По какво си приличат Марк Зукърбърг и Муамар Кадафи? Кое, най-забравено от Бога кътче, последно ще бъде „погълнато“ от технологиите? Струва ли си да пътешестваме по света дори сега, когато можем да видим всичко онлайн? Време ли е за новото глобално ястие, което да събере… бургера, сушито, дюнера и пицата?
Днешният ни гост е ходил на бар с Владимир Путин насред София. Няма да ви издавам къде е бил със Садам Хюсеин и Бил Клинтън, с Иван Костов и Мобуту Сесе Секо. Не искам да ви лиша от удоволствието да прочетете неговите истории в дълго къкрилата, богата на подправки книга „Истории от ръчния багаж“.
Георги Милков умее да разказва, както никой друг. Той е от малцината журналисти, които са ме учили на истории. От онези, които, вярвам, ще ни спасят като хора, с усета си за силния миг и детайла, със смелостта си, с пъстрия поглед. Способен едновременно да спечели телевизионно реалити и да води предаване за религия, да документира исторически епохи и да среща някои от най-големите личности (и убийци) на ХХ и XXI век.
Какво ли има да каже той за дигиталното? За богатството на технологиите и онова, което ни вземат?
– По-скучно ли е пътуването след развитието на технологиите? Вече сме в една мрежа, комуникацията е толкова лесна, организирането е по-удобно от всякога…
– Днес, благодарение на технологиите, сме се озовали в един облак, в който всичко изглежда достъпно, на един клик разстояние. И можем да живеем с представата, че обикаляме по света, скролвайки в инстаграм, гледайки снимки и впечатляващи видеа от най-забутаните места на света.
Живеем с измамното чувство, че светът е достъпен.
Но в моя случай това ми дава идеи за нови пътувания. Аз не оставам с удовлетворението, че съм видял чудесни неща в инстаграм, а си слагам сърчица на нови места. И когато отворя картата на света, тя е пълна със сърца, които предизвикателно ми напомнят както за местата, на които съм бил, така и за много повече, на които не съм.
Благодарение на технологиите се пътува по-лесно, макар че много хора по някакъв перверзно- рисков начин останаха в своя измамен балон, в който предпочетоха да обикалят само виртуално. За това допринесе пандемията, която помогна да направи живота ни в самота още по-реален.
снимки: личен архив
– Как се отрази пандемията на твоите пътувания?
– Завари ме в Камбоджа, една изключително подходяща страна. Озовах се на едно място, на което бях ходил 10 години по-рано и беше така облазено, че не можеше да направиш и една снимка, на която да няма човек. Докато в Камбоджа от 2020-а нямаше никакви хора около прословутите храмове в Ангкор Ват, никакви! Бях сам, все едно току-що съм направил три разсичания с мачете в джунглата и пред мен се е появил храмът.
Това усещане беше невероятно. Вероятно такова са имали и хората, които са могли да седнат на „Пиаца ди Испания“ в Рим, на тези стълбища, на които винаги гъмжи от хора. Седнали са в самота и са гледали прекрасния Рим, оставен сам на себе си. Всички туристическите забележителности, които знаем, без хората изглеждат по различен начин. Едно място, което можеш да изследваш, отдавайки се на съзерцание, такова, каквото го разбира Гьоте. Лукс, който не можехме да си позволим преди и не можем да си позволим вече.
Този двегодишен период ни накара да се замислим, да погледнем на света по различен начин. Допринесе и за още по-големия възход на технологиите. В крайна сметка направи така, че
да си дадем сметка, че няма нищо по-добро от реалността.
Поне за мен, защото съм човек от това поколение, за което, колкото и да е хубав виртуалният секс, няма нищо по-добро от реалността.
– Засега. Но освен секса, какво най-важно ни вземат технологиите? Може би наистина най-ценното, времето ни…
– Сам се хващам, че след като имам профил в някоя социална мрежа, рискувам да си похабя цялото време, мажейки по дисплея на телефона си френетично надолу, за да бъда сериозно увъртян в нескончаема поредица от информация, която невинаги ми е полезна.
