„Мамник“ – толкова благозвучна, изразителна дума. А отскоро и много повече. Митичното, страховито пиле от българския фолклор започна полета си като аудиосериал в Storytel, а после продължи като роман на хартия.

Ако ви предстои да прочетете (или чуете) книгата, завиждам ви. В нея Васил Попов е успял да покаже как българският фолклор може да бъде разказван модерно, увлекателно, вълнуващо, с вкус и литературни умения.

Каним на срещата си и мамника, като изразителен герой и силна метафора. Ужасяващата птица, която е почти безсмъртна, а перата ѝ менят цветовете си.

Защо толкова рядко успяваме да претворим в изкуство вълнуващите образи и истории от българския фолклор? И защо същевременно са ни толкова близки легендите от далечни времена? Къде минава тънката граница между патриотизма и патриотарството? Ето какво има да си кажем по темата с Васил Попов.

– „Мамник“ според мен показа какви невероятни възможности има да се разказват по увлекателен начин българските фолклорни традиции. Защо според теб това не се случва толкова често? Дори в класическата ни литература няма много примери.

– За класическата литература нямам идея. Иначе през последните години има някакви опити, но сякаш, хората, когато пишат за фолклора, идеализират темата. Много често, за мое съжаление, това започва да бие на псевдопатриотизъм.

Освен това най-често се пише за образи и герои, които и без това са доста познати.

Всички знаем за самодиви, караконджули, ще ми се да четем и за по-малко известни страни от фолклора, каквото е чудовището мамник.

На едно от представянията на книгата Тодор Станчев от издателство „Ерове“, който е етнолог, казваше, че в гилдията има своеобразна пирамида. Най-отгоре били самодивите, а в дъното – чудовищата, най-малко познати от фолклора. Именно там бил мамникът, когато, преди 2-3 години, той гледал пирамидата – почти никой не говорел за него, не знаел какво представлява. Сега вече и той е на върха. Според мен това е начинът, ако искаме да възродим интереса на хората към тези забравени страни на фолклора ни – да ги вграждаме в книги, във филми.

– И аз имам любим такъв образ – здравичките, едни духчета от асеновградското село Югово. Сещаш ли се и за други такива?

– Такъв е Куцулан, който е включен в другата ми книга – „Вълчи разкази“, страшен вълк, който води глутницата и излиза по време на вълчите празници. Той е куц и с едно око, страховит!

Много са. Някак, като си говорим защо хората не пишат толкова за български фолклор, имам чувството, че повечето не знаят за тези образи. Спомням си, когато прочетох за мамника, си казах: това само по себе си е такава основа за история! Само трябва по някакъв начин да го натъкмиш за по-съвременен сюжет, така че хората да могат да го усетят.

Според мен, ако спрем да се отнасяме към фолклора ни само с идеята, че сме най-велики, нашият фолклор е най-велик, в него има само хубави и добри неща, ако видим и по-тъмните му страни и започнем да пишем за тях, могат да се получат много интересни неща.

– Това се случва по цял свят, достатъчно е да споменем Толкин. Или дори „Вещерът“, който даже ни е по-родствен, славянска митология. Но, погледнато от другата страна: защо все още ни вълнуват такива теми в модерното общество, което е толкова различно от времената, когато са се раждали?

– Хем е далечно, хем нещата са универсални. Специално в „Мамник“ историята е колкото далечна, толкова и истинска. Исках да създам история, която да не се върти само около това как да убием това чудовище, но и какво е довело до създаването му. Накрая разбираш, че причината е една семейна история и драма, в която няма нищо свръхестествено.

Защо ни вълнуват? Битката със злото е нещо, което във всяка една епоха, във всяка книга, винаги ни докосва.

Исках по някакъв начин на мамника да се гледа по-скоро като на метафора за злото, което расте вътре в хората. За необходимостта всеки от нас да се пребори с това зло, защото иначе винаги има риск то да прерасне в безгранично чудовище, каквото е мамникът.

Книгата съчетава много жанрове, тя не е само фантастика, не е само страшна, вътре има и любовна история, и исторически моменти, и комедия.

– Четох, че сред любимите ти писатели са Ремарк и Симънс, които и за мен са такива. И определено ги усетих в книгата, има нещо от Шрайка и в Мамника. Но ти казваш, че не вярваш в такъв тип неща, а аз съм виждал много сериозни етнолози, които пък искрено вярват във всички фолклорни герои, които описват.

