Крис Григоров: „Животът не е борба за щастие, той носи щастие“

авг. 27, 2021 | Срещи

Крис Григоров: „Животът не е борба за щастие, той носи щастие“

27 август 2021 | Срещи

Днешният ни събеседник е най-силният човек, когото познавам. Историята, излъчването на Кристиян Григоров и музикалният му талант го превърнаха в истинска звезда преди 15 години. Всичко започна с едно гостуване в „Шоуто на Слави“, което също беше на върха на популярността си. Извън клишето, тогава 12-годишният Крис трогна цяла България с вълнуващата си музика и с огромната си харизма.

Малко след раждането му родителите му разбират, че той страда от микрофталмия – вродено заболяване, което необратимо поразява зрението. Когато е на 4, става ясно, че има още едно рядко заболяване, което прави детските кости меки и чупливи. Опитват всякакви начини за лечение, но нищо не дава резултат. Следват стотици болезнени счупвания… Чак когато навършва 19, счупванията намаляват, костите му са стабилизирани. Безбройните фрактури обаче са довели дотам, че Крис няма как да се справя без инвалидна количка.

Докато е на върха на славата си, той прави дуети и пее песни на някои от най-големите български музиканти – Графа, P.I.F., Мими Иванова, Орхан Мурад. Вместо да продължи да се занимава с музика, обаче, след като завършва гимназия, той решава да запише „Българска филология“ в Софийския университет. Завършва с отличие.

Следващата му цел е да стане учител. Казал си е, че ако за 5 години не се намери училище, което да му предложи работа, той сам ще създаде школа, в която да преподава. Вече са минали 4 години.

До 2020 г. работи като журналист в онлайн радиото „Брайл FM“, а напоследък поддържа прелюбопитен блог за музика и всякакви други житейски теми.

Не знам за вас, но всички проблеми, с които съм се сблъсквал в живота си, ми се струват нелепи на фона на препятствията, с които се е справял и продължава да се справя Крис. При това ненатрапчиво, без патос. Без дори най-дребната следа от поразяващите рани, които носи след себе си славата.

Трябва ли някога да спираме да се борим? Как изглежда светлината за човек, който никога не я е виждал? Какво е да мечтаеш да бъдеш точно учител въпреки всички препятствия, които стоят по пътя?


 

– Крис, чел съм да казваш, че словото носи светлината. Какво още носи словото, какво е словото?

– Веднъж един мой приятел ме попита какво бих правил, ако изведнъж оглушея. Има и такива хора, сляпо-глухи. Това ме накара да се замисля, че без словото и музиката бих се чувствал напълно излишен на света, бих изгубил всякакъв смисъл.

Словото е прозорец към хората, към познанието, към самия мен.

Когато усетя, че в ума и чувствата ми има хаос, сядам да напиша няколко страници и това е своеобразна терапия, в която всяко чувство и всяка мисъл намират своя правилен поток. Преди го правех с пишеща на брайл машина, днес с клавиатура.

 

 

– Признавам, доста ме изненада изборът ти да завършиш българска филология. Защо се спря на тази специалност?

– Незрящ човек като мен, който в допълнение е лишен и от възможността да се движи свободно, няма много възможности да си изпълва времето ползотворно. Музика, радио и книги – това бяха основните неща, които ме придружаваха от ранното ми детство и останаха актуални до днес.

Изборът да се спра на филологията за сметка на музиката бе продиктуван от две основни причини. Тя дава много повече възможности. Освен това, музикалните академии не са достъпни за инвалидна количка, а за да се учи пълноценно, е нужно постоянно присъствие. Така или иначе, аз ще нося музиката в себе си и ще я обичам винаги.

По отношение на възможностите, които дава филологията, двете най-близки до мен са преподаването на български език и журналистиката. Първото те среща с хора, които очакват да научат нещо от теб, за да повишат своята грамотност, а второто – с такива, от които ти научаваш много. И в двете резултатите са почти невидими, но ако се чувстваш в свои води и харесваш работата си, не губиш мотивация и не се влияеш от възпиращите фактори.

Ако един учител твърде много се оплаква от работата си, той е изхабен и вече не може да бъде полезен.

 

– Наистина ли не можеш да си намериш работа като учител?