Но е толкова досадно привлекателна, като пуканки, които хвърляш настрана чак в момента, в който езикът ти е набъбнал от солта.
Междувременно си ги преглъщал с кока-кола и това сладко и солено тотално се е смесило като вкус. Минавал си през солени и сладки вълни, толкова е примамливо, че не можеш да спреш, докато в един момент очевидно не си байгънясал. Може и да е късно, даваш си сметка, че си прекарал времето си безсмислено, а, екстраполирано по времето на нашия живот и безсмислени занимания, на които се отдаваме, това би могло да те наведе на безнадежден извод. Тогава си даваш сметка, че би могъл да оставиш настрана за малко това устройство, без което толкова уж не можеш.
След периода на абстиненция, в който си нервен, постоянно се чувстваш, сякаш пропускаш най-важното нещо на планетата, постепенно разбираш, че си връщаш най-ценното – време със себе си, време за другите. Без значение дали са най-близките ти хора или нови приятелства, които дебнат зад всеки ъгъл, но не си имал време за тях.
С израелския министър-председател Бенямин Нетаняху
– И, все пак, освен времето?
– Близостта с другите. Животът във виртуалното пространство ти дава измамното задоволство, че си заобиколен от хора и събития. Понякога, за да се впечатляваш и възхищаваш и по-често, като че ли, за да си кажеш: „С тия хора не искам да имам нищо общо, те са изроди“. Но ти продължаваш да гледаш тези изроди, които правят всевъзможни глупотевини.
Това, разбира се, те обрича на самота, която може да стигне до мизантропия.
Не е хубаво да си го причиняваш, когато си млад. Разбираш възрастните хора, които гледат хмуро през прозореца, сопнато и гневно.
Защото те като че ли са развили от самотата си латентна мизантропия, че външният свят е враг. Но това е друго чувство, мимикрирало от идеята, че този свят вече не ти принадлежи. После си даваш сметка, че когато си бил млад, си правил същите глупотевини и това те води до носталгия, до меланхолия, в която има сладост, но и тъгата не е малко.
Така развиваш по естествен начин някакъв коктейл от враждебност и страх към това, което е оттатък уюта на здраво затворените врати на собствената ти къща. Докато
светът по никакъв начин не се е променил, променил си се ти.
Затова, колкото по-често сравняваме самотата, която ни причиняват технологиите, с тази, на която един ден, рано или късно, ще бъдем обречени поради физиологически причини, толкова по-лесно бихме разбрали извода.
На фона на Айвазовски
– Дигиталната самота… Уж технологиите дойдоха, за да ни събират, а често правят обратното. Но лишават ли ни и от авторитети? Като че ли вече, по някакъв начин, ги няма тези силни, интересни, вълнуващи личности, за които ти обичаш да разказваш. Като Кадафи или Садам Хюсеин, като любимите ти африкански сатрапи. Остава само Путин като реликт от друга епоха.
– Един питекантроп на съвремието, след време ще си спомняме за него с някакво умиление. Причината е
технологичната каша, която ни заобикаля.
Едно време живеехме с идеята, че съществуват екзотични страни с техните още по-екзотични сатрапи. Като едновремешния диктатор на Гамбия Яя Джаме, който лекуваше всеки вторник на площада в Банджул СПИН, а всеки четвъртък – малария. Сега вече, като че ли, няма такива. В Того го няма генерал Гнасингбе Ейадема, рядко организираше избори, но когато го правеше, в съседен Бенин винаги разбираха, защото океанът изхвърляше на брега поне 1500 трупа. Няма го Мобуто Сесе Секо, този „очарователен“ диктатор, който ходеше с леопардова шапчица и беше нарекъл държавата си „Заир“.
