Напоследък всички разбираме от бокс. От първия ни медал на Олимпиадата в Париж, през детайлите, свързани с хромозомите и това кой кога трябва и може да бие.

Но защо изобщо се бием?

Борбата е безмилостно жестока. Но и боксът не ѝ отстъпва, а е много по-търсен, оспорван и възвеличаван спорт в световен план.

А през последните две седмици, заради очакваните и неочаквани вълнения на Олимпиадата, той се превръща във фокус на толкова много теми.

Двама души се изправят в краищата на ринга с нескритата идея да си нанесат колкото може повече и по-силни удари… докато сами понесат колкото може по-малко.

Рицарство или варварство? Поезия с ръкавици или живот без маска и без грим, разкриващ най-неизменните човешки качества?

Бий, за да те уважават

Всеки, който се заеме с тази тема, е изправен пред челна среща с един и същ голям проблем. Пръв за него разказва американският писател и журналист Пол Галико. Точно преди столетие той е начинаещ репортер в „Ню Йорк Дейли нюз“, който се захваща с отразяването на бойните спортове.

Решава да започне… ударно, като отправя доста нестандартна молба към актуалния световен шампион по бокс в тежката категория – да се изправят един срещу друг на ринга. Според Галико не е възможно да напишеш нещо с „дълбочина и разбиране“ по такава тема, ако не я усетиш от първа ръка.

Така срещу него застава Джак Демпси, останал като един от най-силните и агресивни боксьори в историята. Единствената молба на журналиста е здравенякът да щади тялото му и да насочва ударите си само в главата. Боят продължава цяла минута, толкова отпуска Демпси, преди да нанесе първия си и последен удар в този „бой“. Съперникът му го описва като „ужасна експлозия до дълбините на черепа, последвана от ярка светлина; усещане, че си разкъсан на парчета, а после – мрак“.

Ако репортерът беше ChatGPT или който и да било друг днешен спортен журналист, нямаше да си го причини, нали?

Прадядото на боксът може да бъде видят дори в Древна Гърция

Ръчна фехтовка

Е, и аз не бих, затова ще се доверя на колегата Галико, още повече, че се покрива с това, което човек може да си представи, гледайки налагащите се майстори на ръкавиците, особено в професионалния бокс.

Сещам се и за разказа на Палми Ранчев от тематичния сборник „Боксьори и случайни минувачи“, в който един професионалист на ринга държи да намери журналиста, който описва изявите му между въжетата, за да му обясни по директен начин колко е голяма разликата между погледа отвън и този на боксьора…

Така, именно заради респекта ми към представителите на този спорт, няма да бързаме с темата за опасностите от мозъчни увреждания и другите му противоречиви страни, а ще почнем с литературата и с онези колеги, които имат какво да кажат по темата.

Моментът, в който Мохамед Али избягва удар на Джо Фрейзър.

Старецът и крошето

Боксът е неизменна част от попкултурата, с огромна поредица от касови филми, медийни и културни образи, архетипи.

Байрон и Хемингуей, Павел Вежинов и Камю, Джек Лондон и самият Шерлок Холмс, ето ви поредица от герои, които много добре познават „магията“ на това да търсиш как да уцелиш съперника във физиономията.

Мохамед Али и пасторът Джордж Форман, „ядящият уши“ Майк Тайсън и кметът на Киев Виталий Кличко, „циганският крал“ Тайсън Фюри и милиардерът Флойд Мейуедър – ето такива пъстри образи ражда този толкова противоречив спорт.

Флойд Мейуедър е един от най-богатите спортисти в историята.

Боксова круша

И как да не е противоречив, като е може би най-грубата форма на бойна надпревара? Лишен от нюейдж лустрото на източните бойни спортове, които са и „изкуства“, да, целта му е просто тази. Оборудвани с ръкавици, двама души не просто да си причинят болка, а единият направо да изгуби възможност да стои прав, висшата победа, нокаутът…

Но нека се върнем назад в историята. Тя започва много преди да стане задължително да се брои до 10… или повече, като вълка от „Ну, погоди“, който се срещна с доста по-силен съперник и продължаваше да се чуди къде се е озовал, докато броенето стигаше 1000.

Тази история е по-стара дори от съветските анимационни. Първите ѝ версии са в Древна Гърция, както всичко останало, заимстват ги и римляните, дори ги отнасят на Албиона… И, все пак, между просто желанието да налагаш някого максимално силно с ръцете си и професионалния спорт в днешните измерения на бокса стоят доста векове.

Криб срещу Молиню, илюстрация от 1811 г.

Клинч клин избива

Не е случайно, че днес този спорт се е превърнал в културен феномен, той стои в сърцето на англосаксонската традиция, която, малко или повече, диктува западния светоглед.

Правилата започват да се избистрят през XVIII век. Англия дава на света бокса доста преди да влезе в клишето и като родина на футбола. Един от първопроходците – Джеймс Фиг, го представя като „юмручна фехтовка“.