– Да, това се дължи на много фактори. Години наред у нас се внушаваше, че интеграцията на хората с увреждания означава те да бъдат вписани сред останалите и в тяхната среда, без да се изисква нещо в замяна.

Но интеграцията е процес на взаимно приобщаване, при което всеки търси пътя към другия.

Днес малко хора търсят пътя към другите, а когато те са по-различни заради увреждането си, става още по-трудно.

Хората с увреждания все още са дали малко примери за такива сред тях, които могат да променят заобикалящата ги среда и нагласите на обществото. Повечето удобно се придържат към вече установения стереотип и влизат в удобните клишета на жертвите, на които другите помагат и за които се грижат. Този общобългарски синдром много трудно ще се изкорени, още по-трудно е сред сравнително затворените групи на хора с увреждания.

Всеки иска да види успешните примери, които да му покажат, че и така може. Но за да има такива, е нужно хората да получават шанс. Трудно е да се пробие този омагьосан кръг. Има достатъчно примери по света на учители с увреждания, това не е нещо непостижимо. Въпрос е на методика и на добре разположен екип.

 

Снимка: Anrita1705, Pixabay

 

– Кое ще е най-трудното за теб в ролята на учител?

– Предизвикателство е да си незрящ в инвалидна количка и да преподаваш на виждащи и постоянно движещи се деца.

На пръв поглед изглежда, че нямаш никакъв контрол над ситуацията.

За много хора звучи смехотворно. Те казват: „Бъди учител, следвай своето желание“. Но вътре в себе си са скептични и си мислят: „Горкият, какво ли си представя, че е преподаването, колко ли ще се разочарова от системата и от тези жестоки деца…“.

Това е повърхностен начин на мислене. Ако вярваш в себе си и в смисъла на това, което правиш, ако си си изработил подходи и стъпваш на педагогическия опит на тези преди теб, ако си отворен към детските особености и не съдиш прибързано, нито системата, нито децата са оправдание. Знаеш, че за всяко нещо има причини и тъкмо ти си там, за да може нещата да са по-добре. Знаеш, че същата тази система, същите тези деца имат нужда от хора като теб, които да работят всеотдайно и с пълния си потенциал.

Знам, че за някои звучи самонадеяно. Но в края на краищата е важна мотивацията да ставаш все по-добър в работата си, да търсиш причините за неуспеха и в нещата, които пряко зависят от теб.

Ако я няма саморефлексията, ако не се самоусъвършенстваш ежедневно, ти не можеш да си учител.

Ти си заседнал в миналия век и си внушаваш, че твоята истина е най-меродавна, но неразбрана.

 

Снимка: StockSnap, Pixabay

 

 

– Като те слушам, мога само да мечтая един ден децата ми да имат преподаватели като теб. А ти какъв учител мечтаеш да бъдеш?

– Тази професия е една от най-отговорните. Върху плещите на образованието лежи цялата човешка култура и справянето на хората с най-различни проблеми. Инвестициите в образование са инвестиции в бъдещето не само на индивида, но и на поколенията след него. Затова да си учител, е мисия.

Преди години мотивацията ми да преподавам се запали от желанието да науча другите на нещо ново. С времето тази представа еволюира до разбирането, че не е най-важното да предадеш едно знание на ученика, а да го накараш той сам да търси и да намери това знание. Да се научи да изследва и опознава света, да има непрестанна жажда за знание, да намира смисъл за себе си в това да го попълва непрекъснато.

Способността да проверяваме информацията и да отсяваме полезното, е голямо предизвикателство в днешната технологична ера, в която младите хора се чувстват така добре вписани. Затова учителите трябва да познават тази среда, особено в контекста на дистанционното обучение, и да помагат на учениците си да са по-информирани и по-любознателни.

Защото твърде големият избор може да ни отнеме възможността да правим правилните избори за нас самите.

 

– Какво е нужно, за да създадеш школата, в която да преподаваш?

– Ако трябва да отговоря буквално, нужен е кабинет, средства за обзавеждане и оборудване. Имам квалификацията, имам знанията и уменията, имам учебниците, а учениците лесно ще бъдат привлечени. Живея под наем в София и би ми било трудно да плащам и висок наем на помещение за преподаване. Затова трябва да мисля върху бизнес модел, който да не ме притиска финансово и да ми дава свободата да разпределям часовете си в оптимален режим.

