Минало в бъдещето. Наследството на Тодор Славчев

фев. 11, 2022 | Истории

Минало в бъдещето. Наследството на Тодор Славчев

11 февруари 2022 | Истории

Целият български ХХ век е там. Появяват се цар Борис III, Георги Димитров и Тодор Живков, познатите ни политици от първите години след 1989-а. Там са посрещането на българските власти в Македония в началото на 40-те и щурмовете на воините ни срещу германците скоро след това. В кадрите попадат Народният съд и първите митинги през 90-те. Там е цялото столетие… което обаче навлезе смело и в следващото.

Този български ХХ век е жив, продължава да рисува изключителни истории, които вълнуват и са свързани с живота на всички ни, колкото и да ни противопоставят барикадите, вчерашните и утрешните.

Роден през 1900-ата година, Тодор Славчев си отива точно преди 30 години, на 92, завършвайки един изключително смислен живот и невероятно професионално дело. Той е документирал 6 десетилетия през безпристрастния си обектив, а кадрите днес оживяват в социалните мрежи и дигиталния свят, благодарение на Яна Узунова, внучката му, с която имам късмета да поговоря. Красива дигитална история за смислените хора. Тези, които творят и другите, също толкова важни, които умеят да опазват, обогатяват и доосмислят. Да продължават нататък, през дигиталните стръмнини, духа и историите.

 

Тодор Славчев

Тодор Славчев през 1960 г. Портрет от Петър Папакочев

 

„Говореше малко и работеше много“

„Истински опознах дядо си, след като той си отиде. През фотоархива той ми разказа живота си. Не само къде е ходил, какви теми са го вълнували, какъв е маниерът му на снимане, но и най-ценното, поне според мен – разкри ми се неговото светоусещане“, разказва Яна.

„Впечатли ме чувството му за историчност, за изпълнен дълг като документалист. Не бях осмисляла тази му нагласа преди, той говореше малко и работеше много. Беше деликатен във всичко човек, обран, скромен, отдаден на работата си. Никога не ми каза, че ми оставя в наследство такова съкровище.“

 

Тодор Славчев

1946 г. Сергей Колесников, председател на съветския Червен кръст, пътува из България, когато автомобилът се разваля.

 

Дигиталната част от историята започва малко след като фотографът си е отишъл. Той е бил близо до Яна през целия ѝ живот, дълги години се е грижил за нея и един ден… вече го няма. Тогава тя за първи път сама отваря вратата в студиото му, в уютното таванче в идеалния център на София, и за нея… светът се променя.

През следващите години се заема с предизвикателното начинание да опази и покаже на следващите поколения историята на дядо си.

 

Яна Узунова

Яна Узунова в обектива на дядо си, 1990 г.

 

Денят по-дълъг е от век

Роден в Пловдив, само на 12 Тодор Славчев остава сирак. В първите му години семейството се мести често, живее в Хасково, Балчик… дори в Цариград. В Пазарджик, като 14-годишен юноша, Тодор започва да помага в ателието на известния фотограф Коста Тачев, който го окуражава. През 20-те години, навлизайки в професията, се учи на майсторство от Димитър Кацев.

Тодор се труди в тютюневите фабрики, работи като чиновник, даже е актьор в пътуващ театър. Докато намира себе си зад обектива. И наистина, не е преувеличено да се каже, че улавя всички онези паметни точки на ХХ век, които рисуват и омразите ни, и драмите ни в сегашното столетие.

 

Тодор Славчев

Летището за безмоторни самолети „Чайка“ на 3 км от Скопие. Август 1941 г.

 

По време на Септемврийското въстание е изгонен от родния си град и се озовава в София, където остава до края на живота си. През 1929 г. Тодор вече знае, че силата му е да улавя света през обектива и създава списание „Трудови вести“, на което посвещава следващите 17 години. Нещо като блог, където снима само интересни за него теми. Междувременно публикува снимките си и във всички други най-четени съвременни издания.

 

Цар Борис III

Цар Борис III посреща манифестация след присъединяването на Вардарска Македония към Царство България

 

През 1941 г. се случва нещо знаменателно за българите, Македония става част от Царство България и Тодор Славчев се озовава там. Заминава сам, без да му плаща за това някой вестник и улавя незабравими спомени.

Тодор Славчев

Български граничен пост в Охрид, 1941 г.

