Бомба, толкова мощна, че дори не си сигурен дали няма да унищожи цялото човечество. И все пак, трябва да се изправиш срещу себе си и страховете си, поставяйки на везните две чудовищни несправедливости. При това ти не си Бог, не си Прометей, не си дори политик, избран, за да взема такива тежки решения. А просто учен, озовал се в епицентъра на взрива.

Дж. Робърт Опенхаймер, всички го познаваме като „бащата на атомната бомба“, а през следващите месеци, може да сте сигурни, за него ще се говори много. Драматичната му история минава през това да създаде най-мощното унищожително оръжие, а после да се превърне в един от най-упоритите и убедителни радетели за забрана на същите тези оръжия.

И не е случайно, че тази история предстои да бъде разказана отново днес. Когато бомбите отново падат в самата Европа. Когато напредъкът в технологиите, може би, отново носи риска да се доведем до самоунищожение…

„Сега аз съм станал смъртта, унищожителят на световете“, тези думи от индийския епос изникват в главата на големия учен, щом вижда ефекта от „Тринити“, първия успешен ядрен опит. Броени дни по-късно създаденото от него ще се превърне в най-смъртоносното оръжие, използвано някога, взело живота на 200 000 души. При това, както сам казва Опенхаймер, без да е имало смисъл да се случва…

Шок! Бомба!

21 юли тази година ще постави пред дилема ценителите на холивудски продукции. Очакват ги не една, а цели две многообещаващи премиери. Аз лично ви препоръчвам дългоочакваният епос „Барби“ с Марго Роби и Раян Гослинг, който обещава да пресъздаде една дълбока, вечна история…

Е, имате и друг избор. Не толкова претенциозната лента „Опенхаймер“. Доста интересно е кой ще оглави боксофис класациите (а „големият“ спор вече си има и специфичен мем под името „Барменхаймер“).

„Харесва ли ви, или не, Робърт Опенхаймер е най-важният човек от всички, живели някога на Земята. Именно той създава света, в който днес живеем, такъв, какъвто е, за добро или лошо“. Думите са на Кристофър Нолан, един от малцината безспорни модерни майстори на филмовото изкуство. Именно той се заема да разкаже в повече от 3 часа историята на учения, превърнал се в нарицателно.

Ще стигнем и до Нолан и многото причини, заради които този филм изглежда задължителен. Първо обаче нека се запознаем с неговия герой. „Най-важният от всички, живели някога“…

Взривоопасно

Един от най-големите учени на ХХ век, с принос в толкова направления, така и не получава Нобеловата награда, за която три пъти е предлаган. За малко не попада в затвора за предателство по време на макартизма, животът му наистина напомня сюжетите от древногръцката митология.

Робърт се ражда през 1904 г. в САЩ, в семейството на богати емигранти от еврейски произход. Бащата Юлиус Опенхаймер е вносител на платове, емигрирал от Германия 15 години преди да се роди големият му син. Майка му – Ела Фридман, е художничка.

От малък знае, че ще се занимава с наука. Учи бързо, взима няколко класа наведнъж, интересува се от минералогия, от химия.

През целия си живот остава личност с пъстри интереси, като че ли излязла от Ренесанса. Той се увлича по изкуството, интересува се от древна митология, учи безброй чужди, включително и мъртви езици, познава в детайли мистичните текстове на Изтока. Докато търси отговори на големите въпроси за устройството на Вселената чрез средствата на новото време.

Завършва Харвард, а после заминава за Европа, където, във времената на бел епок, науката за Вселената изживява златните си времена. В началото работи в Кеймбридж, но преценява, че ще е по-добър като физик теоретик, отколкото като експериментатор (може би в крайна сметка ще се окаже тъкмо обратното?).

Така попада в Гьотинген, където защитава докторска степен при безспорното голямо име на онова време Макс Борн. Докато учи, се сприятелява с учени като Вернер Хайзенберг, Волфганг Паули, Пол Дирак, Енрико Ферми.

Елементарни частици

Връща се в САЩ, започва да преподава в Харвард, после в Бъркли, става част от ядрото учени, което ще развие своя впечатляваща физична школа отвъд океана.

Превръща се в любим преподавател. Студентите се записват по няколко пъти за неговите курсове, увлечени от разбираемия начин, по който преподава изключително сложни проблеми. От магнетизма, с който ги разказва.

