Случвало ли ви се е да четете интервю… в което писател има шанса да задава въпросите на герой от свой собствен роман?
За образи ще си говорим, силни и шарени като тези от снимките му и като самия него. Гаро Кешишян е едно от най-популярните имена в българската фотография. Майсторството му е добре познато и в чужбина. През 90-те показва самобитните си произведения в Хюстън, Токио, Женева… По това време е близък приятел на фотографа Йордан Йорданов – Юри за когото се разказва в романа ми „И додето се раждат лъчите“. На страниците на книгата се появява и Гаро с целия си колорит.
Отскоро той също е автор на книга, съставена с помощта на приятеля му Красимир Машев. Гаро събра част от пъстрите си спомени и запомнящи се фотографии в „От упор“. Така, както „стреля“ фотоапаратът му. А сега от упор посреща и въпросите ни за днешния и миналия свят на фотографията.
Интервюто е осъществено със съдействието на Надежда Павлова, Добрин Кашавелов и Никола Михов. То е част от материала, който тримата събират, за да подготвят филм за Гаро Кешишян. Сигурен съм, че и вие, както и аз, нямате търпение да видите многото гледни точки, събрани от екипа в продукцията, създадена с подкрепата на „Фотосинтезис“.
– Самотна работа ли е фотографията?
– Когато си сам срещу модела си и няма никаква публика, знаеш ли колко е трудно? Човекът започва по грешка да те взема за приятел. Не приема, че е работа, защото тук пари и без това няма, ама да кажем, че така. И след това няма отърване от модели, от хора, те се обиждат на всичкото отгоре, когато си зает.
Странна работа е фотографията! Но по онова време тя не беше до такава степен безобразно насилвана.
Сега всеки вдига един телефон и пука.
И като си заснеме кебапчетата, мисли, че е направил снимка, защото са на фокус. Тъй ли? Ами, хубаво.
„Строителни войски“
– Колко дълго живее една снимка?
– Физически засега най-много 200 години. Но времената се променят. Виждаш как един човек е достигнал до борда на това, което в даденото време може да се понася. Да кажем, снимки от войни, от човешки трагедии. Човек се учи от много неща.
Винаги са ме питали защо вечно ходя с фотоапарат, като не снимам. Все имам чувството, че нещо ще се случи, пък то не се случва. А и да се е случило, не ме интересува. В очакване на другото нещо, което какво ще е…
Колко живее една снимка? Не знам. Колкото време има някой да я харесва, толкова. Тайна ли е, или не, но
натискането на спусъка наистина е смърт. Един убива заек, друг убива лъв.
– Доста интересни истории си натрупал за тези десетилетия снимане и безброй проекти.
– Какви ли случки нямам. Един мой приятел, италианец, баща му на 90 години вече, има си лозе на края на града, там си живее. Има един бял гълъб, който непрекъснато му стои на рамото и аз му казвам: „Ще взема да снимам баща ти с този бял гълъб“. А той беше от Чуждестранния легион на Франция, връща се, прави деца на жена си и заминава пак нанякъде. Като станали 9, тя не издържала, напуснала го и станала монахиня. И аз му викам: „Този гълъб все едно е майка ти на рамото му, когато е остарял и сам. „Да, да – отвръща ми приятелят, – и той така мисли много често. Но трябва да ти кажа, че от време на време ги изяжда и с ориз“.
Какви лудости? Ужким духът на жена му, а той накрая сготвя гълъба с ориз и си взема друг. Какви неща се случват в тоя свят! Върви, та пиши романи, като Маркес.
– Като спомена Маркес, той пише: „Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека…“ Прав ли е?
– Моята снимка, груповата на трудоваците в гръб, е една от най-често печатаните в Източна Европа, може би е показвана над 120 пъти, не ги броя, ама вестници, списания, като минеш през Швейцария, Щатите. Това няма никакво никаков значение. Важното е какво да кажем на сегашните момченца, които са си купили фотоапарат. Какво искат да направят те? Какво?
При нас беше лесно. С известен риск. Снимахме нещо, което властта не искаше да се знае, и ние смятахме, че е шпага в ръката ни. Ама сега?
Сега всичко е разрешено наужким.
