22 модерни кувьоза и 5 линейки, специално оборудвани, за да помагат на преждевременно родени деца. Ето толкова е огромен днешният ни гост. Благодарение на него в много региони на страната преждевременно родените деца имат значително по-голям шанс да оцелеят и да избегнат усложненията.

Той подготвя доброволци за ситуации, в които държавата не би могла да се справи сама. Провежда обучения как да оказват първа помощ и децата, и родителите им.

Не е Дядо Коледа, но също има брада и също е изморен, в такова настроение срещам Лазар Радков. Разговорът ни е за подкаста на DEV.BG, където имам късмета да водя някои от епизодите. А този път много от думите си струва да бъдат прочетени.

Чудесата могат да бъдат резултат от труда на всеки от нас. Всеки може да променя света и средата около себе си. А когато онези хора, събрани от желанието си да създават, намерят малко подкрепа и се събират заедно, те могат да променят и средата. Дали това е пътят, който ще ни поведе напред като нация, ще ни издърпа от ролята на най-бедните и нещастните?

Ако има човек, който да ни убеди, това е именно Лазар Радков.

– Днес стотици хиляди хора събират капачки, защото ти успя да ги вдъхновиш да го правят, но как започна? Кога реши, че не е достатъчно да се занимаваш с нещо професионално, а имаш нужда и от нещо различно?

– Доста назад е във времето. Занимавах се със спорт, с треньорска дейност. Имам спортен клуб, колегите все още ми плащат голяма част от сметките, помагаме на хора с по-заседнал начин на живот да си подобрят здравето, кондицията, начина, по който се чувстват и изглеждат. Да се преборят с нещата, които ги болят. Покрай тази работа ме каниха да изнасям лекции пред ученици и студенти. Винаги съм имал някаква вътрешна потребност да давам, да бъда полезен с това, което правя, да помагам на хората, да допринасям животът им да бъде мъничко по-добър.

През 2013-а нещата с клуба вървяха, но усещах, че имам нужда да правя повече, да допринасям. Дадох си сметка, че живея добре, доволен съм от живота, от хората около себе си. А когато човек „си надвие на масрафа“ – има един хубав български лаф, когато си плаща сметките и има покрив над главата, топло му е, има интернет… По пирамидата на Маслоу се чувства добре, основата му е осигурена.

Остава да се опита да направим нещо и за другите, за средата, за света.

Така че да го оставим мъничко по-добър, по-смислен. Важно е човек да се грижи за собственото си добруване, за това на близките, обаче, ако на мен ми е добре, живея в палат, а наоколо е блато и бунище, няма как да съм щастлив.

– Но защо се насочи точно към кампании за събиране на капачки?

– Тази кауза не е измислена в България, нито съм я измислил аз. 7-8 години преди нас имаше една голяма кауза „Капачки в действие“, момче и момиче събираха, за да купуват инвалидни колички.

Капачката е изключително малка, проста, не заема място. Човек може лесно да си я сложи в джоба, така да се почувства мъничко по-добре, че прави, макар и малко, нещо добро.

Но когато много хора го направят, се случват големи неща. За 6 години вече сме рециклирали 1,3 млн. кг пластмаса!

Сигурно над един милион българи участват. Над 95% от хората не полагат особени усилия. Дали капачката ще я хвърлиш в кошчето за боклук или ще я сложиш в контейнерчето, все тая. Коша за боклук го изхвърляш, когато се напълни. Този за капачките два пъти годишно го носиш на площада или го оставяш в блока, някой го носи. Нищо не ти коства като време, като енергия, като ресурс.

Но когато човек направи нещо мъничко, той чувства, че прави добро. Както казва един приятел, като прибере капачката, няма да хвърли бутилката на улицата. Чувстваме се добре, чувстваме се част от нещо по-голямо, че помагаме.

Над 85% от хората, участвали в анкетите, казват, че откакто събират капачки, са започнали и да изхвърлят разделно отпадъците. Близо 90% забелязват повече боклуци по земята, правят им впечатление, от време на време вдигат по някой боклук, да го изхвърлят. Така едно мъничко нещо, което е смислено, повежда по един съвсем различен, по-градивен и смислен път – този на добротворчество.

