Я, колко интересна закуска… Щрак!
Тц, тц, тц, този джип как се е фраснал в стълба… Щрак!
Първи ден на морето, втора минута… Щрак! Не, не, размазана е, дай пак… Щрак! Щрак! Щрак!
Всъщност „щрак“-а го няма, ако сте си спрели звука, затворът на фотоапарата е в миналото. Но кой ти има време за настройки, да спазва правилото на третините. Най-много някой бърз филтър, да е шаренко, и снимката полита из нижещия се фийд, за да трупа лайкове, сладки, кисели коментари и флиртове.
Снемане на отговорност
После политат, уловени в собствения ни балон на филтрите и този на приятелите ни. Не можем да се спрем за малко, за да осъзнаем, че сме се озовали в епохата на изображението. Но „паднат“ ли за минути фейсбук и инстаграм, изведнъж като че ли милиони са лишени от сетива.
Във времето, когато всеки може да прави със същата лекота видео, фотографията властва по-царствена от всякога, постепенно хвърляйки ръкавицата на многовековната ни култура на словото. Обаче „всички снимки са верни. Никоя от тях не е истина“, казва Ричард Аведон.
Снимка: Free-Photos, Pixabay
Снимка по снимка – вир
1,43 трилиона снимки са били създадени през 2020-а, над 4 милиарда са споделени в социалните мрежи. Ако бяха правени преди, лентата за тези 4 милиарда кадъра щеше да се извие 142 пъти до Луната и обратно.
И ако вкъщи не можем да се удържим да снимаме закуската и сладката физиономия, която е направило детето, какво остава за момента, когато сме се озовали пред Айфеловата кула? Стрелбата от щракане става картечна. Снимаме, за да запомним, снимаме, както и пионерите на това изкуство, за да уловим момента и да го сложим изсушен в хербария на социалната мрежа. Но по този начин не му помагаме да пребъде, а обратното. Ето някои от лицата на културния феномен, до който ни доведе възходът на дигиталната фотография.
Помниш ли, помниш ли тихия двор
Доста преди да заживеем във времето на закона „снимай го, или не се е случило“, през 1901 г. Емил Зола пише: „Според мен не можеш да твърдиш, че нещо е станало наистина, без да си го фотографирал“.
„Огледало с памет“ нарича фотографията Оливър Уендъл Холмс през 1859-а.
„Обезценяващия ефект от фотографирането“ е споменат в научно изследване от 2014 г., а през 2018-а идеята бе потвърдена и допълнена от нов екип изследователи. Накратко: хората помнят по-малко от обектите, които снимат, в сравнение с тези, които просто наблюдават. Илюзорното запомняне чрез фотографиране може да засенчи останалите форми на възприятие. Когато гледаме на света през обектива или екрана, ограничаваме останалата част от голямата картина и сетивата си.
„Снимайки, подсъзнателно преценяваш, че няма нужда да се стараеш да помниш. Камерата ще запечата всичко важно за теб“, казва една от авторките на изследването – Дженифър Соарес. „Както след като снимаш номера на паркомястото си, просто не си правиш труда да го помниш“. Или както никой вече не помни наизуст телефонните номера, след като е делегирал тези права на малкия компютър в джоба си. Логично, нали?
Обезценяващият ефект
В първия експеримент от 2014 г. участниците били заведени на тур в известна галерия, половината от тях трябвало само да наблюдават картините, а останалите – да ги снимат. След това попълнили тест, с който се проверявало какво са запомнили. Разликата се оказала драстична.
Любопитен щрих: когато хората снимали малък детайл от даденото произведение, впечатленията им били много по-слабо повлияни. Това според изследователите е знак, че по-внимателното вглеждане, особеният поглед, повечето отделено време биха могли да ограничат „обезценяващия ефект от фотографирането“.