Добре, ами тогава какво показваш сега? Залези и изгреви в Родопите, така ли? И един, хванал магарето си и върви. А като случайно няма куче, му слагаш на фотошопа и става страаашно! Кому става страшно не знам, и аз съм ходил в Родопите. Вярно, понякога съм виждал нещо потресаващо красиво, ама всеки път да виждаш, това ми идва в повече.
– Тоест, според теб младите фотографи се опитват да преповтарят, при това по доста кичозен начин, така ли?
– Не само го мисля, то е факт. Има неща, които са интересни за времето, в което са се случили. Не въобще. Сега, когато стои този огромният гръб на моята снимка… ами, нямаше мутри още! Значи, това е предчувствие за нещо, което ще става. Както го е написал Гого Лозанов, само че при него е по-сложно: „Ако Август Зандере е правил предчувствие за това, което ще се случи, снимките на Гаро Кешишян са предчувствие за нещо, което е заминало“.
След известно време те се превръщат в знак за времето, но не може да е вечно. Макар че, ако гледаш работите на Бресон, при него нещата са толкова изчистени, толкова човешки, че прехвърлят времето, в което са направени. Как можеш да мислиш за някакво си време, него го няма…
Не мога да понасям фотографа, който е направил снимката на детенце, когато погребват баща му и то държи дрехите. Не знам дали мога да снимам тогава. Аз ще отида и ще прегърна детенцето.
– Как успяваш да намериш общ език с толкова различни хора – и с генерала, и с оперния певец?
– Хм. Това е много лесно. И със смъртни в килиите. Няма да лъжеш човека. Можеш да се държиш уважително, но няма да го лъжеш. Ако почнеш да го хвалиш, той веднага ще разбере. Той си знае кой е. Затова трябва да си много ловък.
С много работи е изпълнен животът на един фотограф. Повечето избягват от контактите с хора, или снимат, ама има някаква алиенация. Примерно човекът си води магарето, бай Радан с най-добрият му приятел. Снима, хубаво. Човекът стои, не изпитва някакво притеснение, защото така си живее. Всъщност, по-големият герой в снимката е самият ти герой. Фотографът не е герой, той е една, как да кажа, леко неприятна личност.
Кражба си е това фотографията, със сигурност. Кражба на парчета истина.
Ако си добър джебчия обаче… И на мен още не ми е ясно защо хората се дразнят, когато някой ги снима.
Пред мен хората винаги са се чувствали свободни. И аз мисля, че точно с това съм ги печелил. Но вече остарях и за какво им е моята дърта свобода…
– Какво ти е интересно да снимаш днес?
– Ами, вече почти нищо…
– Понякога буквалното и странното лесно се срещат. Вярно ли е, че най-екстравагантните портрети си правил в студио, в което снимаш паспортни снимки?
– Да. Хората, като влизат за паспортни снимки, а аз, като ги омагьосам, се получават тези портрети. Но поначало, когато направих това студио, имаше само държавни скучни паспортни студия. Празен фон, да се вижда едното ухо и хайде, чао. При мен беше станало съвсем друго. Това се разчу полека-лека и хората започнаха да идват с представата си за снимки, които са виждали в по-старите студия. Тук става нещо друго, те стават ужасяващи герои на съвсем друга история. И сега да ме питаш как съм ги манипулирал, не мога да ти кажа.
Трябва да манипулираш човека, докато се успокои и се превърне в пластелин. Но не го пипай, когато няма настроение. Не може. Обикновено хората са тщеславни, искат нещо да се случи, ама неудобно им е, пък и не знаят как.
Ама думата „манипулация“ не е много точна. Според мен това е едно психоразсъбличане. Което хич не е лесно.
Тайната понякога е да влезеш в къщите им, те да те допуснат, което сега е абсолютно невъзможно. „Край, този идва, ще ни опише покъщнината, ще ни ограбят“. Едно време можеше, особено в циганските къщи.
Преди време бяха дошли журналисти от София, които ме питаха как съм снимал в циганската махала. Добре, нека отидем. Влизаме в една къща, стои възрастна циганка. „Боже, нямаме пари“, хубаво. И аз викам: „Добре, нямаш пари, дай да се помолим на Господ да помогне малко“. Тя започва да казва една молитва, дето не мога да разбера на какъв език е, християнка ли е, мюсюлманка ли е, китайка ли е. Тя обаче си нарежда… Викам: „На кой Господ се молиш, бе, мадам? Не чувам „Исусе“, „Аллах“, нищо не чувам“. А тя: „Абе, и аз не го знам кой е, ама…“.
