората. 

Когато улови нещо тревожно и застрашително, той трябва да подаде необходимия сигнал за опасност 

към останалите клетки на този гигантски, общ човешки организъм, който всички ние представляваме; да го направи по начина, по който може, така че повече хора да го разберат, да осъзнаят проблема и да се справят – ако могат и искат – с него. 

 

– Позволявате си смелостта да пишете обстоятелствено, с абзаци, които понякога са по цяла страница. Мислите ли, че все още има и ще има достатъчно хора, които имат време да четат? Които не бързат да научат всичко за секунда и да скролнат нататък?

– Ами, щом се пишат, издават, продават и купуват книги – очевидно има и кой да ги чете. Освен ако не ги вземат тия книги да си украсяват жилищата и да се снимат с тях във фейсбук, и такива случаи има, предполагам. Книгоиздаването е сериозен бизнес и аз не мисля, че би съществувал, ако нямаше икономическа логика. Имам известни наблюдения над литературния пазар и мога да твърдя, че 

в момента се издават много повече книги, отколкото преди двайсет години примерно. 

Има много повече и много по-хубави книжарници, чете се повече българска литература, има и добри български писатели. Така че да не бързаме да обявяваме края на писането и четенето.

 

– В новия ви роман – „Чекмо“, разказвате историята на един изключителен чешит от началото на прехода. Знам, че прототипът му и днес продължава своите приключения. Но възможни ли са такива пъстри истории и днес?

– Винаги са възможни, 

стига да ги търсиш и да имаш куража да ги изживееш.

Доколкото познавам така наречения прототип, на него животът без приключения не му понася. Ситуацията покрай ковид и невъзможността да пътува по света го остави затворен за месеци на едно място – някъде в Испания. Успя да се измъкне, де – в момента е в Африка, в Танзания, и се забавлява доста качествено, без каквито и да е ограничения. А докато се забавлява, между другото, обикаля златодобивните мини в района и се опитва да започне някакъв нов, мащабен бизнес, свързан с инвестиции в златна руда, не съм много запознат какъв точно. Същевременно, доста сърцато движи и един благотворителен проект, Crypto for kids се казва.

– Значи истинският Чекмо продължава с приключенията. „Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю“, казва литературният образ. Съгласен ли сте с него? По-трудно ли е да си различен днес? По-трудно ли е да се откроиш сред тълпата?

– Винаги е било трудно, винаги хората – или повечето от тях – са избирали сигурността пред неизвестността, просто така е устроен човек, такива са инстинктите му. При Чекмо е точно обратното, неговите инстинкти работят малко наопаки. Той ми е казвал, че дори когато излиза сутрин от вкъщи – където и да живее в момента – и трябва да отиде до някое място, никога не минава по същия маршрут, по който е минал предишния ден, търси нови пътища – всеки ден. „Защо, бе, Чекмо?“, питам го. „Ми, как защо – защото може да видя нещо ново, да ми се случи нещо.“ Разбирате ли, 

той не чака приключението, той го търси целенасочено, всеки ден, всяка минута.

И, в края на краищата – приключението се появява. 

 

– Чекмо разговаря с един часовник, за да му помогне да прецени дали си е пропилял живота, или го е използвал както трябва. Трябва ли всеки от нас да си има един такъв часовник? Колко често трябва да го питаме?

– Чекмо разговоря с часовник, защо няма с кого другиго да разговаря, той се намира в една болница на другия край на света, сам-самичък и напълно парализиран от врата надолу. Предполагам, че всеки от нас, ако изпадне в такова положение, ще предпочете да има до себе си близък човек, а не часовник. 

Мисълта ми е, че ако имате възможност – 

говорете с хора, а не с часовници, 

те не биха могли да ви кажат нищо повече от това, което знаете за себе си. Защото разговорът с часовника е именно това – разговор със самия себе си.

 

– Коя е последната история, която чухте и ви развълнува?

– Не знам дали е последната, която чух, но е първата, за която се сещам в момента, разказа ми я един познат. Поради някакви недоразумения, свързани с работата му, попаднал в едно читалище в квартал „Изток“. Там имало сбирка, около сто и петдесет човека, всичките убедени нибируанци и плоскоземци, които очаквали от моя нищо неподозиращ познат да изнесе лекция на тема, свързана с възможността Луната да е холограма. И той им изнесъл, какво да прави.