Занимава се с теоретичната астрофизика, ядрена физика и много други области. На базата на изследванията на Пол Дирак, смята се, че той първи предрича съществуването на елементарната частица позитрон.

През 1928 г. „Опи“, както го наричат студентите, се разболява от лека форма на туберкулоза и по съвет на лекарите заминава за Ню Мексико. Със съдействието на баща си купува малко ранчо в региона, който завинаги ще остане свързан с името му. По това време обича да повтаря, че физиката и Ню Мексико са двете му големи слабости, които се чуди как може да бъдат обединени. Е, ще бъдат, като ядрата на атоми…

Къс фитил

Не си го представяйте като сух учен, отдаден на науката. В продължение на 3 години има връзка с Джийн Татлок, дъщеря на негов колега – професор по литература в Бъркли и студентка по медицина.

Връзката им е доста бурна, а малко след като се разделят, той среща Катрин Харисън – Кити, студентка отново в Бъркли, която определено е имала още по-бурно минало. Вторият ѝ съпруг е загинал в Испанската гражданска война, тя неотдавна се е оженила за третия – професор по медицина. Дори след като забременява от Опенхаймер, съпругът ѝ отказва развод, случва се по съдебен път, преди двамата с учения да се оженят и да се роди първото им дете – Питър.

И двете големи любови на учения са бунтарки, силни характери и… свързани с модерните по онова време сред недоволните западни млади хора комунистически идеи. Нещо, което години по-късно ще създаде сериозни проблеми на Опенхаймер.

С Кити им се ражда и дъщеря – Катрин, само че вече е декември 1944 г. и семейството се е озовало задълго в Ню Мексико…

Килиън Мърфи и Опенхаймер

Когато гръм удари

Като млад ученият никак не се интересува от политика, но нещата се променят, когато в Германия на власт идва Хитлер. Много от учителите и близките му от еврейски произход са подложени на гонения и той няма как да остане равнодушен. За себе си той стига до извода, че фашистката машина трябва да бъде спряна. Независимо от цената.

Американското правителство започва проекта „Манхатън“ през 1940 година с бюджет от 6000 долара. Целта е да се изследва възможността за създаване на ново поколение оръжие, което може да се окаже решително на фона на войната, която вече се разгаря в Европа.

Обществото няма да подозира за съществуването на този проект, преди той да изпълни целта си и първата атомна бомба да бъде пусната над Хирошима. А после името му завинаги ще остане свързано с това на Опенхаймер.

Постепенно проектът се превръща в огромен приоритет, за 5 години сумата, отделена за него, достига 2 милиарда долара, превръщайки го във втория най-скъп американски научен проект след мисията за кацане на Луната.

Гръмовержецът

Донякъде странно, на фона на последвалите преследвания, начело на екипа, който ще разработва оръжието от ново поколение, е избран именно Опенхаймер.

Именно по негово предложение е решено да се създаде строго секретният комплекс в Лос Аламос, Ню Мексико, където през следващите години започна сериозна научна и експериментална работа. Мястото, където е създадена базата, се намира близо до ранчото на учения.

Опенхаймер няма особен опит в управлението на големи екипи, но проявява неочакван талант. В разработките се включват някои от най-големите учени на своето време като Ърнест Лорънс, Енрико Ферми, Ричард Файнман.

Военния екип води полковник Лесли Гроувс, който по-късно казва за Опенхаймер: „Той е гений, истински гений. Знае всичко, способен е да говори компетентно по всяка тема“. Двамата се превръщат в успешен екип… доколкото тук можем да говорим за успех.

Килиън Мърфи прилича впечатляващо на героя, когото изиграва

Топ

Така стигаме до 16 юли 1945 г., когато е предвидено първото сериозно изпитание на новото оръжие. Бомбата е кръстена „Джаджата“ (gadget), а опитът получава значително по-поетичното име „Тринити“. Предложено, разбира се, от Опенхаймер. Идва от стихотворение на поета Джон Дън, написано малко преди смъртта му, за човек, който не се страхува да умре, защото вярва във възкресението.

Доста зловещо, като за опит, който учените съвсем не са сигурни, че е контролиран, който е предсказан, но мнозина вярват, че може да се окаже… фатален за живота на цялата планета?