„Строителни войски“
– Строителните войски са емблематична тема за теб, снимаш ги с десетилетия, чак до края на тази институция през 97-а. Разкажи малко повече за тях?
– Нещата се променяха във времето, аз също се променях. Започнах със затворниците, стана случайно. Бяха дошли да работят по разширението на завода, където бачках като инженер. Офицерът, който отговаряше за тях, се оказа, че ми е състудент от МЕИ-то и го помолих: „Върви до тоалетната, остави ме да си снимам“.
Полека-лека нещата взеха да се усложняват. Все повече случки се закачаха една за друга. Живеем в блокове близо до поделението и като идваха да се хранят всички войници, сядаха в калта по тревите. След това стигнах до положението да снимам и войнишки клетви, да вляза в поделението. Имах късмет с един офицер, като видя снимките и каза: „Боже, аз цял ден вървя тук и не ги забелязвам тия неща. Какво направи, бе, Кеш? Аз скоро и без това ще напускам, ами ще взема да те пазя. Цял живот съм писал доноси, сега ти ще си ми индулгенцията“.
Бяха изпратили едни войничета да помагат на някакви строежи около Бургас. Обаче ги забравили, изобщо не знаят кога са ги пратили, кой. И ги намираме подивели, 3 години не знаят дали са в армията, дали са на служба, като муджахидини, с такива бради, живеят по дърветата, направили си наколни жилища. И по цял ден бачкат, защото, като отидат в столовата, им дават да ядат.
Накрая, като направихме изложбата в община Варна, дойдоха телевизия, радио. А офицерите гледат и плачат. Винаги като се уволняват войниците, им ставало много тъжно.
Даже ми даде златен медал генерал Пешлеевски, а аз съм с една черна тениска, чуди се къде да го сложи този медал. И го питам: „Г-н генерал, дай да направим едно превратче… Защото се намираме в едно средно положение, вижте какво стана. Обаче искам да е преврат на Строителни войски. После всичките тия мутри, като награбят кирките и лопатите, знаеш ли какво ще направят? Ще стане градина България“.
Снимка от първия митинг на СДС във Варна
– Друг твой типичен проект е „Арменци“, доста говориш и в книгата за арменския си произход…
– Имаше годишнина от кончината на моите родители. Тогава нещо ми стана, нещо като данък на кръвта. Реших да поканя повече хора, да ги снимам в грос. Да се сетят по нещо от своите родители и то да стои като текст отдолу. Хората започнаха да идват, аз ги събирах от арменската черква в неделя.
За мен беше най-интересното, че за тази серия ми дадоха наградата „Варна“, за първи път на фотограф въобще. После изложбата стигна до Италия, показаха я в музея за модерно изкуство „МАРТ“ в Роверето, а в съседната зала – изложба на Хуан Миро.
Ашот Папазян, фотограф, хубав приятел, написа великолепното нещо, което баща му му е казал. „Виж! Ако можеше да се направи пилаф от думи и едно море с масло, щях да поръчам“.
Идва един, казва се Мардик, на арменски значи „боец, воин“. А той много благ човек, усмихнат, казва: „Нищо не си спомням от родителите си…“. „Е, добре, кажи какво да напиша под твоята снимка?“ „Виж, има 3 неща, които не искам никой да ги пипа, защото тогава ще се превърна в истински воин и ще стане лошо. Бог, родина и семейство“.
– За един арменец в България коя е родината?
– Тук е родината, а отечеството е Армения. Тези две думи за теб са едно и също, обаче за емигрантите не са. Аз не знам отечеството си, не съм го виждал, няма и да го видя, обаче родината ми е България.
– А твоето име какво означава?
– Гарабед на арменски идва от Иоан Предтеча, първия християнин, значи „първи“.
Аз най-харесвам оксимороните в имената. Имах един приятел, Вихрен Запрянов. Какви са тези запрени вихри? Ами актьорът, който изигра Васил Левски, Веселин Плачков. Как си хем весел, хем плачеш?
Още повече обичам оксимороните във фотографията, често се налага такива неща да получават своето оправдание, но във визуален вариант.
– Известен си и с това, че не пазиш много от снимките си. Това не е ли малко странно, не е ли ролята на фотографията точно да съхранява?