 

– „Последната територия – нашите умове – и битката за нея в съвременния свят“ – четох, че представяте тази тема в училищата. Как изглежда тази битка днес? С кого я водим? Има ли изгледи за успех?

– Тази битка се води на много фронтове. В момента информационните канали са неизброими, всеки от тях изработва някаква стратегия, с която да достигне до съзнанието ти. Включително и аз, опитвайки се да продам една книга, 

трябва да измисля как да стигна до съзнанието на хората и да ги заинтригувам.

Всеки рекламира стоките си, в такъв свят живеем, и то не от днес. И, да – ставаме все по-агресивни и изобретателни. 

 

– Кога човек е свободен?

– Мисля, че е изцяло лично усещане, свързано с това, което те кара да се чувстваш несвободен. Днес, например, много хора смятат, че свободата им е сериозно ограничена, защото поради много частичния локдаун не могат да отидат да се натряскат в любимия си бар. Или пък, защото поради еди каква си причина са блокирани във фейсбук за един месец. Дали това усещане за свобода и несвобода може да бъде сравнено с усещането на един роб, който от раждането си знае, че е нечия собственост, че животът му изцяло зависи не от него, а от собственика му? Не мисля.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Хайде да спрем да се подценяваме!“

„Хайде да спрем да се подценяваме!“

Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България?
Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук.
Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес.
Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?

повече информация
„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?
Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.
Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.

повече информация
„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

„Свободният човек не би смятал телефона си за нещо изключително“

Днешният гост няма нужда от представяне, дори първото му име е достатъчно, за да привлече внимание.
Китодар Тодоров е популярен артист, телевизионен водещ. Но също и герой от мемове, опитен геймър, който кани гости, за да играят онлайн, докато си говорят за живота…
Дали ще се получи забавен разговор? Или по-скоро ще ни даде поводи да се замислим…? За днешното ни място в света на технологиите, за компютърните игри като начин на живот. За трудния баланс и големите въпроси.
А как ли се раждат мемовете с Китодар, които забавляват всички ни и стават толкова популярни онлайн?
„Цялата ни съвременна цивилизация е построена на някакви машинки, от които сме зависими, и това е много тъпо. Един истински свободен човек не би трябвало да смята телефона за нещо изключително важно, нито компютъра. Това го губим с времето, защото усещането е, че ни дават всичко. Че технологиите ни дават свобода, а не е така. Напротив, те ни създават повече зависимости.“
Очаква ни неочакван разговор!

повече информация

Най-новите:

Кой говори – човек или алгоритъм?

Кой говори – човек или алгоритъм?

Не е новина, че ИИ генерира изображения и текстове, които (проверено!) не могат да бъдат различени от създадените от човека. Видеото като че ли все още изостава, но… Можете ли да си представите глас, неразличим от човешкия, който да чете новините? Или да ви се обади по телефона, без да има никакъв шанс да го различите? Не говорим за популярното решение гласът да бъде клониран, а за напълно изкуствено създаден, който обаче е толкова убедителен. При това на чист български, който е почти невъзможен за човек, чийто роден език не е!
Време е за една звучна Дигитална история. А какво предизвикателство ви очаква след това…

повече информация
Колко изкара ИИ на матура?

Колко изкара ИИ на матура?

Какво ще стане, ако изпитаме на матурата по български език и литература три от най-мощните модели изкуствен интелект? Усилията им ще оценят двама опитни проверители на истинските зрелостни изпити. За да е състезанието още по-оспорвано и показателно, включваме двама реални зрелостници и мен, автора на тези редове.
Ще изкарат ли пълни шестици ChatGPT, Claude и Gemini, или ще се провалят с гръм и трясък?
Ще разпознаят ли учителите коя от работите е на изкуствен интелект и коя – на човек?
Кой ще получи най-високата и кой – най-ниската оценка?
Какво ще ни кажат резултатите и за най-показателния изпит в българското образование, и за напредъка на алгоритмите, и за големите въпроси, с които идват новите технологии?

