Кой ще си признае, че никога не е търсил онлайн нещо, започвайки с недвусмисленото „как се пише…“? Всъщност само хората, на които наистина не им пука как се пише, но се съмнявам такива да четат точно „Дигитални истории“.

Откровено ще кажа, че аз търся нещо подобно всеки ден. И хиляди пъти съм изпращал мислено благодарността си към човека, който почти винаги дава точните отговори в търсачката. Който знае как се пише и поддържа удобния сайт със същото име, така че всеки да може да си свери часовника… и речника.

Е, днес се срещам с този човек, Павлина Върбанова. Доктор по български език, тя не само знае как се пише, но и споделя напълно на доброволни начала знанието с всички.

Когато не е супергероят, който ни спасява от „битката“ с правописа, тя е редактор и коректор, работи с някои от най-смислените издателства. Автор е на учебници по български език. От 12 години поддържа и личен блог, в който разглежда важни теми, свързани с езика.

– Днес, ако човек потърси „как се пише…“ в Гугъл, бързо ще попадне на Вашия сайт и за нула време ще намери отговор. Как се роди идеята?

– Страницата „Как се пише?“ е продължение на моя блог. Започнах го в онова време, когато имаше много блогове, през 2009 г. Отначало той нямаше определена насоченост, но постепенно се превърна в блог за българския език; макар и много рядко, и досега публикувам в него. В блога има една страница, където читателите могат да задават всякакви езикови въпроси. Питат ме, а аз се старая да отговарям в рамките на 24 часа, но всеки отговор отнема някакво време. Помислих си, че би било добре в онлайн пространството да има един сайт с готови въпроси и отговори за българския език, най-вече за правописа, пунктуацията и граматиката. Основната идея беше читателите да намират веднага това, което им е нужно.

Освен това се замислих, че когато аз търся някаква информация в интернет, винаги е под формата на въпрос. Така реших страницата да включва съвсем кратки публикации и хората много бързо да стигат до отговора на въпроса, който ги вълнува.

Повечето публикации се състоят от две-три теоретични изречения и два примера. Читателят още в началото получава отговор и това в някаква степен ми прави лоша услуга, защото хората виждат отговора в краткия текст в Гугъл и изобщо не влизат в сайта. Разбира се, аз

не гоня посещаемост (поне за момента), за мен по-важно е читателят бързо и лесно да стига до отговорите на въпросите си.

Но се замислям дали да не направя така, че все пак човек да трябва да влезе и да види пълния отговор, заедно с примерите. Иначе е възможно да стане грешка, а освен това потребителят ще види и обяснения, ще научи правилото, ще разбере защо отговорът е такъв.

– Кои са най-честите въпроси? Кои са най-отваряните страници?

– За моя голяма изненада една от най-често отваряните статии е за „успивам се“. Публикувана e отдавна – през 2012 г. сайтът тръгна с 850 статии, сред които беше и тя. Постепенно набра скорост, а аз не знам защо; все пак думата не е от най-употребяваните в българския език. Продължавам да търся обяснение за големия интерес към успиването.

Като цяло, най-често отваряната статия в сайта е за „именик или именник“. Покрай имените дни тя много се споделя и тук вече имам отговор на въпроса „Защо?“. На второ място е публикацията за „не знам“ – дали се пише слято, или разделено. Тук също имам обяснение: мисля, че това се схваща не като отрицателна форма на глагола…

– … а като някакъв отделен глагол?

– Не, по-скоро като частица. Задават ти например някакъв въпрос и ти отговаряш „да“, „не“ или „не знам“. Много здраво са се споили тук отрицателната частица и глаголът.

И за мен е изненада, че точно „не знам“ се пише най-често слято.

Също и „не мога“, но доста по-рядко.

На трето място идва статията за това кога се пише пълен член. Дълго време тя държеше първенството, но го отстъпи под напора на „незнам“ и „имен(н)иците“.