– Скуката ме кара да се държа така. Например, тази книга я прочетох между 7 и 10 пъти и мога да кажа финално, че по-тъпа книга не съм чел. Аз съм я написал, обаче не ми харесва, бе. Колкото повече препрочиташ едно нещо, или себе си не харесваш, или книгата. То е горе-долу като в секса.
На един от най-големите варненски писатели – Наско Липчев, прозаик, му се чудех: „Наско, как можеш да пишеш такива дебели книги, бе? Аз два листа като напиша, препрочитам ги три пъти и веднага ги късам“. „Гарич – вика, – ти не разбираш това да си прозаик. Никога няма да четеш това, което пишеш!“. Това много ми хареса. „Според теб Толстой колко пъти е прочел „Война и мир“?. Не може, то и един път не може човек да я препрочете“. И ми каза как веднъж взел, че убил героя си в някаква катастрофа. Ама забравил и след известно време тоз пак се появява. А! Не беше ли загинал? Така че добре е и да се помни…
– Но като не съхраняваш снимките, не ти ли е жал, че нищо може да не остане?
– Ами, не остава. Каквото било, било. Какво да направим? Кое е останало най-накрая? Нищо.
Между два взрива на Вселената нищо не минава от другата страна.
– Стана дума за книгата ти, казва се „От упор“, направо страховито заглавие. Не е ли доста различно дали си насочил дуло насреща, или обектив?
– Казва се така първо, защото Красимир Машев е полицай, милиционер, писател, сатирик, всичко, което може да ти дойде наум. Ние с него имаме крайни различия: той е русофил ужасен, аз съм русофоб ужасен. Обаче се обичаме, защото всеки може да скочи и да помогне на другия поради 1500 причини. Красимир, като взе да ме разпитва, си казвахме, заглавието ще го измислим после. И някак естествено дойде „От упор“.
На някои езици „да направя снимка“ не се казва take a photo, а shooting. Да стреляш с обектива. След като съм опрян до стената да казвам, каквото знам.
Проблем имаше с това дали да е „в упор“ или „от упор“. И двете форми са приемливи, ама книгата започва със съгласна. Ние, българите, си викаме „Еееей“, отваряш си устата, за да излезе звук. При румънци е например „Мъй“. Е, защо си затваряш устата, като ще викаш, бе!
Тук имам късмета Гаро да направи потрет и на моето семейство.
– Кои са най-важните учители в живота?
– Да научиш нещо от учител – какво ще рече това? Че той не иска да те промени, а да запази огънчето, което носиш. Така съм се мъчил и аз с моите дечурлига, които идват на курсове. Едно детенце – Стела, може да прави много красиви снимки на животни. Те я обичат и сами идват при нея, тя е с огромни зелени очи, с дълги коси, ужасно красива. Никой не може да прави снимки на животни, както тя. Е, аз какво да ѝ кажа: „Остави това, ще снимаш изгреви“. Глупости и половина.
Веднъж дойде позната моя журналистка на уроците и пита: „На какво ви учи Гаро Кешишян, на вицове ли?“. Едно от момичетата помисли и каза: „Учи ни, че човек никога не може да направи две еднакви снимки“. „Е как да не може? Ей сега в студиото, ако сложим една купа с ябълки, апарата на статив, утре вечер идваме и правим нови снимки.“ И тази Стела с животинките ѝ отвърна: „Не е вярно. Вече ще сме остарели с една нощ и затова снимките няма да са едни и същи. Защото ние не сме същите“.
Много ми е странно днес колко малко хора, вместо да се занимават с бленди, скорости и обективи, разговарят за себе си.
За това, че нещо става с теб през цялото време. И с другите, ама за тях знаеш по-малко.
– Доволен ли си от нещата, които си постигнал?
– Да, аз съм доволен от живота си поради една много важна причина. Всичко, което си мечтаех, ми се случи. И понеже никога не съм мечтал за пари… това не ми се случи. Аз съм щастлив човек. Имам повече приятели, отколкото врагове. Как няма да харесваш Гаро Кеш? Кажи ми, как да не го харесаш?!
Снимка: Надежда Павлова
– Страх ли те е от нещо?
– Да. Да не ме боли, като умирам, само от това. Защото не обичам болката. Физическата. Другата… свикнах с нея, но физическата… кой ли я обича. И най-долният микроб, и той. Ама без болка, няма информация за нищо. Болката е мярката за човешкото познание.
