„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до какво води прекомерната употреба на дигитални устройства за развитието на емоционално-интелектуалния апарат на децата.“
Но какви точно са тези щети и защо са толкова важни? Как прекомерното излагане на технологии променя необратимо децата? И какво да правим, след като го знаем?
Слави Стоев е психолог, води обучения за лидерство и мениджърски умения, създател е на подкаста „Естествен ѝнтелект“. В същото време е и баща, и автор на детски книжки, посветени на ранното развитие и емоционалната интелигентност.
Точният гост, с когото да потърсим има ли среден път в отношението на родителите към технологиите и как да го намерим. Ще поговорим за базовите умения, които днес не успяваме да развием, и упадъка, към който се е насочила цивилизацията ни. Ако бързо не вземем целенасочени мерки, свързани именно с пресечната точка между технологиите и децата.
Продължава поредицата „Дигитални деца“. Търся важните гледни точки и полезните съвети, които да ни помогнат като родители и възрастни. Важно е и вашето мнение! Включете се в анкетата, нека нарисуваме заедно картината на родителството в дигиталните времена.
– Кои са най-големите грешки, които допускаме днес, срещайки децата с технологиите?
– Според мен фундаментална грешка е черно-бялото мислене. Иначе казано, трудността, която изпитваме в коя ли не сфера на живота си, да уцелим средния път. Това е възможно само чрез сериозни интелектуални усилия, които много често не желаем да положим и ни е по-лесно да вземем някое крайно решение.
Едното е сатанизирането на технологиите. Обясняването на децата, че това ще им съсипе мозъка. Но пълната забрана води дотам, че децата нямат компетентност да ползват технологиите. Те са като индианци, на които връчваш граната – нямат култура за употреба, а рано или късно тази граната ще се озове в ръцете им. Говоренето за технологиите като за наркотиците, приравняването им към нещо вредно, опасно, смъртоносно. Аз, като родител и като психолог, чел прекалено много изследвания за ефекта на прекомерната им употреба върху детския мозък, съм по-скоро склонен да изпадам в тази крайност.
Другата е, че технологиите са нещо прекрасно, това е новата игрална площадка на човека, новата реалност, пускайте децата без контрол.
Привържениците на тази теза казват:
„Както са оцелявали в реалността, така ще оцелеят и сега“.
Това не е вярно, защото биологично човекът не е създаден да вирее в технологичен свят. Той е създаден да се социализира, да опознава себе си, да опознава света през тялото си, през играта и отношенията с други хора.
Със сигурност пътят е в търсенето на някакъв среден, разумен път, който не прави децата зависими или пък технологични идиоти. Подготовка да живеят в света, в който ги чакат технологии… в добрия случай на бъдещето. В лошия случай няма да има технологии, но за момента поддържаме някакъв умерен оптимизъм, че светът не отива към залез, рязък и брутален.
снимки: Добрин Кашавелов
– Как се справяме дотук?
– Според мен ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Никой не знаеше, не е от лошотия. Вече знаем,
никой не може да каже, че ние, възрастните, не сме наясно до какво води прекомерната употреба на дигитални устройства при развитието на емоционално-интелектуалния апарат на децата.
– Нека си го кажем, все пак. До какво води?
– Технологиите не са едно нещо. Да решаваш логически задачи на компютъра, да скролваш в TikTok или да се занимаваш с игри, в които ходиш и убиваш, са три съвсем различни неща, които влияят по различен начин на човешкия мозък. Единственото общо между тях е, че
те отдалечават от реалния свят и дават нереална възбуда на централната нервна система – такава, която истинският живот не позволява с такъв интензитет и продължителност.
Каквато и дигитална среда да потребяваш, тя е направена да бъде възбуждаща, интересна, привличаваща, фокусираща вниманието. Светът не е такъв. Той е сив, бавен, скучен, непостоянен, аритмичен. Ти трябва волево да се ангажираш с него, за да ти стане интересно. Не те забавлява от само себе си, той е ръбат, труден.
