„Мамникът дебне и онлайн“

юни 13, 2023 | Срещи

„Мамникът дебне и онлайн“

13 юни 2023 | Срещи

„Мамник“ – толкова благозвучна, изразителна дума. А отскоро и много повече. Митичното, страховито пиле от българския фолклор започна полета си като аудиосериал в Storytel, а после продължи като роман на хартия.

Ако ви предстои да прочетете (или чуете) книгата, завиждам ви. В нея Васил Попов е успял да покаже как българският фолклор може да бъде разказван модерно, увлекателно, вълнуващо, с вкус и литературни умения.

Каним на срещата си и мамника, като изразителен герой и силна метафора. Ужасяващата птица, която е почти безсмъртна, а перата ѝ менят цветовете си.

Защо толкова рядко успяваме да претворим в изкуство вълнуващите образи и истории от българския фолклор? И защо същевременно са ни толкова близки легендите от далечни времена? Къде минава тънката граница между патриотизма и патриотарството? Ето какво има да си кажем по темата с Васил Попов.


 

– „Мамник“ според мен показа какви невероятни възможности има да се разказват по увлекателен начин българските фолклорни традиции. Защо според теб това не се случва толкова често? Дори в класическата ни литература няма много примери.

– За класическата литература нямам идея. Иначе през последните години има някакви опити, но сякаш, хората, когато пишат за фолклора, идеализират темата. Много често, за мое съжаление, това започва да бие на псевдопатриотизъм.

Освен това най-често се пише за образи и герои, които и без това са доста познати.

Всички знаем за самодиви, караконджули, ще ми се да четем и за по-малко известни страни от фолклора, каквото е чудовището мамник.

На едно от представянията на книгата Тодор Станчев от издателство „Ерове“, който е етнолог, казваше, че в гилдията има своеобразна пирамида. Най-отгоре били самодивите, а в дъното – чудовищата, най-малко познати от фолклора. Именно там бил мамникът, когато, преди 2-3 години, той гледал пирамидата – почти никой не говорел за него, не знаел какво представлява. Сега вече и той е на върха. Според мен това е начинът, ако искаме да възродим интереса на хората към тези забравени страни на фолклора ни – да ги вграждаме в книги, във филми.

 

Васил Попов

 

– И аз имам любим такъв образ – здравичките, едни духчета от асеновградското село Югово. Сещаш ли се и за други такива?

– Такъв е Куцулан, който е включен в другата ми книга – „Вълчи разкази“, страшен вълк, който води глутницата и излиза по време на вълчите празници. Той е куц и с едно око, страховит!

Много са. Някак, като си говорим защо хората не пишат толкова за български фолклор, имам чувството, че повечето не знаят за тези образи. Спомням си, когато прочетох за мамника, си казах: това само по себе си е такава основа за история! Само трябва по някакъв начин да го натъкмиш за по-съвременен сюжет, така че хората да могат да го усетят.

Според мен, ако спрем да се отнасяме към фолклора ни само с идеята, че сме най-велики, нашият фолклор е най-велик, в него има само хубави и добри неща, ако видим и по-тъмните му страни и започнем да пишем за тях, могат да се получат много интересни неща.

 

– Това се случва по цял свят, достатъчно е да споменем Толкин. Или дори „Вещерът“, който даже ни е по-родствен, славянска митология. Но, погледнато от другата страна: защо все още ни вълнуват такива теми в модерното общество, което е толкова различно от времената, когато са се раждали?

– Хем е далечно, хем нещата са универсални. Специално в „Мамник“ историята е колкото далечна, толкова и истинска. Исках да създам история, която да не се върти само около това как да убием това чудовище, но и какво е довело до създаването му. Накрая разбираш, че причината е една семейна история и драма, в която няма нищо свръхестествено.

Защо ни вълнуват? Битката със злото е нещо, което във всяка една епоха, във всяка книга, винаги ни докосва.

Исках по някакъв начин на мамника да се гледа по-скоро като на метафора за злото, което расте вътре в хората. За необходимостта всеки от нас да се пребори с това зло, защото иначе винаги има риск то да прерасне в безгранично чудовище, каквото е мамникът.