Никой не е сигурен дали сметката е точна и след този експеримент светът ще е там. Както разказва сътрудникът на Опенхаймер Айзък Раби, две минути преди това, „той промълви: „Господи, колко е тежко това бреме“. Когато гигантската гъба се вдигна и последва ниският, режещ грохот на взрива, лицето му се отпусна. Той се обърна и тръгна назад като герой от уестърн. Като човек, който си е свършил работата…“.

Никак не са случайни стиховете за смъртта, с които започнахме. И, все пак, по всичко личи, че ученият по това време е воден напред само от идеята, че загуба на САЩ във Втората световна война би била край на света и атомната бомба, с непредвидимите си последствия, се оказва по-малкото зло.

Джаджата, Малчуганът, Дебелакът

Три седмици по-късно – на 6 и на 9 август, две други подобни по устройство, но много по-мощни бомби, са пуснати над японските градове Хирошима и Нагасаки. Носят също не толкова поетични имена – „Малчуганът“ (Little Boy) и „Дебелакът“(Fat Man). Градовете са изравнени със земята, умират около 200 000 души.

Да, това води до безусловната капитулация на Япония, но и до днес остава въпросът дали бруталното решение е можело да бъде избегнато, дали и без това самураите не биха се предали, накъдето е сочел естественият ход на войната.

Самият Опенхаймер твърди, че е бил сериозно заблуждаван за това как се развива войната. Разбира се, не той взема решението, а политиците и военните, и все пак, без неговата работа, то не би било възможно.

Франк, братът на Робърт, си спомня как, щом са научили, че едно от „изделията“ им се е взривило успешно, първата му мисъл била: „Слава Богу, проработи“. А едва после дошъл „целият ужас от убийството на толкова много хора“.

„Господин президент, струва ми се, че ръцете ми са оцапани с кръв“, ще каже после Опенхаймер на среща с президента Труман. „Начинът, по който ще се използват ядрените бомби, беше зададен от Хирошима. Бомбата беше използвата срещу фактически победен противник, превръщайки се в оръжие на агресор“.

Въздушни снимки от взривовете над Хирошима (вляво) и Нагазаки

Гръмки слова

С всяка следваща година Опенхаймер ще става все по-мрачен и затворен.

След края на войната ще се превърне в звезда, ще се появява на кориците на модни списания. Особено след като и други държави неочаквано бързо напредват в разработките на ядрено оръжие, той все по-яростно ще настоява за международни споразумения, което пък ще привлече към него опасни по онова време погледи.

Той все по-често ще говори за нуждата от строги забрани за ядреното оръжие, срещу разработката на следващото поколение – неутронни бомби. Кой знае защо името му ще липсва в призивите на световните учени опитите в тази посока да спрат. Но при него винаги има и нещо противоречиво.

После ще изпадне в немилост, срещу него ще започне мащабно разследване, целящо да докаже, че е шпионин, че е предал страната си. Ще го преследват тайни агенти, от национален герой ще се превърне в грешник. И макар че нищо не е доказано, ще последва само формална реабилитация в началото на 60-те.

Като взрив на вселени

Тогава обаче ще е късно. Цял живот воден от бурни емоции, той пуши нервно по 3-4 кутии цигари на ден. Дали от това, от стреса, или имат отношение и опитите, той ще развие нелечим рак на гърлото и ще си отиде от този свят на 18 февруари 1967 г. Съпругата му Кити ще разпръсне праха му във водите, недалеч от крайбрежния дом на екзотичния остров Сейнт Джон, където семейството е прекарвало времето си през последното десетилетие, далеч от света, в спартанска хижа, плавайки с яхта надалеч.

След смъртта на Кити 5 години по-късно, крайбрежния дом ще наследи дъщеря им Катрин, която ще се самоубие там, малко след като е изгонена от работа заради старите обвинения на ФБР към баща ѝ.

И все пак, като че ли всичко за него е свършило още тогава, в мига, когато Опенхаймер си е припомнил думите: „Сега аз съм станал смъртта, унищожителят на световете“.

Личното копие на Опенхаймер на индийския епос „Бхагават – Гита“

Как си? Бомба!

Като че ли през цялото време у него живеят двама души – меланхоличният, затворен, самовглъбен учен и медийният образ, решителният човек, готов да взема сурови решения. Строгият учен и любителят на мистични индуистки текстове. Според собствения му брат, Робърт често обичал да повтаря, че има повече нужда от физика, отколкото от приятели.

„И двамата – човекът на науката и човекът на действието – живеят винаги на ръба на мистерията, която ги заобикаля“, казва Опенхаймер.

