„Изведнъж се видя колко много всъщност са се раздалечили хората.“

Защо емпатията падна жертва на улавянето ни в социалните мрежи? Как да си я върнем? Защо егоизмът и стремежът към самодостатъчност се превърнаха в основната пречка пред това да сме щастливи?

Ани Владимирова e психолог с дълъг и пъстър опит, с винаги интересна гледна точка. Позната от многобройни телевизионни проекти, тя е и създател на първия у нас сайт за електронна терапия – www.e-therapy.bg, още през 2003-а.

Занимава се с психотерапия, води обучения за развитие на комуникативните умения и решаване на конфликти. Създава авторска програма за психично здраве при хлапетата между 6 и 11 г. Магистър е по психология, педагогика и история от СУ „Св. Климент Охридски“.

Срещаме се, за да поговорим за големите предизвикателства пред „малкия“ човек. За неусетните промени, които ни донесоха технологиите. За това, че те ни накараха да се почувстваме богоравни, макар да сме все същите крехки и раними същества. За инстинктите, които един ден ще ни накарат отново да ценим информацията.

– Г-жо Владимирова, казвате, че днес дезадаптацията е огромна заради годините на изолация, войната, но също и заради технологиите и виртуализацията. Как ни промени онлайн общуването?

– Прави ми впечатление

огромната духовна и емоционална дистанция между хората поради неспособността да се опознават

чрез невербалната комуникация, сетивата, усещанията…

Това се разпростира и в реалната, физическа близост. Загубва се потребността от съпреживяване и емпатия. Понякога, когато правим консултиране на двойки, дори такива с деца, се оказва, че буквално трябва да им превеждаме. Това са хора, които живеят под един покрив и спят в едно легло. Дигиталният свят обаче превалира и се отразява на начина, по който възприемаме и реалността.

Същото важи и за политическата обстановка.

Дотолкова сме свикнали с пози и управление на впечатленията в информацията, която възприемаме, че загубихме инстинктите си.

Инстинктът е този, който, без да го мислиш, ти казва чрез настръхването на кожата, чрез свиването на зениците, чрез физикалните реакции дали нещо е вярно или не. Дали някой е автентичен или не. Дали ти казва истината… В момента не „чуваме“ инстинктите си, заглушени са и постоянно някой ни обяснява кое е истина…

Светът не е в черно и бяло, има нюанси, които загубихме и често тролове ни водят като маймуни. Казват ни, че е вярно едно или друго и в един момент не можеш да подредиш фактите. Не ти се подреждат в картината, но нямайки друго обяснение, започваш да свикваш.

снимки: Добрин Кашавелов

– Какво ни очаква след това?

– Мисля, че все още сме в един своеобразен адаптивен период. Лично аз се чувствам далеч от необходимата и достатъчна информация за предвиждане на последствия, насоки, трансформации… В историята има една максима – трябва да минат 100 години след събитията, за да измрат всички, които ще ги изкривяват като очевидци, за да видим реалната картина…

– Защо точно емпатията падна жертва на начина, по който възприемаме света онлайн?

– Защото тя идва през сетивата – през докосването, през чуването, през виждането. А какво гледаме по цял ден? Екран. В него има ли докосване, автентични възприятия?

– Скоро ще отидем във виртуалната реалност, ще са все по-автентични тези усещания. Няма да са истински, но ще са автентични.

– Факт. Затова казвам, че се адаптираме към този свят, но той за момента не е толкова автентичен. Например, хиперреализмът в анимацията при малките деца имаше много негативен ефект върху инстинктите, възприятията. Те започнаха да не могат да различават детайлите в обектите, защото един нарисуван съвършено човек не може да бъде различèн от реалния. Обаче

този, нарисуваният, няма пълната гама от физикални послания, които носи живият човек.

Дигиталният свят отнема няколко от петте сетива, през които възприемаме реалния свят. Те се заменят и управляват от сурогатни впечатления, които не са автентични. Да, има „диригент“ зад тях, който ти ги подава, но колкото и добри да са намеренията му, все още не сме стигнали природата в сътворението на автентичния човек.