При второто проучване отпреди година 42-ма души гледали картини за по 15 секунди. Отново една група била помолена просто да наблюдава, друга – да извади смартфоните си и да действа. А трети трябвало да снимат и след броени секунди да трият кадрите.
Проучването недвусмислено потвърдило основния извод – втората група помнела значително по-зле картините. Но интересното допълнение било, че хората с изчезващите фотографии от третата група се справяли почти толкова добре, колкото наблюдателите.
О, спомняте ли си, госпожо
Нека направим едно важно уточнение: създаването на снимки – произведения на изкуството, винаги ще изисква набор от познания, умения, таланти. Независимо от това, че техниката дава все повече, само човекът зад нея може да създава красота. За други фотографии говорим.
„Има значение не какво гледаме. А какво виждаме“, казва Хенри Дейвид Торо.
Тази история, разбира се, не започва с инстаграм. През 1900 г. на пазара се появява „Кодак Брауни“ – първият фотоапарат, който е готов да служи на любителите, обещавайки, че „ти натискаш бутона, ние правим останалото“. Фотографията на филм стига пика си през 1999 г., когато са направени около 80 милиарда снимки.
Когато в началото на XIX век Жозеф Ниепс създава първите снимки, експозицията отнема между 6 и 10 часа (само си представете как биха се почувствали любителките на инстаграм толкова време да стоят със стиснати устни). После се включил Луи Дагер с неговата дагеротипия, която значително ускорила процеса. Технологиите идвали и си отивали, само за век времето, необходимо за една снимка, намаляло 10 000 пъти, докато стигаме до нашите дни, когато на практика снимките не се нуждаят от време. Те мигом са готови да полетят онлайн.
Снимка: Free-Photos, Pixabay
Помните онези дебело подвързани картонени албуми в дома на баба ви, с оризова хартия между страниците, от които се подаваха цели отминали животи – от първия им до последния миг. Снимки, които наистина носят в себе си мига.
Днес е друго. На първо място: създаваме ги, за да говорят тук и сега. Нашите спомени вече „се спомнят“ на мига. Прекарваме повече време от всякога, гледайки през очите на фотоапарата и още повече – зяпайки безцелно чужди снимки, надничайки в спомените на близки ни и не толкова хора.
Фото тото
Щракваш, споделяш и продължаваш нататък… Снимките стават нещо толкова ефимерно, краткотрайно, че се превръщат в малки брънки от едно безкрайно скролване.
Може би си спомняте „Снапчат“ – приложението с лого на призрак преди няколко години стана хит, като позволяваше да изпращате на приятелите си снимки, които изчезваха 10 секунди, след като са получени. Почти толкова бързо и то изчезна като масов тренд по нашите ширини, но остави следа. Един от очевидните му наследници са фейсбук сторитата, които стоят видни за приятелите ви 24 часа и им се показват за броени секунди.
Нейтън Юргенсен е социолог, един от най-известните хора зад споменатия „Снапчат“. Освен това е автор на книгата „Социалната снимка: за фотографията и социалната медия“. Според него именно краткотрайната фотография е културологичното противодействие на свърхизобилието от снимки. А бързо изчезващият кадър провокира паметта, защото приветства възможността да забравиш.
Всички за Япония!
„Защо си снимам чашата с кафе? Просто има кой да я гледа, причината не е, че телефонът ми е по-модерен, фокусира бързо, има 3 камери и 16-мегапикселова матрица“, казва той. „Причината сега да правим толкова много снимки и да говорим чрез тях, причината фотографията да стане толкова важна – обществено и лично, е, че социалните мрежи осигуряват аудитория.
Не се замисляме защо правим толкова много кадри, нито пък защо ги споделяме – това е нещото, което наричам социална фотография“, казва Юргенсен. „Огромна част от снимките не се правят от хора, за които това е професия, а от такива, които искат да говорят чрез изображенията. Това, което прави една такава фотография успешна, не е красотата или умението, въплътено в нея, а именно социалният ѝ аспект“.