 

Снимка: Igor Ovsyannykov, Pixabay

 

– Знам, че следващият ми въпрос е банален, но не мога да не го задам след чутото дотук. Кое ти дава сила да се бориш?

– Лично аз не употребявам изрази като „сила“ и „борба“, изглеждат ми твърде принудени и пресилени. Всеки си мисли, че ежедневно ми се налага да преодолявам чувството си за безпомощност, породено от уврежданията. Но хората правят грешката да съдят по себе си.

Всъщност, ако човек има уврежданията си от много ранно детство, той ги приема като част от своята природа.

Ако ги приема като страдание, това е капризът на жертвата или героят сред жертви, който предпочита да го съжаляват или да му се възхищават.

А да ги ненавижда, би значело да ненавижда сам себе си.

Така не е нужно да водя каквато и да е борба. Просто чрез нещата, с които се занимавам, компенсирам дефицитите. Мислите ми, времето ми, енергията ми – всичко е насочено към това, което ми е интересно и придава смисъл на живота ми. Далеч на заден план остава това дали не виждаш и дали си в количка. Усещаш тези неща тогава, когато се сблъскаш с недостъпната среда и бариерите от всякакъв тип. Ако и тях ги нямаше, дори не бих се замислял за тези свои увреждания.

За мен проблемите са два вида: решими и нерешими. Решимите се решават, нерешимите се приемат. Това не е примиренческа психология. Ако някога мога да се излекувам от увреждането, ще го сторя, но далеч не бих си пилял времето да мисля колко несправедлива била съдбата да ме лиши от едно или друго. Животът е твърде кратък за такива неща.

Животът не е борба за щастие, той носи щастие. И ако не се научим да вземаме това щастие, независимо от физическите си, финансови и всякакви други ограничения, ние бихме живели напразно.

 

– Каза, че не обичаш да говориш за борба, но все пак… нея винаги я има, дори да я наричаме понякога по друг начин. Кога човек трябва да спре да се бори?

– Може да прозвучи абсурдно, но аз наистина не се боря. Вместо това търся възможните и ефективни решения.

Разбирането за борбата предполага, че имаш някакъв враг, който трябва да надвиеш,

системен проблем, който да решиш. А аз нито имам врагове, нито мисля, че системните проблеми се решават с индивидуални действия. Много често в моя живот победите ми са идвали от това, че навреме съм разбирал как работи системата или как разсъждават хората.

Ако нещо изисква твърде големи напрежения и изцежда твърде много жизнени сили, това означава, че каузата не си струва. Че моментът не е подходящ и не си узрял да се противопоставиш.

 

Снимка: Larisa Koshkina, Pixabay

 

– Кое в живота е по-силно от болката?

– Аз правя ясно разграничение между физическа и емоционална болка. И за двете има лек. Този за физическата болка е да се игнорира. Както знаем, тя е на базата на нервни рецептори, достигащи до мозъка. Ако не се съпротивляваме на болката, ако се отпуснем и я оставим да ни превземе, тя губи силата си, защото тялото почива и се възстановява. Така е изолирана само в болното място. Повечето хора се ядосват, пренасят я на ниво психика и така тя обзема цялото им тяло и го измъчва в постоянни конвулсии.

Емоционалните болки са много различни. Аз поддържам теорията за психосоматиката и съм убеден, че има връзка между психическата нестабилност и болестите. Първото неизменно води до второто. Психическите болки, обратно на физическите, искат на мига да се заемеш с тях. Да анализираш откъде идват, на какво се дължат. Защото лечението им е в самия човек. Той си ги е предизвикал и той може да ги надживее.

 

– Липсва ли ти славата, която имаше преди 10 години? Какво дава и какво взема славата?

– Тогава не бях готов да посрещна такава отговорност. Нещата с времето се обърнаха така, че днес аз съм журналистът, аз съм този, който дава мигове слава на различни хора, които според мен я заслужават. Вярно е, че моята аудитория не е голяма, но не е изключено да се разрасне, когато започна работа в по-голяма медия.