– Мен са ме питали съвсем сериозно: „Дали мамникът наистина съществува?“. Не. Фантастика, въображение, надявам се никой не вярва, че съществува. Във фейсбук имаше хора, които се заяждаха с книгата и една жена беше написала: „Имам позната от Трънския край, тя ми каза, че там няма мамници“. Надявам се, че няма наистина.

– Дано! Ако има, като нищо ще дойдат да си искат част от хонорара… Казваш, че той е метафора за злото, а смяташ ли, че винаги ще имаме нужда от нещо подобно, че злото винаги ще съществува, за да го осмисляме?

– За съжаление, да. Това е безкрайна битка. В книгата също един от героите казва, че

ако знаеш, че цялото зло, което се случва, идва само на едно чудовище, би било много успокояващо.

Да различиш чудовището е лесно, но да различиш злото в хората, да го разпознаеш и да се пребориш с него е отчайващо трудно. По-страшно да знаеш, че всеки човек е способен на зло.

– Живее ли по някакъв начин тази метафора и онлайн? Тя ми се струва много събирателна за комуникацията в мрежата. И там постоянно дебне един мамник.

– В онлайн комуникацията със сигурност! Само като гледам как хората си общуват в социалните мрежи, се отчайвам. Във фейсбук групите – как е възможно да се изпокарат за книга, която и да е тя?! Сега, с „Времеубежище“, си казвам:

По дяволите! Нещо толкова хубаво се случва в българската литература и ние пак успяваме да се изпокараме. Чак е абсурдно!

Понякога се чудя на какво се дължи това. Когато „Мамник“ започна да набира популярност, имаше хора, които не бяха чели книгата, но се дразнеха, че за нея се говори много. Няма какво да направя, не мога да кажа на хората да не споделят. Но си мислех, четейки споровете, как за българина е характерен един парадокс: хем страдаме от някакъв комплекс, че никой не ни знае по света и искаме всички да ни знаят, защото сме много велики, хем, в същото време, когато някой успее, както сега Георги Господинов, се настройваме срещу него. Не мога да го проумея!

– Защо според теб е по-лесно да се плашим от измислени герои, четейки книги, отколкото от реални, например климатичните промени, войните?

– Много хора споделят, че когато четат книга, там намират някаква сигурност, даже по теми, които по принцип за тях са болезнени. Преживелите травми нямат проблем да четат за тях, защото знаят, че това е фикция.

В книгата имаш една измислена сигурност, която ти позволява да се занимаваш с проблема.

– И все пак, съпреживяваш и дори буквално се страхуваш, четейки някакви страховити неща, които рационално знаеш много добре, че са измислица.

– Друго е. В последната ми книга, която излезе като аудиосериал в Storytel – „Пермафрост“, имаше неща, вдъхновени от истински събития, за които съм чел или гледал. Преди няколко години, даже се чудя защо, по дяволите, го излъчваха по телевизията, видях как в едно село в Петричко кукери се бяха запалили.

Кукерските костюми, за да се съхранят, се мажат с нафталин и стават много лесно запалими. Когато видя кукери да пушат и си представя какво може да се случи, всеки пък изтръпвам. Това беше станало, един човек лумва като факла, друг се опитва да го загаси, но също се запалва. За мен беше супер травмиращо. Знаех, че е истина. Тази паника, този хаос, това нещо се случва на истински хора.

Включих тази история, но, докато пишех, си казвах: колко е по-лесно да пиша за нещо, което е измислено, отколкото да гледам, знаейки, че се е случило на истински хора.

Предполагам, че така е и с големите неща, както казваш, с климатичните промени. Но в този случай, според мен, много хора просто не мислят за бъдещето, не се опитват да поглеждат в утрешния ден. Всеки гледа да избута днес, пък утре, след 100 години какво ще бъде, кучета го яли…

– Защо е така? При положение, че това е проблем, който в крайна сметка ще се отрази на децата ни?

– Не знам. И аз съм се замислял. Според мен до някаква степен е егоизъм. Защо хората не се плашат? Странно е наистина.

– А ти от какво най-много се страхуваш, след като не е от мамниците?

– В последно време от гръмотевици. Ходя по планините, на няколко пъти се случиха много силни бури, а горе, като се качиш по билото, са страшни. Няма къде да се скриеш, няма какво да направиш.

