„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

дек. 2, 2022 | Срещи

„Най-жалко е да се откаже дете, което има талант“

2 декември 2022 | Срещи

Децата и компютрите – как тази среща да се случи по най-добрия начин?

Елица Цонева работи като журналист, преди да се прехвърли към света на информационните технологии. Цели 15 години e в тази сфера, а после най-неочаквано и непланирано… става учител.

Само за няколко години децата, на които преподава, печелят впечатляващи награди на национални и световни надпревари по информатика и информационни технологии.

Тя въвежда редица иновации. Вместо учебници, предпочита да използва конкретни проекти, които децата да разработват като екип, в организация, подобна на тази в софтуерните фирми. Често комбинира уроците по няколко предмета, за да стимулира мисленето и творческия потенциал на децата за сметка на зазубрянето и преповтарянето.

Елица е носител на престижни награди от БАН, Министерството на образованието и науката, Българската асоциация по информационни технологии и президента на България.

Защо у нас образованието така и не се превръща в приоритет? Как учителят може да спечели вниманието на учениците си и да ги мотивира? Има ли деца с хуманитарно и такива с алгоритмично мислене, или това са стереотипи от миналото? Как да пробудим искрата на любопитството в погледа на детето, така че то да учи и да се развива пълноценно?


 

– Много любопитна е историята как, съвсем неочаквано, от заинтересован родител ставаш учител. Би ли я разказала?

– Наистина не съм имала никакво намерение да се занимавам с преподаване, над 15 години работех в софтуерната индустрия, занимавах се с осигуряване на качеството. Съвсем случайно в училището на сина ми се появи информация за някакъв конкурс, свързан с технологии. Директорът, понеже знаеше с какво се занимавам, ме помоли да разуча какво може да се направи и има ли как да се включат децата.

Реших да направя малко проучване, да разпитам и колегите в офиса. Тъкмо в този момент бях много вдъхновена от agile методологиите и част от техниките, които се използват там, ми напомняха на детска игра. Зачудих се дали има как това да се адаптира за деца, оказа се, че по света няма голям опит. Но реших да опитам. Включи се целият клас на сина ми, спечелихме конкурса първо на общинско, после на областно и накрая на национално ниво. Беше интересно за мен, това не го очаквах.

 

Елица Цонева

 

– А как се оказа, че работят децата в agile среда – в екип с разделени отговорности, така, както се случва и в софтуерния свят?

– През този месец наистина „инсталирахме“ в училище една agile система, разпределихме роли на децата. Някои бяха програмисти, други – QA, трети управляваха проекта.

Видях една миниатюра на процеси от живота. Точно както се случва в големите екипи!

Същите проблеми, същите трудности! Беше интересно да се види как децата ги решават. Тогава усетих мотивацията да работя с деца, видях, че ми е приятно.

После получих покана от директора да започна работа в училището, за да се занимавам с проекти. След това се преквалифицирах като учител по информационни технологии и компютърно моделиране.

Започнах да се занимавам с децата, имах много голяма свобода от страна на директора за методите на преподаване. Това ми даде възможност да експериментирам. Ставах все по-смела в експериментите си…

 

– В каква посока поеха?

– Започнах да свалям възрастта на децата, които да включвам в различни проекти и състезания. За моя изненада се получи. Оказа се, че с малки деца може да се работи почти толкова успешно, колкото с по-големите. Особено когато получат правилната мотивация.

Всъщност, мотивацията си е тяхна! Тя не е нещо, което трябва да идва насила от родителите или учителите.

Но може да бъде подпомогната в доста неформална, забавна атмосфера.

Започнахме с различни групи да се явяваме на състезания – общински, областни, после национални, а от тази учебна година – и на международно ниво.

Оказа се, че българските деца могат да бъдат подготвяни на световно ниво. Ние в никакъв случай не отстъпваме на която и да е държава!

Може би изоставаме с 3-4 години с участието си в такива формати по програмиране за деца. В роботиката, за съжаление, сме тотално назад – дори нямаме такава олимпиада, за разлика от други държави.

Но малко по малко успехите започнаха да идват сами.

 

Елица Цонева

 

– Колко малки деца е добре да се срещат за първи път с информационните технологии?

