„Миналото е теория, настоящето е практика, бъдещето – резултат. В този смисъл бъдещето е подвижно понятие, то може да се променя и то многократно“, казва днешната ни гостенка. Тя признава, че стои встрани от социалните мрежи, защото атмосферата в тях е фундаментално различна от нейните разбирания.

Камелия Кучер е млада писателка, но романите ѝ крият неподозирана зрялост. Улавят патината на миналото по нишката на силната история. Докато по дълбочина, подготовка, емоция според мен не отстъпват на световно успешни заглавия.

Тя пътува дълго по света, живяла е в Русия, Испания, Швейцария и Франция, преди да реши със семейството си да се върне у нас. Трите ѝ романа – „Нощ“, „Сън“ и „Дом“, са четива, които според мен си струва да стигнат до много повече хора.

Може ли и струва ли си романът да бъде разказан в нюзфийд? Защо Камелия се насочва към периоди като Втората световна война и защо е жизненоважно всички ние да си ги припомняме и осмисляме именно днес? Какво е да напишеш първия си роман, когато вече си майка на три деца? Променя ли това погледа към миналото и бъдещето?

Сядаме на чаша виртуален чай, за да поговорим с писателката, така умело рисуваща днес в книгите си едни отминали магически времена…

– Казваш, че не ползваш фейсбук. Защо?

– Когато се появи първият ми роман, създадох профили в социалните мрежи по съвет на моето издателство – аз съм отговорен човек, а работата по една книга не приключва с издаването ѝ, колкото и на нас, авторите, да ни се иска. Трябва да застанеш с лицето си до твоя роман, да го подкрепиш. Приех тази задача отговорно, постарах се да присъствам до книгите си.

Но нямаше как това да продължава вечно,

атмосферата във фейсбук е фундаментално различна от моите разбирания

за това как трябва да комуникира човек, кое и как да показва от себе си. Виртуалната реалност освобождава от отговорност за думите и действията. И, за жалост, се оказва, че много често човекът е слаб, не владее себе си, не умее да създава и спазва своите собствени граници и тези на другите.

Това, което наблюдавам в социалните мрежи, е инфантилност – всичко, което може, е редно, а ако някъде за нещо все пак ме накажат, тогава ще знам, че не може.

снимки: Кристина Збарская

– А после, разбира се, идва като естествено продължение и хейтът…

– Виртуалната реалност ти дава възможност да проявяваш себе си не според качествата си, а в някаква пълна свободия.

Получава се един вид морален разгул – многознайничиш, когато нямаш житейския опит за това, обиждаш, без да трябва да се изправиш лице в лице

с обекта на твоята агресия. Обикновено хората, които правят това в социалните мрежи, в живия живот нямат смелостта да вдигнат поглед от земята – това създава голям дисонанс между действителност и възприятията за нея.

За мен е много важна хигиената в информацията, с която запълвам съзнанието си

– всичкото това, което се случва в социалните мрежи, всичките мнения, спорове като на площада, не са ми нужни, не ми носят нищо. Обратното – вредят и от тях не остава място за смислената информация.

Нищо не може да се сравни с общуването лице в лице с хора, с които наистина имаш какво да си кажеш, от които има какво да научиш, с които споделяте общи морални ценности. Това е насладата от общуването, останалото е суета, хаос и просто пускане по течението. Всъщност, социалните мрежи биха могли да служат за прекрасни, важни неща, те ни свързват, разширяват границите ни, но в момента са заразени с нисши страсти, това е моето възприятие.

– Именно заради такива теми го има сайта Дигитални истории. Може би и това е една от причините в книгите си да гледаш все към миналото, така ли е? А плаши ли те бъдещето?

– Знаеш ли, разсъждавам така: миналото е теория, настоящето е практика, бъдещето – резултат. В този смисъл

бъдещето е подвижно понятие, то може да се променя и то многократно.

Моето собствено бъдеще не ме плаши, старая се да не съм подвластна на обстоятелствата, да търся всичко първо в себе си. Когато човек поеме пълна отговорност, той престава да се плаши от разни хипотези – просто вървиш по пътя си с всичко, което това носи.

А бъдещето на човечеството – никой не може да каже какво ще бъде то, но като човек, който обича да се занимава с миналото, съм намерила такъв отговор за себе си: обстоятелствата, времената и нравите се менят, но човекът, основната му същност – не. Винаги ще има една маса от хора, които ще се движат нанякъде хомогенно – дали към унищожителна война като Втората световна, или към борба за права и свободи с всички жестокости и жертви, които това често носи, или пък към някакво друго разбиране за благополучие, равенство и щастие. Докато

една шепа хора няма да гледат на света толкова праволинейно, ще го разбират в ядрото му,

ще гледат на света хем с любов, хем с омерзение, хем с вдъхновение, хем с тъга.

– Посягаш към теми и периоди, които са ми познати от Ремарк, любим за мен писател. И все пак, намираш нов и убедителен поглед. Какво те води там?

– За мен историята на човечеството е много важна – чрез нея разбирам по-добре връзките между явленията, които водят до настоящето. Не просто в политически и икономически смисъл, а в обществен и индивидуален. Човечеството върви по някакъв път, но и отделният човек има свой собствен път – как те са взаимосвързани, как си влияят, помагат или пречат – винаги ми е било интересно.

„Нощ“ се развива по време на Втората световна война, която ме вълнува отдавна – и аз обичам Ремарк, – исках да видя това време не като читател, а да го съпреживея, пресъздавайки го. За мен, като човек, беше важно. Защото тази война е страшна дори не толкова заради мащаба си, а

заради рязкото обезчовечаване във време, когато всички класически книги вече са написани,

всички класически симфонии са създадени.

Страшна е мисълта, че дори здравият фундамент на това, което ни прави човеци, се оказва недостатъчен да запазим човешкия си облик. И все пак моите романи винаги са съсредоточени върху човека, независимо къде и кога се развиват, върху индивидуалния човешки път, върху вътрешния свят, който всички носим.

– Как успяваш да се вглъбиш в такава степен в далечни времена и места? Не е ли твърде изкусително настоящето?

– За мен – изобщо. Не изпитвам никакъв афинитет към настоящето. Казвам го с ясното съзнание, че, бидейки жена, живея във време, когато имам право върху самата себе си. Днес в една част от света хората имат права и свободи, свободен достъп до образование, здравна система, социална политика, възможност за израстване, реализация и определяне на собствения житейски път.

Очарованието ми от съвременния свят спира дотук.

Съвременният свят препуска твърде бързо и това е в дисонанс с вътрешния ми свят.

Хората днес живеят в непрекъсната гонитба за нещо и в тази гонитба губят себе си. Дори паметта ни, способността да се съсредоточаваме са станали фрагментарни – един слайд се заменя от друг, нищо не се задържа достатъчно дълго, че да посее нещо голямо, смислено.

Говоря най-вече за вътрешния свят на човека, останалото е резултат от това. Вървим с голям устрем нанякъде, но всъщност никой не може да каже накъде. И уж модерният свят е индивидуалистичен, но е тъкмо обратното – социумът е живото тяло, тежката маса. Голяма част от

хората, които прокламират мислите си из социалните площадки, не съзнават, че тези мисли всъщност не са техни.

– А това променя и моделира и обществото…

– Започваме да губим способността да разсъждаваме индивидуално, отделно, независимо. Има такива мисли, които трябва да се случват бавно, например мисълта за себе си. Трябва да умеем да спираме хода на времето, да мислим бавно, да съзерцаваме, само тогава идват смислените неща. Например четенето на класическа литература, класическата музика – тези неща забавят времето.

Социалните мрежи, риалити предаванията правят обратното, забързват го и човек губи себе си, губи смисъла си.

Не гледам телевизия и не слушам радио – изобщо – повече от седем години и това е едно от най-смислените решения в моя живот. Човек може да бъде информиран или качествено информиран, аз избирам второто.

Връщам се в миналото не защото там всичко е било прекрасно, а защото връщайки се там, аз забавям мислите и възприятията си и мога да погледна към човека като към нещо отделно от социума, да го предам откровено, истински. И удивителното е, че читателите се отъждествяват с тези герои много силно, намират себе си в тях – което означава, че всички имаме нужда да забавим времето, да чуем себе си, да си спомним някои забравени неща.

– Влекат те драматичните периоди на войни, диктатури, преследвания. А изведнъж се озовахме в някакви подобни времена в XXI век. Изненада ли е това?

– Изненадах се, че войната в Украйна ме хвана неподготвена. Беше ми трудно да приема, че е възможно да се случи днес, в Европа. Че е възможно да се случи в мястото, където са моите корени, моята родова история. Дълго изпитвах вътрешен гняв, не ми се беше случвало от тийнейджърските години. Но изненадата и неприемането дойдоха заради личния елемент. Иначе светът не е преставал да бъде размирно място, войни и диктатури има по много места по света.

Моята философия отдавна е такава:

не вярвам в човечеството, но вярвам в човека.

Това изречение присъства в първия ми роман – „Дом“. Дори историята на Исус съдържа това – отделния човек срещу тълпата. В него, в човека, а не в човечеството, е силата, колкото и странно да звучи. И може би в него е надеждата.