Нещата в Заир не са се оправили по никакъв начин, даже напротив. В днешно Конго бъдещето на децата изглежда все така безрадостно, в Източно Киву хиляди деца копаят в кобалтовите мини, за да извлекат този ценен метал, нужен за изработката на нашите все по-прекрасни и софистицирани мобилни телефони.
Светът като че ли се разтопи в едно всеобщо пюре, в което екзотиката е все по-малко.
Защото екзотиката ни залива всеки ден през Тик Ток, във все по-невъзможно глупави клипчета, на които много хора се смеят, лайкват или слагат сърца.
Някак светът се уеднакви. Ако отидеш в Амазония, в Сибир или в някой развит западен град, ще гледаш все тия клипчета, в които хората правят същите неща, защото модата е такава. Така се създава чувството, че живеем в един глобализиран свят, ядем една и съща храна. Където и да отидеш, намираш
белезите на глобализацията под формата на бургер, суши, пица и кебап.
Затова заведенията, които ги предлагат накуп, станаха толкова популярни, включително и в България, това иска съвременният свят. Ако може да е конструирано в едно ястие, не се съмнявам, че бъдещето на кухнята ще се появи съвсем скоро в този вид.
Това ще ни бъде промотирано от все по-еднакво изглеждащите гурме инфлуенсъри през всички възможни социални мрежи, без значение къде се намираме.
Гледайки в дисплеите си, ние имаме чувството, че се намираме на едно и също място.
Но то е много измамно. Ако човек по-малко гледа дисплея си, ще види, че има места, които са се запазили удивително непокътнати от глобализацията. През последните години си давам сметка, че целенасочено ходя точно там, където глобализацията най-малко е достигнала. На които човек може да се почувства така, сякаш е преди ерата на смартфона. Не беше чак толкова отдавна…
– Ако човек иска да избяга от технологиите, къде да отиде? Кое ще е последното, забравено от бога място, където те ще го застигнат?
– Ако искаш да избягаш въобще от технологиите, е почти невъзможно. Да не влизаш в интернет, е немислимо дори за човек от моето поколение, какво остава за хората, родени с таблет в ръка. Наистина, ако искаш да се оттърсиш, трябва да нямаш смартфон и да не влизаш в интернет. Тогава вероятно би могъл да намериш спокойствие и в някое родопско село, няма нужда да ходиш в пустинята Сахара.
Знам обаче прекрасни места в тази най-голяма пустош на планетата, които изглеждат толкова далеч от реалността, в която живеем, че всеки може да се върне хиляди години назад. Да се почувства като първия човек.
Сахара е невероятен ландшафтен природен организъм, в който, насред морето от пясъци, можеш да се озовеш в планина като крепост. Черна, насред оранжеви пясъци, а в нейните недра да намериш зеленина, меандри, много неочакван извор на живот. Човек трябва да си носи храната и всичко, което му е необходимо. Но, живеейки на това място и гледайки нощното небе,
можеш да си дадеш сметка какво представлява планетата.
Ние живеем в светлинно замърсени градове, нощем можем да различим Голямата мечка, Касиопея и 2-3 други съзвездия.
Ако лежиш насред Сахара и гледаш нощното небе, виждаш един невероятен спектакъл. Това, което древните хора са виждали, най-голямото шоу за тях. Толкова неизброими звезди, целия Млечен път. Започваш да ставаш част от цялото мироздание, да си даваш сметка колко си малък, колко си временен. Как трябва да изживееш времето, което ти е дадено на планетата.
В Сахара можеш да видиш една пещера, на която са нарисувани осемте планети в Слънчевата система, заедно със Слънцето и Луната. Създадено е от цивилизация, за която нямаме абсолютно никакво знание!
Ние държим цялото знание в ръцете си през тези чудесни устройства, които наричаме „смартфони“ и с които не се разделяме. Първото нещо, което правим, когато се събудим с гуреливи очи, е да ги погледнем и да видим дали някой не ни е писал, лайквал или шервал. И не ги оставяме до момента, в който вече клюмаме сънени.