– Всички имаме порив да сме полезни, но често постоянството е това, което ни липсва. Каква е твоята рецепта да не се отказваш?

– Като се откажа, какво ще правя?

Имало е много трудни моменти. За някои съм разказвал, повечето само аз си ги знам. Когато нещо ти гори отвътре, няма как да се откажеш.

Когато някой ме пита: „Искам да направя кауза, да помагам за нещо, може ли да ме насочиш?“, отговарям: „Защо да те насочвам, бе, човек? Ти не живееш ли в България? Разходи се, огледай се, има хиляди неща, които имат нужда да бъдат подобрени, които имат нужда от подкрепа, цели социални прослойки, отрасли“.

IT секторът е един от малкото, които са добре работещи, защото няма почти никакви регулации.

– И все пак, как се започва? Ако досега не съм го правил, идва ми идеята да помогна с нещо, да съм полезен, както е било при теб, каква е следващата стъпка?

– Ще ти разкажа някои от нещата, които ние правим и след това ще видим как ти можеш да допринесеш.

През 2017 г. открихме, че в много от болниците, в по-малките населени места, кувьозите са на по 30-40 години, затова насочихме кампанията „Капачки за бъдеще“ в тази посока. Дори Министерство на здравеопазването нямаше тези данни.

После с мои колеги си дадохме сметка, че

всички сме доста неподготвени за всякакви екстремни ситуации,

и по време на ковид се видя след една седмица затваряне.

Нямаме идея как да даваме първа долекарска помощ, какво да правим при земетресения, при бедствия, как да избягваме ситуация на насилие, как да защитим себе си и близките си. Тогава събрах колеги, взехме да правим такива обучения.

Миналата година установих, че и по училищата, на децата никой не го преподава. В началото на годината стартирахме кампания за обучения по първа долекарска помощ. Още първия срок бяхме обучили над 4000 деца, до Нова година планирам да станат към 10 000. Става въпрос за деца в Пловдив, Пазарджик, София, Стара Загора, Плевен, търся партньори в други градове.

Преди година стартирахме инициативата „Доброволчески клубове за бъдеще“. Имаме такива в над 30 града, идеята е да свържем хората, които са активни и градивни и искат да срещат себеподобни. Искат да правят нещо, обаче се чувстват сами.

В доста градове се получи невероятно, направиха кампании за засаждане на дръвчета, за почистване, ходиха в училищата, направиха мащабни почиствания. Покрай това те палят други хора.

Колкото по-силна е енергията на един човек, толкова повече привлича другите около себе си.

Друго важно направление – при по-голямо бедствие, колкото и да е подготвена държавата, видяхме го в Турция след земетресението, хората никога не са достатъчно и трябва да има обучени доброволци, за пожарогасене, за аварийно спасителна дейност, екипирани, тренирани. Които да отиват и да помагат на терен. Вече имаме „Спасителни клубове за бъдеще“ в 8 града. Правим тренировки, събираме оборудване.

Още нещо, което правим изцяло с лични средства, са безплатни прегледи по селата, където няма лекари. В много села нашите доброволци от клубовете за бъдеще, медицински лица, пътуват и правят базови изследвания – мерим кръвно, кръвна захар, ЕКГ, това е консултирано с лекари.

– Списъкът е доста дълъг… Не знам как ти стига времето за всички тези неща, но пътищата са много. Когато решиш да правиш добро, можеш да помогнеш по много начини – със средства, с времето си, с обучение.

– Да, примерно събрахме пари, ще си купим резачки. Имаме нужда от хора с високопроходими машини, с гаражи, където да държим тези неща. Имаме нужда от средства, те със сигурност никога не достигат.

Нещо, което прохожда в последните години у нас, са доброволчеството и гражданското общество. Двете са неразривно свързани, няма как едното да е без другото. Гражданско общество има, когато хората си дадат сметка, че за да се промени нещо, то трябва да е от нашите усилия, няма да дойде от политиците, няма да дойде отвън, от Господ.