 

Приказка без край

При бомбардировките през 44-а редакцията на „Трудови вести“ е разрушена, изгарят огромна част от фотографиите му.

После идва 9 септември .„Той винаги е успявал да „възкръсне“ след много тежки превратности“, разказва Яна. „Когато е изгоряла редакцията му с почти целия му архив, съдбата го е върнала да почне отначало. А 9 септември го е изложил на риска да бъде наречен германофил, враг и животът му да бъде погубен. Спасили са го социалният профил на списанието му, познанството му с много леви журналисти, които са го ценяли. И, не на последно място, неговият оптимистичен характер“.

 

Тодор Славчев

Мъка след бомбардировките. София, 1944 г.

 

България се включва отново във войната, но от другата страна и той пак е там. Фотографът се записва като доброволец и пътува като кореспондент, улавя през погледа си героични и смъртоносни битки.

Времената се менят и менят, а Тодор Славчев не спира да снима и снима. Пазят се портретите му на Георги Димитров и Тодор Живков. После идва и 10 ноември 1989 г.

 

Народен съд

Кадър от поредицата фотографии от Народния съд

 

Макар и документирал огромни политически разломи, той не обичал да говори за политика. Просто улавял живота и лицата му. Интересували го историята и историите. Онова, което оставяме след себе си. Улавя моментите, докато има сили.

Точно преди да си отиде, той разказва на внучката си, че докато лежи в болницата, е заснел банката кръв, от която се оттичат капките, даващи му надежда. Решен е, когато излезе от болницата, да благодари на момчето, което му е дарило живот и да го снима.

 

Тодор Славчев

На 24 ноември 1944 в София са посрещнати бойците от Първи армейски артилерийски полк и Парашутната дружина, победили край Стражин и Страцин

 

Деликатен във всичко

Това е последната снимка в архива. „После не потърсихме момчето, защото не искахме да дописваме историята“, казва Яна. Но, благодарение именно на внучката, това, не е краят на по-голямата история.

Влизайки в таванската стая, която дядо ѝ е ползвал за фотолаборатория цели 30 години, тя вижда на масата непроявен негатив с… неин портрет. „В цялото вълнение, което изпитах от тази снимка, си дадох сметка, че дядо ми никога не я е копирал на хартия“, казва по-късно тя, на откриването на първата голяма изложба с кадри от архива.

 

Чудомир

Чудомир в дома си в Казанлък, 1958 г.

 

„Като че ли е знаел, че ще открия този кадър и ще се развълнувам, ще събуди умен много емоции. И докато гледах на монитора тази моя детска снимка, си дадох сметка че това, което важи за нея, е вярно за целия фотоархив. Тайното му намерение да видя себе си след 50 години и да преживея всичко това се отнасяше и за останалите кадри. Неговата фотография е репортажна и той е обречен на днешния ден. Но пък си дадох сметка, че на всички кадри усещам и нещо друго – сякаш мислено е градил мост към бъдещето и си е представял как неговите снимки, една по една, ще бъдат пратени в бъдещето, където ще бъдат осмислени по друг начин и преживени пълноценно. А може би ще бъдат натоварени и с повече знания и емоции.“

 

Български опълченци

Честване на 3 март 1946 г. в София с участието на опълченци

 

Така отминава…

Яна се озовава пред огромен архив, подреден, както умееха да го правят само хората от онези поколения. „Дядо ми е пазил ревниво всяка лента, изпробвал е начини за архивиране, систематизирал е тематично, с ясната цел всички тези папки с филмови ленти и хартиени копия да останат след него“, казва Яна.

През следващите 30 години тя влага огромни усилия, за да „пренесе“ историята в дигиталния свят. През 2011-а започва с един лаптоп и плосък скенер за документи, прави сайт и започва да сканира. Година по-късно има вече и скенер за негативи, който ползва до днес, през него са минали хиляди кадри и още толкова истории. Днес смята, че са дигитализирани около 3/4 от архива, който включва…

 

Тодор Славчев

В софийското село Лозен през 1944 г.

 

80 000 алени рози

Да, днес можем да правим и повече кадъра за един ден, ако си го поставим за цел, или ако дадем на детето да „щрака“ с телефона ни. Но това е гигантски много в смисъла на тази среща. 80 000 безценни изображения включва архивът на Тодор Славчев, който днес е безкраен източник на истории.