Павлина Върбанова. Снимки: Светла Енчева

– Може би хората се отчаяха за пълния член, отказаха се да разбират логиката му. В онлайн общуването него просто го няма, дори в сайтове с претенции. Остава да бъде премахнат и като норма.

– Това правило няма скоро да изчезне от нашата граматична норма. Не че е толкова необходимо, нито особено полезно. Преди десетина години бях твърдо убедена, че то ще отпадне.

Правилото за пълния член е непрактично, а и нефункционално, не върши особена работа.

Чисто езикови ползи от прилагането му аз не съм открила, много други филолози са на същото мнение. Изразходват се излишни усилия за усвояването на едно правило, от чието прилагане няма съществена полза. И то в нашия век, когато – както никога – всеки човек си цени усилията и времето.

Това правило ми се струва отживелица. Но не мисля, че ще отпадне скоро, защото интелигентните българи са емоционално свързани с него. Смята се, че то е неделима част от българския правопис, който едва ли не ще се срине, ако правилото бъде променено по някакъв начин или пък статусът му стане незадължителен.

Ако това някога стане, според мен ще остане само един член – краткият, пълният не е необходим. Така както при съществителните, прилагателните и причастията от женски и среден род и от всички родове в множествено число има само един член. Не знам колко хора се замислят върху това: ако в книжовния български език имаше толкова голяма необходимост от пълен и кратък член, защо тя се проявява само при имената от мъжки род, и то в единствено число?

Обикновено търпя нападки, когато се изказвам против правилата (защото те всъщност са десетина) за пълния и краткия член, затова бих искала позицията ми да е съвсем ясна. Щом като обществото не е съгласно с подобна промяна, щом като смята, че тези правила са неразделна част от книжовния български език, тя не бива да се предприема. Но трябва да се плати съответната цена – усилията за овладяването им, които никак не са малки.

– На мен това правило ми върши много добра работа. По това доколко се спазва, веднага разбирам доста за човека срещу мен онлайн. Ако отпадне, ще ми остане само симпатията към събеседника, ползващ звателната форма на личните имена, които го позволяват. Вие имате ли такива неща, които се радвате да чуете и прочетете, а са по-редки в езиковата практика?

– Преди време работех за едно списание в областта на технологиите, в което се публикуваха почти изцяло преводни материали. Главната редакторка каза, че има нов преводач, изпращат ми неговите текстове, аз започвам да чета. Човекът пише много грамотно, тук-там слагам някоя запетая или оправям полуслято и разделно писане. Работя си по текста, чета страница, две, три, пет… и усещам, че нещо не е наред в този текст. Но какво? След седем-осем страници срещам един сбъркан определителен член и си казвам: „Боже, това е!“. Този човек явно владееше много добре правилото и чак когато се натъкнах на такава грешка, разбрах какво „не е било наред“ в текста.

Предполагам, че Вие щяхте да дадете висока оценка на преводача въз основа на критерия „спазване на правилото за пълния и краткия член“. Мен ме радват не толкова отделни неща, колкото цялостната висока езикова култура на човека. Частични пропуски може да има всеки от нас.

Снимка: Free-Photos, Pixabay

– Колко хора влизат в сайта Ви, за да видят „как се пише“?

– Според колегата, който ми помага за техническата част, само 25 – 30% от хората влизат в страницата, останалите 70%, да речем, я ползват чрез Гугъл, т.е. както споменах, мнозина намират отговора на въпроса си и без да посетят сайта. Иначе, в делнични дни средно влизат 13 000 – 14 000 потребители и има около 20 000 показвания на страници.

„Как се пише?“ съществува от 2012 г., напролет ще празнуваме 10 години. За това десетилетие си е спечелил много поддръжници и редовни потребители, които знаят, че там могат да намерят достоверна, надеждна информация.

– Според Вас… как се пише онлайн? По какво се различава създаването на текстове днес от доброто старо писане като действие от времето, преди да дойдат технологиите?