– Защо те влекат сюжети, в които основно да плашиш хората, вместо да ги усмихваш или разплакваш?

– Има нещо готино в това да плашиш хората с думи.

Стивън Кинг казваше как иска да уплаши буквално сърцата на читателите си, душите. Такова вълнение се постига само със страх. Лъвкрафт пък казва, че езикът на страха е универсален, защото всеки човек изпитва някакъв страх. Ние се раждаме в страх, ако не се боиш от нищо, нещо не е наред. Затова всеки може по някакъв начин да го съпреживее.

Може би защото и аз самият изпитвам страхове. Хората не си дават сметка, но, когато си автор и пишеш такива страшни истории,

ти самият трябва да извикаш някакви собствени страхове.

3-4 страници, в които се случва нещо в книгата, ти можеш да ги прочетеш за 5 минути, обаче аз, за да ги напиша, трябва цяла седмица да извикам някаква емоция, която да е страшна, гадна. Може да е много изтощаващо.

– Много ме впечатли, че след като си чул аудиоромана, си сънувал като кошмари собствения си сюжет. Аз така и не мога да свикна с идеята да слушам аудиокниги, някак изпитвам усещането, че предавам другите. Какво губя по този начин?

– Специално за „Мамник“ наистина губиш много, защото Владо Пенев прави невероятен прочит. Той направо изигра някои от героите. В тази част, която бях писал като заклинание и то трябваше да звучи като народна песен, той си измисли сам някаква мелодия. Изпя я! И аз, докато го слушах, толкова се напрягах, че от време на време махах слушалките…

Съвсем различно е изживяването в сравнение с книгата. Аз съм на мнение, че двата формата са супер сами по себе си.

Аудиокнигата няма за цел да замени хартиената. Мисля, че една история е хубаво да я има във всякакви възможни формати

в днешно време, да бъде достъпна за хората. Дали ще е на аудио, електронна книга, ако го позволява, защо не?

– Очевидно не се и отличава чак толкова. Ето, твоята книга е успешна и в двата формата, а, предполагам, няма сериозни промени по самия текст.

– Не, няма, много се доближава.

Но преди „Мамник“ бях никому неизвестен автор. До голяма степен успехът се дължи на това, че излезе първо като аудиокнига, защото хората, които имат абонамент за Storytel, могат просто да пробват някой от епизодите и ако им хареса, да продължат да слушат. Книгата излезе към 700 страници на хартия. Не съм сигурен, че ако беше излязла първо на хартия, толкова много читатели щяха да рискуват с неизвестен автор.

– Доста хора са ми казвали, че е добра идея и някои Дигитални истории да се появят в аудиоформат, защото ще стигнат до много хора, които нямат време да четат.

Защо избра екологията като висше образование, а не филология или етнология, които очевидно са големите ти интереси?

– Поначало исках да уча режисура, не ме приеха в НАТФИЗ, после

имах шанс в Берлин, но предпочетох да се върна и да уча нещо друго, исках да си остана тук.

След това кандидатствах, приеха ме и журналистика, и екология и трябваше да избирам. Реших така, не знам защо.

Питали са ме каква е връзката между екологията и интереса ми към фолклора. Според мен, ако човек обича български фолклор, няма как да не обича и природата, защото вижда колко много неща от легендите са вдъхновени от нея. Двете неща са доста свързани.

– Напоследък все си говорим за това, че изкуственият интелект ще започне да генерира литературни текстове. Ако наистина всичките истории и всички сюжети се свеждат до ограничен брой шаблони, има ли основание да смятаме, че алгоритмите ще ни изместят като писатели?

– Зависи доколко ще се развие. Сценаристите в Холивуд също се бяха притеснили от навлизането на изкуствения интелект, протестите продължават. Пробвах ChatGPT, за да видя за някакви ситуации какви сцени може да напише. Действително се справя доста добре и като сценарий, и като проблеми. Но на този етап ми се струва, че измисля прекалено базисни неща.

Но… Ние, хората, сме си социални животни и

голяма част от удоволствието, което човек изпитва от една картина, стихотворение или книга, идва, защото знаеш, че са създадени от човек.

Неслучайно в училище, преди да прочетем някое произведение, първо учим биографията на автора. Ако не я знаеш, може да не разбереш изобщо смисъла. Представи си изкуствен интелект да напише: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин“, би изглеждал нелепо. Ако обаче знаеш за Ботев, в какво време е писана тази творба, тогава тя придобива смисъл. Картините на Ван Гог са прекрасни, но са още по-прекрасни, ако знаеш какъв тъжен живот е имал той. Мисля, че в един момент хората ще се пренаситят и ще имат нуждата да знаят, че зад всяка творба седи човек.