Смятаме себе си за изключително развита цивилизация, но там, насред Сахара, бихме могли да изпаднем в предположението, че с всички нас, с цялата ни високоразвита цивилизация, която знае колко планети има и къде се намират, може да се случи нещо толкова генерално, че на тази планета да не остане никакъв спомен. И след още 10 000 години някакви хора, които са тръгнали отново и са стигнали дотам, че да откриват някакви случайни следи, останали от нас, да се питат: „Какви ли са тези хора, които са живели преди хиляди години и са знаели за Слънчевата система?“.
– Приличаше ли си сегашните технологични лидери като Мъск, Зукърбърг, Алтман, Безос, с тези твои любими сатрапи? Според мен определено, по начина, по който са се озовали там, по латентната инфантилност. По безскрупулния си начин на вземане на решения, опакован в изискванията на съответното общество. По усещането, че винаги са прави и те трябва да диктуват правилата.
– По безскрупулност вероятно ги надминават. Зукърбърг може да надмине дори най-ретроградния африкански диктатор, поради факта, че глобалният отпечатък на Мобуту Сесе Секо все пак се ограничава в някакви рамки, докато този на Зукърбърг е глобален.
Не съм в позицията да правя равносметка, да тегля чертата и да кажа кой е по-лошият, защото ние често се хлъзгаме по тази плоскост да генерализираме, да правим бързи и крайни изводи, което според мен е грешно.
Влизаш във фейсбук и виждаш как всеки ден хора издават присъди с такава последноинстанционност, каквато и върховният съд на Джамахирията не би си позволил.
Там и след последната инстанция, винаги има някаква вратичка, било то политическа, религиозна или съдбовна, така че нещата да се развият по друг начин. Категоричността, с която всеки ден издаваме присъди във фейсбук, ме потриса.
Бих се въздържал от генералния извод кой е направил повече хора нещастни – Зукърбърг или Кадафи. С един колега навремето се шегувахме с почти умилителна носталгичност:
„Ех, какви диктатори имаше едно време!“.
Наистина, някак световната карта започна да излинява и да се превръща в замазано стъкло, където не си сложил достатъчно препарат и всичко е в еднакъв цвят. Няма светещи, органични със своята плътност образи, каквито навремето светът имаше.
Може би за добро, знае ли човек. Но злото не си отиде с края на Садам и Кадафи. Напротив,
то се мултиплицира до невъзможен начин, но стана профанизирано, стана ежедневна баналност и вече не му обръщаме внимание.
Струва си да сме благодарни на технологиите. Живеем във време, в което хората би трябвало да живеят най-добре от гледна точка на материална задоволеност.
Това уточнение е важно, защото не следва знак за равенство с щастието. Както живеем във времена, в които имаме всичко, така си даваме сметка, че не сме щастливи.
В коловоза на консуматорството никога не можеш да бъдеш щастлив, защото живееш всеки ден с чувството, че ти трябва още нещо.
По този начин бихме могли да обясним и липсата на достатъчно характерни образи на злото. То е размазано зад някакъв алгоритъм, зад някаква машина, зад нещо, което ни е непознато. Далеч по-разбираемо е, ако знаеш, че в една страна има диктатор с леопардова шапчица и той е изворът на цялото зло, вместо глобалния рептилитет.
Доста бързият днешен живот създава на заден план у нас някакво чувство на несигурност, на страх. И тези страхове ни карат да рисуваме неясни образи на чудовища, които желаят злото на тази планета.
Всъщност, чудовищата сме ние самите.
Селфи с външния министър на Египет Самех Шукри
– Какъв е днес смисълът човек да пътува? На мен не ми е интересно. Местата по света стават все по-унифицирани, всичко можем да видим и без да ставаме от компютъра…
– Пътувам много отдавна, това се е превърнало в моя втора природа. И ако настъпи момент, в който си кажа: вече не ми е интересно, видял съм всичко, това ще ме притесни. Колкото и да съм пътувал, си давам сметка, че
има толкова много неща за гледане, за разпознаване, за изнамиране и за преоткриване, че дори да го правя активно и систематично, няма да ми стигнат още поне 2-3 живота.