„Работата е много интересна, тя е увлекателно, несвършващо приключение с нови и нови открития. Има тръпка при първата среща с всеки нов кадър. Вълнуващо е и ровенето за повече информация. Случвало се е след десет години чудене кой е на снимката или кое е мястото, да намеря отговора в някой стар вестник“, разказва Яна. „Но най-голяма сила да продължа ми носят хората, почитателите на тази фотография. Това е една огромна енергия на съпричастност, интерес и обич, която осмисля всички усилия“.

Любимите ѝ снимки изненадващо се оказват не от знаменателните събития, а от българското село. „Бях градско момиче и доста години отлагах да отворя няколкото папки от седемте години работа на дядо ми във вестник „Кооперативно село“. Смятах тематиката за съвсем далечна и чужда, а после се влюбих точно в тези снимки. Те са красиви, опоетизират селския труд, любовта към земята, скромността на обикновения човек, отдаден на труда“, разказва внучката на Тодор Славчев.

 

Тодор Славчев

ДЗС Станке Димитров, Кюстендилска област, 1955 г.

 

Бащи и деца

Минава се през много перипетии. През 2006-а част от архива е откраднат. Но, както и през 1944-а, ръкописите не горят, за щастие повече кадри вече са сканирани. Така или иначе, около 85% от снимките са съхранени под формата на негативи.

В архива почти няма пейзажи. „Фокусът на дядо ми винаги е бил винаги върху отделния човек. Дори по скучните събрания или митингите с ораторите е търсел човешките състояния“, казва Яна.

 

Йордан Радичков и Вера Мутафчиева

Вера Мутафчиева и Йордан Радичков на писателска конференция през 1971 г.

 

А там ги има и великите. Прескочете следващия абзац, ако бързате.

Елин Пелин, Чудомир, Димитър Талев, Елисавета Багряна, Блага Димитрова, Емилиян Станев, Владимир Димитров-Майстора, Борис Ангелушев, Стефан Сърчаджиев, Сирак Скитник, ген. Владимир Стойчев. Само част от незабравимите българи, уловени в архива.

 

Атанас Далчев, Радой Ралин и Дамян Дамянов

Радой Ралин, Дамян Дамянов и Атанас Далчев

 

Просто и епично

Преди няколко години избрани снимки бяха показани в две изложби, които привлякоха вниманието на фотографския свят. Мечтата на Яна е един ден те да бъдат събрани в малка галерия или музей.

 

Владимир Димитров / Майстора

Владимир Димитров – Майстора, 1958 г.

 

Едно от големите приключения за нея е да продължава да търси историите на хората, уловени на лентите. „Сред приятелите на фейсбук профила „Тодор Славчев“ има доста хора, които се разпознаха във фотоархива. Преди дни научихме името на „момичето от Змеица“ – една наша много любима снимка от 1959 г. Внучката беше разпознала баба си!“, разказва тя. „Друга снимка на млада майка от с. Дрен, прегърнала двете си малки деца, също донесе много радост. Децата от снимката, вече 65-годишни, се познаха и са сред приятелите на профила. Дядо ми много обичаше точно такива моменти, когато със снимките си е успял да изненада, умили и зарадва“.

По същия начин успява да намери „момиче“, чието раждане е документирано от дядо ѝ през 1970-а.

 

Столичният родилен дом „Шейново“

Столичният родилен дом „Шейново“, април 1970 г.

 

Предай нататък

Яна напоследък символично сменя думата „архив“ в своето начинание с „наследство“ и скоро предстои да се появи нов сайт, където да са събрани фотографиите. Днес те „живеят“ повече във фейсбук, но скоро ще си намерят онлайн мястото, където да продължат нататък, вече в двуезичен сайт.

Голяма болка за нея е, че днес всеки използва снимките както намери за добре, без дори да цитира автора им. Тя продължава да се бори за това навсякъде, където се използва кадър от архива на дядо ѝ, това да се споменава ясно.

 

Спирка „Вишнева“

Култовата спирка „Вишнева“ в София

 

Архивът на Тодор Славчев, който продължава да вълнува, определено е капсула на времето. „В нея обаче има нещо романтично, нещо утопично. Фотографиите му документират света по-мек, по-хармоничен и красив, отколкото е бил в действителност. Така се гледали неговите очи“, казва Яна.