– Неизбежно явление ли е войната?

– В света такъв, какъвто е днес, да.

Войната е невежество, непълноценност, неудовлетвореност, слабост.

Щастливият, пълноценен, удовлетворен от бита и живота си човек, този, който се чувства добре вътре в себе си и навън в обкръжението си, който умее да дава и получава любов, който е поел отговорност за щастието и несгодите в живота си, няма да се вдигне, да изостави живота си и да тръгне да напада друга страна, да убива хора, да разрушава градове. Войната е проявление на нисшите честоти на ума, на съзнанието, на чувствата.

– Може ли роман да бъде разказан в нюзфийд?

– Аз съм традиционалист,

обичам хартиения носител, обичам красивата, филигранна структура на един роман,

за мен това са важни ритуали. Но не мога да отговоря отрицателно, защото ще излъжа. Може. Може да се разкаже в нюзфийд, може да се разкаже в подкаст, може дори да се напише върху салфетки, върху текстил, по стените у дома. Важен е мотивът: правиш го, за да бъдеш различен, за да бъдеш интересен, тоест, служиш на егото си. Или защото не можеш да си представиш да е иначе, защото твоята история може да бъде разказана само така, тя диша заедно със стената, върху която е надраскана.

– Изкуственият интелект напредва впечатляващо. Има ли истории, които никога няма да успее да разкаже?

– Никога няма да може да разкаже човешка история, просто защото никога няма да бъде човек. В историите, които са останали с нас през вековете, има неща, които се четат между редовете и в това е истинската им ценност. Например, да вземем „Идиот“ – сюжетът е криминален, но можем ли да кажем, че това е криминален роман?

„Идиот“ не просто не е криминален роман, ами е невероятно дълбока и проницателна дисекция на човешката същност.

В този ред на мисли изкуственият интелект може да напише един добър, дори трогателен сюжет. Но онова между редовете, тънката материя на романа, емпиричното – то може да се създаде единствено от онзи, който го носи вътре в себе си. „Майстора и Маргарита“ – още един прекрасен пример за това.

– Ако срещнеш изкуствения интелект, постигнал човешка интелигентност, коя история би му разказала?

– Не знам… Може би историята за Исус, жертвал се, за да спаси човечеството.

– А какво би го попитала?

– Какво мисли за тази история.

– Ставаш писател, след като имаш три деца. Как се получи така?

– Писането е част от моя живот от много години, откакто се помня. С „Дом“, дебютния ми роман, просто се почувствах готова – да встъпя в света с него, да го изкарам вън от личните си граници, да го споделя. Моите романи са част от вътрешното ми развитие, така че нещата се случиха естествено, в процеса по издаване на романите ми няма нищо насилено, няма борба, множество опити, проби, колебания. Вярвам в правилните моменти за нещата, просто съм успяла да усетя кога е дошъл моят.

– Кое е най-важно от твоя опит за първите срещи на децата с технологиите?

– Нашите деца живеят в действителност, силно различна от онази от нашето детство. Трудно ми е да се ориентирам като родител в този силно технологичен свят, моите ценности са различни, за мен са важни живият контакт, живият живот, природата, тишината, съзерцанието, бавността на битието. А днес технологиите ускоряват всички процеси, правят света много шумен и създават голям вътрешен шум.

Досегашният ми опит с децата и технологиите ми показа едно:

правилният подход не е да ги ограничаваш чрез правила като например по колко време на ден да използват едно устройство, а да им дадеш алтернатива

– да им покажеш живия живот, да ги водиш навън сред природата, да ги взимаш със себе си на срещи с приятели и техните деца, да ги водиш на театър, балет и други културни събития, да ги запишеш на курсове, които изискват мисловна или двигателна дейност… Да ги въвличаш в живота извън устройствата. Това разширява кръгозора им, учи ги да общуват, прави ги дейни. А просто да въведеш някакви ограничения – действа, но временно. Защото когато поотраснат, те, без да са истински дейни в живия живот, без да са създали свои интереси, свой жив социум, ще потънат във виртуалния свят.

– Можем ли да предпазим от нещо децата си? Или само така ни се струва?

– Това е философски въпрос, но ще се постарая да отговоря на повърхността:

не можем да ги предпазим, но можем да ги научим да пазят себе си.

Как? Като ги научим да обичат себе си, в дълбокия смисъл на тази дума. Да приемат себе си, да се грижат за себе си, да поемат отговорност за вътрешния си свят. Но не можем да ги научим на това, ако ние самите не го умеем.

Родителството е на първо място самоизрастване, то е като писането: не можеш да пишеш за нещо, което не носиш в себе си, което не чувстваш, което не умееш да изпиташ отвътре.