Тоест, дигиталният лунапарк не е естественият хабитат на човешкия мозък и когато прекалено дълго време живееш там, мозъкът ти се трансформира от обичайното функциониране и адаптира структурите си към него.
Той спира да се занимава с голямата картина, започва да се занимава с много тесен образ, където е фокусът ти на внимание. Така, независимо дали е TikTok или игричка за строене на къща, ти оставаш с много тесен фокус в нещо, което те възбужда, защото е направено с тази задача. Нямаш потребността сам да си създаваш нещо, което да ти е интересно.
Твоят мозък привиква, че светът е едно възбуждащо място и единственото, което трябва да можеш да развиваш, е умението да операционализираш в него.
снимки: Добрин Кашавелов
– Мозъкът ни определено не е предвиден за такива предизвикателства…
– Това, естествено, работи страшно много за развиването на оперативни умения. Децата, които са потопени в дигиталното, имат рефлекси, причинно-следствено мислене в къс мащаб, много по-развити от онези, които се катерят по дървета по цял ден. Проблемът е, че светът не е такъв. Когато имаш очакването, че той е едно постоянно възбуждащо те място, ти не успяваш да развиеш
едно от базовите качества, които човек трябва да развие в ранна детска възраст – способността да отлагаш удоволствието.
Да знаеш, че трябва да положиш усилия тук и сега, без да получиш нищо, за да заслужиш някаква голяма награда в бъдещето.
Свързано е с всичко в живота ни! С това да си оправиш стаята, да се погрижиш за хигиената си, да учиш, да не прекъсваш другите. Да си способен да полагаш усилия за постигането на по-значими цели, като да имаш диплома, връзка, приятели, семейство – дългосрочна връзка, която изисква някакви инвестиции.
Умението да отлагаш удоволствието се тренира, както всяко нещо в човешкия мозък. И
когато го нямаш, ти взимаш само решения, които водят до бързо удовлетворение, бърза стимулация, бързо интересно, бързо готино. Това рядко води до качествен живот.
Второто нещо, което се случва, е, че създаваш мозък с много тесен фокус. Четенето на книга е постъпване на нов стимул, единица информация, която обаче влиза в поле, в което постоянно жужат други единици информация, които дават смисъл на новото парче.
Едно изречение няма абсолютно никакъв смисъл в книгата само по себе си, ако не попадне в този полуактивен, несъзнавано активен облак от всички останали изречения,
които си прочел досега в тази книга и от страшно много други знания за света, които правят смисъла. Да, ти не мислиш за нито едно от тези неща в момента, а за стимула, който в момента влиза. Но той няма да има никакъв смисъл, ако не влезе в такова информационно поле, което държиш полуактивно в съзнанието си, за да си представиш света, за който се говори, човека, който говори, да можеш да разбереш защо го казва, защо се държи по този начин.
Това е парчето информация, върху което си фокусиран. Всичко останало обаче също е активно в главата ти. И това, на принципа на затвърждаване на невронните връзки, създава, усилва, развива, тренира твоето умение да мислиш в контекст. А мисленето в контекст е другата дума на това, което в момента е много модерно и се нарича „функционална грамотност“. Иначе казано, когато дойде едно парче информация, да можеш да осмислиш как то е взаимно свързано с всичко останало в света и всъщност му дава смисъл.
– Четенето си остава толкова важно…
– Много е модерно да се спори каква литература да четат децата в училище. Няма никакво значение! Въпросът е да четат. Дали разказът е писан от Елин Пелин, или от киберпънк автор, дали е Дръндьо или Феята от захарницата, тук
говорим за функционалното умение да можеш да поставиш информацията в контекст, иначе казано – да я разбираш.
Това са двата основни доказани проблеми на прекомерното излагане на децата на дигитална стимулация. Единият е, че уврежда способността за отлагане на удоволствието, което много рязко и сериозно удря емоционалния апарат. Ти не можеш да изпитваш удоволствие, освен ако не си стимулиран тук и сега. Трудно намираш смисъл в живота си, защото той най-често е свързан с далечното удоволствие, а не с непосредственото. Много лесно изпадаш в депресия и раздразнителност, защото си свикнал постоянно да си „надрусан“ тук и сега с някакъв кеф. Това става с емоционалния апарат на децата, които са прекомерно изложени на дигиталната стимулация. И другият проблем е, че губиш функционалната грамотност.
