„Имам усещането, че интернет изтрива спомените ни“

дек. 28, 2021 | Срещи

„Имам усещането, че интернет изтрива спомените ни“

28 декември 2021 | Срещи

Ценителите на театъра я познават като „Приятно ми е, Ива!“. Дебютният самобитен моноспектакъл на Ива Тодорова се превърна в безспорен хит, спечели безброй фенове и престижни награди. Неотдавна дойде време за неговото своеобразно продължение.

Този път „Ива е онлайн“ в „Театър 199“ и, разбира се, историята е дигитална. За любовта и най-важните срещи, във, извън и въпреки мрежата. За трудните истини и полета на фантазията.

След като завършва НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, дълги години тя живее в Италия. Връща се у нас и повече от десетилетие работи като рекламен директор в списание „Осем“. Ива е и редактор на романа „И додето се раждат лъчите“.

Има ли свобода онлайн? Приятели ли са ни наистина фейсбук приятелите? Какви шегички да очакваме да ни разказва изкуственият интелект? По-леки ли са, смислени ли са срещите, влюбванията и разделите в интернет? Ива ни отговаря в типичния си шеметен стил.


 

– „Приятно ми е!“ – ти стана известна с това начало на разговор, ама май днес онлайн нямаме време за такива формалности.

– Времето е кът! Наистина! Никога не съм усещала, че така лети, както днес.

 

– Ива отпреди 20 години би ли повярвала, че днес ще живеем толкова технологично?

– Спомням си, прадядо ми казваше, че те са карали талиги и след това като се появил самолетът, всички на нивата спирали работа, за да го гледат. После свикнали. Та и аз така. Малко съм далеч от технологиите, още бия яйцата с вилица.

 

Ива Тодорова

Снимки: личен архив

 

– Има ли свобода онлайн?

– Има свобода в сърцето и ума,

тя е въпрос на гени, възпитание, традиции, среда и много други неща.

Въпрос на избор също. Пречки винаги има, и според мен така е по-добре. Абсолютната свобода е химера, но има примери и за огромна вътрешна свобода, изразена в реалния живот. Творците, смята се, носят този заряд. Но дори днес, в ерата на интернет, те предпочитат да творят в реалните сфери на своето изкуство. В театъра – онлайн творчество ми се струва абсурдно. Колкото за информационната свобода онлайн, всички знаем, че социалните мрежи подлежат на цензура, но е факт и досегът до огромна информация, който ни дават.

 

– Може ли човек да се влюби онлайн?

– Да, както може да се влюби от големия екран. Аз съм влюбена в Брад Пит.

 

– Въпросът е, че онлайн и Брад може да се влюби в теб, а от екрана – надали. А може ли да се раздели?

– Да. Има такива олекотени варианти на раздяла. Приятели от детството се „ънфрендват“ като символ на това, че са скарани. Двойки се блокират, за да не се следят в социалните мрежи.

Това е смешно, несериозно, привидно, защото, каквото и да правим, няма как да се избегне страданието

в сърцето при една раздяла. Бергман казва в един свой текст, че това е второто по трудност нещо в живота след смъртта на близък. Но днес

разделите на живо се допълват и с решението какво да правиш с този човек онлайн –

да го блокираш ли, да го оставиш ли така, както е, да пишеш ли за него на стената си и така да потърсиш подкрепа от всички. Много е смешно. Дядо ми казваше: „И какво сега?! Жива раздяла!“ и се прегръщахме за сбогом… жива раздяла – това е.

 

Ива Тодорова

 

– Къде човек е по-истински: онлайн или офлайн?

– Истината е голяма моя тема, а и тема на съвремието. Безспорен факт е, че онлайн платформите позволиха развитието и публикуването както на обективни становища, така и на лъжливи новини. Създаде се индустрия на лъжливите новини, дори в официални медии стресът и търсенето на сензация, преследването на рейтинг и вечното състезание с другите също води до грешки по невнимание или наблягане на факти, които изкривяват реалността.

