Димитър Караниколов е архитект, който почти случайно се запалва по фотографията. После се превръща в безспорен майстор на обектива – кадрите му са показвани от най-големите световни медии, печели реномирани награди.
Автор на нетипичното издание „Истории от планетата Земя“ – фотожурнал, в който на 208 страници впечатляващите снимки са допълнени с истории на български и английски и с тези на гост автори като Георги Милков.
Любимата му гледна точка е от високо. Защо ли? Това ни предстои да разберем, заедно с това кой е най-интересният образ, с когото го е срещал пътят? Къде се е чувствал застрашен? Кое място (на Земята или не) мечтае да улови в обектива си архитектът фотограф? И защо понякога си струва… да загубим фотоапарата си.
10 въпроса, 10 отговора, 10 истории и 10 невероятни снимки. Затягаме коланите и се отправяме на вълнуващо пътуване из всички краища на планетата…
1. Кой най-интересният човек, когото си срещал? За когото си струва да бъде написан роман…
Ето няколко за които се сещам: 102-годишна монахиня от Камбоджа. Шаман – лечител от Бали, японец на преклонна възраст, който прави околосветско пътешествие с колелото си, Мулату Астатке – бащата на етиопския джаз, с когото имах щастието да се запозная и да снимам (но за него, сигурен съм, вече е написан не един роман).
Склонен съм да вярвам, че почти всеки човек, колкото и обикновен да изглежда на пръв поглед, има на какво да ни научи и крие интересни истории, които си струва да бъдат разказани.
Всеки от нас води своите собствени битки, достойни за уважение, всеки е микровселена. Случвало ми се е да заговоря съвсем случайни хора и почти винаги съм бил смаян от дълбочината на общуването и наученото в рамките дори на кратък, но искрен разговор.
2. Къде по време на пътуванията ти си се страхувал най-много?
Имало е тук-там ситуации с напрежение. Жена от племето сурма в долината на Омо започна да крещи по нас без видима причина. За миг бяхме обградени от десетки местни хора, въоръжени с калашников! Оказа се, че
настоява да платим за портрета, който ѝ направихме, двойно, понеже на гърба си носи спящо, скрито бебе.
Това, разбира се, не беше проблем, но ситуацията ескалира толкова бързо, че трябваше да напуснем селището през глава, заедно с охраната и преводачите ни.
При друг случай, когато влязохме в квартала, където се намира кулата Понти в Йоханесбург, шофьорът на таксито ни предупреди, че е ужасно глупаво да слезем от колата.
Не само че слязохме, но и прекарахме няколко часа в една от най-опасните сгради в света (поне допреди няколко години).
Решихме да опитаме да я заснемем отвътре след уговорка от интернет обява с непознат, който живее в сградата и обеща да ни разведе. Оказа се повече от окей, най-лошото, което ми се случи, беше тежка торба с боклук, хвърлена от 40-ия етаж, която се приземи на метър от мен.
3. Има ли място, където мечтаеш да стигнеш, а не си имал шанса?… На Земята ли е?
Земята е колкото малка и позната, толкова и необятна.
Сигурен съм, че никой от нас не е ходил дори във всички села между Пловдив и София, които са над 300.
Иска ми се в някакъв момент да стигна до Бора-Бора, Хавай и Патагония и да стъпя на поне още 10-15 гръцки острова.
4. Много бързо от любител фотограф ставаш автор, който печели световни конкурси, почитатели, признание. Как стана така? С какво си обясняваш успеха?
Не мисля, че съм постигнал кой знае какви успехи на фотографската сцена и не го казвам от излишна скромност. Фотографията е мое хоби – не снимам по поръчка. Избирам да снимам само теми, които са ми интересни и ме вълнуват, а
когато човек прави нещо за удоволствие, смятам, нещата му се получават една идея по-добре, отколкото, ако са част от задълженията му.
Живеем във време, в което всеки, който има инстаграм акаунт, може да обяви себе си за фотограф. Има стотици конкурси – 99% от тях са абсолютни финансови пирамиди, в които, ако човек инвестира достатъчно време и средства, може относително лесно да се сдобие с някоя от множеството награди и титли. Участвах в няколко и спечелих награди, след което тотално загубих интерес към тази форма на себеутвърждаване. По-добре е да използвам енергията си за да създавам самите кадри, отколкото за това да ги промотирам.
5. Какво е за теб фотографията?