– Работя с деца от 1-и до 7-и клас, имам и някои по-големи, но те са бивши мои ученици, които са продължили по-нагоре.

Започвам с 5-6-годишни деца. За да могат да постигнат по-високо равнище, децата трябва да започнат да изучават този предмет достатъчно рано. В момента по учебната програма на МОН компютърно моделиране се изучава от 3-и клас. За мен това е много късно, повечето деца се запознават с технологиите още от 1-и клас, знаят какво са мобилни устройства, ползват ги вкъщи за игри и не им минава през акъла, че могат да ги ползват за друго.

Според мен е време да се въведе нещо такова и в официалната програма, дори с по-кратки часове. Аз го правя в училището, където работя – Частно основно училище „Томас Едисън“, но в никакъв случай не е масова практика.

 

– Кое може да създава вътрешната мотивация, която казваш, че е най-важна, при толкова малки деца?

– Има една основна разлика между учебната програма и това, което ние правим с учениците от 2-и клас нагоре. Тя е така направена – ето ви даден материал, сега го повторете.

В нея няма творчество, не оставят децата сами да преминат през изследователския процес, който е супер важен, за да може научаването да е трайно.

Всеки възрастен, който отвори дадено приложение, казва – трябва да го разцъкам, за да го науча. Абсолютно същото важи и за децата! Те даже имат много по-голяма нужда да разцъкат, да поиграят, да пробват сами, да грешат, да се учат от грешките си и да продължават нататък.

Учебната програма обаче не е направена така. „Повтори това. Тук си нарисувал един заек, сега му нарисувай две уши.“ И това е всичко!

В моите часове обръщам процеса наобратно. Казвам им:

„Сега ще направите своя приказка, своя история, свое приложение! Сами ще измислите темата!“

 

Елица Цонева

 

Или, ако им дам някаква насока, им оставям сами да си направят изображенията, сами да подготвят звуците. Така те имат много творческа работа.

Когато има поставена задача и не знаят как да я изпълнят, те започват да измислят много креативни начини! Неща, които дори на авторите на учебника не би им хрумнало, че могат да се измислят.

От много ранна възраст бързо преминаваме към програмирането на игри. Децата обичат да играят! Някои никога не са играли, само са си рисували. Но дори за тях става интересно, те също имат възможност да се изявят, в платформите, които използвам за преподаване, има и среда за рисуване.

Други пък изобщо не обичат да рисуват, само искат да пишат код. Гледам на такива деца също да не им е скучно, слагам ги в екипи, в които те играят основната програмистка роля, така хем се чувстват полезни, хем не се сравняват с останалите, които могат доста по-добре да рисуват.

Има и деца, които пък могат и да рисуват, и да програмират, но не им се полагат усилия. За тях избирам някаква друга роля, например да пишат документация, да тестват. Всеки си намира място в проекта.

Има деца с много изявени лидерски качества, тях ги слагам като проектни мениджъри.

 

– И как им се отразява?

– Много е интересно. Забелязах, че на тази позиция доста бързо става горещо, изведнъж се оказва, че всички те търсят за всичко. Много деца бързо се отказват, идват и ми казват: „Госпожо, не мога повече, всеки иска нещо от мен“.

Така е, тежък е животът на мениджъра.

Те си представят, че да си бос е много яко – седиш, получаваш пари и всичко се случва само.

Но виждат, че въобще не е така. Много държа на тази позиция да мине всеки, за да може лично да се увери, че не е толкова лесно.

Интересното е, че след като всички се изредят на горещата мениджърска позиция, в един момент децата сами започват да избират коя роля най-много подхожда към техния темперамент, към уменията им. Това също ме радва, защото става изцяло доброволно. И когато сами решат кой къде се чувства най-комфортно, започват да работят заедно, вече по-гладко, много ентусиазирано.

Те се чувстват много важни, когато са в някаква роля и може би това също е част от мотивацията. Имаше едно дете, по-слабо в програмирането, рисуването също не беше неговата сила, но имаше друг талант. Назначих го за специалист в тази област, то се почувства ангажирано и полезно в проекта и придоби самочувствие. Днес виждам как с желание влиза в класната стая.

