Знаете ли, че българин е бил дълбоко въвлечен в създаването на „Търсенето на Немо“, „Уол-И“ и други култови анимации? Историята на Антони Христов е дори много повече от това!

Попада в Холивуд само на 20, първата му работа е в ресторант. Решава, че начинът да успее в живота е анимацията. Работи като художествен директор в „Пиксар“ в продължение на 18 години. Пътят му се пресича с начинанието на Стив Джобс (а и със самия него) в златния период на компанията.

След почти 4 десетилетия на запад той се връща у нас и със съмишленици създава ARC Academy, образователен център за визуални изкуства. В него лектори от водещи световни компании подготвят младите ни таланти да се включат в разработката на визуални ефекти за кино и видеоигри.

Как изглежда Холивуд оттук и как – София оттатък? Как така Антони, прекарал съзнателния си живот в Щатите, се оказва ценител на хумора на… Чудомир? Къде и как се изгуби и се намира нормалността от двете страни на океана? Какво е бъдещето на креативността във времето, когато технологиите отправят своите големи предизвикателства?

---

 

– Кое от живота в Холивуд човек никога не би си представил, че е така, гледайки от България?

– Като град Холивуд не е толкова красив свят, колкото го виждаме оттук. Самият град е много мръсен. Шофираш покрай паркове, сега дори са заградени като концентрационни лагери, за да не влизат през нощта многото бездомни хора и наркомани.

Но Холивуд е понятие, не локация.

Има интересни специфични динамики, примерно една особена емоция в начина, по който хората там представят идеите си. „Ей, представи си!“ и започват да се палят – „най-горещото, най-якото“! Зареждат те с ентусиазъм. Това много лесно може да те заблуди, ако не си запознат с културата. Не го умеем много в Европа. Тук хората се притесняват да не изглеждат пресилени или непремерени, има нещо..

Иначе аз цял живот съм бил там и не знам дали съм човекът, който може да отговори. И тук, и там са толкова естествени места за мен, че превключвам автоматично. Даже ми беше по-трудно, когато се върнах, да открия някои неща. Например да свикна, че не трябва да се обаждам на хората през уикенда за работа. Хората, с които съм работил там, смятаха за напълно нормално да се чуем в неделя вечерта и да говорим 2 часа.

 

 

– С какво в кариерата си най-много се гордееш?

– Може би с това, че бях част от златния век на анимацията. Просто бях там, но не знам дали това е точно повод за гордост. Спомням си Стив Джобс на купона за премиерата на „Търсенето на Немо“ излезе на сцената и каза: „Когато вашите внуци ви питат как беше чувството да бъдеш там, в златния век на „Пиксар“… да знаете, ето точно това е чувството“.

Радвам се, че бях там да го видя, че бях там, когато всички, аз и колегите ми, се събрахме, за да правим филми, а не непременно кариери. Вечер седнем, отворим бирите и правим брейнсторминг. В момента и бира не можеш да пиеш в студиата, не можеш да се шегуваш, защото някой с нещо ще се обиди или ще те обвини. Всичко е много стриктно, стерилно и това се отразява неминуемо и на крайния продукт. Просто нещата се промениха и на мен лично вече не ми е интересно.

 

– Има ли технологии в областта на визуалните изкуства, които нямаш търпение да се появят?

– Аз вече съм в друга седалка – на човек, който наблюдава какво се случва. Има хора, които се опитват да ме вкарат в проекти, но отказвам. Имам си училищата ARC Academy в България и IDEA в Италия.

Не искам вече да се състезавам, а да градя нещо, което е стойностно и ще оставя след себе си.

Имаме много ценни преподаватели, от различните студия, вече са към 45 и те са в час с тези нови тенденции. С моя партньор Милин Джалалиев се опитваме да изградим една институция, която ще остане много след нас.

 

 

– Няма ли да е по-голям шансът това да се случи в по-голяма и уредена държава?