Визуално средство, с което да изразя себе си и да разкажа историите, които срещам по пътя.
Гледам на себе си не като на фотограф, а по-скоро като на артист, който използва средствата на фотографията.
Същите принципи за композиция, цвят и светлина, които важат във всички изобразителни изкуства, са в сила и за фотографията. Ако можете да рисувате добре – най-вероятно от вас ще стане и сносен фотограф.
6. Защо ти е толкова важен и интересен погледът отгоре?
Архитектурен е – всичко изглежда като в план.
Различен е – виждаме познати обекти и сценарии от абсолютно различна гледна точка в сравнение със стандартната човешката перспектива.
Позволява композиции с много по-грандиозен мащаб от „наземната“ фотография.
7. Коя от „професиите“ ти – снимането или архитектурата, ще падне първа „жертва“ на изкуствения интелект?
И архитектурата, и фотографията ще бъдат дълбоко повлияни от ИИ, но не мисля, че човешкият фактор някога ще стане напълно излишен.
ИИ е тук и навлиза експоненциално във всички сфери на живота ни, харесва ли ни ,или не. Трябва да се адаптираме към новата реалност и да се научим да използваме възможностите, които тези технологии предлагат. А те са невероятни!
Основната ми работа е свързана с архитектурни визуализации и
вече започнахме да губим реални проекти заради факта, че клиентите ни могат много по-бързо, лесно и евтино да генерират с ИИ визиите, които ние създаваме.
Скоро попаднах на интересна аналогия между откриването на фотографията в началото на ХХ век и навлизането на ИИ.
Преди 1900 г. във визуалните изкуства цари реализмът, но в момента, в който фотографията става общодостъпна, постигането на реализъм спира да интересува артистите и именно тогава започват да се появяват новите стилове – експресионизъм, сюрреализъм, кубизъм. Сега ще се получи нещо подобно,
еволюцията на ИИ ще доведе до еволюция в изкуствата
– човек ще трябва да намери нови пътища да твори и да се изразява по начин, който не може да бъде имитиран или генериран. Какви времена!
8. Какво ще имат винаги истинските снимки, което алгоритмите няма да могат да възпроизведат?
Правенето на фотография е много личен и емоционален акт, чиято същност е самият момент, в който натискаш спусъка на фотоапарата. Всички следващи действия, като селектиране, ретуширане и представяне на кадрите, са вторични.
Когато правиш кадъра, си свидетел на ставащото пред обектива. Ти си съпричастен – там, в тази сцена, в това време.
Един генериран кадър, бил той и перфектен визуално, никога не би могъл да има подобна документална стойност и заряд.
9. Какво ни дават и какво ни вземат технологиите?
Ето една от историите от моя фотожурнал. Пътувах почти месец из Перу. От плажовете на Лима до Куско, разбира се, до върховете на Мачу Пикчу. От красивия колониален град Арекипа до пустинния оазис Ика. Летяхме с 6-местен самолет, за да заснемем скалните рисунки в платото Наска отвисоко. Плавахме с тръстиковите лодки на племето Урос, което обитава гигантски салове – острови в езерото Титикака.
Направих над 10 000 снимки, но последния ден, преди да се върна в Европа, ми откраднаха камерата, заедно с всички архивирани кадри. Не съжалявам за техниката, но фактът, че загубих всичките си кадри от това пътешествие, ме накара да се почувствам ограбен от спомените си за Перу. Осъзнах, че
в стремежа си да заснема всичко, което виждам, не си бях оставил време да преживея пътуването и да му се насладя през собствените си очи.
И когато кадрите вече ги нямаше, все едно никога не бях ходил в Перу. Оттогава където и да пътувам, винаги заделям време да виждам местата, на който съм, не само през визьора, и да съм наистина там.
Доказано е, че правенето на много снимки нарушава способността на мозъка да запомни дадена ситуация или сцена. В изследване от 2013 г. две контролни групи посещават музей, едната има право да снима експонатите, другата – не. Групата, която не е използвала мобилен телефон или фотоапарат, помни и може да възпроизведе в пъти повече от току-що видяното.
10. Отскоро си и баща. Кое е мястото на света, където нямаш търпение да заведеш детето си?
Ооо, много са! Но сега, като се замисля, са дестинации, свързани по-скоро с невероятна природа и история, отколкото с градска среда и модерност: Исландия, Намибия, Мароко, Венеция, Индонезия.
Още „Истории от планетата Земя“ ще намерите тук.