снимки: Добрин Кашавелов
– В същото време си говорим само в часове. До три години, казват днес, децата изобщо не би трябвало да са изложени на технологии. Но това изобщо не се спазва, можем да го видим навсякъде.
– Тъжната истина е, че никой от нас не знае кое е доброто.
Ние се лашкаме между тези две крайности – „Анатема!“ и „Нема проблеми!“, защото информацията е много малко. Да, две поколения изгоряха в некомпетентността ни да ги възпитаме как да ползват това, което създадохме преди 20-ина години. И това поражда страшно много тревожност в нашата част на знанието – психолози, невролози, лекари, педагози, социални работници, психиатри, защото работим с крайния продукт на грешката. А той понякога може да е много тъжен.
Затова понякога излизат такива предписания: „До три години никакви екрани“. Аз съм следвал това правило, моето дете до тригодишна възраст имаше 15 минути гледане на филмче общо, погрешка.
Обаче много деца, които са имали дигитална стимулация от първите дни, не дават симптоматика – увреда в емоционалния апарат или способността за държане на контекст и осмисляне.
И тук става въпрос за дозата.
Изследванията, които се правят, стигнаха до една дефиниция за „вредна употреба“, много подобна на това, което се казва за вредна употреба на алкохол, наркотици и цигари. Дефинира се като „употреба, която води до загуба на интерес към други, алтернативни форми на забавление, до проява на видими абстинентни синдроми при отнемане и натрапчиво-компулсивно търсене на стимула“.
Иначе казано, както би се държал един наркоман, който е готов да извърши подвизи, за да стигне до веществото си и видимо страда, когато му е отнето. Готов е да зареже абсолютно всичко друго в живота си, за да го получи.
Тоест,
когато децата се отказват от естествени стимули, за да могат да потънат в дигитално устройство, е проблем.
Това дори не е толкова свързано с това доколко са били излагани на това, а до каква степен са склонни да изпадат в такива компулсивно-натрапчиви поведения и им е трудно да функционират в този свят. За някои деца е отдушник – ако са по-тревожни, срамежливи, по-трудно социализиращи се. Същото, както за много възрастни хора е алкохолът – чудесно бягство. Отиват в един свят, където имат пълен контрол над това, което става и то, на всичкото отгоре, ги награждава, стимулира ги, забавлява ги. Към момента това е дефинирано като вредна, опасна употреба.
– Но и е нещо, което всеки родител може да прецени по критериите, които ти каза. Те звучат доста ясно.
– Със сигурност разумното говорене с децата е важно. Детето ми започна: „Еди кой си има телефон“. „Рада, всъщност никой не е по-интересен от телефона. Никой.“ „Не е вярно, ти си интересен, мама е интересна“. „Никой.
В телефона има такива неща, които нито един човек не може да ти достави.
Аз не мога да гълтам огън и да ходя на въже, опънато между две скали, а такива хора са в телефона ти. Но в момента ти имаш много по-важни неща, които да правиш. Да, не са толкова забавни, не са толкова лесни, приятни, но са важните неща, които трябва да правиш в момента. Когато си в училище, да си с децата, а не на телефона си. За
да се учиш да създаваш социални контакти, да изграждаш връзки с другите хора, да се учиш да учиш от другите хора“.
В много ранната училищна възраст в междучасията децата учат едно от друго. Понякога дори си говорят за училище, за това какво са учили. Това са фундаментални, базови умения, които на всеки ще му трябват цял живот.
снимки: Добрин Кашавелов
– Може би еволюцията вече не ги изисква, може би това е естественият ход на нещата…
– Не. Много сме дребнички, за да говорим за еволюция. Много кратки периоди живеем, за да я коментираме. Бих заменил, че цивилизацията ни може би не ги изисква. Че ние
в момента си създаваме цивилизация, която предполага, че за нея е подходящ един асоциален, склонен към депресия при липса на стимулация, зависим към възбудата човек, който не умее да мисли в контекст.