– Сигурно, но нямаше да е толкова интересно за мен. България има реална нужда от нещо такова. Ние сме малка страна, не можем да си позволим да произвеждаме хладилници за света, нямаме работна ръка.

Ако не научим младите хора да правят нещо интелигентно, с висока добавена стойност, нямаме шанс.

Голям процент от нашите студенти, които се дипломират, остават в страната.

Често преподавателите ги забелязват и ги назначават в студията, където работят. Но затова студентът трябва да се потруди и впечатли. Когато един млад човек получава достойна заплата и си е вкъщи, в България, когато започне да си създава професионален кръг и контакти, шансът е, че ще забрави да емигрира.

Защото имаш добър живот тук и си креативен, удовлетворен. Това е идеята ни. Да дадем възможност на млади, креативни хора да останат в страната и да създават стойност. Да не умре държавата, защото това се случва. Без млади хора сме на никъде.

 

– Минал съм по много подобен път, програмирането е част от същия голям сектор. Вярваш ли, че в игрите можем да се наложим като някаква школа, като регионален фактор?

– Вече имаме чуждестранни студенти, защото няма подобно училище в района. В Турция има академии, които са по-напред, но е по-трудно, защото не е в Европейския съюз. Много бих се радвал ако „АРК“ се превърне в поне регионален център за обучение в нашите сфери, защото е неизбежно някакъв процент от чуждестранните студенти да останат в България, да си намерят работа, да помагат на индустрията и на страната.

Другото е, че Холивуд аутсорсва все повече продукции и то доста креативни елементи, не само рутинната работа. Има много причини, поради които, ако намерят таланта тук, ще се възползват. Аз си представям, че е било много подобно при нас, когато Васил Терзиев е създал „Телерик“ – повечето компании са аутсорсвали. Но леко-полеко виждаш как се развиват български стартъпи, създава се местен продукт. Това е дълъг, но смислен процес.

 

 

– Кой е любимият ти герой в изкуството, създаден от българин?

– Много са, като започнеш от класиката. Интересни са ми образите на Елин Пелин, на Чудомир. Във филмите не съм много навътре, просто защото не съм бил тук. Имам любими продукции – „Под прикритие“ е много автентично, има и други интересни нови филми. Но има нужда от хора, които още се развиват професионално.

Няма как да е иначе. Американците имат една поговорка: „Ако ти кажат, че не е за парите, значи е за парите. Ако ти кажат, че е за парите, за парите е“. Винаги опира до тях. Няма как, без значение колко си гениален, да направиш някаква продукция, която да е впечатляваща, без да имаш бюджет.

 

– Имаш ли в живота си безспорни авторитети?

– Не. Явно съм на вълна американски поговорки, но те казват, че „ако познаваме всички, няма да мразим или да боготворим никого“. Всеки е човек, има слабости и силни страни. Работил съм с много хора, които страшно много уважавам, например Джон Ласитър, Ралф Егълстън. Но като цяло не вярвам, че някой заслужава да бъде идол, нито пък светът да го ненавижда. И най-лошият човек е под някаква форма жертва на своя опит в живота, детството, семейството и прочее.

Прекаленото идеализиране и прекалената омраза за мен са ненужно силни емоции, истинският живот не работи по този начин.

 

 

– Доста хора приемат Стив Джобс за такава личност, за човек с магически технически ореол. Ти си работил непосредствено с него, кои са най-ярките ти спомени?

– Не съм имал чак толкова общо, но той много харесваше нещата, които правим. Радваше се и имаше достатъчно разум да не се бърка прекалено много. Това се случва рядко, изкушението е прекалено голямо. Стив Джобс беше от хората, които разбираха, че когато си назначил свестни хора, платил си им сериозни пари, е добра идея да ги оставиш да работят.

Голямата му сила беше в това, че разпознаваше таланта и оставяше пространство на хората, за да го развият.

 

– По-трудно ли е днес да има авторитети, заради това, че онлайн всички се дърляме?

