Целият български ХХ век е там. Появяват се цар Борис III, Георги Димитров и Тодор Живков, познатите ни политици от първите години след 1989-а. Там са посрещането на българските власти в Македония в началото на 40-те и щурмовете на воините ни срещу германците скоро след това. В кадрите попадат Народният съд и първите митинги през 90-те. Там е цялото столетие… което обаче навлезе смело и в следващото.

Този български ХХ век е жив, продължава да рисува изключителни истории, които вълнуват и са свързани с живота на всички ни, колкото и да ни противопоставят барикадите, вчерашните и утрешните.

Роден през 1900-ата година, Тодор Славчев си отива точно преди 30 години, на 92, завършвайки един изключително смислен живот и невероятно професионално дело. Той е документирал 6 десетилетия през безпристрастния си обектив, а кадрите днес оживяват в социалните мрежи и дигиталния свят, благодарение на Яна Узунова, внучката му, с която имам късмета да поговоря. Красива дигитална история за смислените хора. Тези, които творят и другите, също толкова важни, които умеят да опазват, обогатяват и доосмислят. Да продължават нататък, през дигиталните стръмнини, духа и историите.

 

 

„Говореше малко и работеше много“

„Истински опознах дядо си, след като той си отиде. През фотоархива той ми разказа живота си. Не само къде е ходил, какви теми са го вълнували, какъв е маниерът му на снимане, но и най-ценното, поне според мен – разкри ми се неговото светоусещане“, разказва Яна.

„Впечатли ме чувството му за историчност, за изпълнен дълг като документалист. Не бях осмисляла тази му нагласа преди, той говореше малко и работеше много. Беше деликатен във всичко човек, обран, скромен, отдаден на работата си. Никога не ми каза, че ми оставя в наследство такова съкровище.“

 

 

Дигиталната част от историята започва малко след като фотографът си е отишъл. Той е бил близо до Яна през целия ѝ живот, дълги години се е грижил за нея и един ден… вече го няма. Тогава тя за първи път сама отваря вратата в студиото му, в уютното таванче в идеалния център на София, и за нея… светът се променя.

През следващите години се заема с предизвикателното начинание да опази и покаже на следващите поколения историята на дядо си.

 

 

Денят по-дълъг е от век

Роден в Пловдив, само на 12 Тодор Славчев остава сирак. В първите му години семейството се мести често, живее в Хасково, Балчик… дори в Цариград. В Пазарджик, като 14-годишен юноша, Тодор започва да помага в ателието на известния фотограф Коста Тачев, който го окуражава. През 20-те години, навлизайки в професията, се учи на майсторство от Димитър Кацев.

Тодор се труди в тютюневите фабрики, работи като чиновник, даже е актьор в пътуващ театър. Докато намира себе си зад обектива. И наистина, не е преувеличено да се каже, че улавя всички онези паметни точки на ХХ век, които рисуват и омразите ни, и драмите ни в сегашното столетие.

 

 

По време на Септемврийското въстание е изгонен от родния си град и се озовава в София, където остава до края на живота си. През 1929 г. Тодор вече знае, че силата му е да улавя света през обектива и създава списание „Трудови вести“, на което посвещава следващите 17 години. Нещо като блог, където снима само интересни за него теми. Междувременно публикува снимките си и във всички други най-четени съвременни издания.

 

 

През 1941 г. се случва нещо знаменателно за българите, Македония става част от Царство България и Тодор Славчев се озовава там. Заминава сам, без да му плаща за това някой вестник и улавя незабравими спомени.

 

Приказка без край

При бомбардировките през 44-а редакцията на „Трудови вести“ е разрушена, изгарят огромна част от фотографиите му.

После идва 9 септември .„Той винаги е успявал да „възкръсне“ след много тежки превратности“, разказва Яна. „Когато е изгоряла редакцията му с почти целия му архив, съдбата го е върнала да почне отначало. А 9 септември го е изложил на риска да бъде наречен германофил, враг и животът му да бъде погубен. Спасили са го социалният профил на списанието му, познанството му с много леви журналисти, които са го ценяли. И, не на последно място, неговият оптимистичен характер“.

 

 

България се включва отново във войната, но от другата страна и той пак е там. Фотографът се записва като доброволец и пътува като кореспондент, улавя през погледа си героични и смъртоносни битки.

Времената се менят и менят, а Тодор Славчев не спира да снима и снима. Пазят се портретите му на Георги Димитров и Тодор Живков. После идва и 10 ноември 1989 г.

 

 

Макар и документирал огромни политически разломи, той не обичал да говори за политика. Просто улавял живота и лицата му. Интересували го историята и историите. Онова, което оставяме след себе си. Улавя моментите, докато има сили.

Точно преди да си отиде, той разказва на внучката си, че докато лежи в болницата, е заснел банката кръв, от която се оттичат капките, даващи му надежда. Решен е, когато излезе от болницата, да благодари на момчето, което му е дарило живот и да го снима.

 

 

Деликатен във всичко

Това е последната снимка в архива. „После не потърсихме момчето, защото не искахме да дописваме историята“, казва Яна. Но, благодарение именно на внучката, това, не е краят на по-голямата история.

Влизайки в таванската стая, която дядо ѝ е ползвал за фотолаборатория цели 30 години, тя вижда на масата непроявен негатив с… неин портрет. „В цялото вълнение, което изпитах от тази снимка, си дадох сметка, че дядо ми никога не я е копирал на хартия“, казва по-късно тя, на откриването на първата голяма изложба с кадри от архива.