Вчера бях във Варна, едно момиче ми казваше, че се опитва да събира доброволци. „Много малко хора, трудно става.“ Не ти трябват много хора, това не е банкет. Трябват ти малко, но мотивирани.

Всяка промяна се прави не от мнозинството, а от малка, мотивирана, добре обучена група хора.

С желание, с акъл, с умения, хората, които искат да променят някъде нещо, го правят. Няма значение в коя област, трябват малки, добре сработени, обединени групи хора. Затова се опитвам да правя формирования от по 10-15 души, които да бъдат като семейство и когато има сигнал, да отиват и да реагират поне половината.

В момента, когато човек влезе в света на доброволчеството, влиза в различно измерение. Там хората отиват и правят нещо не защото очакват някой да им плати или да им благодари, не защото очакват нещо в замяна, а защото знаят, че нещо има нужда да бъде направено, че така е правилно. Виждат, че някъде има нужда, проблем, недостиг, несправедливост, отиват и помагат, дават своето време, своята енергия, понякога нерви, здраве. Да, тези инициативи са по-малко от Западна Европа, защото човек, за да може да се раздава за тези неща, е доста по лесно, когато е успял икономически, а не ако не знае дали ще успее да си плати сметките на края на месеца.

В доброволческите среди човек може да види хора, които се раздават за нещо, което е по-голямо от тях. Дори това, което правят, да е капка в морето, те знаят, че трябва да се прави, снежинка по снежинка.

Хвърлят милиони, милиарди снежинки, но има една, която вече прави лавината.

Нещата стават с натрупване, с бачкане, с работа с други хора и няма друг начин, няма пряк път.

– Аз съм избрал своя начин по някакъв начин на доброволчество чрез разказването на дигитални истории. Защото мисля, че това умея най-добре – да предизвиквам разговори по важни теми, да карам хората да се замислят. Чух в друг подкаст, че един от една от любимите ти книги е „Странник в странна страна“. Та се замислих, не се ли чувстваш често като странник в странна страна, говорейки по тези теми?

– Когато човек се опитва да облагородява такава дива пустош, необработена земя, съвсем нормално е в началото да е самотен. Разбира се, не казвам, че България е пустош, просто имаме сектори, които са недоразвити – при доброволчеството тепърва имаме тук-таме организации, човек ще се сети за 2-3. Те са стотици, но действат на локално ниво. Съвсем нормално е, когато човек прави някакви неща, които ги няма или са малко известни, да се чувства сам, неразбран.

Няма да те лъжа, че това не ме човърка, не ме е жегвало през годините, но мисля, че последните година – две успях да го приема. Окей, опитвам се да правя нещо, което е слабо развито, не е популярно, обаче има смисъл в него. Когато наистина вярвам, че нещо е важно и нужно, аз имам вътрешна мотивация, просто знам, че трябва да го правя. Няма да развия целия сектор, няма да оправя държавата. Обаче ще направя нещо.

Освен това обичам да развивам нови неща, да разработвам нови среди. Едно време, преди да почна да пиша статии за персонално трениране, имаше основно фитнес треньори, които бяха огромни батки и даваха едни и същи упражнения. Състезателният бодибилдинг е подходящ за много малък процент, повечето хора имат нужда да усещат телата си, да могат да се движат добре, да изпълняват движенията. Съвсем различен е подходът и в тренировките, и в отношението.

Обичам да правя неща, които не са популярни. В момента, в който почнат да стават популярни, става пренаселено и се насочвам към нещо ново. Обичам да прекарвам много време сам, да прекарвам време в гората. Живея в Княжево, 10 минути нагоре ходене или 5-6 тичане съм си в гората и си изчиствам си главата. Избягвам да мисля за себе си като за Майкъл, човека от „Странник в странна страна“, той си беше свръхчовек, със свръхспособности. А пък никой не знае моите кусури и слаби, тъмни страни и страхове по-добре от мен.

– Казваш, че доброволчеството до голяма степен е свързано със стандарта. Но дали не е повече народопсихология? Аз съм виждал много хора, които за каузи дават последните си левчета.