снимки: Добрин Кашавелов

– А какво ще се случи, когато технологиите постигнат автентичните усещания?

– Наистина не знам. Знам, че Земята е пренаселена, че нямаме редукция на населението от войни, от бедствия, от епидемии, както е било преди. Знам, че ресурсите намаляват. Знам, че боклуците ни задушават. Че нещо не е наред, но накъде вървим, не знам.

– Рисувайки тази изкривена картина на информацията, която стига до нас, като че ли големият проблем е, че имаме все по-малко репери, опорни точки, критерии за истината. Затова и позициите ни са неустойчиви – сближаваме се с някакви хора онлайн заради конкретната тема, после въпросът на деня се променя…

– Точно така. Това доведе до огромна пропаст и между поколенията, и между половете. Родителите, бабите и дядовците, децата днес говорят на различни езици. Много е трудно да намериш някаква връзка между тях като манталитет, като ценности.

Ето, например, политическата обстановка. Предстои ни поредното правителство, може би поредните избори. Уж всички са единодушни: трябва да се намери форма на комуникация, тези хора трябва по някакъв начин да изградят мост едни към други, за да се обединим като нация и да вървим нанякъде.

Аз си го превеждам на езика на психологията – в случая възрастовата. Тези „млади“, както всички ги иронизират, са хиперамбициозни да направят нещо. Изглеждат ми като тийнейджъри, които искат да преподредят реалността справедливо, носят огромен заряд и ентусиазъм. Аналогиите с юношеството са много – имаме си стайлинг, от определени училища сме само и с парола приемаме в групата… С даскали и дърти не общуваме… После получават свободен терен и в крайна сметка се оказват по-скоро като влезли във вила за купон (лелеее, айде на вечеря със самолет). Е, ясно е, че като си тръгнат, почти всичко е надолу с главата… Прибират се старите домакини, които обясняват, че младите за нищо не стават. А всички ние отстрани сме като съседите, които звънят на 112, гледат сеир, уж правят нещо, но вътре калабалъкът си върви…

И, съвсем естествено, като психолог, се питам: „Кога тези хора ще се сближат?“. Ами, когато тийнейджърите пораснат от една страна. Това освен трупане на опит – с проба/грешка, е и поведенческа и комуникативна зрялост, самоконтрол, повишени организационни изисквания…. А „по-старите“ винаги се налага да снижат егото, за да пуснат новото, да станат по-либерални, по-отворени и да им „позволят“ да пораснат. Това обаче е процес, който иска много време, а ние го нямаме.

– Наистина ли живеем в много по-динамично време, или това е илюзия? Някои казват, че винаги е имало пандемии, войни. Явно си бяхме помислили, че сме стигнали до края на историята, а се появиха отново тези неща…

– Живеем в много по-различни измерения на време и пространство. Погледнете една чисто научна информация колко време е отнемала преди. Трябва да отидеш в библиотеката, да ровиш, да търсиш томове, да четеш. В момента е ясно, няма какво да правя аналогии.

Ами връзката между двама души? Пътува кораб, носи писмо, тя седи и чака. Сега просто отваряш каталога с мадами и започваш да говориш с 5-6 едновременно.

Пространството… Хората са говорели по 4-5 езика през Възраждането по простата причина, че докато стигне от София до Виена, човек прекарва толкова време по пътя, че проговаря езиците на народите. Сега за 24 часа си обиколил целия свят.

Започнахме да живеем с идеята, че

пространството е много малко, че можем да сме във всяка точка, а времето е контролируемо, можем да вземем всичко от него.

Станахме богоравни в главите си. Мога да имам всичко, ще направя такъв стартъп, че за нула време да издухам останалите. И

оттам се загуби авторитетът към пътя, който хората извървяват.

Ако навремето възрастният човек беше някаква ценност, а в източните култури все още е така, с опита си, със знанията, с преживяванията, в момента той е гротеска и пародия.

Защо „тийнейджърите“ през последните 6 месеца не искат да разговарят с никого извън тяхната възрастова група? Защото за тях той е олд фешън, неадекватен динозавър, с когото нямат какво да си кажат.

Те ще създават нов свят. Само че нов свят не можеш да създадеш, без да стъпиш на предишния. И това се вижда. После тази бързина на времето, тази всесилност на пространството ни направи самодостатъчни.

снимки: Добрин Кашавелов

– Проблем ли е тази самодостатъчност?

– В този кабинет все по-често идват жени над 40, които казват: „О, за какво ми е мъж, аз си имам всичко, мога да имам всеки. Също и дете, ако искам, сега с инвитрото, ще си го избера по каталог. Рус, синеок, скандинавец, 2 метра. За какво ми е мъж да го гледам и го дундуркам?“.

Този егоизъм, тази самодостатъчност пречи да си емпатичен. Нямаш мотив да сбъднеш желанието на другия човек, да видиш радостта в очите му, да съпреживееш.

– И може би това е, което по някакъв начин ни пречи да бъдем щастливи.

– Отчуждава ни. Да, и ни пречи. Колкото и да ни изглежда, че като си купиш и имаш всичко, ще си щастлив,

всъщност си щастлив, когато можеш да го споделиш с някого.

Отчуждавайки се, не можем да го споделим. Тази пандемия показа проблема в най-острия му вид. Изведнъж се затвориха вкъщи майка, баща и две деца. Видя се, че той не може да отиде на лов и с приятели да се напие, не може да разреди стреса, защото с нея няма за какво да си говорят. Тя, като не може да отиде на спа и да си направи 5 вида ноктопластика, с приятелки да поклюкарства, няма за какво да си говори с него. Не си познават децата, не можеш вече да се караш на учителите защо не са ги научили.

Изведнъж се видя колко много всъщност са се раздалечили хората.

Един куп семейства се разпаднаха, увеличи се домашното насилие. Деца с хранителни разстройства, с психиатрична симптоматика. Всичко това стана, защото не можеш да си щастлив сам.

– А кое може да ни върне баланса?

– Природата ни. Винаги, като се стигне до ръба, животът ни „ошамарва“ и вземем, че се поосеферим. Това не е нещо ново. Какво е станало с Римската империя? Изчезнали са, защото са стигнали до такива перверзии, извращения. Какво стана с безкрайния Съветски съюз? Разпадна се, няма го…

Ето, и в момента презадоволяването, загубата на ценности и мегаломанията родиха великоимперските идеи, виждаме го в международен план. Очевидно никой не се е поучил от опита на историята. Просто човекът си е животно, прави едни и същи грешки.

– Така ли е наистина? Защо я имаме тази история, защо я изследваме, защо се смятаме за толкова развити, ако падаме в едни и същи трапове?

– В някои отношения сме все по-развити, но в други – волята за власт, егоцентризма, сме си същите. Ние не сме напреднали много като физикално развитие, даже напротив, регресираме. Ако ви пуснат в Стара планина без компас, високопроходими обувки и анораци, колко време ще изкарате?

Трудно бихме оцелели без джаджите си и нещата, с които сме въоръжени. Докато в същото време те ни дават илюзията, че сме богоравни. Там е парадоксът. Ти

продължаваш да си същата крехка пихтия с ограничена мозъчна кутия, но въоръжен с джаджи, мислиш, че си Господ.

Като в „Магьосникът от Оз“, какъв беше магьосникът? Хилаво човече в една голяма глава и с атрибути на властта. Защо излязоха по-силни от него Плашилото, Железният човек, Лъвът и Дороти? Защото имаха сърца, душа и воля за живот.

снимки: Добрин Кашавелов

– Какво можем да променим, за да чуваме по-често от младите тези, последните думи – „сърце“, „душа“, „воля за живот“?

– Има един закон, че хората имат що-годе равни количества щастие. Ако първата част от живота ти не е била много щастлива, втората ще е такава и обратното. Изглежда странно, нали? Но има много сериозна логика. Ако си имал щастливо детство, бил си обгрижван, ти не развиваш очи за злото, за опасностите. И когато излезеш на сцената на живота, не си подготвен за всички онези, които ще злоупотребяват, ще се възползват от теб… И обратното: ако си имал трудно детство, много проблеми, те са те научили, заострили са сетивата ти, и когато си зрял човек, вече цениш и знаеш накъде вървиш, умееш да споделяш.