Ето защо Юргенсен различава тези снимки от останалите и въвежда термина „социална фотография“, съвсем различен от някогашното си значение и свързан, разбира се, с вездесъщите мрежи, в които всички сме оплетени.
Според него тя „се опитва да улови момента, да улови това, което се случва между ушите на човека, който е направил кадъра“. И тези кадри ни карат да се усмихнем или да усетим сълза. Коментираме ги, обсъждаме ги, а после изчезват, също както и споменът ни за тях. Постваш една история в инстаграм и 24 часа по-късно тя е потънала. По този начин фотографията става нещо по-ценно и потегля по свой, различен път.
Темите и обхватът на социалната фотография са доста ограничени. Те са фокусирани върху луксозни преживявания, щастливи емоции, външна красота. Много рядко някой снима непривлекателни или възрастни хора, освен когато търсената емоция е съжаление.
Снимка: Free-Photos, Pixabay
Фотстрел
Всеки журналист е чувал зловещия въпрос „Имаме ли хубава снимка от катастрофата?“. Правенето на успешна социална снимка не изисква познания по фотография. Много често е въпрос на късмет… или на лошия му събрат. По време на полета на 18 септември 2014-а от Лонг Бийч до Остин в Тексас един от двигателите на самолета спира, кабината се пълни с дим, нещата изглеждат критични, а един от пасажерите – Скот Уелч, ухилен си прави селфи.
За щастие, всичко приключва благополучно, а снимката, която Скот споделя, бързо се разпространява онлайн. При това предизвиква толкова бурни спорове, че след няколко дни „Ню Йорк Таймс“ публикува подробен материал, който отваря сериозния въпрос: наистина ли да си направим селфи, или пък да снимаме дадено събитие, винаги е най-важното?
През последните години със сигурност сте имали много поводи да се замисляте за това, а под някаква форма въпросът винаги е стоял за професионалните журналисти – дали е по-важно да помогнеш, или да уловиш събитието?
Но не забрава
Всички живеем за онези моменти, които се помнят. Надали и за вас това е часът с прахосмукачка в ръка, рутинният обяд с колеги, висенето в рейса в задръстване. Точно обратните мигове искаме да запечатаме. И почти винаги това се случва със средствата на фотографията – колко по-рядко би ви хрумнало да запишете звук, или пък да заснемете видео?
Но гигабайтите и терабайти дигитални спомени не ни помагат да помним повече, а обратното – обезценяват това, което сме изживели. Доказателството? Кога разгледахте за последно всички снимки, които сте направили през „далечната“ 2019-а?
„Технологията и носталгията днес са станали взаимно зависими: новата технология и напредналият маркетинг симулират фалшивата носталгия – за неща, които никога не си си мислил, че си изгубил, и предчувстващата носталгия – за настоящето, което отлита със скоростта на клик“, обобщава писателката Светлана Бойм.
Когато са били нещо оскъдно, фотографиите са можели да стареят като виното – трупайки стойност и патина. Щом вече са в изобилие – не е така.
Снимка: Gerd Altmann, Pixabay
Улови мига
И все пак, от създаването на това изкуство стремежът винаги е бил снимките да са все повече. Да стават по-бързо и лесно, да са по-достъпни. Днес всеки „щрак“, погледнато финансово, не струва нищо срещу 50-тината стотинки, ако снимаш на филм.
Интересен феномен според Юргенсен е модата в инстаграм снимките да се състаряват изкуствено с филтри. Добавянето на топли цветове, десатуриране, изкуствено сияние, следи от състаряване, ефект на паспарту… Съзнателно или не, една от причините според него е да се симулират времената, когато снимките са били нещо по-рядко и ценно.