Да не говорим за света на рекламата. В личен план държа на личните срещи. Смятам, че е важно хората да се слушат на живо. Не е тайна, че това е голям ход в психологията, изслушването на пациента е вече лечение. Аз обичам да споделям на живо, да отговарям спонтанно, това е различно изживяване от възможността, предоставена от чата.

Имам нужда да слушам и да наблюдавам, да използвам всички сетива – обоняние, допир, които са невъзможни онлайн, поне засега.

Обикновено онлайн казваме неща, които ни е трудно да изкажем лично. Влиза се в псевдоконфликт, вместо в прелестен реален такъв. Общуването става хладно, равно. Спомням си, в първи курс Коко Азарян ни учеше, че конфликтът поражда действие. В този смисъл онлайн общуването не поражда действие, няма предпоставки за това.

Не можем да наречем хейта конфликт. Защото няма опонент. Хейтът е затворен между юзъра и компютъра, не подлежи на обсъждане.

Той е монологична форма, която онлайнът създаде и подлъга много хора, че това е диалог или спор. Няма такова нещо! Хейтът е за страхливците, а страхливци са хората, които не застават зад истината, зад действията си. Защото хейтърите не извършват действие в аналоговия смисъл на думата.

 

– Какво значи да си онлайн?

– Да си на линия. Да си свързан в интернет. Но

доколко можеш да си свързан с каквото и да било в интернет, е отново голям въпрос.

Пак ще се позова на психологията, според която връзките се случват, когато даваме. Даваме на децата си, на работата, на приятелите, било време или чувства. В даването се ражда връзка. Ние избираме какво и колко да даваме.

Интернет ни дава информация, светкавична комуникация, но взима безконтролно времето ни и информация за нас. Аз, като обикновен юзър, не съм наясно колко лична информация предоставям, нито пък контролирам времето, отделено за интернет. А това не са ли най-ценните, дори безценни неща, които притежаваме?!

Не знам дали е равностойно. От сън спомени няма, малко е така и с интернет.

 

Ива Тодорова

 

– Случвало ли ти се е да се отделяш задълго от мрежата?

– Да, неусетно, когато съм на път. Аз сравнително късно се сдобих със смартфон. Нарочно. Когато пътувам, се стремя да си записвам с лист и химикал. Дори имам едно ходене във Филипините без фотоапарат, за да гледам света, а не прозорчето на обектива. Имам страхотни записки и, разбира се, страхотни спомени.

Имам усещането, че интернет изтрива спомените ми, колкото и фейсбук да ми припомня снимки отпреди година.

Отскоро пак започнах да водя дневник – в тефтер с химикалка. В началото го усещах като загуба на време, вместо да го набера за 2 секунди във файл. Но виждам, че тази химикалка като че ли остойностява дните и преживяванията ми по един различен, бавен начин, по-задълбочен, по-внимателен. Описване на дните и размислите ми е без никаква цензура. „Фейсбук“ – самата дума би могла да се преведе като „дневник“, но не е.

Там се споделя с огромна аудитория и събирането на лайкове е част от споделянето.

В личния дневник си безпощаден, по-истински, може да е привидно по-скучно да не споделяш и да не получаваш одобрение, но липсата на всякаква цензура безспорно вдъхновява фантазията.

 

– Как изглеждаше първата ти среща с компютрите?

– В училище учихме информатика – чакахме 8-битов компютър да загрее около 10 минути и после смятахме на него, но само преподавателят можеше да пише. Гледахме машината като шкаф и си шушукахме, че в този час сме можели да поиграем баскет на двора.

След като завърших ВИТИЗ, се записах на курс по компютри. В залата бяхме аз и 10 бъдещи секретарки. След първия час учителят ме попита защо съм в този курс и аз се учудих, не е ли вече задължително, като шофьорската книжка?! „Не е – каза той, – недей да се мъчиш, тая работа не е за теб.“

 

Ива е онлайн

 

– А как попадна в мрежата?