– Че е свързано със стандарта, е статистика. Но и народопсихология, култура, която трябва да развиваме и да променяме.

Културата не се променя от само себе си, а вследствие на усилията на много хора за продължителен период от време.

Нашата народопсихология е градена със столетия и хилядолетия назад и няма да се промени лесно. Малки промени се случват в рамките на десетилетие. Тя е като ледник, движи си в една посока със сантиметри на година – и културата, и народопсихологията, и ценностите.

Трябва да има един вектор, който да бута бавничко, бавничко. Хората смятат, че ще гласуваме за правилните хора и те ще дойдат, за да оправят всичко… няма да стане. Един приятел казва, че политиците са еманацията, квинтесенцията на това, което сме като общество.

Много силно вярвам, че гражданските инициативи могат да влияят изключително много за промяна на начина на мислене. Разбира се, става за дълъг период от време, просто трябва да се поддържат огънят и посоката.

Много силно вярвам, че в едно общество трите основни гравитационни центъра са: политиката – няма как, човекът е политическо животно, бизнесът – там, откъдето идват благата. Когато го няма третото, тези две се срастват, има монополи, политически чадъри, корупция. Когато обаче се появи третият център – гражданското общество, той измества гравитационна точка между тези двете, започва да ги балансира.

– Никога ли не си казваш: „Не е моя работа“?

– Един треньор, когото следях – Скот Сонън, разказваше: „Когато виждах нещо, което не е окей, счупено е, има нужда да се подобри, като по-млад си казвах, че някой трябва да направи нещо. Обаче, кажа ли това, аз възприемам себе си като „никого“. Аз съм „някой“, ти си „някой“. Всеки, който вижда несправедливост, е „някой“. Виждам тук и сега това и мога да направя нещо – не да реша проблема, но да направя нещо, което да подобри поне мъничко ситуацията. Да разкажа, да привлека хора и заедно да подобрим това нещо“.

Съзнаваше ли някой през 2017-а, че в десетки градове кувьозите са от миналия век? Случайно го открихме, някакви доброволци с идеи, ентусиасти, и взехме да бутаме. 2017-а един кувьоз, 2018-а – 2, 2019-а – 19 кувьоза. И ги подменихме! Бяхме си поставили за цел в началото на 2020 г. да няма нито една болница в България, в която най-новият кувьоз да е от миналия век. Вече е така.

След това установихме, че няма детски линейки – имаше две в София, дарени от други каузи. 2019-а обявихме кампанията, проучих фирми, изисквания, техника. 2020-а дарихме първата, стигнахме до петата. Тези линейките обслужват по няколко области и вече покриват цяла България.

Сега отново ще помогнем с апаратура на няколко десетки града в България. Купихме първата офроуд линейка, после втората. Ще купим пожарни, с които доброволческите формирования да подпомагат пожарните.

Аз имам малък бизнес, който ми плаща сметките. Не карам бентли, не живея в затворен комплекс с 300 квадрата апартамент, а под наем. 2020-а даже ми откраднаха колата, карам кола на приятел, трябва да си взема нова.

Не искам много за себе си от живота, имам нещата, които искам. Ако ходя малко по-често на масаж, ще се чувствам по добре. Но тук проблемът не е финансов, а чисто организационен. Нещо, върху което се опитвам да работя последните години.

Аз не мога да избягам от собствената ми безотговорност към мен самия.

Вярвам, че човек трябва да помага там, където му сочи сърцето. Ако е насила, удовлетворението няма да е толкова силно. Нека човек да потърси кауза, която наистина му резонира.

Много уча от хората около мен и вярвам, че всеки може да допринася за хората около себе си, за хората в нужда, ако го усеща вътре. Трябва да ти е тука, в сърцето, в душичката. Ако наистина усещаш едно огънче, една топлинка и се чудиш можеш ли, не можеш ли… Ако се чудиш, направи го. Ако се чудиш, със сигурност можеш!

Целия разговор с Лазар Радков вижте тук: