Ценителите на театъра я познават като „Приятно ми е, Ива!“. Дебютният самобитен моноспектакъл на Ива Тодорова се превърна в безспорен хит, спечели безброй фенове и престижни награди. Неотдавна дойде време за неговото своеобразно продължение.

Този път „Ива е онлайн“ в „Театър 199“ и, разбира се, историята е дигитална. За любовта и най-важните срещи, във, извън и въпреки мрежата. За трудните истини и полета на фантазията.

След като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, дълги години тя живее в Италия. Връща се у нас и повече от десетилетие работи като рекламен директор в списание „Осем“. Ива е и редактор на романа „И додето се раждат лъчите“.

Има ли свобода онлайн? Приятели ли са ни наистина фейсбук приятелите? Какви шегички да очакваме да ни разказва изкуственият интелект? По-леки ли са, смислени ли са срещите, влюбванията и разделите в интернет? Ива ни отговаря в типичния си шеметен стил.

– „Приятно ми е!“ – ти стана известна с това начало на разговор, ама май днес онлайн нямаме време за такива формалности.

– Времето е кът! Наистина! Никога не съм усещала, че така лети, както днес.

– Ива отпреди 20 години би ли повярвала, че днес ще живеем толкова технологично?

– Спомням си, прадядо ми казваше, че те са карали талиги и след това като се появил самолетът, всички на нивата спирали работа, за да го гледат. После свикнали. Та и аз така. Малко съм далеч от технологиите, още бия яйцата с вилица.

Снимки: личен архив

– Има ли свобода онлайн?

– Има свобода в сърцето и ума,

тя е въпрос на гени, възпитание, традиции, среда и много други неща.

Въпрос на избор също. Пречки винаги има, и според мен така е по-добре. Абсолютната свобода е химера, но има примери и за огромна вътрешна свобода, изразена в реалния живот. Творците, смята се, носят този заряд. Но дори днес, в ерата на интернет, те предпочитат да творят в реалните сфери на своето изкуство. В театъра – онлайн творчество ми се струва абсурдно. Колкото за информационната свобода онлайн, всички знаем, че социалните мрежи подлежат на цензура, но е факт и досегът до огромна информация, който ни дават.

– Може ли човек да се влюби онлайн?

– Да, както може да се влюби от големия екран. Аз съм влюбена в Брад Пит.

– Въпросът е, че онлайн и Брат може да се влюби в теб, а от екрана – надали. А може ли да се раздели?

– Да. Има такива олекотени варианти на раздяла. Приятели от детството се „ънфрендват“ като символ на това, че са скарани. Двойки се блокират, за да не се следят в социалните мрежи.

Това е смешно, несериозно, привидно, защото, каквото и да правим, няма как да се избегне страданието

в сърцето при една раздяла. Бергман казва в един свой текст, че това е второто по трудност нещо в живота след смъртта на близък. Но днес

разделите на живо се допълват и с решението какво да правиш с този човек онлайн –

да го блокираш ли, да го оставиш ли така, както е, да пишеш ли за него на стената си и така да потърсиш подкрепа от всички. Много е смешно. Дядо ми казваше: „И какво сега?! Жива раздяла!“ и се прегръщахме за сбогом… жива раздяла – това е.

– Къде човек е по-истински: онлайн или офлайн?

– Истината е голяма моя тема, а и тема на съвремието. Безспорен факт е, че онлайн платформите позволиха развитието и публикуването както на обективни становища, така и на лъжливи новини. Създаде се индустрия на лъжливите новини, дори в официални медии стресът и търсенето на сензация, преследването на рейтинг и вечното състезание с другите също води до грешки по невнимание или наблягане на факти, които изкривяват реалността.

Да не говорим за света на рекламата. В личен план държа на личните срещи. Смятам, че е важно хората да се слушат на живо. Не е тайна, че това е голям ход в психологията, изслушването на пациента е вече лечение. Аз обичам да споделям на живо, да отговарям спонтанно, това е различно изживяване от възможността, предоставена от чата.

Имам нужда да слушам и да наблюдавам, да използвам всички сетива – обоняние, допир, които са невъзможни онлайн, поне засега.

Обикновено онлайн казваме неща, които ни е трудно да изкажем лично. Влиза се в псевдоконфликт, вместо в прелестен реален такъв. Общуването става хладно, равно. Спомням си, в първи курс Коко Азарян ни учеше, че конфликтът поражда действие. В този смисъл онлайн общуването не поражда действие, няма предпоставки за това.

Не можем да наречем хейта конфликт. Защото няма опонент. Хейтът е затворен между юзъра и компютъра, не подлежи на обсъждане.

Той е монологична форма, която онлайнът създаде и подлъга много хора, че това е диалог или спор. Няма такова нещо! Хейтът е за страхливците, а страхливци са хората, които не застават зад истината, зад действията си. Защото хейтърите не извършват действие в аналоговия смисъл на думата.

– Какво значи да си онлайн?

– Да си на линия. Да си свързан в интернет. Но

доколко можеш да си свързан с каквото и да било в интернет, е отново голям въпрос.