Книгата съчетава много жанрове, тя не е само фантастика, не е само страшна, вътре има и любовна история, и исторически моменти, и комедия.

 

Мамник

 

– Четох, че сред любимите ти писатели са Ремарк и Симънс, които и за мен са такива. И определено ги усетих в книгата, има нещо от Шрайка и в Мамника. Но ти казваш, че не вярваш в такъв тип неща, а аз съм виждал много сериозни етнолози, които пък искрено вярват във всички фолклорни герои, които описват.

– Мен са ме питали съвсем сериозно: „Дали мамникът наистина съществува?“. Не. Фантастика, въображение, надявам се никой не вярва, че съществува. Във фейсбук имаше хора, които се заяждаха с книгата и една жена беше написала: „Имам позната от Трънския край, тя ми каза, че там няма мамници“. Надявам се, че няма наистина.

 

– Дано! Ако има, като нищо ще дойдат да си искат част от хонорара… Казваш, че той е метафора за злото, а смяташ ли, че винаги ще имаме нужда от нещо подобно, че злото винаги ще съществува, за да го осмисляме?

– За съжаление, да. Това е безкрайна битка. В книгата също един от героите казва, че

ако знаеш, че цялото зло, което се случва, идва само на едно чудовище, би било много успокояващо.

Да различиш чудовището е лесно, но да различиш злото в хората, да го разпознаеш и да се пребориш с него е отчайващо трудно. По-страшно да знаеш, че всеки човек е способен на зло.

 

– Живее ли по някакъв начин тази метафора и онлайн? Тя ми се струва много събирателна за комуникацията в мрежата. И там постоянно дебне един мамник.

– В онлайн комуникацията със сигурност! Само като гледам как хората си общуват в социалните мрежи, се отчайвам. Във фейсбук групите – как е възможно да се изпокарат за книга, която и да е тя?! Сега, с „Времеубежище“, си казвам:

По дяволите! Нещо толкова хубаво се случва в българската литература и ние пак успяваме да се изпокараме. Чак е абсурдно!

Понякога се чудя на какво се дължи това. Когато „Мамник“ започна да набира популярност, имаше хора, които не бяха чели книгата, но се дразнеха, че за нея се говори много. Няма какво да направя, не мога да кажа на хората да не споделят. Но си мислех, четейки споровете, как за българина е характерен един парадокс: хем страдаме от някакъв комплекс, че никой не ни знае по света и искаме всички да ни знаят, защото сме много велики, хем, в същото време, когато някой успее, както сега Георги Господинов, се настройваме срещу него. Не мога да го проумея!

 

Васил Попов

 

– Защо според теб е по-лесно да се плашим от измислени герои, четейки книги, отколкото от реални, например климатичните промени, войните?

– Много хора споделят, че когато четат книга, там намират някаква сигурност, даже по теми, които по принцип за тях са болезнени. Преживелите травми нямат проблем да четат за тях, защото знаят, че това е фикция.

В книгата имаш една измислена сигурност, която ти позволява да се занимаваш с проблема.

 

– И все пак, съпреживяваш и дори буквално се страхуваш, четейки някакви страховити неща, които рационално знаеш много добре, че са измислица.

– Друго е. В последната ми книга, която излезе като аудиосериал в Storytel – „Пермафрост“, имаше неща, вдъхновени от истински събития, за които съм чел или гледал. Преди няколко години, даже се чудя защо, по дяволите, го излъчваха по телевизията, видях как в едно село в Петричко кукери се бяха запалили.

Кукерските костюми, за да се съхранят, се мажат с нафталин и стават много лесно запалими. Когато видя кукери да пушат и си представя какво може да се случи, всеки пък изтръпвам. Това беше станало, един човек лумва като факла, друг се опитва да го загаси, но също се запалва. За мен беше супер травмиращо. Знаех, че е истина. Тази паника, този хаос, това нещо се случва на истински хора.

Включих тази история, но, докато пишех, си казвах: колко е по-лесно да пиша за нещо, което е измислено, отколкото да гледам, знаейки, че се е случило на истински хора.