– Не съм се опитвала да търся разликите между стария тип писане, което моето поколение познава от романи, разкази, вестници, и съвременното. Но едно от нещата, по които се различават, според мен е, че

предишният тип писане беше много по-обмислен, докато сегашният е пришпорен от времето.

И тъй като всички бързаме, това ни принуждава малко или много да неглижираме качеството на текста. На мен самата ми се случва, когато пиша собствен текст, в бързането да пропусна я някоя запетая, я определителен член.

Снимка: Anton Maksimov juvnsky, Unsplash

– Междувременно по някакъв начин това се случва и от обратната страна, защото все повече четем текстове, които не са минали през редактор и коректор и свикваме, че е нормално в един текст да има грешки.

– Така е, текстовете минаваха задължително през редактор и коректор, които поправяха грешки, били те смислови, пунктуационни или правописни, и читателят получаваше образцов текст. Докато

сегашният читател се сблъсква с всякакъв тип текстове и вече не знае какво е това образцов текст, няма модел за подражание.

Виждам, че в бързането авторите на много сайтове – защото повечето не могат да си позволят редактор и коректор – допускат съществени грешки.

– На практика почти няма сайтове с редактори и коректори. А може би и ние като читатели вече не отдаваме такава важност на правописа, което, поне за мен, е много неприятно. Онлайн минават изумително много грешки, които дори един автоматичен коректор веднага би изчистил.

– Така е. Вече не отдаваме толкова голяма значение на формата. Разбира се, съдържанието винаги е имало превес във всяко едно писане. Но все пак стремежът ни трябва да бъде да изчистим текстовете си от грешки, защото те отвличат вниманието на читателя.

Когато в текста няма грешки, съдържанието се възприема по-лесно.

– И по-лесно се предава търсеното послание, текстът изпълнява своята функция…

– Освен това правилният текст всъщност е един стандартизиран текст. Когато нещо е предадено по стандартизиран начин, съзнанието по-лесно го обработва.

– Иначе мозъкът ни се опитва сам да коригира и редактира, което пък променя изцяло начина, по който възприемаме съдържанието.

– Именно. Днес отговорих на един въпрос на читател на сайта за текста на чл. 99, ал. 1 от Конституцията: „Президентът след консултации с парламентарните групи възлага на кандидат за министър-председател, посочен от най-голямата по численост парламентарна група, да състави правителство“.

Словоредът е неестествен (би трябвало да е: „След консултации с парламентарните групи президентът възлага…“) и аз се зачудих защо едно изречение, което дори не е толкова дълго, е формулирано по този начин. Читателят ме питаше трябва ли да се поставят запетаи около „след консултации с парламентарните групи“ – и аз как да му отговоря при този неестествен словоред? Пунктуацията е предвидена да действа при стандартни изречения.

Възможно е да има някакви висши юридически съображения словоредът да е такъв, но от езикова гледна точка изречението трябва да се обърне. Понякога даже в такива текстове, които би трябвало да са безупречни във всяко отношение, един простосмъртен филолог като мен се пита: „Защо?“.

Снимка: Free-Photos, Pixabay

– През последните години има и позитивни тенденции – само допреди десетилетие почти всички пишехме на шльокавица. Просто технически не беше удобно онлайн да се пише на кирилица.

– Това наистина е едно от хубавите неща, които се случиха в писмената практика на българите – писането с латиница беше маргинализирано, да употребя купешка дума. То беше белязано като непрестижно писане. Може би младежите в чатове все още използват латиница, но аз отдавна не съм виждала публична реч на български, написана с латиница.

– Защо няма други сайтове, подобни на Вашия? Според мен чисто комерсиално нещо подобно може да бъде много успешно маркетингово начинание.

– Ами никой не плаща за това. Не мисля, че чрез реклами може да се получи, моята страница беше отворена за реклами. Аз не съм и полагала големи усилия в тази посока, но е трудно да се намерят рекламодатели за подобен сайт.