Ама много се съмнявам, че ако опишем крайния резултат на свръхдигиталните хора като личности някой ще каже: „Ей, точно това ни трябва!“.
По-скоро рискът, и то осъзнат, е, че
новото класово неравенство ще е между хора, които могат да разберат една страница писмен текст и такива, които не са способни.
Цялата тази тревога, която се вдига, и всички изследвания, които се правят, струват много пари, а те не се правят от някаква висша форма на хуманизъм. Финансират се, защото в един момент изниква въпросът: 10% разбиращи страница писмен текст стигат ли ни като икономически ресурс, за да можем да съществуваме? Нашата цивилизация създаде това явление, но ще оцелее ли с резултата, която ще получи?
Не една и две цивилизации са загивали от собствените си грешки. И това е една от не толкова видимите грешки като екологичната опасност – това, че подрязахме естествения си хабитат. Но също е грешка, която би могла да доведе до упадъка ни и много хора го осъзнават.
Затова в момента глобално започва тенденция към рестрикция на дигиталния начин на поднасяне на информация при млади хора.
– Да, но хаотично, неосъзнато и в условията на вече прекъснат обществен диалог по важните теми. Тоест – на практика тенденцията е обречена. И все пак, както ти каза, много е различно дали играеш игра, която може да развива мозъка ти по някакъв начин, или просто скролваш…
– То е като разликата между покера и ротативките.
Ако играеш „Майнкрафт“, това е логическа игра, правиш нещо, но все едно играеш покер. TikTok е ротативката – седиш, цъкаш и не правиш нищо. Само че и двете са комар.
Ако и с двете прекалиш, губиш останалите части от живота си. Защото може да си топ покериграч, на когото целият му живот е това… И ако си представиш, че имаме тук 7 милиона хора, които единственото, което могат да правят, е да играят покер, да цъкат „Майнкрафт“… кой ще обучава децата? Кой ще ги лекува? Кой ще оправя канализацията? Кой ще строи къщите им?
снимки: Добрин Кашавелов
– Аз също с моите деца спазвам правилата, големият ми син често отказва квотата от половин час на таблета, за да чете „Хари Потър“. Но голяма част от хората се замислят, чак когато вече са изпуснали нещата, дали са безконтролен достъп до технологии. Какво е решението тогава?
– Отнемаш стимула. Не казвам, че е лесно! Най-често правим същото, както по други теми. Говорим си и си казваме: „Не е вярно, не е проблем, това са глупости, на моето дете нищо му няма“. Или „аз познавам едно дете, което по цял ден е на таблета си и има медал от Олимпиада“. Сещаш се за някакви единични случаи, които подтвърждават твоята теза, която емоционално искаш да е вярната, за да не трябва да се занимаваш, да се караш с детето, пък да му измисляш игри, пък да го забавляваш, пък да го търпиш кисело.
Гледаш да ги си спестиш тия неща, защото имаш работа, трябва да сготвиш, и ти си човек…
Всички възможни родителски обяснения са верни до едно. Въпросът е какво решение вземаш – дали ти се занимава? Ако не, ще намериш страшно много аргументи.
Ако ти се занимава, идва лошата новина, че това ще е трудна битка. За щастие, не по-трудна от много други битки, които ние, родителите, трябва да водим, възпитавайки децата си. И все пак – битка. Първо, че детето вече е привикнало към наградата и кефа, а малко други неща могат да донесат такава стимулация. Второ, защото много често родителите сме самотни в тази битка, всички наоколо имат устройство.
Какво пазиш? Едно островче, заобиколено от екрана.
Сами сме! Едни специалисти дават едни, други – различни препоръчителни часове. В училищата имат толкова шарени политики, няма една обществена рамка, която да защити някаква родителска теза. Хората си създават някакви микрообщества по сходство на този принцип.