повече информация
„Хайде да спрем да се подценяваме!“

„Хайде да спрем да се подценяваме!“

Как да сме по-щастливи като общество? Как да изведем на следващо ниво ИТ сектора в България?
Седнали двама програмисти да си говорят за счупения обществен разговор, за разделението, за пътя на успеха. Звучи като начало на виц, а се получи сериозно и замислящо интервю в подкаста на DEV.BG. Думите, които разменихме, ми се сториха толкова важни, че ще ви ги представя и тук.
Веско Колев е начело на Icanpreneur – стартъп, който помага на повече ИТ компании да създадат работещ продукт. Има богат опит в софтуерния свят и особено интересни наблюдения, с които ще се срещнем днес.
Защо и как е време отново да започнем не само да се слушаме, но и да си говорим, дори когато ни разделя актуалният спор на деня? Защо е изграждащо и осмислящо честото „настъпване на мотиката“ и си струва да се радваме, когато детето ни получи слаба оценка? Какво ни е нужно като общество, за да вървим заедно напред, и то в епохата на напредналия изкуствен интелект?

повече информация
Питър Тийл. Консервативният визионер

Питър Тийл. Консервативният визионер

Facebook, SpaceX, Airbnb, LinkedIn, PayPal, Ethereum. Революцията на OpenAI и ChatGPT, възходът на Доналд Тръмп и вездесъщия му (доскорошен) съюзник Илон Мъск.
Наистина ли има една личност, която събира всички тези явления? Нещо повече – не е преувеличено да се каже, че ако не беше днешният ни герой, надали някое от тях щеше да се претвори в реалност…
Питър Тийл си е спечелил името на пророк, на гуру. На големия визионер на технологичните времена. Докато в същото време има толкова противоречиви възгледи, които някак си остават встрани от големия медиен шум. Но това е типично за родения в Германия предприемач. Някои го приемат за сивия кардинал на Силициевата долина, други – за мъдрец, който може да покаже на всеки пътя към големия успех в технологичната епоха.
Мултимилиардер, той казва, че конкуренцията е измамно благо, а монополите са решението на бъдещето. Създава мащабна програма, за да помага на хора, избрали да изоставят образованието си, за да създадат собствен бизнес, което пък проправя пътя на следващото поколение технологични лидери.
Всичко това и още много е г-н Тийл. Време е да застане под светлината на прожекторите, защото със сигурност е един от хората, които вече са променили живота на всеки от нас. Нещо повече – от него се очаква да зависи все повече в турболентните технологични времена, в които живеем.

повече информация
„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

„Днес можем да сме всичко, а избираме да сме еднакви“

Защо е толкова важно да разберем умеем ли да различаваме детските рисунки от генерирани изображения? Как изглежда бъдещето на творчеството, на изкуството, на човека във времената, когато алгоритмите се оказват неразличими и дори по-добри автори от нас самите? На какво има смисъл да учим децата днес?
Можете ли да различите 15 детски рисунки от 15 изображения, генерирани от изкуствен интелект? Предизвикателството за деца и родители на Дигитални истории за броени дни провокира над 2500 души да проверят интуицията си! Резултатите от теста се очертават изключително интересни, ще поговорим за тях след края му – на 1 юли.
Експериментът е създаден заедно с днешната ни гостенка – Елица Станева-Бритън. Психолог, журналист, преподавател, в момента тя работи по докторската си дисертация в БАН, а темата е творчеството в ерата на изкуствения интелект. Дойде време да поговорим по всяка от тези теми.

повече информация
Какъв ще станеш, когато пораснеш?

Какъв ще станеш, когато пораснеш?

Какви искат да бъдат, когато пораснат, днешните хлапета? Навръх техния празник, време е за резултатите от една любопитна анкета.
Поредицата на Дигитални истории за срещата на децата с технологиите събра важни гледни точки по много теми. От 350 души, включили се в анкетата на сайта, 289 избраха да отговорят:
Какви искат да станат децата, когато пораснат?
„Инфлуенсър“ или „лекар“ – кой според вас ще се окаже най-срещаният отговор?
Как се променят мечтите на хлапетата?
Какво говори това за нас, възрастните, за технологиите, за духа на времето?

повече информация
Share This