 

 

„Като че ли е знаел, че ще открия този кадър и ще се развълнувам, ще събуди умен много емоции. И докато гледах на монитора тази моя детска снимка, си дадох сметка че това, което важи за нея, е вярно за целия фотоархив. Тайното му намерение да видя себе си след 50 години и да преживея всичко това се отнасяше и за останалите кадри. Неговата фотография е репортажна и той е обречен на днешния ден. Но пък си дадох сметка, че на всички кадри усещам и нещо друго – сякаш мислено е градил мост към бъдещето и си е представял как неговите снимки, една по една, ще бъдат пратени в бъдещето, където ще бъдат осмислени по друг начин и преживени пълноценно. А може би ще бъдат натоварени и с повече знания и емоции.“

 

 

Така отминава…

Яна се озовава пред огромен архив, подреден, както умееха да го правят само хората от онези поколения. „Дядо ми е пазил ревниво всяка лента, изпробвал е начини за архивиране, систематизирал е тематично, с ясната цел всички тези папки с филмови ленти и хартиени копия да останат след него“, казва Яна.

През следващите 30 години тя влага огромни усилия, за да „пренесе“ историята в дигиталния свят. През 2011-а започва с един лаптоп и плосък скенер за документи, прави сайт и започва да сканира. Година по-късно има вече и скенер за негативи, който ползва до днес, през него са минали хиляди кадри и още толкова истории. Днес смята, че са дигитализирани около 3/4 от архива, който включва…

 

 

80 000 алени рози

Да, днес можем да правим и повече кадъра за един ден, ако си го поставим за цел, или ако дадем на детето да „щрака“ с телефона ни. Но това е гигантски много в смисъла на тази среща. 80 000 безценни изображения включва архивът на Тодор Славчев, който днес е безкраен източник на истории.

„Работата е много интересна, тя е увлекателно, несвършващо приключение с нови и нови открития. Има тръпка при първата среща с всеки нов кадър. Вълнуващо е и ровенето за повече информация. Случвало се е след десет години чудене кой е на снимката или кое е мястото, да намеря отговора в някой стар вестник“, разказва Яна. „Но най-голяма сила да продължа ми носят хората, почитателите на тази фотография. Това е една огромна енергия на съпричастност, интерес и обич, която осмисля всички усилия“.

Любимите ѝ снимки изненадващо се оказват не от знаменателните събития, а от българското село. „Бях градско момиче и доста години отлагах да отворя няколкото папки от седемте години работа на дядо ми във вестник „Кооперативно село“. Смятах тематиката за съвсем далечна и чужда, а после се влюбих точно в тези снимки. Те са красиви, опоетизират селския труд, любовта към земята, скромността на обикновения човек, отдаден на труда“, разказва внучката на Тодор Славчев.

 

 

Бащи и деца

Минава се през много перипетии. През 2006-а част от архива е откраднат. Но, както и през 1944-а, ръкописите не горят, за щастие повече кадри вече са сканирани. Така или иначе, около 85% от снимките са съхранени под формата на негативи.

В архива почти няма пейзажи. „Фокусът на дядо ми винаги е бил винаги върху отделния човек. Дори по скучните събрания или митингите с ораторите е търсел човешките състояния“, казва Яна.

 

 

А там ги има и великите. Прескочете следващия абзац, ако бързате.

Елин Пелин, Чудомир, Димитър Талев, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Емилиян Станев, Владимир Димитров-Майстора, Борис Ангелушев, Стефан Сърчаджиев, Сирак Скитник, ген. Владимир Стойчев. Само част от незабравимите българи, уловени в архива.

 

 

Просто и епично

Преди няколко години избрани снимки бяха показани в две изложби, които привлякоха вниманието на фотографския свят. Мечтата на Яна е един ден те да бъдат събрани в малка галерия или музей.

 

 

Едно от големите приключения за нея е да продължава да търси историите на хората, уловени на лентите. „Сред приятелите на фейсбук профила „Тодор Славчев“ има доста хора, които се разпознаха във фотоархива. Преди дни научихме името на „момичето от Змеица“ – една наша много любима снимка от 1959 г. Внучката беше разпознала баба си!“, разказва тя. „Друга снимка на млада майка от с. Дрен, прегърнала двете си малки деца, също донесе много радост. Децата от снимката, вече 65-годишни, се познаха и са сред приятелите на профила. Дядо ми много обичаше точно такива моменти, когато със снимките си е успял да изненада, умили и зарадва“.

По същия начин успява да намери „момиче“, чието раждане е документирано от дядо ѝ през 1970-а.

 

 

Предай нататък

Яна напоследък символично сменя думата „архив“ в своето начинание с „наследство“ и скоро предстои да се появи нов сайт, където да са събрани фотографиите. Днес те „живеят“ повече във фейсбук, но скоро ще си намерят онлайн мястото, където да продължат нататък, вече в двуезичен сайт.

Голяма болка за нея е, че днес всеки използва снимките както намери за добре, без дори да цитира автора им. Тя продължава да се бори за това навсякъде, където се използва кадър от архива на дядо ѝ, това да се споменава ясно.

 

 

Архивът на Тодор Славчев, който продължава да вълнува, определено е капсула на времето. „В нея обаче има нещо романтично, нещо утопично. Фотографиите му документират света по-мек, по-хармоничен и красив, отколкото е бил в действителност. Така се гледали неговите очи“, казва Яна.

И докато се чудим как да впечатлим следващия обожател, приятел или почитател в социалните мрежи, може би си струва да се замислим. Снимките са тук, за да ни покажат какво се случва. Но също и как и защо. И най-вече: кои сме самите ние.