Това, по някакъв начин, е и най-простото, но и точно определение до днес. Атака и защита, техника и сила, бързина и ловкост… а не просто бой, нали така?

Фиг създава първата академия, в която преподава също и умения за бой с меч и дълга тояга. Обявява се за първия шампион по бокс, в добрата стара 1719-а, много преди на този свят да се появят дори САЩ.

Midjourney се справя доста интпигуващо с илюстрирането на бокс. Драмата е голяма, макар тук-там да има грешни пропорции и позиции.

Суперперо

Модерната епоха не е дошла, а тук е първият шампион. По някакъв начин това ще ни доведе и до днешния ден, когато спортът се е превърнал в огромна вселена, едва ли не отделен свят. Следим шампионите в толкова различни надпревари, докато в света на бойните спортове властелинът остава един и незаменим.

Историята на бокса каканиже през първата му поява в съвременните Олимпиади и неизбежното разделение между аматьорите и професионалистите. Аматьорският се превръща в олимпийски спорт, в който състезателите имат обезопасяващи шлемове, бият се обичайно в три рунда от по само три минути, техниката изпреварва силата…

Докато от другата страна стои професионалният, с кръвожадните му правила и гладиаторски характер. В немалко други спортове са се появявали подобни разделения и все пак само тук разликата между „професионалистите“ и „аматьорите“ е толкова драстична. Колкото и абсурдно да звучат тези две определения, доколкото и боксьорите олимпийци несъмнено се подготвят професионално, и за тях също това е основният шанс да успеят.

Боксът е честа тема ив киното

Момиче за милион долара

Много от аматьорите, които успяват да се изявят достатъчно успешно, минават при „професионалистите“. И, все пак, ако опитаме да разделим по по-актуална терминология двете направления, със сигурност първото би било по-близо до това, което във всички останали дисциплини определяме като „спорт“. Докато „професионалистите“ са нещо като нищо друго – по средата между шоу звезди и гладиатори.

Според повечето хора, които разбират от този спорт, това колко ще е интересна, оспорвана, технична една битка на ринга, изобщо не зависи от габаритите на атлетите. В същото време през последния век безспорните суперзвезди са шампионите в свърхтежката категория.

Боксерки

И докато различните асоциации и промоутъри разделят коланите на шампионите си и милиардите от наградни фондове, не спират да се раждат звезди и да се завързват оспорвани битки. Които запазват магията си дори след възхода на ММА, битките без правила, които най-накрая създадоха платформа за бойни спортове, по някакъв начин отвъд културните ограничения и отделните дисциплини.

В шаха компютрите отдавна ни „биха“, няма ли да ни бият и в бокса? Двата спорта, които по някакъв начин си допълват палитрата от съревнования в интелектуалния и физическия свят?

И най-големият шампион по бокс не би се справил с 1000 съперници, докато шампионът по шах би могъл (стига състезанието да не е бокс). А дали, ако решим да го направим, бъдещите роботи андроиди могат да бъдат по-добри боксьори от световните шампиони? Безусловно, защото физическите ни ограничения са значително по-„ниска топка“ за машините от интелектуалните ни умения.

А дали, за да си наистина добър боксьор, трябва и да те боли?

Бой с пешката

„Лети като пеперуда, жили като пчела“ е девизът на Мохамед Али, така нарича той и автобиографията си. Красиво сравнение, нали?

Интересно е как шахът и боксът си вървят заедно, сигурно сте попадали на атрактивното състезание „шахбокс“, където състезателите се редуват с по един рунд ъперкъти и една партия блиц. Ето нещо, което вече доста би затруднило алгоритмите.

Но не и поета Иван Ланджев, който е гостувал с незабравимо интервю и на „Дигитални истории“. Той тренира дълги години и двата спорта и, както пише, в блога си, „между двете изкуства има дори повече общо – контролът върху времето и ритъма, пулсациите, паузите и манипулацията на дистанцията, улавянето на момента, прецизността. А най-вече – импровизацията. Според популярния стереотип боксьорите се движат и нанасят удари в ритъм. Това е вярно само отчасти.

Чувството за ритъм безспорно е изключително важно, но добрият боксьор умее да чупи и променя ритъма си, за да изненадва съперника. В противен случай бързо бива разгадан и лесно може да бъде хванат и засрещнат. С други думи, флуидността в движенията и решенията е от първостепенно значение. Ето защо можем да говорим за най-разнообразни, ярки и разпознаваеми стилове в бокса по подобие на стиловете в джаза. И никой от големите не свири като друг от големите, въпреки очевидната приемственост“.

Боксът като джаза, ето едно прелюбопитно сравнение? Оказва се, че дори Майлс Дейвис обичал да практикува този спорт.

Ляв прав

Първият шампион по бокс Джеймс Фиг е наследен от ученика си Джордж Тейлър, в битките и двамата разчитат на техники, добре познати от фехтовката. Третият шампион Джак Браутън приема титлата след победа през 1738 г., а при поредната защита 4 години по-късно се стига до 45-минутна ожесточена „юмручна фехтовка“, след която съперникът умира.

Браутън решава, че е време да бъдат написани по-ясни правила, които да определят какво се случва на ринга. Въвеждат се ролите на съдията, който да внимава за удари под кръста, на секундантите, появят се ръкавиците… дори самият ринг.

После идва следващият голям шампион – Даниел Мендоса, който добавя и умението да „работиш“ с краката, да управляваш дистанцията със съперника, да разчиташ много повече на защитата тогава, когато следващият силен удар в главата ти може да се окаже окончателен…

Стигаме до времената на Зукърбърг и Мъск, които щяха да се бият по правилата на ММА насред Колизеума, но, уви, нещо все им пречеше. Слаби промоутъри, спор за реклами… Да, никой от двамата не е силен в бокса, те са по източните бойни изкуства, толкова популярни и в българския айти сектор, но идеята не е чак толкова различна. Имат желание, обаче все не им се получава, като с дебатите преди български избори.

Боксът е раждал забележителни истории, продължава да го прави и в дигиталните времена. Но къде е магията на това да не спираш да имаш желанието да разбиеш физиономията на човека отсреща, само че джентълменски?

Нея ще я има, докато ни има и нас, хората (надявам се, дори след Мъск и Зукърбърг).

За кого бие Хемингуей?

Ърнест Хемингуей винаги е бил своеобразно олицетворение на любовта си към бокса и цялостния „мъжкарски“ поглед към света. „Моето писане е нищо, боксът ми е всичко“, казва един от най-знаменитите автори на ХХ век. Що се отнася до него обаче, отново нашият приятел Джак Демпси е толкова безкомпромисен, колкото и към първия ни днешен герой, само че словесно.

Запознава се с писателя, когато той е на 25, в добра форма и търси ли, търси с кого да се бие (не му се удава да убеди колегите си Езра Паунд и Фицджералд). Демпси също не би се съгласил. „Защото умеех да „разчитам“ хората. Имах усещането, че Хемингуей, който действително вярваше, че може да се боксира, ще изскочи от своя ъгъл като луд. За да го спра, трябваше да го нараня, а не исках. Затова и не се боксирах с него“.

„Всички велики поети е трябвало да бъдат боксьори“, казва Мохамед Али. „Вземете Кийтс и Шели например. Били са страхотни поети, но са умрели млади. Защото не са тренирали.“ Всъщност Кийтс дори си е падал по този спорт. Също и Байрон, който изиграл спаринг в сутринта преди погребението на майка си, защото „боксът е балсам за духа“.

Но и за друго не е прав бившият Касиус Клей – дългите години на получаване на удари в главата трудно могат да са безобидни, както личеше и при самия него през последните му десетилетия.

Хвърлена ръкавица

Медицинската страна на ударите в главата е ужасяваща, неслучайно боксът е забраняван в много държави, а и до момента се водят сериозни дискусии, особено що се отнася до младежите. Не е трудно да си представим, че ударите в главата не са най-безобидната среща с живота.

Стигало се е и до смъртни случаи, както с 18-годишната Жанет Сапата, починала през 2021-а дни след боксов мач.

Може би дори по-страшни от травмите обаче са невидимите щети. Както казва неврологът Стивън Лорис, „нашият мозък е чувствителен и се нуждае от много енергия. Снабден е с четири големи артерии и множество на брой малки кръвоносни съдове. В резултат от многото удари 10-20 години по-късно резултатът е мозък с намален обем, болен и дементен“ В медицината диагнозата е позната като хронична травматична енцефалопатия, но я наричат и „боксьорска деменция“.

„Мозъчните клетки общуват помежду си чрез един вид мостове. Когато получиш тежък удар по главата, те се разрушават и комуникацията буквално прекъсва. Раздрусаш ли ги, те просто се чупят“, казва Лорис. Коварното е, че тези проблеми често остават скрити задълго до момента, когато са на практика нелечими.

„Мисля, че бъдещите поколения ще гледат на бокса така, както днес гледаме на гладиаторите в Древен Рим“, казва Лорис. „Питам се как е възможно ние като общество да допускаме млади спортисти да се налагат по главите и да се разболяват тежко?“.

Бий се или бягай!

И все пак, всеки, решил да надене ръкавиците, със сигурност има предвид рисковете, така че за финал ето нещо по-позитивно.

Много са изследванията, които показват, че този спорт всъщност помага да развиваме мозъка си, са възпитаваме дисциплина, техника. Безценен е и в битката срещу стреса.

Уменията в бокса често са единственият шанс за наистина сериозен успех в живота на много младежи от по-ниските социални класи, това се вижда по цял свят.

Както казва отново споменатият Палми Ранчев, „този спорт е винаги драма. Спектакъл без определен сценарий. Всеки по-силен удар или навременна защита може да отклони развитието му в неочаквана посока“.

След всички тези убедителни думи се замислям… дали пък все пак и аз не постъпя като Галико? Къде ли се губи напоследък Кубрат Пулев…

Публикацията е част от новия брой на списанието Dolce Far Niente