– Интересни ли са ти по някакъв начин днешните измерения на фолклора, да кажем мемовете?

– Не се бях замислял, интересни са ми. Но и по отношение на фолклора често си мисля: добре, аз като пиша книга, базирана на фолклора, това не е ли пак по някакъв начин фолклор?

– И следващите поколения ще помнят твоя мамник, а не онзи от изворите, които само краде мляко.

– Точно така. Същото е и с музикалните групи, които се появиха през последните години – „Оратница“, „Исихия“. Много ги харесвам, те вземат някаква база от българския фолклор, надграждат с нещо свое и става много различно. Това не е ли пак един вид фолклор?

Когато съм чел сборници с народни песни, съм виждал как някоя песен тръгва от един край, после някой доразвива сюжета и тя става 4 страници. Докато стигне до Македония вече е 20 страници.

Но е много интересно как се отсява хубавото във фолклора. Всеки се опитва да надгради нещо, обаче това, което не е било добра хрумка, отпада.

Народът е като редактор, който избира хубавите сюжети и отсява само това, което е смислено.

Много често казвам на хора, с които си говорим за писане, че народните песни могат да служат за пример как трябва да се пише, да се изгражда сюжет. Много често накрая имаш някакъв обрат, който променя цялото послание. Или просто свършва на точното място, понякога с отворен финал, без да се разтягат локуми.

– Също и метафорите са силни, изчистени, трябва да кажеш с малко думи много. Доколкото разбирам от думите ти, според теб писането по-скоро се учи като занаят, отколкото да е талант, така ли е?

– Мисля, че да, особено ако говорим за проза. И в поезията има неща, които се учат, но мисля, че там трябва да имаш малко повече талант. За прозата голяма част е въпрос на дисциплина. Да разбереш какви са техниките, които за теб работят. Да бъдеш любознателен, при това към абсолютно всичко. Маргарет Атууд например казва, че много често разгръща вестниците и чете последните страници с малки истории. Защото в няколко изречения може да намериш история, която да те вдъхнови за нещо голямо.

Трябва да бъдеш любопитен според мен, и то не само към големи неща и събития, ами за малките истории. Същото правят режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов с последните си филми – „Урок“, „Слава“, „Баща“, те са базирани на истории, които са прочели или са гледали по новините.

– Аз се сещам и за Йовков, който също пише произведенията си по вестникарски новини.

Какъв е твоя личен бръснач и критерий, който разделя патриотизма от патриотарщината?

– Според мен е достатъчно, когато пишеш по такива теми, да се отнасяш към героите, все едно са истински хора. „Мамник“ се развива в Трънско, откъдето имам корени. И въпреки че си обичам и хората там, и този край, не ми пречи да бъда критичен към тях, те са хора. В един момент е даже обиждащо и за героите, и за историята, и за фолклора, ако се опитваш да идеализираш.

Много често, когато говорим за миналото и за възрастните хора, се отнасяме така, сякаш те са страшно мъдри, идеални, много добре знаят как се живее животът и могат да ти кажат как да живееш своя. Аз не мисля, че са такива. Те не са лоши, не са добри, те са хора и спокойно може да пишеш едновременно и с критика, и с любов за тях. Това важи и за фолклора, и за историята.

Няма нужда да се бием по гърдите, че имаме най-великата история и сме най-великият народ, защото във всяка част от историята ни има и неща, които не са били перфектни, нали?

– За какво мечтаеш?

– Доста неща в последно време се случиха от мечтите ми…

– Супер! Значи си щастлив човек.

– На този етап си мечтая скоро да видим една хубава екранизация на „Мамник“. Ще ми се и някои от книгите да бъдат преведени на други езици. Защото мисля, че са местни, български, но са разбираеми за чужденците и могат да им бъдат интересни. Ще ми е интересно да видя как ще звучат тези диалекти на английски и на други езици.

Аз се радвам на успеха на „Мамник“ не само като автор, но и защото показа, че явно има глад за такъв тип книги. И се надявам, че читателите няма да подхождат предубедено към жанровата литература. Тепърва ще се появяват още такива четива, което ще е супер интересно!