Пак ще се позова на психологията, според която връзките се случват, когато даваме. Даваме на децата си, на работата, на приятелите, било време или чувства. В даването се ражда връзка. Ние избираме какво и колко да даваме.

Интернет ни дава информация, светкавична комуникация, но взима безконтролно времето ни и информация за нас. Аз, като обикновен юзър, не съм наясно колко лична информация предоставям, нито пък контролирам времето, отделено за интернет. А това не са ли най-ценните, дори безценни неща, които притежаваме?!

Не знам дали е равностойно. От сън спомени няма, малко е така и с интернет.

– Случвало ли ти се е да се отделяш задълго от мрежата?

– Да, неусетно, когато съм на път. Аз сравнително късно се сдобих със смартфон. Нарочно. Когато пътувам, се стремя да си записвам с лист и химикал. Дори имам едно ходене във Филипините без фотоапарат, за да гледам света, а не прозорчето на обектива. Имам страхотни записки и, разбира се, страхотни спомени.

Имам усещането, че интернет изтрива спомените ми, колкото и фейсбук да ми припомня снимки отпреди година.

Отскоро пак започнах да водя дневник – в тефтер с химикалка. В началото го усещах като загуба на време, вместо да го набера за 2 секунди във файл. Но виждам, че тази химикалка като че ли остойностява дните и преживяванията ми по един различен, бавен начин, по-задълбочен, по-внимателен. Описване на дните и размислите ми е без никаква цензура. „Фейсбук“ – самата дума би могла да се преведе като „дневник“, но не е.

Там се споделя с огромна аудитория и събирането на лайкове е част от споделянето.

В личния дневник си безпощаден, по-истински, може да е привидно по-скучно да не споделяш и да не получаваш одобрение, но липсата на всякаква цензура безспорно вдъхновява фантазията.

– Как изглеждаше първата ти среща с компютрите?

– В училище учихме информатика – чакахме 8-битов компютър да загрее около 10 минути и после смятахме на него, но само преподавателят можеше да пише. Гледахме машината като шкаф и си шушукахме, че в този час сме можели да поиграем баскет на двора.

След като завърших ВИТИЗ, се записах на курс по компютри. В залата бяхме аз и 10 бъдещи секретарки. След първия час учителят ме попита защо съм в този курс и аз се учудих, не е ли вече задължително, като шофьорската книжка?! „Не е – каза той, – недей да се мъчиш, тая работа не е за теб.“

– А как попадна в мрежата?

– Мой приятел ми показа как се рови в интернет. Можеш да имаш поща. Дълго време ми трябваше, за да осъзная как така ще имам поща и как е възможно никой друг освен мен да не може да я чете.

От самото начало на интернет много ме занимаваше казусът с личните данни, как така дори и да имаш парола, никой не ти чете пощата. Все пак, някой сигурно знае как… Но фактът, че можеш да бродиш в нещо като книга, библиотека и там да намираш информация за всичко ме вдъхновяваше. Спомням си, когато имах първия настолен много бавен компютър у дома и се свързваше с интернет през телефона, колко нощи утрепах в ровене. Веднага се пристрастих. И така до днес.

– Разкажи ни за някой чат, който няма да забравиш?

– Един от най-скъпите е с баба ми. Вече бях заминала да живея в Италия и тя си направи профил в „Скайп“. Беше се кръстила tincheto, както са я наричали нейните, когато е била дете. Представи си, това е преди 100 години и тя го увековечи в този чат. Пазя го целия. Той е от 2004-а, година, след като се появи една от първите версии на „Скайп“. Тя пишеше много бавно, тогава всички ползвахме шльокавица и тя се объркваше – учителка. Но го преглътна в името на комуникацията с любимата внучка на стотици километри от нея. Била е на 71. И си спомням, че с появата на всяка буква на екрана, а това се случваше бавно, аз се просълзявах от умиление, и накрая написа:

dobre sam, ne se pritesniavai, zdrava sam. bavnichko shte se naucha. И се научи.

– Какво ти липсва от ранните години на интернет?

– Тръпката на нещо ново. Тайната за това кой седи там някъде зад своя компютър. Мен

много ме занимава този въпрос – кой седи срещу мен. Хората са ми много интересни.

Като съм била малка, съм се качвала в тролея и съм се запознавала с целия тролей, как се казват, имат ли деца, къде отиват… Имаше момент, в който ежедневно киснех в социалните мрежи. Напоследък са ми скучни. Всичко отминава.

– Като стана дума за тях, правят ли ни наистина по-социални социалните мрежи?

– Правят ни асоциални, аз самата съм жив пример.

Има дни в които мога да не се срещна с нито един човек, да изкарам деня у дома,

пред компютъра. И това ми е достатъчно. После отивам сред природата с приятели и виждам, че това „достатъчно“ не значи „радостно“.

– Ще се пренесе ли и театърът един ден онлайн?

– Не!

Аз ще съм една от заклетите хардлайнери театърът да остане на живо.

– Кой виц ще разкажеш на изкуствения интелект, когато го срещнеш?