Предполагам, че така е и с големите неща, както казваш, с климатичните промени. Но в този случай, според мен, много хора просто не мислят за бъдещето, не се опитват да поглеждат в утрешния ден. Всеки гледа да избута днес, пък утре, след 100 години какво ще бъде, кучета го яли…

 

– Защо е така? При положение, че това е проблем, който в крайна сметка ще се отрази на децата ни?

– Не знам. И аз съм се замислял. Според мен до някаква степен е егоизъм. Защо хората не се плашат? Странно е наистина.

 

Пермафрост

 

– А ти от какво най-много се страхуваш, след като не е от мамниците?

– В последно време от гръмотевици. Ходя по планините, на няколко пъти се случиха много силни бури, а горе, като се качиш по билото, са страшни. Няма къде да се скриеш, няма какво да направиш.

 

– Защо те влекат сюжети, в които основно да плашиш хората, вместо да ги усмихваш или разплакваш?

– Има нещо готино в това да плашиш хората с думи.

Стивън Кинг казваше как иска да уплаши буквално сърцата на читателите си, душите. Такова вълнение се постига само със страх. Лъвкрафт пък казва, че езикът на страха е универсален, защото всеки човек изпитва някакъв страх. Ние се раждаме в страх, ако не се боиш от нищо, нещо не е наред. Затова всеки може по някакъв начин да го съпреживее.

Може би защото и аз самият изпитвам страхове. Хората не си дават сметка, но, когато си автор и пишеш такива страшни истории,

ти самият трябва да извикаш някакви собствени страхове.

3-4 страници, в които се случва нещо в книгата, ти можеш да ги прочетеш за 5 минути, обаче аз, за да ги напиша, трябва цяла седмица да извикам някаква емоция, която да е страшна, гадна. Може да е много изтощаващо.

 

– Много ме впечатли, че след като си чул аудиоромана, си сънувал като кошмари собствения си сюжет. Аз така и не мога да свикна с идеята да слушам аудиокниги, някак изпитвам усещането, че предавам другите. Какво губя по този начин?

– Специално за „Мамник“ наистина губиш много, защото Владо Пенев прави невероятен прочит. Той направо изигра някои от героите. В тази част, която бях писал като заклинание и то трябваше да звучи като народна песен, той си измисли сам някаква мелодия. Изпя я! И аз, докато го слушах, толкова се напрягах, че от време на време махах слушалките…

Съвсем различно е изживяването в сравнение с книгата. Аз съм на мнение, че двата формата са супер сами по себе си.

Аудиокнигата няма за цел да замени хартиената. Мисля, че една история е хубаво да я има във всякакви възможни формати

в днешно време, да бъде достъпна за хората. Дали ще е на аудио, електронна книга, ако го позволява, защо не?

 

Мамник

 

– Очевидно не се и отличава чак толкова. Ето, твоята книга е успешна и в двата формата, а, предполагам, няма сериозни промени по самия текст.

– Не, няма, много се доближава.

Но преди „Мамник“ бях никому неизвестен автор. До голяма степен успехът се дължи на това, че излезе първо като аудиокнига, защото хората, които имат абонамент за Storytel, могат просто да пробват някой от епизодите и ако им хареса, да продължат да слушат. Книгата излезе към 700 страници на хартия. Не съм сигурен, че ако беше излязла първо на хартия, толкова много читатели щяха да рискуват с неизвестен автор.

 

– Доста хора са ми казвали, че е добра идея и някои Дигитални истории да се появят в аудиоформат, защото ще стигнат до много хора, които нямат време да четат.

Защо избра екологията като висше образование, а не филология или етнология, които очевидно са големите ти интереси?

– Поначало исках да уча режисура, не ме приеха в НАТФИЗ, после

имах шанс в Берлин, но предпочетох да се върна и да уча нещо друго, исках да си остана тук.

След това кандидатствах, приеха ме и журналистика, и екология и трябваше да избирам. Реших така, не знам защо.