– Мой приятел ми показа как се рови в интернет. Можеш да имаш поща. Дълго време ми трябваше, за да осъзная как така ще имам поща и как е възможно никой друг освен мен да не може да я чете.

От самото начало на интернет много ме занимаваше казусът с личните данни, как така дори и да имаш парола, никой не ти чете пощата. Все пак, някой сигурно знае как… Но фактът, че можеш да бродиш в нещо като книга, библиотека и там да намираш информация за всичко ме вдъхновяваше. Спомням си, когато имах първия настолен много бавен компютър у дома и се свързваше с интернет през телефона, колко нощи утрепах в ровене. Веднага се пристрастих. И така до днес.

 

– Разкажи ни за някой чат, който няма да забравиш?

– Един от най-скъпите е с баба ми. Вече бях заминала да живея в Италия и тя си направи профил в „Скайп“. Беше се кръстила tincheto, както са я наричали нейните, когато е била дете. Представи си, това е преди 100 години и тя го увековечи в този чат. Пазя го целия. Той е от 2004-а, година, след като се появи една от първите версии на „Скайп“. Тя пишеше много бавно, тогава всички ползвахме шльокавица и тя се объркваше – учителка. Но го преглътна в името на комуникацията с любимата внучка на стотици километри от нея. Била е на 71. И си спомням, че с появата на всяка буква на екрана, а това се случваше бавно, аз се просълзявах от умиление, и накрая написа:

dobre sam, ne se pritesniavai, zdrava sam. bavnichko shte se naucha. И се научи.

 

– Какво ти липсва от ранните години на интернет?

– Тръпката на нещо ново. Тайната за това кой седи там някъде зад своя компютър. Мен

много ме занимава този въпрос – кой седи срещу мен. Хората са ми много интересни.

Като съм била малка, съм се качвала в тролея и съм се запознавала с целия тролей, как се казват, имат ли деца, къде отиват… Имаше момент, в който ежедневно киснех в социалните мрежи. Напоследък са ми скучни. Всичко отминава.

 

 

– Като стана дума за тях, правят ли ни наистина по-социални социалните мрежи?

– Правят ни асоциални, аз самата съм жив пример.

Има дни в които мога да не се срещна с нито един човек, да изкарам деня у дома,

пред компютъра. И това ми е достатъчно. После отивам сред природата с приятели и виждам, че това „достатъчно“ не значи „радостно“.

 

– Ще се пренесе ли и театърът един ден онлайн?

– Не!

Аз ще съм една от заклетите хардлайнери театърът да остане на живо.

 

– Кой виц ще разкажеш на изкуствения интелект, когато го срещнеш?

– Аз ли? А не е ли по-редно той да има огромен отдел вицове и да се попилеем от смях?! Бих му разказала някой детски виц, с показване, да видим дали ще го разбере. „Мамо, мамо, вярно ли, че главата ми прилича на нощно шкафче…“ Интересно е какво чувство за хумор би имал той.

 

– На какво е най-важно да го научим?

– На състрадание, ако това е възможно.

 

Ива Тодорова

 

– Какво те разсмива онлайн?

– Ти. Не се шегувам, имали сме ужасно смешни и проникновени чатове в офиса, докато сме в съседни стаи. Искам да кажа, че хората най-много ме разсмиват.

 

– А има ли смисъл човек да се смее пред компютъра, а не с други хора?

– Да, смехът винаги има смисъл. Аз не пропускам да се посмея в каквато и да е ситуация. Дори в най-забранените, дори когато ми стане смешно на сцената, а не бива.

 

– Кои са най-гадните демони, които дебнат онлайн?

– Самотата. Това е нейното царство.

 

Ива Тодорова и Стоян Радев

Ива с режисьора на двата спектакъла Стоян Радев.

 

– Къде е истинският живот: онлайн или офлайн?

– За мен е офлайн. А за теб, като програмист?

 

– За мен и двете са форми на истински живот, но отговорът ми би бил доста дълъг.