Той безспорно е герой, чиято съдба е разказвана много пъти, по най-различни начини. И все пак, трябва да мине достатъчно време, преди историята да разкаже достатъчно убедено своите истории.

В края на 70-те американският историк Мартин Шервин решава да се зарови дълбоко в биографията на учения. Казва на редакторите си, че ще е готов след 4-5 години, но не спира и не спира да трупа документални данни. Добира се до разсекретени документи, разговаря с близки и приятели на Опенхаймер, докато… минават почти 30 години, а той е натрупал 50 000 страници информация за своя герой и краят не се вижда.

Преценява, че не може да се справи сам и вика на помощ своя колега – историк и журналист, Кай Бърд. Още 5 години двамата подреждат и осмислят създаденото, преди да издадат през 2006 г. книгата „Американският Прометей“, която в 800 страници събира най-важното от огромния обем документи. Същата година печелят „Пулицър“ за биография.

Опенхаймер с Лесли Гроувс (вляво)

Гръм и мълнии

И наистина, мислейки за Опенхаймер, как да не се появи асоциацията с Прометей, древногръцкия титан, върнал на хората огъня. Огънят, който може да е спасение или смърт. И в резултат – прикован в планината Кавказ и опречен на вековни мъки… След който идва и любопитната Пандора, отворила кутията с всички злини на света.

Впрочем, има и още един архетипен Прометей, който обаче по-рядко наричаме с това име. „Франкенщайн или новият Прометей“ е пълното име на книгата на Мери Шели за изобретателя, решил да си играе на Бог и да създаде човешко подобие. Натрупал два века патина роман, който не е просто холивудски хорър, а пророческа притча отново за знанието, за здравия разум, за технологията, изпусната от контрол…

За финал се връщаме отново в Холивуд, защото именно „Американският Прометей“ на Бърд и Шервин е основата, на която Нолан базира дългоочаквания филм, задаващ се в края на юли.

Той ще е най-дългият на режисьора, със сигурност ще е зрелищен, както личи и от трейлърите. Част от кадрите ще са цветни, когато се разказва за работата на учения, други – черно-бели, когато се стига до разследването срещу него.

Впечатляват и актьорите, ирландецът Килиън Мърфи на трейлърите е буквално неразличим от Робърт. Мат Деймън е в ролята на полковник Лесли Гроувс. Там са още Рами Малек, Робърт Дауни Джуниър, Кенет Брана. Появява се и Айнщайн, няма как да минем без любимите поп клишета.

Дори за най-важната сцена – тази на експеримента „Тринити“, режисьорът решава да не използва компютърно генерирани изображения. Дали го е страх от технологиите?

Марго Роби и Грета Геруик – главната актриса и режисьорката на „Барби“ си купуват билет за „Опенхаймер“

Котката на Опенхаймер

12 512 – толкова са днес ядрените бойни глави, които поддържат „мирния баланс“ според независимата организация SIPRI. Броят им не спира да расте в почти всяка от държавите, които разполагат с тази технология.

Без да подценявам „Барби“, хубаво е, че и днес има изкуство, което не се притеснява да търси по-важните теми, да бяга от модерното, от пропагандата дори. Дали се е получило, всеки скоро ще може да даде своя отговор.

Ако някога учените са писали писма за забрана на ядрените опити, днес го правят за разработките в света на изкуствения интелект. Разбира се, във времената, когато войната се завръща, той е само една от посоките на развитие, които заслужават доза бдителност. Увлечени в злободневното, ние, хората, лесно пропускаме голямата картина, това си личи и от времената на „Манхатън“, и от тези на дълбоките невронни мрежи.

В безопасност ли сме днес от ядрените оръжия? А нямаше ли как нещата да се развият така, че бъдещето на живота на планетата да не зависи от политиците с прословутите куфарчета? И с динамичната световна политика, която се крепи на все по-тънкия косъм на баланса?

Здравословен ли е страхът от технологиите изобщо? Има ли здрава мисъл там, където всяко ново знание добавя и частица неизвестност? Където мечтата за технически прогрес всъщност се превръща в познатата кутия на Пандора? Само че без надеждата, която да излезе последна…

Късно е да питаме Опенхаймер, той е взел своето решение. Дано на никого не му се налага да стигне до подобна ситуация в наши дни. Уви, друго предполага естествената спирала на историята…

Публикацията е част от новия брой на списанието Dolce Far Niente