– С „Как се пише?“ не вършите ли работата на Института за български език при БАН, който би трябвало да предоставя подобна информация на хората?

– Институтът дава възможност за езикови справки по телефона. Има и страница във Фейсбук, където читателите могат да задават въпроси, а вероятно и в лично съобщение, докато аз съм изключила последната възможност. Колегите предпочитат да си вършат работата по друг начин. Но в интернет справочника на Института също има кратки публикации по езикови въпроси.

Преди време бях попаднала на сръбски сайт, който се казва „Како се пише?“. Мисля, че може би е направен по модела на моя сайт, защото публикациите му са по-късни. Разбира се, това е само едно добре обосновано предположение, но може и да е правилно.

– Понякога езикът става прекалено динамичен. Допреди 2012-а според официалните правила „габърчето“ беше „кабарче“. Прекалено често ли се променя нормата в българския език?

– Не са чак толкова много думите, които се променят често, и като че ли те не са от най-употребяваните. От една страна, това е хубаво, по-малък е шансът да сгрешиш. Но от друга страна, изобщо не можеш да предположиш, че техният правопис може да се е променил. Докато, ако една дума се употребява доста често и настъпи промяна, по-голяма е вероятността да разбереш.

Може би най-фрапиращ и най-известен е този с „взимам“ и „вземам“, които бяха дублети, после остана само „вземам“, а хората продължиха да си пишат „взимам“, особено софиянци. Впрочем аз нямах проблем с думата, защото в моя роден говор не се употребява „взимам“ и не би ми хрумнало да го изрека.

– А мен коректорите са ме „учили“, че това са две отделни думи – „взимам“ е, когато е физическо действие, а „вземам“, ако е по някакъв начин метафорично.

– В интерес на истината, няма смислова разлика. Сега отново са си дублети, така че спокойно, няма как да сбъркате. Решението е отново на кодификатора, а това е Институтът за български език, който налага промените. Или по-скоро определя промените в българския правопис, пунктуация и граматика… Но да, може би първата дума беше по-точна, защото

специалистите в Института не обичат да се съобразяват с мнението на своите колеги по отношение на кодификацията.

– Аз също съм се чудил как става така – през определен период излизат новите решения за правописа, те преценяват, че трябва нещата да се променят по даден начин, но никой не знае кой и как е взел решението.

– Да, те казват: „Ние така смятаме и така ще бъде“. За мен е много странно, че не вземат под внимание поне мнението на колегите си от университетите – от Софийския, Пловдивския, Великотърновския… А там има специалисти, които от десетилетия следят промените в нормата и имат живо отношение към нея, имат наблюдения върху езиковата практика.

Снимка: Steven Houston, Unsplash

– А кои грешки най-много Ви дразнят, когато ги срещнете?

– Ако един коректор и редактор се дразни от грешките, които поправя ежеминутно, той ще рухне емоционално.

– Освен че ще остане без работа, ако всички пишат прекалено правилно…

– Отдавна съм се научила да се абстрахирам и да не влагам някаква емоция, четейки текстове с грешки. Разбира се, че текстовете, които ми изпращат за редактиране и коригиране, не са изрядни, предполага се, че в тях има грешки.

Не че ме дразни, но ми става тъжно, когато видя много груба правописна грешка. И то в дума, която е есенциална в българския език. Веднъж видях написано „лекър“ и ми стана много мъчно. Това е една от основните и най-често употребявани думи, основна дума във всеки език, учиш я още в ниво А1. Да не говорим за сегашното ни отношение към тази дума…

– Извинявайте, че няма как да пропусна този изтъркан въпрос, но в технологиите наистина много ми тежи темата за чуждиците. Хем е неизбежно, защото терминологията често просто „няма превод“. Хем като чуя някой да ми каже, че влиза в митинг… срещу кого ще митингува? Или „има кол“… Тук пък се сещам за баба Илийца… Прекаляваме ли според Вас с чуждиците?