– Аз ли? А не е ли по-редно той да има огромен отдел вицове и да се попилеем от смях?! Бих му разказала някой детски виц, с показване, да видим дали ще го разбере. „Мамо, мамо, вярно ли, че главата ми прилича на нощно шкафче…“ Интересно е какво чувство за хумор би имал той.

– На какво е най-важно да го научим?

– На състрадание, ако това е възможно.

– Какво те разсмива онлайн?

– Ти. Не се шегувам, имали сме ужасно смешни и проникновени чатове в офиса, докато сме в съседни стаи. Искам да кажа, че хората най-много ме разсмиват.

– А има ли смисъл човек да се смее пред компютъра, а не с други хора?

– Да, смехът винаги има смисъл. Аз не пропускам да се посмея в каквато и да е ситуация. Дори в най-забранените, дори когато ми стане смешно на сцената, а не бива.

– Кои са най-гадните демони, които дебнат онлайн?

– Самотата. Това е нейното царство.

Ива с режисьора на двата спектакъла Стоян Радев.

– Къде е истинският живот: онлайн или офлайн?

– За мен е офлайн. А за теб, като програмист?

– За мен и двете са форми на истински живот, но отговорът ми би бил доста дълъг.

Скоро виртуално ще можем да пътуваме навсякъде, ще имаме и отделна виртуална реалност, метавселена. Харесва ли ти идеята?

– Аз съм гледала VR филми, имам и очила, много е забавно. Там ще можем да срещаме хора, поне аз така си го представям, всеки ще може да решава до каква степен дигиталният му аватар да се покрива с реалния образ и да присъства в метавселената. Та ако и там имаме интуиция кой седи срещу нас, а не сме в ужаса на „Изгубената магистрала“ на Дейвид Линч,

ако хакерството, злоупотребите, агресията са контролирани, защо не?!

Но аз толкова обичам да пътувам, тялото ми да се движи от една точка до друга… Много щастлива съм се чувствала на Камино ди Сантяго. Носиш една раница с 2 тениски и едни обувки, правиш едно и също всеки ден – ходиш, но си толкова богат на впечатления, тялото ти произвежда серотонин, защото се движи. Става машина, умът е жив, а емоцията е щастие. И всичко сякаш има смисъл.

– По-яко ли ще е, когато можем да си говорим с онлайн аватар, но неразличим от човек?

– Ха-ха, и аз така си го представям, че ще има драма, кое е истинското, доколко, може ли моят аватар да се обърне срещу мен? Както ежедневно влизаме в разпри и вътрешни борби със себе си. Ще може ли да действа вместо мен или винаги ще мога да контролирам това?

Шизофренията ще е пълна. Ако започнем да фантазираме свободно, можем далеч да стигнем и най-вероятно това наистина ще се случи съвсем скоро. Не знам, нямам отговор на този въпрос, мога само да фантазирам и си фантазирам оптимистично.

– Какво мислиш за инфлуенсърите? Какво си струва да научим от тях?

– Интересно и благородно е да отделяш от времето си и да споделяш нещата, които си открил. Всеки може да е инфлуенсър. А и алгоритъмът на социалните мрежи, меко казано, те приласкава да го правиш. Аз следя инфлуенсъри, най-приятни са ми такива, които имат малко реклами. Но пък аз съм работила 10 години в рекламата и знам, че тя е като река, търси и придобива нови форми.

Инфлуенсърите се оказаха доста раздвижени и идейни в представяне на продукти. Понякога целият комерс може да е много обиден за последователите, но понякога наистина получаваш полезна информация. Следвам Маги Сан, познавам я още от бебе, а днес самата тя е майка. Възхищавам се колко енергия влага и какъв труд и организация е да си влогър. Следвам с интерес и Мария Жекова, но бих я нарекла „инспиратор“, не „инфлуенсър“.

– Какво отличава онлайн приятелите от истинските приятели?

– Голяма смешка, че онлайн приятелите ги наричаме „приятели“. Мисля, че вторият най-успешен сериал в света е именно „Приятели“. Защо е толкова успешен? Защото всички се свързват с него. И какво правят героите от филма – през цялото време са заедно – у дома, в бара…

Не знам защо онлайн приятелите се наричат така. Често имаме и неприятели в листа. От истинските приятели имаме нужда, привързани сме към тях – да ги виждаме, да си поревем заедно, да си мълчим, да се хилим, да се прегръщаме, помагаме. Колко е хубаво да се появиш на вратата на някого без предупреждение! Като на имен ден… Как

това може да се сравни със сухо писане по стената… Но именно то си стана правилото, а другото вече е изключение.

– Как да разберем кой ни е приятел и кой ни е враг онлайн?

– Ох, цялата тази афера все не мога да я приема насериозно. Прилича ми на лексикон. Социалните мрежи ни върнаха на детската площадка. Аз обичам да чета определения от уикипедия за общоприети думи. За „приятелство“ е много интересно. Може да си го прочетете. Няма нищо общо с това във фейсбук.

– С какво е по-различна онлайн любовта от другата, по-скучната?

– За любовта съм направила представление – „Ива е онлайн“. Заповядайте да го гледате на 3 и 25 януари, тогава са следващите дати. Мисля, че ще се позабавляваме заедно… и ще початим искрено.