Оставени сме на собствената си преценка, но, слава Богу, има все повече натрупваща се информация, ако ни се чете.
– Докато тук-там държавите от време не време се сещат, че не е толкова добра идея 4-годишни да стоят в TikTok и все пак мерките им са по-скоро палиативни.
– Все пак, вече се въвеждат законови ограничения, например Австралия забранява профилите в социални мрежи под 16 години. Защото
социалните мрежи са с много ясно изразени рискове за децата, от тормоз, включително сексуален, от упадък на интелектуалния капацитет, от всякакви рискови поведения.
Тормозът в тези среди става много по-скрито и невидимо. Може да стигне до ужасни състояния и поведения като реакция и ти да не разбереш, защото никой не знае. Детето бива унижавано, обиждано и мачкано в някакво затворено дигитално процентство, където никой няма достъп, освен то и насилниците.
Друга стъпка е
връщане към хартиените учебници, отказ от дигитални програми, в които са инвестирани милиарди.
В Северна Европа например все повече махат дигиталните учебни материали и се връщат към хартията, защото виждат каква е разликата в способността на мозъката да обработва информацията.
В крайна сметка не говорим за знания. Някой казва, че ако учим от компютъра, запомняме много повече. Сигурно е така. Ама
смисълът на ученето е да те научи да мислиш.
Да си способен, когато се сблъскаш с нова информация, да я видиш, да я запомниш, да я разбереш и използваш.
Дигиталната среда улеснява ангажирането, защото е много по-атрактивна от хартията, запомнянето, защото прави много повече невронни връзки.
Обаче бъгва основната цел на ученето.
снимки: Добрин Кашавелов
– И все пак, ако решим, че сме прекалили, добре ли е да спрем рязко? По малко ли? Повече да си говорим ли, откъде минава връщането на баланса?
– Който и да отговори, ще е безотговорно, защото хората го наслагат върху хиляди частни случаи. Пълното отнемане на дигиталното устройство, слава Богу, не може да увреди детето – защото има вещества, при които рязкото лишаване води до увреда.
Най-добрият сценарият е детето да има дисциплина и самоконтрол.
Рано или късно то ще бъде изложено в свят, където трябва да има технологии и е хубаво да им се помага да развиват самодисциплина и свободна воля, както твоят син. Ако мога да играя на таблета или да рисувам, да имам свободната воля да избера. Но едното не е задължително, защото мозъкът ми казва, че то е най-важното, значимо и ценно нещо на този свят.
Овластяването на децата да имат достъп и свобода на избор обаче става постепенно. В крайна сметка всички техни навици ги създаваме ние по някакъв начин.
През имитация – това е много важно. Ако искаме детето да ограничи употребата на дигитални устройства, ние трябва да я ограничим пред него. Ако му кажеш: „Остави този телефон и ходи да учиш“, докато си мажеш нещо на телефона, няма особена стойност.
Не харесвам корупцията като метод на възпитание, макар че всички я ползваме. „Ако си оправиш стаята, ще ти купя шоколад.“ „Ако си научиш урока, ще те заведа на театър.“ „Ако прочетеш 10 страници, ще ти дам телефона за половин час.“ Фундаментално не харесвам този метод, но би могъл да бъде използван. Само че не само детето да прочете 10 страници, а и да може да ти каже какво е прочело през контролни въпроси, какъвто не е въпросът „Разбра ли?“.
Ако имаш времето и енергията да го питаш „кое ти беше интересно“, „този защо се държеше по такъв начин“, „разкажи ми смисъла от тази история“…
Тогава вече то да може да стигне до заветния телефон, но ще е положило усилия. Ще знае, че светът не е само кеф и хубавите неща изискват усилия.
Всеки си възпитава децата по различен начин, това е ясно. Има хора, които нямат избор, те не могат да водят тази битка. Човек, който работи 12 часа на ден, прибира детето, готви, кога точно води битката за телефона? Въпросът е поне да е осъзнато.
– Защо започна да пишеш детски книжки?