Питали са ме каква е връзката между екологията и интереса ми към фолклора. Според мен, ако човек обича български фолклор, няма как да не обича и природата, защото вижда колко много неща от легендите са вдъхновени от нея. Двете неща са доста свързани.

 

– Напоследък все си говорим за това, че изкуственият интелект ще започне да генерира литературни текстове. Ако наистина всичките истории и всички сюжети се свеждат до ограничен брой шаблони, има ли основание да смятаме, че алгоритмите ще ни изместят като писатели?

– Зависи доколко ще се развие. Сценаристите в Холивуд също се бяха притеснили от навлизането на изкуствения интелект, протестите продължават. Пробвах ChatGPT, за да видя за някакви ситуации какви сцени може да напише. Действително се справя доста добре и като сценарий, и като проблеми. Но на този етап ми се струва, че измисля прекалено базисни неща.

Но… Ние, хората, сме си социални животни и

голяма част от удоволствието, което човек изпитва от една картина, стихотворение или книга, идва, защото знаеш, че са създадени от човек.

Неслучайно в училище, преди да прочетем някое произведение, първо учим биографията на автора. Ако не я знаеш, може да не разбереш изобщо смисъла. Представи си изкуствен интелект да напише: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин“, би изглеждал нелепо. Ако обаче знаеш за Ботев, в какво време е писана тази творба, тогава тя придобива смисъл. Картините на Ван Гог са прекрасни, но са още по-прекрасни, ако знаеш какъв тъжен живот е имал той. Мисля, че в един момент хората ще се пренаситят и ще имат нуждата да знаят, че зад всяка творба седи човек.

 

Васил Попов

 

– Интересни ли са ти по някакъв начин днешните измерения на фолклора, да кажем мемовете?

– Не се бях замислял, интересни са ми. Но и по отношение на фолклора често си мисля: добре, аз като пиша книга, базирана на фолклора, това не е ли пак по някакъв начин фолклор?

 

– И следващите поколения ще помнят твоя мамник, а не онзи от изворите, които само краде мляко.

– Точно така. Същото е и с музикалните групи, които се появиха през последните години – „Оратница“, „Исихия“. Много ги харесвам, те вземат някаква база от българския фолклор, надграждат с нещо свое и става много различно. Това не е ли пак един вид фолклор?

Когато съм чел сборници с народни песни, съм виждал как някоя песен тръгва от един край, после някой доразвива сюжета и тя става 4 страници. Докато стигне до Македония вече е 20 страници.

Но е много интересно как се отсява хубавото във фолклора. Всеки се опитва да надгради нещо, обаче това, което не е било добра хрумка, отпада.

Народът е като редактор, който избира хубавите сюжети и отсява само това, което е смислено.

Много често казвам на хора, с които си говорим за писане, че народните песни могат да служат за пример как трябва да се пише, да се изгражда сюжет. Много често накрая имаш някакъв обрат, който променя цялото послание. Или просто свършва на точното място, понякога с отворен финал, без да се разтягат локуми.

 

– Също и метафорите са силни, изчистени, трябва да кажеш с малко думи много. Доколкото разбирам от думите ти, според теб писането по-скоро се учи като занаят, отколкото да е талант, така ли е?

– Мисля, че да, особено ако говорим за проза. И в поезията има неща, които се учат, но мисля, че там трябва да имаш малко повече талант. За прозата голяма част е въпрос на дисциплина. Да разбереш какви са техниките, които за теб работят. Да бъдеш любознателен, при това към абсолютно всичко. Маргарет Атууд например казва, че много често разгръща вестниците и чете последните страници с малки истории. Защото в няколко изречения може да намериш история, която да те вдъхнови за нещо голямо.

Трябва да бъдеш любопитен според мен, и то не само към големи неща и събития, ами за малките истории. Същото правят режисьорите Кристина Грозева и Петър Вълчанов с последните си филми – „Урок“, „Слава“, „Баща“, те са базирани на истории, които са прочели или са гледали по новините.

 

Васил Попов

 

– Аз се сещам и за Йовков, който също пише произведенията си по вестникарски новини.

Какъв е твоя личен бръснач и критерий, който разделя патриотизма от патриотарщината?