От друга страна, от днешна гледна точка, нещата, с които се занимавам, не са толкова интересни на публиката.

Публиката, колкото и да ми е неприятно да го кажа, следи по-лековати теми, интересува се от клюката, от сензацията, от скандала.

На това тя бе приучена и от някои медии, които подхранваха тези низки страсти. Процесът е взаимен, разбира се, но медиите имат водещата роля, защото от тях се очаква да са носители на културата и да не свеждат всяка сериозна тема на нивото на злободневното.

На мен лично славата ми даде много полезни познанства с хора, които поддържам и до днес. Онова, което ми взе, бе възможността сам да решавам как да бъда представен. Често манипулативните внушения и клишетата, в които журналистите ме поставяха, ме караха да се чувствам изключително несвободен. Усещах, че така подвеждам публиката. Когато не можеш да противодействаш на този модел, той те завлича и ставаш част от предварителния сценарий, без да можеш да му повлияеш.

 

Снимка: Free-Photos, Pixabay

 

– Как изглежда един красив човек?

– Като незрящ, аз никога не съм имал потребност да си представям външността на някого. Представите, съставени чрез другите ми сетива, са ми напълно достатъчни. Красивият човек за мен се отличава с благ, приветлив характер, с откровена, позитивна настройка към живота, с лекота в движенията, с топъл и плътен глас, с готовност непрекъснато да допринася и да дава любов на света. Неслучайно момичетата, в които съм се влюбвал, носят тези характерни качества.

 

– Кои са „пътеводните светлини“, които те водят?

– Още преди хилядолетия един от най-големите източни мъдреци казва: „Бъди сам за себе си пътеводна светлина“. Разбирайте го, както искате. Същият този мъдрец става духовен водач и вдъхновител на цели народи.

 

– За какво съжаляваш?

– Не съжалявам. Ако съжаляваш заради чужди решения, значи не си ги предвидил. Ако е за свои, действал си прибързано. Аз наблюдавам хората и очаквам всичко от тях. Когато сам решавам нещо, го обмислям дълго. Съжалявам, че не можах да задържа асистент, който да ми помага в дейностите. Година и половина е най-дългият период, в който някой се е задържал. Да си асистент на човек с увреждане, е нископлатена и трудна работа, без кариера и престиж, без изгледи за повишаване на доходите.

В моя случай човекът трябва да е здрав физически, за да се справя с количката ми по стълби, нескосени тротоари, стръмни рампи и разбити пътища. Малко хора са достатъчно твърди и психически, за да устояват на тези несгоди.

По отношение на съжалението, мога да допълня само, че за мен всеки провал е заслужен, така, както е заслужен и всеки успех. Когато даваш най-доброто, на което си способен, няма за какво да съжаляваш.

 

Снимка: Jeon Sang-O, Pixabay

 

– Кое е в състояние да те направи истински щастлив?

– Много хора мислят, че когато казвам как всеки ден съм щастлив и доволен от живота си, играя роля, правя се на положителния герой, който да се хареса.

Но напротив, писнало ми е от тази блудкава представа за позитивния герой.

Животът е изпълнен с всякакви ситуации, при които ни настигат най-различни чувства. Но истински щастлив може да е човек, който извлича поука от всичко. Който съумява да преосмисли през негативния план нещо така, че да го направи позитивно. Малко са дните в годината, в които си лягам вечер с мисълта, че не съм си свършил заложеното през деня. Много по-често съм удовлетворен и гледам към утрешния ден. И нещата, които ме правят щастлив ежедневно, са толкова много, че не мога да кажа, че съм нещастен. Всеки, който ме познава отблизо, може да го потвърди.

Може би пълно би било щастието ми, ако намеря подходящото момиче, което да е мой партньор в живота. Но човек съзрява и за това. Знам, че когато съм напълно готов за него, то неизбежно ще се случи.

 

– Извън това… За какво друго мечтаеш?

– Не мечтая, аз действам. Мечтите са за хора, които бленуват по непостижимото. Аз зная кое е постижимо и се целя в него, без да фантазирам. Затова много хора казват, че съм сбъднал много свои мечти. Всъщност, те са били цели. Те са били неща, към които съм се стремял и съм давал всичко по силите си. Не се занимавам с непостижими каузи. Това, което съм сега, е онова, което съм си мечтал да бъда преди пет години.