Вероятно ви е направило впечатление как, след като качите една снимка, фейсбук започва да ви предлага да отбележите лицата на определени приятели… и през последните години става изумително добър в предложенията си. Колкото повече снимки качвате, толкова повече знае алгоритъмът му за вас и по-точно ще познае следващите ви снимки… което е доста удобно, но и крие рискове, които си струва да обсъдим по-подробно някой ден.
Негативите не горят
Разглеждайки феномени като селфито, самоунищожаващите се снимки, фотографирането на храната, Юргенсен доказва, че социалните платформи драстично са променили света, нашето светоусещане и разбиранията ни за мястото ни като част от него. Винаги е имало разлика между изживяването само по себе си и изживяването за документиране, а социалните мрежи събират двете.
Според Юргенсен именно временните фотографии връщат нещата в началото – защото знаейки, че след секунди снимката ще изчезне завинаги, това отново те кара да я цениш, да се опитваш да я запомниш, да я дариш с повече емоционална стойност.
„Всяка снимка е направена от време – казва социологът, – точно колкото е направена и от светлина. Замразено със скоростта на затвора късче настояще, заключено в определена граница. Фотографията винаги е била и начин да измамиш смъртта, или поне да декларираш илюзията си за безсмъртие чрез дълготрайно визуално свидетелство“.
Социалните мрежи са благодатна среда за снимките, защото те живеят благодарение на споделянето. Така нареченият Закон на Зукърбърг: всяка година всеки от нас споделя два пъти повече информация онлайн от предишната, е ясно доказателство за това. Свръхдокументирането е самозащитен механизъм да се генерира колкото може повече информация за теб самия и твоя опит, а това в един момент води до вътрешен хаос.
Memento mori
И така… Щрак! Това, че имаме в джоба си един малък свят, подарен ни от технологиите, не значи, че трябва да забравяме и другия. Поне докато фейсбук научи как да го прави, няма да усетим аромата на цъфналата липа, виждайки снимката ѝ. Нито пък това, че заедно с още стотина милиони души сме щракнали отблизо „Мона Лиза“, ще ни помогне да оценим картината.
Фотографията е велико изкуство, достижение на науката и техниката, прекрасно хоби.. Но когато документирането на ежедневието се превръща в маниакална фотоканонада, може би нещо не е наред. Животът е за снимане, но и за живеене.
За финал давам думата на Сюзан Зонтаг, един от най-известните теоретици на фотографията от 1973 г. „Сега е времето на носталгията, а снимките активно будят носталгия. Фотографията е елегично изкуство, изкуство на залеза. Почти всеки фотографиран обект е трогателен дори само защото е фотографиран. Грозен или чудноват, той може да вълнува, защото чрез вниманието на фотографа се е превърнал в нещо достойно.
Красивият обект пък може да събуди печал, защото е остарял, съсипан или вече не съществува. Всички снимки са memento mori. Да заснемеш нещо или някого, означава да се приобщиш към неговата смъртност, уязвимост, променливост.
Фотографът улавя и замразява мига – и така свидетелства за неумолимия ход на времето…“
Публикувано: dir.bg, 10.07.2019 г.
Последно обновяване: 21.06.2021 г.
Източници:
The Social Photo: On Photography and Social Media by Nathan Jurgenson
„За Фотографията“, Сюзан Зонтаг, издателство „Изток-Запад“
https://medium.com/s/futurehuman/modern-photography-is-changing-how-we-remember-our-lives-4b59adab4a2e
https://www.ft.com/content/e37d5d0d-0b76-474d-b385-962b12adc8e1
https://www.nytimes.com/2014/09/28/fashion/a-defining-question-in-an-iphone-age-live-for-the-moment-or-record-it.html
https://the.me/how-technology-changed-photography/
https://www.nytimes.com/2017/09/27/technology/personaltech/how-technology-has-changed-news-photography-over-40-years.html
https://www.bbc.com/news/magazine-16483509
https://thenewinquiry.com/pics-and-it-didnt-happen/
https://fstoppers.com/originals/mystery-photo-taking-impairment-effect-254085