– Според мен винаги е било така. Колкото и човек да е успешен, винаги ще се намерят хора, които просто не го обичат. Да, в тези социални мрежи е лесно да се сджафкаш с някого. Ние, българите, обичаме да се джафкаме едни с други, със съседите, лесно се караме от колите.

В САЩ не е така, там са много по-учтиви. Но докато някой не вземе автомата и не започне да стреля наред.

Идва един момент, в който ти писва. Ние някак изпускаме парата от системата, макар и по груб начин.

Затова казвам на България Normalsville – „нормалното място“, колкото и да сме с хиляди други дефекти, тук има една неочаквана нормалност, която много ме кефи.

 

 

– В какво се изразява?

– Отношенията са нормални, не търсим под вола теле. Хората са много по-опитни в живота. Знаят, че ако не са перфектни, просто вдигат рамене – никой не е. Това е културата, която е опит със столетия. Много трудно ще се впечатлиш от нещо.

Хората сме такива, не сме перфектни, от кал сме направени, пише го в Библията.

Разбира се, има неща, които са дразнещи – всичко живо си хвърля боклука навсякъде, това не мога да го разбера. Но в други отношения сме много по-нормални. Не се страхувам да се разходя вечер, няма нужда да си купя пистолет, не се притеснявам, че дъщеря ми се прибира късно. Малките неща.

 

– Защо тогава, както каза, изчезваме? И кое ни пречи да бъдем по-успешни?

– Изчезваме, защото сме най-бедната страна в най-богатия клуб. Естествено е хората да отидат за повече пари някъде. Членството в Европейския съюз е положително за едни, които могат да пътуват свободно, да правят бизнес. Но за други е възможност да се присламчат към по-развито общество, с по-висок стандарт на живот.

Според мен главният проблем е така нареченото „ноухау“. Няма достатъчно хора, които да го имат. Има хора с много знания, умения, такива са повечето ми приятели в момента тук. Но те са много малък процент от българите. А точно оттам идват богатствата на една държава – от уменията и знанията на хората.

Това се опитваме да променим в ARC Academy, да събираме хора, които имат знание, за да го предадат на младите, за да се развиват. От твоите знания и умения идва стандартът ти на живот.

Оттам идва твоето самоуважение, а от него – начинът, по който третираш града и страната си.

Човек, който уважава себе си, няма да хвърля боклука си на всяка отбивка…

 

– Годините ти в Холивуд бяха златен период на анимацията. Аз предпочитам да пускам на децата ми „Търсенето на Немо“ вместо нещо ново. Почти всички родители, с които говоря, мислят по същия начин. Има ли нещо такова и на какво се дължи?

– Точно така е! Там се изродиха много неща. Много мои познати си спряха абонамента за новите платформи. Появиха се елементи на културна война, заради които историите спряха да бъдат забавляващи, човешки. Започнаха да попълват кутии, боксове с с изисквания, вместо да творят и да се забавляват.

Всичко това дойде като перфектна буря. Ковид затвори кината, индустрията на видеоигрите се разви много и привлича младите. Интерактивният елемент е нещо силно. В същото време започнаха да правят много тъпи проекти, които звучат прекалено като да четат конско на обществото. Хората просто не искат да ги гледат.

През последните 4-5 години – и това беше моят сигнал да се разкарам, появиха се, хора, които аз наричам политкомисари.

Хора, които следят дали спазваш правилата за приобщаване, за разнообразие. Беше като в съветската армия в началото на Втората световна война – върху генерала стоят трима политкомисари, които споделят решенията, затова са губели от германците на общо основание. Не може да има двойно лидерство, режисьорът трябва да взема важните решения! Ако зад гърба ти стоят хора, които казват какво трябва да включваш, това разводнява и историята.

Разбира се, хубаво е да включваш всякакъв тип образи, но когато има причина те да са част от този наратив, когато е органично. Не да са там просто защото иначе няма да се класираш за оскарите.