И докато се чудим как да впечатлим следващия обожател, приятел или почитател в социалните мрежи, може би си струва да се замислим. Снимките са тук, за да ни покажат какво се случва. Но също и как и защо. И най-вече: кои сме самите ние.

 

Тодор Славчев

Деца от Елин Пелин със саморъчно направена футболна топка, 1951 г.

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят? Жени Маркова се свърза с мен...

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

По колко часа на ден децата имат досег с екран? Трябва ли в училище да има телефони? Как изглежда технологичното бъдеще за днешните деца? Какво има смисъл да учат? С какво е различно днешното...

повече информация
„Страх от технологии = изоставане на нацията“

„Страх от технологии = изоставане на нацията“

Толкова е пъстър пътят на днешната ни гостенка! 11 години се занимава с журналистика. После се насочва към туризма, за да стане… управител на хотел на Марианските острови в Тихия океан. Докато...

повече информация
Колко е IQ-то на ChatGPT?

Колко е IQ-то на ChatGPT?

Какви ли не хобита имат хората – някои колекционират марки, други – евро, трети дори имат търпението да гледат български футбол. Е, аз освен че имам навика да проверявам нищожните си познания в...

повече информация
„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Колко е IQ-то на ChatGPT?

Колко е IQ-то на ChatGPT?

Какъв е коефициентът на интелигентност на напредналия изкуствения интелект?
Достига ли, надминава ли средните 100 точки на днешното човечество? И защо това е важно?
Хайде да научим заедно!

повече информация
„Последният печели“. ChatGPT отвръща на удара!

„Последният печели“. ChatGPT отвръща на удара!

Из въздуха витае интелигентност, в залата са малко над 100 души, повечето от тях са сред най-интелигентните в нашата страна. Не е предположение, мога да го докажа. Те са сред победителите в „Последният печели“ – телевизионното състезание, което през последните години припомня защо знанието е важно за всички ни, дори като вид, във времената на напредналия изкуствен интелект.
С моите съмишленици в залата имаме важна задача. Да се изправим заедно срещу ИИ в едно състезание, което може да ни каже и покаже много.
Ще победи ли с днешните си невероятни умения изкуственият интелект едни от най-знаещите представители на естествения? Време е да проверим. И да научим нещо ново…
ChatGPT срещу някои от най-интелигентните българи в състезание по познание. Кой ще победи? Изгубихме ли окончателно и тази битка срещу машините? Ръкавицата е хвърлена!

повече информация
„Питайте, хора! Питайте!“ 5 важни (неудобни) въпроса за незрящите

„Питайте, хора! Питайте!“ 5 важни (неудобни) въпроса за незрящите

Виктор Асенов не спира да тича, напред към поредния рекорд за покоряване. Ако ви е попаднала забележителната Дигитална история на незрящия бегач на дълги разстояния, надали ви е оставила безучастни. Защото поуките от нея са много, а тя е повод и да продължим разговора с Виктор. За ежедневните неволи на българите със зрителни (и други) увреждания. За това как да се отнасяме с тях, дали сме достатъчно внимателни, дали в България се грижим за правата им.
Последният въпрос е риторичен. Сигурен съм, забелязвали сте и вие, че автобусите в София са пригодени за хора с увреждания. Виждали ли сте обаче някой да се качи в тях с инвалидната си количка? Ами сайтовете? Днес всичко се случва онлайн, технологиите улесняват всички ни и могат да бъдат толкова полезни и за хората, които най-много се нуждаят от тях.
Обаче не са. Как това може да се промени? С Виктор поговорихме и обобщихме 5 конкретни идеи. Поне за мен всяка от тях е повод за замисляне, така че и сам да се чувствам полезен. Дано и за вас е така…

повече информация

Най-новите:

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят?
Евгения Маркова се свърза с мен заради поредицата „Дигитални деца“ с предложението да поговорим за този аспект от връзката на технологиите с родителството. Тя живее в Германия и макар че дълги години е работила в сферата на маркетинга и разработката на софтуер, днес основното ѝ занимание е на дула. Особено популярно на запад, това е попрището на жени, които не са медицински специалисти, но помагат с информация, съвети, практическа и емоционална подкрепа на бъдещите майки.
Кога предоверяването на технологиите може да се превърне в проблем при бременността и раждането? Защо си струва в някои посоки да се върнем към традициите и повече да слушаме тялото си, а не само медицинските показатели или чужди съвети? Време е за един важен разговор, който според мен би могъл да даде много полезни идеи за хората, които тепърва се готвят да станат родители.