– Четох, че и за Мъск най-голямото притеснение е как ще се развият децата му, след като им е лесно в живота. Докато всъщност ние падаме жертви на всичко, казано дотук, защото обичаме да ни е лесно и удобно. Това също ли е човешки инстинкт?

– Естествено, принципът на удоволствието. Слава богу, че искаме да ни е лесно! Защото вижте какви умни и хубави неща измисля човекът, не трябва да се унасяме в крайни нюанси, в бяло и черно.

На това са основани религиите, дуализмът, вечният избор между светлата и тъмната страна. Редуват се тъмни и светли епохи. „И това ще мине“, гласи клишето.

– Класическото клише на бабите, които са видели доста неща да минават.

Днес все по-трудно се концентрираме заради изобилието от стимули. Какво е спасението?

– Днес консултирах едно дете, което ми даде списък с всички форми на сексуална идентичност. Писа, писа. И аз в този момент осъзнах: ако не можеш да се концентрираш какъв си полово диференцируем, как ще си концентрираш вниманието? Тези деца седят и се чудят дали са пансексуални или омнисексуални и не могат да се идентифицират.

И така е за всичко. Чудиш се как да плуваш в океана от информация.

– Можем ли в някакъв момент да започнем пак да ценим информацията?

– Тя самата ще ни принуди. Виждате какво става в Украйна. Накрая, като свърши токът, храната, интернет, горивата,

започваш да цениш дали ще изгрее слънцето, кой ще ти подаде ръка,

ще ти донесе ли някой вода. Така се цени информацията и ориентацията, като се върнеш до инстинкта.

Неслучайно през цялото време говоря за инстинкт. Два са инстинктите, които ни водят – за оцеляване и за репродукция. Разбиваш му този за репродукция, защото не знае какъв е, не може да се определи. Разбиваш този за оцеляване, като му оставяш идеята, че е богоравен, че може да има всичко.

После започва войната, хората, какво, като са образовани и интелигентни! Умират. Оттам се връщаш към началото. Започваш да цениш лицето, което идва. Почваш да различаваш враг ли е, или приятел. Защо хората си казват „Добър ден!“ в гората? Не защото са много възпитани, а за да видят как ще отвърне този отсреща, читав ли е. Това са първичните неща, инстинктите. Те ще ни върнат, нищо друго.

– Следствие ли е по някакъв начин на тези процеси и това, че днес нямаме авторитети? Политици, хора на изкуството. Сега имаме инфлуенсъри, ама то е друго…

– Да, следствие е. Навремето царят, императорът, водачът, пълководецът е бил човек – символ. А сега, в момента, в който ти влязат в телефона и започнат да вадят за теб информация, става ясно, че си като всички останали – гол, жалък, желаещ плътски, елементарни неща. Тогава не можеш да си символ, да си водач.

Но, от друга страна, ако има символи, авторитети и водачи, те са недвусмислени. Те са 100%, например Майка Тереза, защото в нейния живот не можеш да намериш тайна втора линия.

– Просто не е имала фейсбук.

– Така е. Затова казвам, че авторитетът в някаква степен е символ. А

в днешния свят на подмолност и влизане в личното пространство няма как да не те нахейтят,

да не измислят нещо, да ти създадат алтернативни образи. Какви ли не глупости можеш да чуеш за себе си. И само този, който е анонимен, на него му е лесно, но докато не го освети прожекторът. Затова смятам, че този свят рано или късно ще се подреди. Просто в момента е още мрак. А аз много обичам това клише, че

колкото повече влизаш в мрака, толкова повече мракът влиза в теб.

Трябва някъде да намерим границата, а тя не е рязка – очите да свикнат, да опознаем светлосенките…, но за това явно е нужно време.

Темата за разговора между поколенията се завръща в „Дигитални истории“ във вторник. Очаква ни среща с един фотографски проект, който отваря вратата между родители и деца. Какво ли може да се види от другата страна?