 

 

– Измислени ли са според теб всички силни сюжети, всички ярки истории?

– Не! Това е, като да кажеш, че цялата музика вече е измислена и за да направиш нещо ново, трябва да добавиш нови клавиши на пианото. Има много неща, които могат да се разказват. Толкова неща от живота! Аз ги виждам всеки ден, такива случки, които могат да се превърнат в прекрасна история! Просто няма кой да ги разкаже… Фокусът е другаде.

 

– През последните години технологиите все повече навлизат в генериране на изображения. Това опасност ли е като конкуренция за креативния човек?

– Цял живот съм свикнал с „опасности“, които идват от време на време – компютрите бяха такава, щяха да вземат работата на всички. Преди години един приятел ми обясняваше как в бъдеще, когато измисляме сцените, режисьорът ще поиска къща или дърво и тези неща ще са вече дизайнвани и построени. Просто си ги сваля и няма да има нужда от хора, които рисуват. Ами, това се случи. Вече можеш да свалиш какъвто искаш дизайн, ако работиш с Unreal или друг engine, но все още има голяма нужда от концептуални артисти, от хора, които мислят за дизайна.

Никой не знае накъде ще отиде бъдещето и какво ще се случи.

Единственото интелигентно предсказание, което можем да направим, е въз основа на миналото.

До момента, да, определени професии изчезват, но за сметка на това излизат много други. Например UI/UX, преди няколко години никой не беше предполагал, че ще съществува такава професия, а днес тя е много важна.

Моят подход е такъв – наблюдавай, остави го да се развие и да видиш къде ще попаднеш, как ще намериш мястото си в новия контекст.

 

– И все пак, човешка сила ли ще си остане креативността?

– Според мен креативността и оригиналното мислене никога няма да излязат от мода, също и усещането за entertainment, за забавление. Имам двама приятели, на които съм забранил да разказват вицове. Примерно. Просто не умеят. „Как беше това, чакай, а, не…“. Не могат да разказват, не ме забавляват, когато разказват, само ме напрягат. Не е за всеки.

Това никога няма да изчезне – усетът за разказване на истории, за забавление. Да накараш другите да почувстват, да се замислят, да са ти благодарни за случката, която им разказваш.

Няма значение дали е филм или игра, в момента игрите са с интересно съдържание, стават все по-развити от гледна точка на смисъла, не само да се стреля. Има много смислени и интелигентни проекти.

 

– А това, че в крайна сметка изображенията, видеото, игрите, стават все по-реалистични, променя ли отношението ни към истината?

– Отново си струва да се върнем към това, което се е случвало преди. Някои са били много против киното, защото не е като театъра. Казвали са, че е нещо фалшиво, ако имаш 20 копия на един и същи театър, това подбива стойността. Или цветните филми.
Или това, че фотографията ще измести картините, портретите, че художниците няма да имат работа. По-скоро

креативният човек трябва да е гъвкав и да се насочи към този нов метод, чрез който да се изразява.

 

– Тоест, променят се само средствата?

– Така е и не е така. Средствата се добавят и видоизменят, но често си остават. Нито фотографията, нито дигиталното изкуство са изместили оригиналния арт, който ценителите купуват.

според мен така и не се променя начинът, по който разказваме една история.

Срещу тези двама приятели, на които съм забранил да разказват вицове – на шега, разбира се – има други, които обичам да ми разказват всякакви истории, защото е забавно, има сюжет, ще ме изненадат. Това е талант – или го имаш, развиваш и уважаваш, или не е твоето.

Креативността дори не е ограничена в стандартните сфери като филми, музика, поезия. Един счетоводител или адвокат също може да бъде много креативен. Това е въпрос на оригинално мислене, на свеж поглед. Човек да не се задръства в конвенционални капани, а да е отворен. Да стъпи няколко крачки назад, да погледне и да разреши проблема по малко по-различен начин…

Ако си креативен, винаги ще намериш начин. Винаги!