– Според мен е достатъчно, когато пишеш по такива теми, да се отнасяш към героите, все едно са истински хора. „Мамник“ се развива в Трънско, откъдето имам корени. И въпреки че си обичам и хората там, и този край, не ми пречи да бъда критичен към тях, те са хора. В един момент е даже обиждащо и за героите, и за историята, и за фолклора, ако се опитваш да идеализираш.

Много често, когато говорим за миналото и за възрастните хора, се отнасяме така, сякаш те са страшно мъдри, идеални, много добре знаят как се живее животът и могат да ти кажат как да живееш своя. Аз не мисля, че са такива. Те не са лоши, не са добри, те са хора и спокойно може да пишеш едновременно и с критика, и с любов за тях. Това важи и за фолклора, и за историята.

Няма нужда да се бием по гърдите, че имаме най-великата история и сме най-великият народ, защото във всяка част от историята ни има и неща, които не са били перфектни, нали?

 

– За какво мечтаеш?

– Доста неща в последно време се случиха от мечтите ми…

 

– Супер! Значи си щастлив човек.

– На този етап си мечтая скоро да видим една хубава екранизация на „Мамник“. Ще ми се и някои от книгите да бъдат преведени на други езици. Защото мисля, че са местни, български, но са разбираеми за чужденците и могат да им бъдат интересни. Ще ми е интересно да видя как ще звучат тези диалекти на английски и на други езици.

Аз се радвам на успеха на „Мамник“ не само като автор, но и защото показа, че явно има глад за такъв тип книги. И се надявам, че читателите няма да подхождат предубедено към жанровата литература. Тепърва ще се появяват още такива четива, което ще е супер интересно!

Дигитални истории

Дигитални истории е и ще си остане изцяло некомерсиално начинание, на което посвещавам доста време и усилия. За създаването на сайта обаче са нужни определени разходи. Ако имате възможност и желание да подпомогнете сайта, вече можете да го направите. Разбира се, все така важна подкрепа си остава всяка добра дума, всяко споделяне на темите.

<a href="https://karamanev.me/author/georgik" target="_self">Георги Караманев</a>

Георги Караманев

Програмист, журналист и писател. Още за мен – тук.
Дигитални истории

Най-нови публикации:

Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Той е на 21, а вече е помогнал на повече от 200 деца да направят първите си стъпки в професионално поприще, което може да се превърне в успешна кариера. Днес Васил Анастасов се е заел с още една...

повече информация
Оригами назаем. Колко струват авторските права онлайн?

Оригами назаем. Колко струват авторските права онлайн?

Понякога животът в мрежата ражда казуси, които не биха ни хрумнали, колкото и да отпускаме въображението си. Представете си, почти като в роман на Кафка, изведнъж започват да ви се появяват реклами...

повече информация
„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят? Жени Маркова се свърза с мен...

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

По колко часа на ден децата имат досег с екран? Трябва ли в училище да има телефони? Как изглежда технологичното бъдеще за днешните деца? Какво има смисъл да учат? С какво е различно днешното...

повече информация
„Страх от технологии = изоставане на нацията“

„Страх от технологии = изоставане на нацията“

Толкова е пъстър пътят на днешната ни гостенка! 11 години се занимава с журналистика. После се насочва към туризма, за да стане… управител на хотел на Марианските острови в Тихия океан. Докато...

повече информация

Още публикации по темата:

От рубриката:

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят?
Евгения Маркова се свърза с мен заради поредицата „Дигитални деца“ с предложението да поговорим за този аспект от връзката на технологиите с родителството. Тя живее в Германия и макар че дълги години е работила в сферата на маркетинга и разработката на софтуер, днес основното ѝ занимание е на дула. Особено популярно на запад, това е попрището на жени, които не са медицински специалисти, но помагат с информация, съвети, практическа и емоционална подкрепа на бъдещите майки.
Кога предоверяването на технологиите може да се превърне в проблем при бременността и раждането? Защо си струва в някои посоки да се върнем към традициите и повече да слушаме тялото си, а не само медицинските показатели или чужди съвети? Време е за един важен разговор, който според мен би могъл да даде много полезни идеи за хората, които тепърва се готвят да станат родители.