Наскоро бях в Турция – страна, която смятаме за позната и прочетена книга. Мислех, че южната част на страната, тъй като граничи със Сирия, е място, което познавам и регион, който ми е понятен. Като човек, който е пътувал и видял доста, трудно се впечатлявам, но това, което видях в южните части на Турция, силно ме впечатли. Град Мардин с неговите стари каменни къщи, ресторанти и улици, пълни с хора, които консумират на воля алкохол.
Град Дара, близо до сирийската граница, много по-впечатляващ от Петра в Йордания, много по-неизследван, непознат за туристите. Виждаш една селска къща, влизаш в мазето ѝ и се озоваваш в огромно подземие, храм от V век! Тръгваш по поляните, в скалите са изсечени гробници. Фактът, че не знаех за това място, ме амбицира да разбера какво още има наоколо. Така стигнах до Харам, неугледно градче, интересно със своите къщи, чиито покриви са като кошери. Българите напоследък ходят в Пулия в Италия, Алберобело се е превърнало в инстаграм забележителност. Всъщност, Харам е първообраз на Алберобело и за това има историческо обяснение.
После отидох до Шанлъурфа, още един впечатляващ град. В неговите околности е Гьобекли тепе, което преди няколко години тотално преобърна човешката история, защото е най-старото светилище. Учените не знаят точно какво е, но е отпреди 12 хиляди години, края на ледената епоха. По това време хората са събирачи и ловци с каменни стрели, омотани в някакви кожи търсят корени. В същото време очевидно е имало и други хора, които са построили огромно светилище с полирани, масивни камъни, върху които са издълбали причудливи образи на животни и птици, на змии, на скорпиони, а астроархеолозите го разкодират като карта на звездното небе.
Дори едно пътуване до Турция, която изглежда като банална туристическа дестинация, може да те отведе на неочаквано пътешествие във времето и в историята.
Затова, ако ме чуеш да казвам, че ми е писнало да пътувам, значи нещо в мен се е повредило много драматично и не съм добре, имам нужда от спешна помощ.
– Съжалявал ли си някога, че стана журналист?
– Никога! През последните години журналистиката се превърна в професия, за която, ако те питат какво работиш, е по-добре да си спестиш отговора. Ние самите позволихме да направим така, че златните стандарти на професията да бъдат забравени в далечното минало и да се плъзнем по пързалката на бързия пиар. В тази
непрестанна надпревара за четения, лайкове, трикове, забравяйки основните неща, заради които съществува нашата професия.
Не съм съжалявал нито за миг, че съм я избрал и че продължавам все още, колкото и да изглежда безутешно, остаряло и демоде, да се наричам „журналист“.
Харесвам и обичам тази професия и смятам, че тя, въпреки честите натяквания, че е морално остаряла, че е непотребна, има бъдеще. Колкото и да изглежда неясно в технологичните меандри на това, което ни предстои.
Сега са времена на страха, че ще дойде някакъв алгоритъм и ще върши работата на журналиста. Не вярвам, че това някога ще се случи, не вярвам, че изкуственият интелект, колкото и да се усъвършенства, ще може да замени истинската журналистическа работа. Той чудесно ще замени и вече го прави, писането на пиар съобщения, на бюрократични текстове, каквито Европейската комисия и всички подобни институции бълват всеки ден. За работата на тези хора аз съм „притеснен“. Но те са чудесни сървайвъри и ще намерят друг пристан в безкрайните възможности на този административен Вавилон.
Правенето на истинска журналистика, писането със сърце и любов, емпатията и този план и устрем, с който едно време са ни учили, че журналистиката трябва да се поставя в услуга на обществото… Не мисля, че изкуственият интелект някога ще е способен да ги настигне.
– Нито пък аз, мисля по абсолютно същия начин. Благодаря от сърце за смисления разговор!