Скоро виртуално ще можем да пътуваме навсякъде, ще имаме и отделна виртуална реалност, метавселена. Харесва ли ти идеята?

– Аз съм гледала VR филми, имам и очила, много е забавно. Там ще можем да срещаме хора, поне аз така си го представям, всеки ще може да решава до каква степен дигиталният му аватар да се покрива с реалния образ и да присъства в метавселената. Та ако и там имаме интуиция кой седи срещу нас, а не сме в ужаса на „Изгубената магистрала“ на Дейвид Линч,

ако хакерството, злоупотребите, агресията са контролирани, защо не?!

Но аз толкова обичам да пътувам, тялото ми да се движи от една точка до друга… Много щастлива съм се чувствала на Камино ди Сантяго. Носиш една раница с 2 тениски и едни обувки, правиш едно и също всеки ден – ходиш, но си толкова богат на впечатления, тялото ти произвежда серотонин, защото се движи. Става машина, умът е жив, а емоцията е щастие. И всичко сякаш има смисъл.

 

– По-яко ли ще е, когато можем да си говорим с онлайн аватар, но неразличим от човек?

– Ха-ха, и аз така си го представям, че ще има драма, кое е истинското, доколко, може ли моят аватар да се обърне срещу мен? Както ежедневно влизаме в разпри и вътрешни борби със себе си. Ще може ли да действа вместо мен или винаги ще мога да контролирам това?

Шизофренията ще е пълна. Ако започнем да фантазираме свободно, можем далеч да стигнем и най-вероятно това наистина ще се случи съвсем скоро. Не знам, нямам отговор на този въпрос, мога само да фантазирам и си фантазирам оптимистично.

 

„Приятно ми е, Ива!“

 

– Какво мислиш за инфлуенсърите? Какво си струва да научим от тях?

– Интересно и благородно е да отделяш от времето си и да споделяш нещата, които си открил. Всеки може да е инфлуенсър. А и алгоритъмът на социалните мрежи, меко казано, те приласкава да го правиш. Аз следя инфлуенсъри, най-приятни са ми такива, които имат малко реклами. Но пък аз съм работила 10 години в рекламата и знам, че тя е като река, търси и придобива нови форми.

Инфлуенсърите се оказаха доста раздвижени и идейни в представяне на продукти. Понякога целият комерс може да е много обиден за последователите, но понякога наистина получаваш полезна информация. Следвам Маги Сан, познавам я още от бебе, а днес самата тя е майка. Възхищавам се колко енергия влага и какъв труд и организация е да си влогър. Следвам с интерес и Мария Жекова, но бих я нарекла „инспиратор“, не „инфлуенсър“.

 

– Какво отличава онлайн приятелите от истинските приятели?

– Голяма смешка, че онлайн приятелите ги наричаме „приятели“. Мисля, че вторият най-успешен сериал в света е именно „Приятели“. Защо е толкова успешен? Защото всички се свързват с него. И какво правят героите от филма – през цялото време са заедно – у дома, в бара…

Не знам защо онлайн приятелите се наричат така. Често имаме и неприятели в листа. От истинските приятели имаме нужда, привързани сме към тях – да ги виждаме, да си поревем заедно, да си мълчим, да се хилим, да се прегръщаме, помагаме. Колко е хубаво да се появиш на вратата на някого без предупреждение! Като на имен ден… Как

това може да се сравни със сухо писане по стената… Но именно то си стана правилото, а другото вече е изключение.

 

– Как да разберем кой ни е приятел и кой ни е враг онлайн?

– Ох, цялата тази афера все не мога да я приема насериозно. Прилича ми на лексикон. Социалните мрежи ни върнаха на детската площадка. Аз обичам да чета определения от уикипедия за общоприети думи. За „приятелство“ е много интересно. Може да си го прочетете. Няма нищо общо с това във фейсбук.

 

– С какво е по-различна онлайн любовта от другата, по-скучната?