повече информация
„Страх от технологии = изоставане на нацията“

„Страх от технологии = изоставане на нацията“

Елица Стоилова казва, че дигиталната грамотност би трябвало да се превърне в национална цел, ако искаме да вървим напред. „Липсата ѝ води до страх от технологиите = консерватизъм в тяхното въвеждане и използване = изоставане на нацията ни в множество посоки. Какво е бъдещето на неграмотните народи?“, написа ми тя.
Толкова е пъстър пътят на днешната ни гостенка! 11 години се занимава с журналистика. После се насочва към туризма, за да стане… управител на хотел на Марианските острови в Тихия океан. Докато накрая акостира в ИТ света. Разбира, че голяма част от задачите в туризма успешно могат да се изпълняват от алгоритми, тъй като са повторяеми. Така създава чатбот платформата UMNI, много преди друг един чатбот да привлече погледите на света към това колко е напреднал изкуственият интелект.
Но как така… тя е толкова оптимистично настроена за пътя напред? Гостенката ни смята, че ако правилно изиграем картите си, ИИ ни води към едно прекрасно бъдеще. От какво зависи дали ще изиграем картите си както трябва? И защо понякога си струва дори да изоставиш едно от най-райските кътчета на планетата, преследвайки мечтите? Търсим важни и неочаквани отговори в следващите редове.

повече информация
„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Пожертвахме две поколения, защото не знаехме как работят технологиите“

„Ние, възрастните, пожертвахме две поколения, защото създадохме нещо, което не знаехме какво е и как работи. Тези деца са жертва на нашата некомпетентност. Вече никой не може да каже, че не знаем до какво води прекомерната употреба на дигитални устройства за развитието на емоционално-интелектуалния апарат на децата.“
Но какви точно са тези щети и защо са толкова важни? Как прекомерното излагане на технологии променя необратимо децата? И какво да правим, след като го знаем?
Слави Стоев е психолог, води обучения за лидерство и мениджърски умения, водещ е на подкаста „Естествен ѝнтелект“. В същото време е и баща, и автор на детски книжки, посветени на ранното развитие и емоционалната интелигентност.
Точният гост, с когото да потърсим има ли среден път в отношението на родителите към технологиите и как можем да го намерим. Ще поговорим за базовите умения, които днес не успяваме да развием, и упадъка, към който се е насочила цивилизацията ни. Ако бързо не вземем целенасочени мерки, свързани именно с пресечната точка между технологиите и децата.

повече информация

Най-новите:

Бил Гейтс и Философският камък

Бил Гейтс и Философският камък

Представяте ли си основателя на „Майкрософт“ като крадец на време? Как катеренето на високи планински върхове предопределя най-големите му успехи в софтуерния свят? Защо мечтата да победи баба си на карти е сред основните идеи, превърнали го в най-богатия човек на планетата?
Надали някой би обвинил Бил Гейтс, че притежава уменията на блестящ белетрист, обаче историите, които ни разказва един от най-важните (харесвани или не) хора на нашето време определено са впечатляващи. Избрах да ви разкажа 8 от тях…

повече информация
Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Васил Анастасов. VR среща взаимоучителната метода

Той е на 21, а вече е помогнал на повече от 200 деца да направят първите си стъпки в професионално поприще, което може да се превърне в успешна кариера.
Днес Васил Анастасов се е заел с още една кауза. С помощта на модерните технологии да направи българските музеи по-атрактивни, привлекателни за младите. В началото сам извървява пътя към магията не миналото, за да разбере смисъла и важността на експонатите, които иначе се крият зад неразбираеми витрини с неатрактивни табели.
Хайде, нека потърсим заедно съкровище! Да опитаме да намерим важните пътеки сред обраслата поляна. За това как да превърнем музеите в магнетични места за младите. Къде се крият любопитството и желанието да споделяш знание, да помагаш. За историите на фона на най-модерните технологии в разработването на компютърни игри и системи с добавена и виртуална реалност. Запретвайте ръкави, чака ни приключение!