Вярвам, че личният пример заразява и увлича. Така че моят призив е:

мечтайте за постижимото и само така ще покажете колко големи са човешките възможности!

 


Разговорът с Крис е толкова увлекателен… има още толкова много неща, които искам да го попитам. Затова се разделяме с уговорката за нова среща, за да поговорим и за технологиите, и за правилното отношение към хората с увреждания. Ако и вие имате въпроси, които да добавя при следващата ни среща, пишете на me@karamanev.me!

 

Кристиян Григоров

Дигитални истории
<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист на свободна практика и писател. Още за мен – четете тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият...

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!...

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да...

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„С днешния новговор се връщаме назад в еволюцията“

„Правим езика си все по-беден. В мрежата общуваме с кратки, опростени изречения, използваме страшно много съкращения. Този новговор е някакъв начин да опростим начина си на мислене и да влезем в един калъп. Доброволно, неусетно, стъпка по стъпка, без да разбираме какво правим, ние драстично стесняваме мирогледа си…“
Днес използваме все по-опростена реч в ежедневието си, с лекота чуждиците заменят красиви български думи, а изкуственият интелект се справя с правописа на родния ни език по-добре от повечето хора в социалните мрежи. Вместо богатия български масово говорим и пишем на осакатен новговор, а обърнатата еволюция на езика ни си личи все повече по децата. Много от тях не са способни да разказват, да описват, не познават българския, дори в горните класове.
Как така днес езикът може да ни разделя, вместо да ни събира?
Празниците идват и за да засягаме важните теми, за да си говорим за големите проблеми, за които иначе не остава време в суматохата на злободневното. Именно това ще направим с днешната ни гостенка.
Доротея Николова преподава български език и литература. Има опит в журналистиката като политически репортер и в пиара. Участва в много съвместни инициативи с платформата за грамотност „Как се пише?“, сред които кампанията „Думи на годината“ и новото начинание – „Животът няма „аУтокорект“.

повече информация

Най-новите:

Евгений Замятин. Забравеният пророк

Евгений Замятин. Забравеният пророк

„Ние“ на Евгений Замятин е блестящ роман, защото в него наднича онова бъдеще, в което технологиите са победили човека. Вкарали са го в математическата си хватка, превърнали са го в цифра, в инструмент. Една от най-силните метафори на онова, което може би се задава и за което все повече си струва да си говорим. Технологиите определят правилата, а ние сме се превърнали в безсмислените части на един суров механизъм…
Често споменаваме Оруел и Олдъс Хъксли. И с пълно основание! Антиутопичните възможни светове, които си мислехме, че са останали в ХХ век, се завърнаха като тема, като заплаха.
Този писател е вдъхновител и на двамата, единственият му роман е антиутопия, не по-малко замисляща и осмисляща от тези на двамата класици. Защото се вглежда не толкова във възможния осъществен тоталитаризъм, а в една още по-актуална днес посока.

повече информация
„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

„Светът през 2050 г.“ Можем ли да надникнем в бъдещето?

Ще облекчат ли живота ни технологиите, или ще създадат огромна криза, разтърсвайки пазара на труда? Ще се радваме на благата на развития изкуствен интелект, помогнал ни за драстично удължаване на човешкия живот, в опознаването на Космоса, в развитието на следващите технологии? Или ще се събудим в свят под тотален контрол, предсказан от антиутопиите?
Как ще изглежда животът през 2050 г.? Време е да надникнем в бъдещето и да обсъдим прелюбопитните прогнози на един автор, който има смелостта да прогнозира в толкова динамичен период от историята. При това вече го е правил веднъж със завиден успех.
Можем ли да предскажем бъдещето? Никакъв шанс, всяка малка стъпка може да обърне посоката. А струва ли си да опитваме? Според мен е задължително, колкото и далеч да се окажем в идеите си, самият поглед, опитът за осмисляне е първата стъпка към това да се подготвим за него. Да избегнем някои опасности.