– За любовта съм направила представление – „Ива е онлайн“. Заповядайте да го гледате на 3 и 25 януари, тогава са следващите дати. Мисля, че ще се позабавляваме заедно… и ще початим искрено.

Ива Тодорова

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

1910. Това е годината, в която се раждат Майка Тереза и Жак-Ив Кусто, а светът още се радва на предвоенното спокойствие. За българска история обаче сме се събрали да си говорим. Точно 1910 души се...

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее...

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да...

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг....

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация

Най-новите:

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Можем ли да различим историческите факти от измислиците на ChatGPT? (резултати)

Цели 1910 души се включиха в експеримента на Дигитални истории, който имаше за цел да провери колко добре познаваме българската история! Дали сме способни да различим безспорни исторически факти от учебниците от такива, измислени от изкуствения интелект, който има за цел да ни подведе.
30 твърдения – половината исторически верни, половината – измислици на алгоритмите. Можете ли да ги различите?
Резултатите, поне за мен, са впечатляващи и дават доста поводи за размисъл.
Успя ли изкуственият интелект да затрудни участниците? Познаваме ли добре българското минало, което е толкова важна днес тема?

повече информация
Българският литературен Банкси

Българският литературен Банкси

„Най-опасният литературен терорист у нас“. Не, тези думи за днешния ни гост не са мои, а на специалист, който следи и познава отблизо случващото се в българската литература.
Ето че след 153 интервюта, публикувани на този сайт, дойде времето за… първия анонимен гост! Няма да ви издам дори дали е мъж, или жена, важни тук са историята и гледната му точка.
Преди броени дни в два поетични конкурса генерирани от ИИ стихове попаднаха сред най-добрите, във втория случай ставаше дума за експеримент на Дигитални истории. Според мен е жизненоважно да започнем дискусията за бъдещите ни взаимоотношения с технологиите, при това с участието на колкото може повече важни гледни точки. Очаквайте следващите забележителни гости (и експерименти) по темата.
Днес обаче се връщаме още преди модата на ИИ генерирането. За да разкажем историята на един човек, който дълго време експериментира с това да изпраща компилирани или просто абсурдни стихове под различни имена. Дълго време преди това той е участвал и печелил конкурси с истинското си име, докато… не се убеждава, че нещо в системата не е наред. Че критериите не са това, което би трябвало да бъдат. Идеята му се променя с годините, особено след като успява да постигне серия от убедителни резултати и безброй публикации в много от смятаните за водещи поетични издания у нас.
Каква ли е целта му? Как изглежда според него бъдещето на поезията? Как алгоритмите променят отношението ни към писаното слово и към творчеството? Очаква ни забележителна среща с първия анонимен гост на Дигитални истории, българския литературен Банкси.

повече информация
Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Кой изобрети тостера? Няма такава история!

Сигурно сте чували за Алън Макмастърс, прословутия изобретател на тостера? Опитвайки се да намери идеалната сплав за електрически крушки, той неволно получил вещество, което карало хляба да кафенее до съвършен загар. Уви, след тежка вечер в компанията на половин шише уиски, неговият конкурент Стивън Кромптън откраднал начинанието му и го представил за свое. После обрал цялата слава. И покрай това доста пари…
Дълъг репортаж за него показаха по BBC, „Уошингтън таймс“ описа невероятната му история, „Дейли Мирър“ включи името му сред „50-те най-велики британски изобретатели“. Често го споменават и до днес на Световния ден на тостера – 27 февруари. Статии, сборници, енциклопедии разказват историята му. Дори в популярен британски готварски формат му посвещават състезание, участниците трябва да измислят забележително блюдо в чест на изобретателя на тостера.
Малката подробност е, че… няма такъв човек. Изобретателят Макмастърс е „изобретен“ от двама студенти, решили да покажат колко е важно днес да проверяваме информацията, особено тази, свързана с миналото. Колко лесно даваме доверие онлайн и колко по-критични би трябвало да бъдем. Измислената страница в Wikipedia просъществува почти десетилетие, преди истината да излезе наяве.
Колко лесно е днес да се създаде фалшива история? Отговора дава специалният списък, в който самата англоезична Уикипедия разказва за най-дълго просъществувалите фалшиви публикации.
За мащабни мистификации и дребни, неочаквано случили се шеги. Които идват да ни припомнят колко лесно може да бъдем подведени онлайн.