– Много комплексна е мотивацията. Първо, защото е много забавно. Второ, започнах неслучайно по времето, когато вече имах малко дете. Трето, защото нещата, за които говоря в детските си книги, са теми, които ние, възрастните, много рядко поставяме на масата пред децата. Това са теми, свързани с това да могат да разбират по-добре какво се случва вътре в тях и около тях. Не само да го разпознават, а да могат да използват тази информация. Да я подлагат на критична оценка, на прогресивен или регресивен причинно-следствен анализ. Прогресивният е: „ако направя А, ще се случи Б“, а регресивният – „случило се е Б, значи много вероятно назад да се е случило А“. Това е нещо изключително важно в живота, дори, ако щеш, за да си планираш парти за рождения ден.
Цялата ни мисловна дейност се гради на подобни логически вериги.
– Водиш подкаст, който се казва „Естествен ѝнтелект“. Според теб кога е моментът да срещнем децата с изкуствения интелект? Всички си говорим за него, около нас е постоянно, а е още нещо, с което не знаем какво правим и можем да повторим същата грешка, с която започнахме…
– Сложните изчислителни модели, които се наричат ИИ, също имат минимум две страни. Понеже някак сме във тревожния разговор, ще почна с опасната и тя е, че
закърняват човешките способности за извършване на определените функционалности
поради простата причина, че вече има на кого да ги делегираме и той да ги извършва с приемливо ниво на грешка. Което е супер.
Проблемът е, че ако всички започваме да делегираме на едно устройство, което извършва операциите с приемливо ниво на грешка,
кой в един момент ще има капацитета да каже това ниво на грешка приемливо ли е?
Иначе казано, дали продуктът, който генерира изчислителният модел, е добър продукт, който ще ни свърши работа?
Някакъв процент от хората трябва да останат със способността да преценяват критично. Можеш да го правиш, само когато си участвал активно много, много, много пъти в процеса по генериране на продукта, който ще оценяваш. Иначе казано, трябва да имаш някакво ниво на опит и майсторство, които никога няма да развиеш, ако не си минавал през този процес.
снимки: Добрин Кашавелов
– В момента това се случва в програмирането, ИИ върши голяма част от работата и не наемаме достатъчно млади хора. Така след няколко години наистина няма да има кой за преценява.
– Ще стане като при учителите – всички инженерите да са на пенсионна въздуха, никой няма да иска да ходи в ИТ компания, за да пише промпове. Но това си е ваш проблем. Сигурен съм, че ще го направите и наш, но няма да е скоро.
Това е рискът. Вече има хора, които нямат идея къде се намират. Имаме читави GPS системи от 15-ина години, от 10-ина с телефоните всеки има GPS. А
да нямаш идея къде си намираш в пространството те обърква и те бъгва по толкова много несъзнавани метаинтелектуални начини, че най-малкото ти стеснява света.
Ако светът за теб е точката, която виждаш и нямаш никаква идея къде се намира тя в целия голям свят, това прави мозъка ти изключително стеснен и фокусиран само върху непосредственото обкръжение. Това пък нарушава въобще твоя капацитет да виждаш в перспектива – живота си, отношенията, политиката на държавата ти, да държиш някаква по-голяма картинка.
Това е проблемът на улеснението.
Най-вероятно същите пенсионерски вайкания ги е имало и преди 150 години, когато са се появили тъкачните станове. Едни хора са викали: „Леле, какво ще стане, когато загубим умението си да тъчем?“. Пък, ей, на, оцелели сме.
Проблемът със сложните изчислителни модели е, че те удрят фундаменталното човешко, нашето еволюционно предимство да мислим сложно.
Водейки до закърняване на интелектуалните способности, способността да се социализираме и да мислим по по-сложен начин.
– Докато тази тема продължава да стои встрани от обществения разговор… Но пък именно заради нея го има вече 4 години този сайт. Благодаря ти!
Дотук в поредицата „Дигитални деца“:
Ако имате идеи за други важни аспекти от тази тема, ще се радвам да ми ги дадете тук.