 

Елица Цонева

 

– Важно е обаче, за да се получи всичко това, учителят да има индивидуален подход и да познава децата.

– Да, индивидуалният подход е много важен, мисля, че всеки учител по информационни технологии гледа да го практикува. В наредбата има възможност класът да се разделя на групи от по максимум 15 деца. Това е изключително важно и много помага.

Групите са малки, най-добрите ученици ги каня в школа, където вече учим още по-усилено, на много по-високо ниво. Това диференциране много помага да се откроят тези, които умеят много и съобразно техните умения и възможности да ги разпределя в подходящи роли.

В първи клас децата много плачат, буквално за всичко. Една година по-късно, когато им разказвам случки на какво са ревали, много се смеят, не могат да повярват.

Този преход между детската градина и първи клас е много сериозен

и това е единствената година, когато избягвам да подлагам децата на състезания. Те са много раними, чувствителни и всеки неуспех би могъл да ги откаже. А най-жалко е да се откаже дете, което има талант!

 

– Доколко е стереотип това, че има хуманитарни хора и такива на точните науки? Аз например трябваше да стана на 33, за да разбера, че мога да програмирам, защото винаги съм се смятал и са ме определяли за хуманитарен тип човек.

– Всеки може да програмира!

Ако някой не вярва, мога да му дам линкове към платформи, да влезе и да се убеди, че на елементарно ниво всеки може да се научи да пише алгоритми, да създава код.

Въпросът не е, че хората са хуманитарни или алгоритмични. При някои е малко по-добре развита едната половина на мозъка и им е по-лесно. Но това не значи, че и останалите не могат!

Четох наскоро за враните, които правят рекурсия. След като дори едно животно може да схваща такива абстрактни принципи и да ги извежда, какво остава за хората!

Аз по-скоро бих разделила хората на по-артистични и не толкова. Ако при мен има изобщо някакво делене, въпреки че не го казвам на децата, е по-скоро това – едни деца пеят, рисуват, танцуват, обикновено са свързани тези таланти. Другите не обичат да правят такива неща. Има деца, които ги плаши дори мисълта за рисуване и то не за друго, ами защото не са развивали това умение като малки.

Всъщност няма невъзможни неща, всеки човек може да се научи на всичко!

Ако положи достатъчно усилия, може да стане лекар или полицай. Аз и ти сме доказателство за това, ние се преквалифицираме, сменяме тотално това, с което се занимаваме. Едва на почти 40, след като вече станах и учител, си казах: „Боже, защо навремето не продължих и за лекар!“. Но тогава не вярвах в себе си.

 

Елица Цонева

 

Много е важно човек да вярва в себе си и това важи най-вече за децата.

Това, което един учител в никакъв случай не трябва да прави, е да казва: „Ти не можеш“.

Може да има „не искам“, „трудно ми е“ или „на този етап не ми е лесно“, но не и „ти не можеш“! Всеки може! Единствено ниският не може да стане висок, макар че в процеса на израстване има някаква градация.

Човек трябва да си вярва и да пробва постоянно, само така има шанса да подбере това, което наистина му доставя удоволствие.

Едно дете дойде при мен със супер ниско самочувствие и с никакви знания по предмета. Учителите по компютърно моделиране изобщо не бяха карали по учебната програма, не бяха учили абсолютно нищо. Влизайки в един много силен клас, в който има състезатели, всички са напреднали, това дете се комплексира. Още в началото на учебната година дойде и ми каза: „Не се чувствам достоен за този клас, нищо не мога да правя“. Аз му отговорих: „Въобще не гледай какво знаеш в момента. И преди съм имала случаи да идват нови деца, амбицират се и с усилен труд успяват не само да настигнат, но и да изпреварят останалите“.

В момента, в който му го казах убедено, той повярва. И започна да прави точно това – да се труди повече от останалите в час, да наваксва. Настигна ги и в един момент ги надмина. Накрая

същото това дете спечели първо място на световно състезание по програмиране.

Само в рамките на една година от абсолютната нула може да стигнеш до номер едно!

Самите възрастни не си вярват и затова не могат да накарат децата да им вярват. Оттам идва проблемът. Мотивацията идва от вярата, че можеш.

 

Елица Цонева

 

– Според мен голяма част от проблема е, че професията на учителя не е толкова привлекателна, не всички хора са мотивирани и достатъчно подготвени. Как можем да я направим по-атрактивна и да влизат повече хора като теб? Защото те променят система, а не учебните програми…

– Аз работя в частно училище, но изкарах специализацията си в държавна софийска гимназия. Запознах се с процесите и ми правят впечатление доста неща.

Разликата е огромна, от земята до небето. Да, това зависи от една страна от мотивацията на хората, но тя пък до голяма степен е продиктувана от възможностите, които училището им дава.

Често в такава сложна бюрократична машина, в която има много хора, индивидуалните права и възможности на учителите са силно ограничени.

Учителите са претоварени с административна работа, това е първият и най-голям проблем.

Освен това не им се дава възможност. Често си говоря с учители, които ми казват: „Директорът не ми позволи“. Просто не му се занимава. Имаше опит да се сменят тези несменяеми директори, на тяхно място да влязат млади хора. С уважение към възрастта и опита, но да са хора, които имат ценз.

В момента изискванията за да станеш главен учител са по-големи, отколкото за директор. А най-малки са за това някой да работи в местния инспекторат по образованието, пълен абсурд.

Когато хора с малък ценз и опит те управляват и вземат решения за твоята съдба, ясно е как ще се развиваш. Това е все едно младшите програмисти да са проектови мениджъри, средно опитните да бъдат тийм лидери, а най-доказаните да работят като програмисти. Ясно е какво ще се получи. Това е в момента обърнатата структура в образованието.

 

Елица Цонева

 

– И всичко това, няма как, демотивира хората…

– Да, много от учителите в държавните училища са тотално обезверени. Това са 20 години постоянни промени, експерименти, които обикновено са недомислици, после ги променят. Много хора вече тотално са изгубили желание да преподават – хем не взимат големи заплати, хем всички ги коментират, хем родителите стават все по-невъзпитани, обиждат ги, заплашват, децата стават все по-демотивирани, не желаят да учат.

Те се озовават в абсолютно невъзможна за работа, супер стресова ситуация и тяхната мотивация само спада.

Хората, които работят в момента като учители, според мен са или такива, които имат изключително голяма мотивация и независимо от всички нередности, продължават да се борят. Или които някак си трябва да дочакат пенсия, това е техният основен доход и са готови да бранят със зъби и нокти позицията си, въпреки че нито могат, нито искат да я работят. Тоест, те са там за украса.

Още проблеми в системата са делегираните бюджети, това, че един ученик не може да повтаря клас. Че училищата гледат да напълнят паралелките, а не се вълнуват с какви деца и как. Всичко това оказва влияние.

 

Елица Цонева

 

– Според мен обществото има усещането, че образованието не е приоритет. Дори само като гледаме училищата, от които всички завършили изкарват двойки на матура. При положение, че критериите на матурите също са ужасяващо ниски.

– Ако се върна на технологичната тема, особено голям проблем има в по-горния възрастов диапазон, там си създаваме проблемите конкретно с кадрите, от които имаме нужда в сферата на информационните технологии.

Проблемът е, че няма читав изпит за прием в математическите гимназии. Има училища с профил по математика и информатика, но в много от тях липсват достатъчно опитни кадри, които да преподават. Много родители искат децата им да учат това и ги насочват към математическите гимназии, а там входът е с национално външно оценяване, много ниска топка. Така в тези гимназии влизат деца, които не са подготвени. Родителите са щастливи, но още в 8-и клас започват проблемите.

Никой не печели от това! Държавата отделя страшно много пари, за да инвестира точно в образование за айти сектора. Сами се саботираме, правим неправилен избор, объркваме децата. Създаваме фалшиво усещане, че завършват 12-и клас и вече могат да работят като програмисти. Ами не, не могат. За да стане един кадър наистина качествен, трябва да мине през университет, да учи математика и много други неща.

Това са само част от многото казуси, с които се сблъскват учителите в България. Проблеми има и винаги ще има, въпросът е какво можем да направим, как да променим цялостно ситуацията. И за мен най-добрият начин е обединението. Нещо, което липсва в момента. Обединение между частните училища, частните и държавни, излизане заедно за общи интереси. Това в момента не се случва, всеки се е скрил в дупката си. В резултат няма как да се покаже пред всички, че проблемите са общи, на цялото общество.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.

Най-нови публикации:

„Машините си остават естествено неинтелигентни“

„Машините си остават естествено неинтелигентни“

Владимир „Каладън“ Петков работи в айти сферата две десетилетия и половина, проследил е отблизо миналото и настоящето на информационните технологии, очаквайки бъдещето. Дългият му опит е свързан с...

повече информация
„Единственият ни шанс е да си спомним, че сме творци“

„Единственият ни шанс е да си спомним, че сме творци“

Кооператив, в който няма началници и подчинени, няма работно време, нито заплати. Докато в същото време работата върви, а доходите се разпределят от справедлив алгоритъм. Дали това е утопия или е...

повече информация
MrBeast: Ами ако… ти дам $1 млн.?

MrBeast: Ами ако… ти дам $1 млн.?

Стоите си на работното място, когато изведнъж… се задава невзрачен младеж с небрежна брадичка и пита: „Би ли напуснал работата си, ако веднага ти дам срещу това 100 000 долара?“ Как ще реагирате? Ще...

повече информация
Дънинг и Крюгер. Силата на незнанието

Дънинг и Крюгер. Силата на незнанието

Тези двамата днес са нарицателно за това как в мрежата, а и извън нея, колкото по-малко знае човек в дадена област, толкова е по-уверен в знанията си и готов да ги защитава, включително и агресивно....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Нищо не може да замени четенето!“

„Нищо не може да замени четенето!“

Леда Милева е символичен образ за българския ХХ век, а това е едно от последните ѝ интервюта, в което имах късмета аз да ѝ задавам въпросите.
Дъщеря на Гео Милев, авторка на знаменитото „Зайченце бяло“, писателка, преводачка, журналистка, дори политик.
Как виждаше тя компютърното бъдеще? Ще се окажат ли според нея технологиите по-силни от литературата? Как „Зайченцето бяло“ е произведението, което… писателката най-малко харесва, а се превръща в нейна запазена марка?
Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. и си отива на същата дата точно 93 години по-късно.

повече информация
„Машините си остават естествено неинтелигентни“

„Машините си остават естествено неинтелигентни“

Как подценяването на етичната страна на изкуствения интелект доведе до огромни проблеми, застрашили основите на нашата цивилизация? Какви регулации подготвя ЕС по отношение на изкуствения интелект и могат ли те да забавят бума в тази област? Как идваха различните етапи от развитието на мрежата и какво да очакваме от Web 3.0?
Владимир Петков – Каладън, работи в айти сферата четвърт век, проследил е отблизо миналото и настоящето на информационните технологии, очаквайки бъдещето.
Опитът му е свързан с данните и иновациите. С приятеля му Еленко Еленков вече 6 години създават култовия подкаст „Говори ѝнтернет“, който вече е цяла платформа с пъстри по тематика, но обединени от качеството си подкасти.

повече информация
„Единственият ни шанс е да си спомним, че сме творци“

„Единственият ни шанс е да си спомним, че сме творци“

Тодор Колев е опитен програмист, предприемач, ментор на впечатляващи таланти в областта на информационните технологии. Но също и човек със собствен, прелюбопитен поглед не само към технологиите, но и към развитието ни като цивилизация.
Бъдещето, което идва с напредъка на технологиите, е това, което го вълнува повече от всичко. Няколко години задълбочено се занимава с когнитивна психотерапия, а после и с… теология.
Готови ли сме за следващата стъпка в еволюцията, която идва с технологиите? Защо не се замисляме за огромните предизвикателства, които идват? Как бъдещето ни води към все по-децентрализирани решения? Съвременният икономически модел се задъхва от предизвикателствата на времето, но какво се задава след края на капитализма?

повече информация

Най-новите:

„Нищо не може да замени четенето!“

„Нищо не може да замени четенето!“

Леда Милева е символичен образ за българския ХХ век, а това е едно от последните ѝ интервюта, в което имах късмета аз да ѝ задавам въпросите.
Дъщеря на Гео Милев, авторка на знаменитото „Зайченце бяло“, писателка, преводачка, журналистка, дори политик.
Как виждаше тя компютърното бъдеще? Ще се окажат ли според нея технологиите по-силни от литературата? Как „Зайченцето бяло“ е произведението, което… писателката най-малко харесва, а се превръща в нейна запазена марка?
Леда Милева е родена на 5 февруари 1920 г. и си отива на същата дата точно 93 години по-късно.

повече информация
„Машините си остават естествено неинтелигентни“

„Машините си остават естествено неинтелигентни“

Как подценяването на етичната страна на изкуствения интелект доведе до огромни проблеми, застрашили основите на нашата цивилизация? Какви регулации подготвя ЕС по отношение на изкуствения интелект и могат ли те да забавят бума в тази област? Как идваха различните етапи от развитието на мрежата и какво да очакваме от Web 3.0?
Владимир Петков – Каладън, работи в айти сферата четвърт век, проследил е отблизо миналото и настоящето на информационните технологии, очаквайки бъдещето.
Опитът му е свързан с данните и иновациите. С приятеля му Еленко Еленков вече 6 години създават култовия подкаст „Говори ѝнтернет“, който вече е цяла платформа с пъстри по тематика, но обединени от качеството си подкасти.

повече информация
БДС или фонетична? Битка за букви

БДС или фонетична? Битка за букви

Какво е разположението на буквите, които ползвате – според добрата стара подредба, дошла от пишещите машини, известна като БДС? Или фонетичната, при която буквите на кирилицата следват еквивалентите на тези от латиницата?
Има ли по-добро решение? Наистина ли от този избор зависи сериозно скоростта, с която набираме символи на компютъра? А дали и двата стандарта не са остарели, защото идват от времената, когато основната им цел е била да са удобни за пишеща машина?
Тази история започва преди 115 години, когато компютрите ги няма дори във въображението на хората…

повече информация
„Единственият ни шанс е да си спомним, че сме творци“

„Единственият ни шанс е да си спомним, че сме творци“

Тодор Колев е опитен програмист, предприемач, ментор на впечатляващи таланти в областта на информационните технологии. Но също и човек със собствен, прелюбопитен поглед не само към технологиите, но и към развитието ни като цивилизация.
Бъдещето, което идва с напредъка на технологиите, е това, което го вълнува повече от всичко. Няколко години задълбочено се занимава с когнитивна психотерапия, а после и с… теология.
Готови ли сме за следващата стъпка в еволюцията, която идва с технологиите? Защо не се замисляме за огромните предизвикателства, които идват? Как бъдещето ни води към все по-децентрализирани решения? Съвременният икономически модел се задъхва от предизвикателствата на времето, но какво се задава след края на капитализма?

повече информация
MrBeast: Ами ако… ти дам $1 млн.?

MrBeast: Ами ако… ти дам $1 млн.?

Стоите си на работното място, когато изведнъж… се задава невзрачен младеж с небрежна брадичка и пита: „Би ли напуснал работата си, ако веднага ти дам срещу това 100 000 долара?“ Как ще реагирате? Ще се съгласите ли?
Искате ли да получите свой… остров? Ами собствено „Ламборджини“? Ей тъй, като подарък, без никакви уловки?
Онлайн няма невъзможни неща, а понякога на границата на провокацията се ражда смисълът.
Г-н Звяр – MrBeast, е прелюбопитен инфлуенсър, натрупал над сто милиона абонати, като просто… раздава парите нататък! Сюрреално организира скрита камера, която дори не е скрита. Трупа пари от реклами, за да ги раздава по зрелищен начин, понякога с провокираща задача, понякога… просто ей така. Лудост ли е това?!

повече информация
Дънинг и Крюгер. Силата на незнанието

Дънинг и Крюгер. Силата на незнанието

Психолозите Джъстин Крюгер и Дейвид Дънинг са създателите на знаменитата теория, която описва толкова добре голяма част от днешната комуникация в мрежата. Чрез нея можем да разберем още и за проблемите, които се натрупват що се отнася до начина, по който се информираме онлайн.
Теорията е проста, но и показателна, също както експеримента, от който се ражда. Със сигурност сте чували за нея, но е интересно не само да се заровим малко по-подробно в смисъла ѝ, а и да научим поучителната ѝ история.

повече информация
Share This