повече информация
Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Радиевите момичета. Когато технологията се окаже ужас

Открито е невероятно мощно явление, създаващо ново вещество! Не само че лекува дори нелечимите случаи на рак, но ще отвори очите на науката в толкова много посоки. Например… да освети тъмната нощ!
Мария Кюри открива радиоактивността, получава цели две Нобелови награди и проправя пътя на бъдещето.
Тя отваря вратите на една нова технология, която се оказва неочаквано успешна… До момента, когато става ясно, че силно сме подценявали опасностите от нея. Това ще струва живота на хиляди хора, които просто са търсели препитание.
Дали познаваме достатъчно технологиите, на които се доверяваме? Може ли и прословутият изкуствен интелект или пък някое от другите днес модерни направления да се окаже по-опасно, отколкото изглежда на пръв поглед?
Най-важното е да се замисляме, да обмисляме, да обсъждаме. Да си разказваме.
Истории като тази на радиевите момичета си струва да се четат по-често. За това са историите – да ни карат да подлагаме на съмнение, да имаме едно наум. Уви, не всичко, което блести, е злато…

повече информация
„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

„Толкова ли ще е лош светът, в който няма да работим?“

Чували ли сте за… киберпсихология? Най-накрая се появява тази област на науката, която изучава как си взаимодействаме с технологиите. Променят ли ни те като вид? Кои са най-големите предизвикателства, пред които ни изправят? Дали бързото им развитие е нечовешко предизвикателство, или обратното – естествен ход в еволюцията? Все въпроси, чиито отговори търся в повече от 300 дигитални истории, а ето че дойде време за гледната точка на киберпсихологията.
Елена Цанкова е доктор по психология, завършва в Германия, в Бремен продължава и изследователската си работа като постдокторант. През 2020 г. се връща у нас и започва работа като изследовател в БАН с амбициозната идея да проправи пътя на това ново и толкова важно направление.
През последните години изучава процесите на опознаване в интернет средата, също и общуването между човека и изкуствения интелект (ИИ). Изследва човешкото поведение в контекста на развиващите се технологии и се определя като експериментален киберпсихолог.
Ще поговорим за бързането и осъзнаването. За „зловещата долина“, в която възприятието за технологията става все по-положително с нарастващото ѝ подобие на човек, докато в един момент става толкова близка до човека, че бива възприета като зловеща… И за спокойната, философска гледна точка, която ни помага да осмисляме и приемаме големите промени.

повече информация
Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Василискът на Роко. Ами ако „то“ прочете как го обсъждаме?

Живеем си спокойно, забавляваме се с баналните издънки на изкуствения интелект, подиграваме се на създателите му. Докато той става все по-добър, в един момент се научава да взема решения, започва да следи интернет и да се намесва тук-там, първо лекичко, после по-смело…
Василискът на Роко е идея, според която ИИ ще се развие в нещо, способно да взема решения. После да се зарови в интернет и да потърси кой какво е казал за него… А след това да се погрижи да бъде представен в най-добра светлина. И тихомълком да започне да създава проблеми на хората, които по един или друг начин му пречат…
Сигурни ли сте, че не си струва да имаме предвид този мисловен експеримент?

повече информация
Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Чипс с ракия. Оптимистична теория за ИИ и изкуството

Виждали ли сте чипс с вкус на шкембе чорба или на ракия? А лего, в което се сглобяват катедралата „Александър Невски“ или стара жигула? Представяте ли си българските знаменитости като част от играта Mortal Kombat – Сънчо срещу Дънов и хан Кубрат срещу Гала?
Е, няма нужда да отпускате въображението си, всички тези идеи оживяват благодарение на впечатляващото сътрудничество между днешния ни гост и алгоритмите.
Росен Дуков е графичен дизайнер със забележителен опит – създава плакатите на някои от най-популярните български филми през последните години, автор е на кориците на книги, които стоят във всяка уважаваща себе си библиотека. Той е неколкократен победител в международни състезания по Photoshop, не е пресилено да го наречем световен шампион. През последните години преподава тези умения в СофтУни – и в дизайна, и в обработката на снимки, и в изкуствения интелект.
Защо визуалният артист не се бои в съревнованието с изкуствения интелект? Защо според него е важно час по-скоро да опознаваме новите възможности, които ни дават алгоритмите? Кои са следващите оригинални идеи, с които ще ни покаже докъде са стигнали генеративните модели?

повече информация
Share This