повече информация
Оригами назаем. Колко струват авторските права онлайн?

Оригами назаем. Колко струват авторските права онлайн?

Понякога животът в мрежата ражда казуси, които не биха ни хрумнали, колкото и да отпускаме въображението си. Представете си, почти като в роман на Кафка, изведнъж започват да ви се появяват реклами на китайски магазини… за да ви предлагат нещо, което, много добре знаете, вие сте създали.
Какво бихте направили в такава ситуация?
Не Грегор Замза се казва нашият днешен герой, а Атанас Михалчев. Фотограф, художник, преподавател, от 3 десетилетия той живее в Канада и развива своето изкуство. Освен картините си – в пъстра палитра от стилове, той продава онлайн и малки, добре измислени и стимулиращи въображението и ловкостта детски комплекти за оригами. Които изведнъж… се оказва, че не са негови.
Наистина ли намерихме достатъчно добри механизми за защита на авторското право онлайн? Ще успее ли днешният ни герой да си върне откраднатото? Ще възтържествува ли справедливостта?

повече информация
„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

„Забравихме, че бебето знае как да се роди“

Как технологиите промениха бременността и раждането? С какво облекчиха и как – парадоксално, в други посоки създадоха проблеми за начина, по който идваме на бял свят?
Евгения Маркова се свърза с мен заради поредицата „Дигитални деца“ с предложението да поговорим за този аспект от връзката на технологиите с родителството. Тя живее в Германия и макар че дълги години е работила в сферата на маркетинга и разработката на софтуер, днес основното ѝ занимание е на дула. Особено популярно на запад, това е попрището на жени, които не са медицински специалисти, но помагат с информация, съвети, практическа и емоционална подкрепа на бъдещите майки.
Кога предоверяването на технологиите може да се превърне в проблем при бременността и раждането? Защо си струва в някои посоки да се върнем към традициите и повече да слушаме тялото си, а не само медицинските показатели или чужди съвети? Време е за един важен разговор, който според мен би могъл да даде много полезни идеи за хората, които тепърва се готвят да станат родители.

повече информация
Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

Как срещаме децата с технологиите? (резултати от анкетата)

По колко часа на ден децата имат досег с екран? Трябва ли в училище да има телефони? Как изглежда технологичното бъдеще за днешните деца? Какво има смисъл да учат? С какво е различно днешното родителство?
Тези и още много важни въпроси отправих в началото на февруари към родителите и близките на деца до 11 години. Анкетата на Дигитални истории събра повече от 350 мнения. Изводите са показателни, замислящи. Посланията, събрани там, си струва да бъдат четени и обсъждани.
Благодаря от сърце на всеки, който я попълни, на всеки, който помогна повече хора да се включат! Ето какви се оказаха резултатите.

повече информация
„Страх от технологии = изоставане на нацията“

„Страх от технологии = изоставане на нацията“

Елица Стоилова казва, че дигиталната грамотност би трябвало да се превърне в национална цел, ако искаме да вървим напред. „Липсата ѝ води до страх от технологиите = консерватизъм в тяхното въвеждане и използване = изоставане на нацията ни в множество посоки. Какво е бъдещето на неграмотните народи?“, написа ми тя.
Толкова е пъстър пътят на днешната ни гостенка! 11 години се занимава с журналистика. После се насочва към туризма, за да стане… управител на хотел на Марианските острови в Тихия океан. Докато накрая акостира в ИТ света. Разбира, че голяма част от задачите в туризма успешно могат да се изпълняват от алгоритми, тъй като са повторяеми. Така създава чатбот платформата UMNI, много преди друг един чатбот да привлече погледите на света към това колко е напреднал изкуственият интелект.
Но как така… тя е толкова оптимистично настроена за пътя напред? Гостенката ни смята, че ако правилно изиграем картите си, ИИ ни води към едно прекрасно бъдеще. От какво зависи дали ще изиграем картите си както трябва? И защо понякога си струва дори да изоставиш едно от най-райските кътчета на планетата, преследвайки мечтите? Търсим важни и неочаквани отговори в следващите редове.

повече информация
Share This