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

По колко часа на ден децата имат досег с екран? Трябва ли в училище да има телефони? Как изглежда технологичното бъдеще за днешните деца? Какво има смисъл да учат? С какво е различно днешното родителство?
Тези и още много важни въпроси отправих в началото на февруари към родителите и близките на деца до 11 години. Анкетата на Дигитални истории събра повече от 350 мнения. Изводите са показателни, замислящи. Посланията, събрани там, си струва да бъдат четени и обсъждани.
Благодаря от сърце на всеки, който я попълни, на всеки, който помогна повече хора да се включат! Ето какви се оказаха резултатите.

повече информация
„Страх от технологии = изоставане на нацията“

„Страх от технологии = изоставане на нацията“

Елица Стоилова казва, че дигиталната грамотност би трябвало да се превърне в национална цел, ако искаме да вървим напред. „Липсата ѝ води до страх от технологиите = консерватизъм в тяхното въвеждане и използване = изоставане на нацията ни в множество посоки. Какво е бъдещето на неграмотните народи?“, написа ми тя.
Толкова е пъстър пътят на днешната ни гостенка! 11 години се занимава с журналистика. После се насочва към туризма, за да стане… управител на хотел на Марианските острови в Тихия океан. Докато накрая акостира в ИТ света. Разбира, че голяма част от задачите в туризма успешно могат да се изпълняват от алгоритми, тъй като са повторяеми. Така създава чатбот платформата UMNI, много преди друг един чатбот да привлече погледите на света към това колко е напреднал изкуственият интелект.
Но как така… тя е толкова оптимистично настроена за пътя напред? Гостенката ни смята, че ако правилно изиграем картите си, ИИ ни води към едно прекрасно бъдеще. От какво зависи дали ще изиграем картите си както трябва? И защо понякога си струва дори да изоставиш едно от най-райските кътчета на планетата, преследвайки мечтите? Търсим важни и неочаквани отговори в следващите редове.

повече информация
Колко е IQ-то на ChatGPT?

Колко е IQ-то на ChatGPT?

Какъв е коефициентът на интелигентност на напредналия изкуствения интелект?
Достига ли, надминава ли средните 100 точки на днешното човечество? И защо това е важно?
Хайде да научим заедно!

повече информация
„Последният печели“. ChatGPT отвръща на удара!

„Последният печели“. ChatGPT отвръща на удара!

Из въздуха витае интелигентност, в залата са малко над 100 души, повечето от тях са сред най-интелигентните в нашата страна. Не е предположение, мога да го докажа. Те са сред победителите в „Последният печели“ – телевизионното състезание, което през последните години припомня защо знанието е важно за всички ни, дори като вид, във времената на напредналия изкуствен интелект.
С моите съмишленици в залата имаме важна задача. Да се изправим заедно срещу ИИ в едно състезание, което може да ни каже и покаже много.
Ще победи ли с днешните си невероятни умения изкуственият интелект едни от най-знаещите представители на естествения? Време е да проверим. И да научим нещо ново…
ChatGPT срещу някои от най-интелигентните българи в състезание по познание. Кой ще победи? Изгубихме ли окончателно и тази битка срещу машините? Ръкавицата е хвърлена!

повече информация
„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до какво води прекомерната употреба на дигитални устройства за развитието на емоционално-интелектуалния апарат на децата.“
Но какви точно са тези щети и защо са толкова важни? Как прекомерното излагане на технологии променя необратимо децата? И какво да правим, след като го знаем?
Слави Стоев е психолог, води обучения за лидерство и мениджърски умения, водещ е на подкаста „Естествен ѝнтелект“. В същото време е и баща, и автор на детски книжки, посветени на ранното развитие и емоционалната интелигентност.
Точният гост, с когото да потърсим има ли среден път в отношението на родителите към технологиите и как можем да го намерим. Ще поговорим за базовите умения, които днес не успяваме да развием, и упадъка, към който се е насочила цивилизацията ни. Ако бързо не вземем целенасочени мерки, свързани именно с пресечната точка между технологиите и децата.

повече информация
Share This