– Да, но този „митинг“, „кол“ често е с точно определено значение. Това не е всякакъв разговор, а е точно онлайн разговор.

Като цяло, зависи къде протича общуването. Употребата на чуждиците, както и на всички останали езикови средства, много зависи от ситуацията, в която се намираме. От темата на разговора, на изказването; зависи от участниците в общуването; зависи дали то е официално, или неофициално. Така че употребата на чуждиците трябва просто да е адекватна, това е моето мнение.

Естествено, че ако има някакъв форум на програмисти, вероятно те ще употребяват много повече чуждици в речта си просто защото това е тяхната терминология. Ако някой от тях се старае да ги замести с български думи, той рискува, първо, да бъде разбран погрешно и второ – колегите да му се смеят. Ясно е, че най-вече трябва да се съобразяваме със ситуацията, в която общуваме, а също и с темата на нашия разговор. Бих казала, че с чуждиците трябва да внимават най-вече хората, които са публични личности, общественици, политици, защото е много важно те да бъдат добре разбрани. Посланията им да стигат до широката аудитория. Все пак, особено във времена като сегашните, които са политически турбулентни, политиците би трябвало да отправят разбираеми послания към целия народ и към избирателите си.

Павлина Върбанова. Снимка: Светла Енчева

– И въпреки това не го правят. През последните десетилетия често се превръща в скандал някоя правописна грешка на човек на властова позиция, напоследък тази мода мина и при официалните писма. Ами на тях не им пука за правописа и поне мен това не ме учудва.

Някак си е удобен начин да дискредитираш човек, като кажеш, че е написал „Сбогом“ със „з“ или води официална кореспонденция с много правописни грешки. Значи, явно обществото все пак е чувствително към това, след като обръща внимание?

– Чувствително е. И аз си мисля, че поне депутатите и политиците, които са на по-високи длъжности, могат да си позволят – те имат достатъчно средства, включително и такива, които им се отпускат конкретно за такива цели – да ползват професионалните услуги на филолози, на редактори, на коректори. Вече е време да изчислят какви загуби търпят от това, че в публичното пространство излизат техни официални писма със съществени грешки.

Никой не очаква от депутатите да владеят на много високо ниво българския правопис и пунктуация. Но всички имаме очаквания от тях да ползват услугите на хора, които са компетентни в своите области.

Ако бъдат грешно съветвани от некомпетентни хора, те ще вземат грешни решения и по отношение на здравната криза, и на икономическите предизвикателства пред България, които са вече много по-важни.

– Като онлайн човек как виждате бъдещето на българския език в електронната среда? Ще се променя ли драстично, ще се обезличава ли?

– Не знам точно какво ще стане. Засега не виждам застрашителни тенденции. Същността на един език се носи от неговата граматика, т.е. от неговата морфология и синтаксис. От начина, по който се променят самите думи, по който спрягаме глаголите, по който членуваме, по който свързваме думите в изречения. Тук не виждам някакви застрашителни тенденции, макар че по отношение на синтаксиса вече има конструкции, които се влияят от английския.

Все пак граматиката, която стои в основите на всеки език, си остава здрава. Това, което ни тревожи, е видимата част, лексиката, най-бързо променливата част. По време на османското владичество в българския език масово са навлизали турски думи, после, след Освобождението, са навлезли руски думи, лексика от западните езици. Напоследък, ясно е,

английските думи – някои предпочитат да употребяват военна лексика – нахлуват.

Не, те не нахлуват. Не ни нападат, а ние сами ги вмъкваме в своята реч, защото в определени случаи се оказват по-удобни, а понякога и по-точно изразяват нашите мисли.

– Тоест проблемът идва, когато се случва самоцелно.

– Да, дразнещо е, ако се прави нарочно. Преди много години присъствах на конференция. Един от говорещите упорито употребяваше чуждици и си личеше, че иска да блесне с това колко много чужди думи знае. Всичко трябва да се прави с мярка и това важи и за чуждиците.