повече информация
Рори и рецептите на Баба

Рори и рецептите на Баба

Какво ли прави един татуиран американец на борда на 40-годишна лада, устремен към поредното българско село? А какво ли съдържа коктейлът „Компютър“? Защо гражданинът на щата Вашингтон избира да търси старите български рецепти из затънтените села, там, където е „Баба“, събирателното, вечното на един безкраен, универсален образ, който докосва всички ни?
Рори Милър с днешна дата преоткрива магията на българското село. Онова, което изоставяме, а пази толкова от смисъла.
Строителен работник, берач на маслини и учител по английски, преди около 15 години Рори спира в България, за да се родят тук двете му деца. Привлича погледите с участието си в “Masterchef”, после продължава пътя си из затънтените български села. Така се ражда забележителната книга „На око“, сюрреалистичен пътепис, където точни рецепти няма да намерите – и за гозби, и за бъдещето, всичко е „на око“ като мерна единица и начин на живот. Но ще намерите и самото село, и гозбите му, и бабите, и духа, и добре премерените подправки.
Следващата стъпка на американеца е книгата да се появи на английски с кампания в платформа за споделено финансиране. Аз лично ще го подкрепя, защото мисля, че е уловил безценния дух на българското село днес. Което е различно от онова на Елин Пелин и Иван Вазов. Което, вярвам, ще обърне сбъркана мода, че животът е в големия град. Светът на технологиите ни позволява както никога да разбиваме стереотипите. Припомня ни го и книгата на колоритния Рори, който има какво да ни каже и в следващите редове.

повече информация
Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Айнщайн се прекланя пред Дънов? 12 клишета от българската история

Първият християнски манастир е у нас. Пловдив е най-старият град на Земята. Айнщайн се прекланя пред Петър Дънов, а Хан Тервел е спасителят на Европа. Нещо повече, никога не сме губили военен флаг.
Кое от твърденията, които можете да намерите всеки ден онлайн, има историческа обосновка? Къде можем да говорим за различни тълкувания, къде поводът за гордост има пълно основание и къде става дума за откровена измислица?
Историята е толкова важна област, която ни събира и дели. Щедро поле за гордост и за манипулации.
Вие можете ли да различите някои общоприети твърдения, свързани с българската история, от такива, измислени от изкуствения интелект? Опитайте тук, този експеримент ще даде интересни резултати!
А ние ще проверим някои от най-популярните твърдения, поводи за гордост онлайн, които можете да видите навсякъде. Не, няма да фактчектваме, според мен тази идея е обречена, защото и историята, както журналистиката, не може да бъде точна наука.
Срещаме се с историка Александър Мошев, за да поговорим на базата на изворите и на логиката, да се опитаме да потърсим рационалния поглед. Аз му подавам без предварителни условия 12 избрани клишета, а той ще разкаже повече за тях и за това доколко съвпадат с мнението на днешната историография.

повече информация
Кое лекува историческите рани?

Кое лекува историческите рани?

Историята днес ни свързва и дели, разпалва и вълнува, както никога преди. Разбира се, и защото, „който контролира миналото, контролира бъдещето“.
Захари Карабашлиев с най-новия си роман – „Рана“ се обърна именно към българската история, към едни от най-драматичните ѝ и важни моменти. Към раните, които ни нанася миналото, към предците, чийто път продължаваме. Романът наднича в няколко от големите теми на последните 150 години по вълнуващ и автентичен начин. Писателят вече ми е гостувал, срещаме се отново, за да поговорим за миналото. За силните му истории и вълнението. За поуките и отговорите. За това, което ни събира и което ни дели.

повече информация
Share This